Р Е Ш Е Н И Е
№…..………./…………….2018 г.
гр. Варна
В И М Е Т О Н А Н А
Р О Д А
ВАРНЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД,
ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, в открито съдебно заседание, проведено на двадесети
февруари през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА СТАНЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТИНА КАВЪРДЖИКОВА
мл. съдия АНТОНИЯ
МЛАДЕНОВА
при секретар Светлана Тодорова, като разгледа
докладваното от младши съдия Антония Младенова въззивно гражданско дело № 2785 по описа за 2017 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на Глава XX от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба, подадена от „Гранд хотел
Варна“ АД срещу решение № 4620/13.11.2017 г., постановено по гр. д. № 7407/2017
г. по описа на Районен съд - Варна, 43-и състав, с което ответното дружество
„Гранд хотел Варна“ АД е осъдено да заплати на ищцата Р.С.В.-Й. следните суми:
сумата от 22 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени
неимуществени вреди вследствие на трудова злополука, претърпяна на 04.06.2014
г., ведно със законната лихва върху сумата от датата на исковата молба -
05.06.2017 г., до окончателното й изплащане; компенсаторна лихва в размер на 6
717,32 лв. за периода от трудовата злополука – 04.06.2014 г. до датата на подаване
на исковата молба – 05.06.2017 г., както и сумата от 1436,60 лева,
представляваща обезщетение за претърпени от ищцата имуществени вреди (претърпени
загуби) вследствие на злополуката, на основание чл. 200, ал. 1 КТ и чл. 86, ал.
1 ЗЗД.
Жалбоподателят оспорва първоинстанционното решение като
неправилно поради необоснованост. Поддържа направеното в отговора на исковата
молба възражение за изтекла погасителна давност на исковите претенции, както и
възражение за съпричиняване на основание чл. 201, ал. 2 КТ. Оспорва механизма
на настъпване на трудовата злополука, описан в исковата молба, доколкото същият
противоречи на установените обстоятелства в разпореждането на ТП на НОИ, с
което увреждането е признато за трудова злополука – противоречие, което според
въззивника води до необоснованост на обжалвания съдебен акт и неправилен извод
за липсата на проявена от страна на ищцата груба небрежност. Оспорва също
размера на присъденото обезщетение за неимуществени вреди като несправедливо с
аргумент, че за настъпването на вредите са допринесли налични към момента на
злополуката заболявания на ищцата. Счита, че за претендираните имуществени
вреди по делото не са събрани надлежни доказателства. Намира размера на
присъдената компенсаторната лихва за неправилно изчислен, доколкото съдът е
определил акцесорното вземане като изискуемо преди настъпване изискуемостта на
главната претенция. По тези съображения формулира искане за отмяна на
първоинстанционното решение и претендира разноски за двете съдебни инстанции,
съобразно представен списък по чл. 80 ГПК.
В открито съдебно заседание процесуалният представител на
въззивника поддържа жалбата и направеното в нея искане.
Въззиваемата страна – Р.С.В. – Й., е депозирала отговор
на подадената въззивна жалба в срока, предвиден в чл. 263, ал. 1 ГПК, чрез
процесуалния представител адв. Н.К.. Поддържа
становище за нейната неоснователност с твърдения, че механизмът на трудовата
злополука е ирелевантен, а претендираните неимуществени и имуществени вреди – доказани
по основание и размер. По същество моли обжалваното съдебно решение да бъде
потвърдено и претендира разноски за въззивната инстанция, за които представя
списък по чл. 80 ГПК. Идентично искане поддържа и в открито съдебно заседание.
Съдът констатира следното:
Производството
пред Районен съд - Варна е образувано по предявени от Р.С.В.-Й. *** АД обективно
кумулативно съединени осъдителни искове с правна квалификация чл. 200, ал. 1 КТ
и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
По твърдения в исковата молба ищцата заемала длъжност „холова камериерка“
по трудово правоотношение с ответното дружество към 04.06.2014 г., когато претърпяла
трудова злополука. При изпълнение на трудовите си задължения, около 18,00 ч.,
излизайки от офисното помещение на камериерките, се подхлъзнала на разлята на
пода вода и паднала, като усетила много силна и остра болка в левия крак. Била
закарана в спешния център на МБАЛ „Света Анна – Варна“ АД и хоспитализирана в
Клиниката по ортопедия и травматология, където било установено вътрешно
счупване на горния край на тибията. На 05.06.2014 г. претърпяла операция,
левият й крак бил гипсиран за период от 35 дни, в който била напълно
обездвижена. Временната неработоспособност продължила общо 15 месеца, като и
след този период не е настъпило пълно възстановяване от злополуката – пострадалата
все още изпитва болки и движението на левия й крак е ограничено.
