РЕШЕНИЕ
№ 1442
гр. Велико Търново, 24.11.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, XVI СЪСТАВ, в публично
заседание на седми ноември през две хиляди двадесет и трета година в
следния състав:
Председател:ВЛАДИМИР БАЛДЖИЕВ
при участието на секретаря ИВАНКА Д. ТРИФОНОВА
като разгледа докладваното от ВЛАДИМИР БАЛДЖИЕВ Гражданско дело
№ 20234110102382 по описа за 2023 година
Производството е образувано по искова молба на Р. И. Ш., в която се излагат твърдения, че
между страните е сключен Договор за потребителски кредит * като на ищеца е предоставена
сумата от 600 лв., която следвало да върне заедно с начислените договорна лихва и
неустойка в срок до 14.09.2021г. Ищецът твърди, че на 18.10.2021г. е платил на ответника
1396,36 лв. за погасяване на задължението си. Навежда доводи за неяснота при формиране
на годишния процент на разходите /ГПР/, че неустойката за неизпълнение на задължение е
уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции и че
годишният лихвен процент е многократно завишен, поради което договорът е
недействителен съгласно чл. 22 от Закона за потребителския кредит ЗПК/ и
кредитополучателят следва да върне на кредитора само сумата от 600 лв. Твърди се, че за
извършените плащания за разликата от 796,36 лв. липсва основание като се отправя искане
за постановяване на решение, с което ответникът да бъде осъден да възстанови сумата на
ищеца, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба до окончателното
изплащане, както и направените по делото разноски.
Ответникът, в срока по чл. 131 от ГПК, представя отговор на исковата молба, в който
оспорва основателността на предявения иск. Признава сключването на процесния договор
като изтъква, че оспорените клаузи са действителни и не противоречат на изискванията на
ЗПК, поради което е налице валидно основание за плащане на претендираната сума. С оглед
гореизложеното се отправя искане за отхвърляне на предявения иск и за присъждане на
разноски.
1
Съдът, като взе предвид становищата на страните и като прецени събраните по делото
доказателства, намира за установено следното:
Предмет на делото е иск по чл. 55, ал. 1 от ЗЗД.
От събрания доказателствен материал се установява следната фактическа обстановка:
По делото не се оспорва, че страните са сключили Договор за потребителски кредит
предоставен от разстояние *, съгласно който ответникът се задължил да предостави на
ищеца сумата от 600 лв., която последният следвало да върне заедно с начислената
възнаградителна лихва от 48,70 лв. в срок до 14.09.2021г. на 4 месечни погасителни вноски.
Страните постигнали съгласие ГПР по правоотношението да е 42,58 %, а годишният
процент на възнаградителната лихва - 36 %. Според чл. 1, ал. 9 и чл. 7 от договора
кредитополучателят се задължил в тридневен срок от сключването да предостави
обезпечение чрез поръчител или банкова гаранция, които да се одобрят от кредитора, а при
неизпълнение - да заплати неустойка по чл. 17 от договора в размер на 0,9 % от стойността
на усвоената по кредита сума за всеки ден на неизпълнение. Неустойката за целия срок на
договора е определена в погасителния план на 243,47 лв. като е включена към размера на
погасителните вноски, които са увеличени на 223,04 лв. Между страните не се оспорва, че
средствата по кредита са преведени по сметка на ищеца, който чрез трето лице на
18.10.2021г. е платил на ответника сумата от 1396,36 лв. за погасяване на задължението си.
При така установената фактическа обстановка съдът прави следните правни изводи:
Процесният договор за кредит е потребителски по своя характер, поради което за него са
приложими разпоредбите на ЗПК. Клаузата на чл. 17, в която е уговорена неустойка при
непредоставяне на обезпечение от длъжника след отпускане на кредита, съдът намира за
нищожна на основание чл. 26, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД тъй като накърнява добрите нрави.