Ищцата претендира от работодателя заплащането на 1436,40 лв. имуществени
вреди, изразяващи се в претърпени загуби, от които 1390 лв. за вложените при
операцията елементи от метална медицинска арматура за фиксиране на счупените
кости и 46,40 лв. потребителска такса за престоя в клиниката, както и
неимуществени вреди в размер на 22 000 лв., ведно с компенсаторна лихва от
6 717,32 лв. за периода от злополуката до подаване на исковата молба и
законната лихва върху главницата от датата на исковата молба до окончателното
изплащане на сумата.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът е изразил становище за неоснователност на
предявените искове. Не оспорва, че настъпилото увреждане на ищцата е признато
за трудова злополука, но възразява срещу описания в исковата молба механизъм на
настъпване на злополуката. Релевира възражение за изтекла тригодишна
погасителна давност, считано от датата на трудовата злополука, както и възражение
за съпричиняване, доколкото ищцата е проявила груба небрежност, като не е изпълнила
задължението си да почисти водата, на която се е подхлъзнала. Поддържа, че за
настъпилите увреждания са допринесли и заболяванията, които пострадалата е
имала към момента на злополуката, поради което претендираният размер на
неимуществените вреди е несправедлив. Оспорва също претенцията за имуществени
вреди като недоказана.
След като съобрази доводите на
страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност,
настоящият съдебен състав намира за установено от фактическа страна следното:
Безспорни по делото са обстоятелствата, а същите се установяват и от
ангажираните в тази насока писмени доказателствени средства, че към 04.06.2014
г. страните са били в трудови правоотношения, като ищцата (въззиваема страна) е
заемала длъжността "холова камериерка", както и че на посочената
дата, по време на изпълнение на трудовите си задължения, същата е паднала на
пода, при което е получила увреждане – счупване
на горния край на тибията (голям пищял) на лявата подбедрица.
С разпореждане
№ 121 от 12.06.2014 г. на НОИ, ТП – гр. Варна (л. 103) злополуката
е призната за трудова, на основание чл. 55, ал.1 КСО.
От приобщената към доказателтвения материал по делото медицинска
документация - епикриза от 11.07.2014 г.
(л. 15) и 18 броя болнични листа (л. 16-34), се установява, че веднага след злополуката
ищцата е била хоспитализирана за периода от 04.06.2014 г. до 12.06.2014 г.,
като на 05.06.2014 г. е претърпяла операция, при която е извършено открито наместване
на фрактура с вътрешна фиксация на тибия и фибула с плака и винтове и кракът й е
бил изцяло гипсиран.
Във връзка с хоспитализацията и проведеното оперативно лечение
на получените при трудовата злополука увреждания ищцата е заплатила 46,40 лв. потребителска
такса за престой в болницата и 1 390 лв. за поставяне на медицинско изделие (плака
и винтове) – факти, които се установяват от следните писмени доказателствени
средства, а именно: талон от 12.06.2014 г. за заплатена потребителска такса за
8-дневен престой в лечебното заведение (л. 35) и фактура № 19932 от 05.06.2014 г.,
издадена от МБАЛ „Св. Анна – Варна“ АД, ведно с фискален бон за закупуване на
медицинско изделие (л. 101).
В периода от 04.06.2014 г. до 04.09.2015 г. (петнадесет
месеца) ищцата е ползвала отпуск поради временна неработоспособност.
От амбулаторен лист № 2276/08.10.2015 г. (л. 36) и
амбулаторен лист № 1850/12.04.2016 г. (л. 37) е видно, че и след периода на
временна неработоспособност не е налице пълно възстановяване от увреждането –
пострадалата се придвижва с патерица, накуцва и щади ляв долен крайник;
движенията на последния са ограничени и болезнени. Същите обстоятелства се
потвърждават и от съдържанието на епикриза от 17.04.2017 г. (л. 39), издадена
от „Специализирана болница за рехабилитация Варна“ АД за извършени
физиотерапевтични процедури.
С експертно решение № 1690/02.06.2016 г. на ТЕЛК за общи
болести при МБАЛ „Св. Анна – Варна“ АД (л. 38) на ищцата е призната пожизнено
трайно намалена работоспособност при степен на увреждане 46 %, като според
експертната комисия трудовата злополука е причина за 20 % от настъпилата
инвалидност.
Трудовото правоотношение между страните е прекратено със
заповед № 771/18.09.2014 г. (л. 9), считано от 21.09.2014 г., на основание чл.
325, т. 3 КТ - поради изтичане срока на договора.
От заключението на допуснатата
по делото съдебно-медицинска експертиза, което съдът кредитира
като обективно, обосновано, достоверно и базирано на медицинска документация по
делото, както и от изслушването на
вещото лице д-р Д.Д. пред първоинстанционния съд, се установява, че в
резултат на трудовата злополука ищцата е получила счупване на големия пищял на
лявата подбедрица, което е наложило провеждане на оперативно лечение,
обездвижване на крайника чрез поставяне на гипс и провеждане на физиотерапия, като
и към настоящия момент не е налице пълно възстановяване от увреждането –
пострадалата се придвижва с помощни средства, налице е намаляване обема на
бедрената мускулатура на левия долен крайник. Според експерта не се очаква
подобрение на това състояние. Ищцата има установено заболяване остеопороза с
давност преди трудовата злополука, което е удължило срока за възстановяване, както
и посттравматична гонартроза, резултат от увреждането.
От показанията на разпитаната по
инициатива на ищцата свидетелка Цонка Костадинова се установява, че след
изписването й от болницата пострадалата е била с гипсиран крак и не е могла да
се обслужва сама – свидетелката поддържала хигиената й, водела я на лекар,
пазарувала. След махането на гипса ищцата се придвижва с помощно средство,
оплаква се от болки в крака и безсъние.
От свидетелските показания на
ангажираната от ответното дружество свидетелка Д.Г. се установява, че същата е била
на работа в хотела в деня на злополуката, като след получен сигнал за
злополуката намерила ищцата, паднала в коридора на помещението за камериерки,
до вратата на банята. Пострадалата споделила със свидетелката, че й се е завил
свят и при залитането се е усукал кракът й, чула странен звук.
При така установената
фактическа обстановка се налагат следните правни изводи:
Въззивната жалба е
подадена в законоустановения срок, от надлежна страна и срещу подлежащ на
обжалване съдебен акт, при наличие на правен интерес от обжалване, поради което
същата е процесуално допустима.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от релевираните основания в жалбата. В обхвата на така посочените въззивни
предели, съдът намира обжалваното решение за валидно и допустимо.
За уважаване на предявените искове е необходимо да бъдат
установени настъпили вреди – имуществени и неимуществени, последните изразяващи
се в болките и страданията от временната неработоспособност, които вреди са в
резултат от злополука, претърпяна от лице, което е наето по трудово
правоотношение и към момента на увреждането е изпълнявало трудовите си функции.
В производството е доказано, че страните са се намирали в трудово
правоотношение в периода от 01.06.2014 г. до 20.09.2014 г., като по време на изпълнение
на трудовите си задължения - на 04.06.2014 г., ищцата е претърпяла трудова
злополука, чието настъпване и характер
са установени по предвидения от закона ред с влязъл в сила административен акт.
Възраженията на въззивника във връзка с описания в исковата молба механизъм
на трудовата злополука са неоснователни и липсата на пълно съвпадение между
твърденията в исковата молба и съдържанието на административния акт относно
конкретния начин на увреждането, не се отразяват на правопораждащия факт, а
именно настъпилата трудова злополука. Разпореждането на НОИ по чл. 60, ал. 1 КСО е официален свидетелстващ документ, който се ползва с материална
доказателствена сила относно механизма на увреждането. Към исковата молба
ищцата е представила въпросното разпореждане, откъдето може да се направи
извод, че заявената претенция се основава на посочените в документа факти,
доколкото представянето на доказателства не е самоцелно, а цели да докаже съдебно
предявеното право и в този смисъл е свързано с него.
Отделно от това, отговорността на работодателя за вреди, настъпили в резултат
от трудова злополука, е обективна и за реализирането й е достатъчно да бъде доказано
настъпването на злополуката и претърпените в резултат от нея негативни
последици, подлежащи на обезвреда.