Съгласно чл. 92 от ЗЗД неустойката цели да обезпечи изпълнението на задължението по
договора и служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е необходимо те да
се доказват. Уговарянето на неустойка извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функции води до нищожността й, защото противоречи на принципа на
справедливост в гражданските и търговските правоотношения. В разглеждания случай чрез
неустойката се цели да се прехвърли рискът от неизпълнение на задължението на кредитора
преди отпускане на кредита да прецени платежоспособността на длъжника и да поиска
обезпечение. Поради това неизпълнението на задължението на длъжника да предостави
исканото обезпечение не води до възникване на вреди за кредитора по смисъла на чл. 92 от
ЗЗД като последният не може да черпи права от собственото си неизпълнение и да
начислява допълнителни разходи към погасителните вноски по договора за кредит. Липсата
на реални вреди от непредоставянето на обезпечение свидетелства, че с неустойката се цели
заобикаляне на изискването на чл. 19, ал. 4 от ЗПК като се прикрие включването на
допълнително възнаграждение във връзка с предоставяне на кредита, постъпващо като
печалба в полза на кредитора, поради което клаузата на чл. 17 от договора е нищожна и на
основание чл. 19, ал. 5 от ЗПК. Изложените съображения навеждат на извод за нарушаване
на изискванията на чл. 10, ал. 1 от ЗПК за определянето на годишния процент на разходите
2
/ГПР/ от 50 % в договора за кредит по ясен и разбираем начин, на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК
за посочване на взетите предвид допускания при изчисляване на ГПР и на чл. 19, ал. 4 от
ЗПК за ненадвишаване на ГПР над пет пъти размера на законната лихва. Това води до
недействителност на договора за кредит съгласно чл. 22 от ЗПК, като кредитополучателят
следва да върне само чистата стойност на кредита, без начислените лихви. В разглеждания
случай длъжникът е внесъл в полза на кредитора сумата от 1396,36 лв. при задължение за
главница от 600 лв., поради което разликата от 796,36 лв. е платена без основание и подлежи
на връщане, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба до окончателното
изплащане на задължението. Поради изложеното исковата претенция по чл. 55, ал. 1 от ЗЗД
е основателна и следва да бъде уважена.
При този изход на делото претенцията на ответника за присъждане на разноски е
неоснователна. Процесуалният представител на ищеца е предоставил безплатно адвокатска
помощ и съдействие и на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата, вр. чл. 7, ал. 2, т.
1 и § 2а от Наредба №1 от 09.07.2004г. за минималните адвокатски възнаграждения,
ответникът следва да бъде осъден да заплати на адвокат А. Д. сумата от 480 лв. за
адвокатско възнаграждение. За реалното съществуване на предпоставки за безплатно
предоставяне на правната помощ са събрани доказателства в производството по чл. 83, ал. 2
от ГПК.
На основание чл. 78, ал. 6 от ГПК, ответникът следва да заплати в полза на
Великотърновския районен съд сумата от 80 лв., представляваща дължимата държавна такса
за предявения иск.
Водим от горното, Великотърновският районен съд
РЕШИ:
Осъжда *, да заплати на Р. И. Ш. с ЕГН: ********** *, сумата от 796,36 лв. /седемстотин
деветдесет и шест лева и тридесет и шест стотинки/ - главница, представляваща извършено
без основание плащане по Договор за потребителски кредит предоставен от разстояние *,
ведно със законната лихва върху главницата, считано от 16.08.2023г. до окончателното
изплащане на задължението.
Осъжда *, на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата, да заплати на адвокат *,
сумата от 480 лв. /четиристотин и осемдесет лева/ за адвокатско възнаграждение.
Осъжда *, да заплати в полза на Великотърновския районен съд, сумата от 50 лв. /петдесет
лева/, представляваща дължимата държавна такса за предявения иск, както и 5 лв. /пет лева/
в случай на служебно издаване на изпълнителен лист.
Решението подлежи на обжалване, пред Великотърновския окръжен съд, в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
3
Съдия при Районен съд – Велико Търново: _______________________
4