В хода на първоинстанционния процес е установено, че на посочената дата и
по време на изпълнение на трудовите си задължения, ищцата е паднала и е претърпяла
увреждане на здравето, изразяващо се в счупване
на горния край на тибията на лявата подбедрица, признато за трудова злополука
по предвидения в закона ред. Тези факти, релевантни за съдебно
предявените претенции, са отделени за безспорни и в доклада по делото, обявен
за окончателен без възражения на ответното дружество.
С оглед на гореизложеното, съдът намира, че по делото е
доказано настъпването на трудова злополука, в резултат на която за ищцата е
настъпила временна неработоспособност, поради което отговорността на
работодателя по чл. 200 КТ следва да бъде ангажирана и предявеният иск за
заплащане на обезщетение за неимуществени вреди е доказан по основание.
Правният спор се съсредоточава върху размера на
претърпените вреди и наличието на съпричиняване от страна на ищцата за
настъпване на вредоносния резултат, както и върху началния момент, от който
започва да тече погасителната давност за съдебно предявеното вземане.
Претърпените неимуществени вреди се установяват по делото от медицинските
документи, заключението по изготвената съдебно-медицинска експертиза и
свидетелските показания на ангажираната от ищцата свидетелка Цонка Костадинова,
които съдът кредитира като достоверни, последователни и основани на
непосредствени лични впечатления – свидетелката се е грижела за пострадалата и
е обслужвала същата в периода след операцията.
Настоящият съдебен състав намира, че претендираната от
ищцата сума от 22 000 лв. представлява справедлив еквивалент на
претърпените неимуществени вреди по смисъла на чл. 52 ЗЗД. Този извод следва от
конкретните обективни обстоятелства, установени по делото, а именно: характера и
степента на увреждането (счупване на големия пищял на лявата подбедрица), претърпяната
оперативна интервенция, при която е извършена фиксация на счупената кост и
имплантиране на плака и винтове, съпроводени с физически болки; престоят в
болничното заведение; пълното обездвижване за период от тридесет и пет дни, в
който пострадалата не е могла да се обслужва сама и изпитаното в тази връзка
неудобство и други негативни емоции; продължителността на временната
неработоспособност – петнадесет месеца, както и периода на възстановителния
процес, който продължава и към настоящия момент.
За да определи неимуществените вреди в този размер, съдът
отчита също така, че пострадалата е имала заболяване „остеопороза“, което е
улеснило реализирането на фрактурата и затруднило оздравителния процес - обстоятелство,
установено от заключението на вещото лице и изслушването на експерта в хода на
открито съдебно заседание. Този факт обаче не обосновава намаляване на
претендираното обезщетение, тъй като заявеният размер напълно съответства на претърпените
телесни болки и емоционални страдания и в частност на невъзможността за пълно
възстановяване от претърпяната трудова злополука. По делото е доказано, че и
към настоящия момент ищцата изпитва болки, движението на левия й крак е
ограничено и се придвижва с помощни средства. Освен това от експертното
заключение се установява, че в резултат от увреждането е настъпило влошаване на
здравословното й състояние, като пострадалата е заболяла от гонартроза -
изменение в областта на коленната става, което не й позволява да функционира
правилно в пълен обем. Посттравматичното заболяване се е развило в пряка
причинно-следствена връзка със счупването в областта на големия пищял, води до
невъзможност за свободно придвижване и хипотрофия на бедрената мускулатура на
левия крайник, без изгледи за подобрение.
Предвид така описаните последици и инвалидизацията,
настъпила вследствие на злополуката, настоящият съдебен състав намира, че
възраженията на въззивника за несправедливост на претендираното обезщетение са
неоснователни. Действително, трайно намалената работоспособност, установена с
приетото по делото решение на ТЕЛК, не се дължи единствено на процесната
злополука, а последната обуславя едва 20 % от определената степен на увреждане
от 46 %, но това обстоятелство е отчетено при определяне размера на неимуществените
вреди, наред с останалите обективни факти, релевантни за паричния еквивалент на
претърпените болки и страдания, а именно: характера и степента на увреждането, спецификите
на проведеното лечение, продължителността на настъпилата неработоспособност, както
и възстановителния процес.
Други заболявания на ищцата (сърдечно заболяване и
диабет), които според въззивника са основание за намаляване размера на
обезщетението, не са доказано диагностицирани и свързани с настъпилото
увреждане, поради което са ирелевантни за обема на отговорността на ответното
дружество.
По възражението за съпричиняване, релевирано
своевременно от ответника в отговора на исковата молба, съдът намира следното:
По реда на чл. 201, ал. 2 КТ отговорността на
работодателя може да бъде намалена само в изключителни случаи, а именно ако
пострадалият е допринесъл за трудовата злополука, като е допуснал груба
небрежност, т. е. извършил е определени действия в нарушение на установените
правила за безопасност на труда, като не е положил дължимата грижа, каквато и
най-небрежният човек би положил в подобна ситуация. В тази хипотеза вината на
пострадалия не се предполага, а ответникът следва да установи по категоричен и
безспорен начин, че същият е допуснал груба небрежност като част от механизма на
трудовата злополука. В този смисъл е и константната съдебна практика,
обективирана в решение от 29.06.2006 г.
на ВКС по гр. д. № 157/2004 г., III ГО, решение № 18 от 8.02.2012 г. на ВКС по
гр. д. № 434/2011 г., III ГО, решение № 1122 от 1.10.2008 г. на ВКС по гр. д. №
5086/2007 г., V ГО и др.
В настоящия случай възражението
за съпричиняване е основано на твърдения, според които в трудовите задължения
на ищцата е включено почистването на стаята за почивка, която се е ползвала
единствено от нея в деня на злополуката (тъй като колегата й е напуснала работа
1 час по-рано), и увреждането, настъпило при излизането от въпросното помещение
се дължи изключително на проявената груба небрежност на пострадалата, като
последната сама е разляла водата, на която се е подхлъзнала, и не я е почистила
от пода – поведение, квалифицирано като нарушение на трудовата дисциплина.
Така изложените твърдения на
ответника не са доказани в хода на процеса. Според разпореждането на НОИ, установяващо
механизма на трудовата злополука (по аргументите, изложени подробно по-горе),
пострадалата „губи равновесие, пада и получава фрактура на тибията на левия
крак“. За обстоятелството, че загубата на равновесие се дължи на подхлъзване на
разлята на пода вода, не са представени никакви доказателства от работодателя,
чиято е доказателствената тежест, предвид въведеното в процеса възражение по
чл. 201, ал. 2 КТ. Фактът, че пострадалата е имала задължение да почиства
помещението, който се потвърждава и от свидетелските показания на ангажираната
от ответника свидетелка, не е достатъчен, за да се приеме, че е проявена груба
небрежност, предвид липсата на доказателства за конкретното поведение на
пострадалата, както и за връзката му с механизма на трудовата злополука.
По тези съображения съдът намира,
че възражението за съпричиняване се явява неоснователно и не са налице законоустановените предпоставки за
намаляване размера на претендираното обезщетение за неимуществени вреди.
Предвид изхода на спора по главната претенция, следва да
бъде уважена и акцесорната такава,
като върху обезщетението от 22 000 лв., дължимо от датата на трудовата
злополука – 04.06.2014 г., до предявяване на исковата молба – 05.06.2017 г. (по
арг. от чл. 84, ал. 3 ЗЗД), от ответника следва да бъде заплатена компенсаторна лихва в размер на 6717,32 лв.
Относно възражението
за изтекла погасителна давност:
Погасителната давност е своеобразна санкция за
бездействието на кредитора и нейното начало съвпада с момента, в който същият
може да упражни своето право. Този момент поначало се свързва с изискуемостта
на вземането, поради което общите правила на чл. 114 ЗЗД предвиждат, че
давността започва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо.
Специалната разпоредба на чл. 358, ал. 2, т. 2 КТ обаче
предвижда алтернативно начало на давностния срок, наред с деня, в който
вземането е станало изискуемо, а именно деня, в който правото, предмет на иска,
е могло да бъде упражнено.
Според съдебната практика, която настоящият съдебен
състав напълно споделя, разпореждането на органа по чл. 60, ал. 1 КСО е официален
удостоверителен документ за установените в него факти и в частност за наличието
на трудова злополука като положителен юридически факт, който е елемент от
фактическия състав на имуществената отговорност на работодателя и от който
зависи съществуването на правото, като липсата на такова разпореждане
компрометира твърдението на ищеца за наличие на трудова злополука и обуславя
отхвърлянето на иска с правно основание чл. 200, ал.
1 КТ.
Следователно моментът, в който е могло да бъде упражнено
правото на работника на обезщетение за вреди от трудова злополука, съвпада с
момента, в който увреждането е признато за трудова злополука, съгласно
предвидената в КСО административна процедура.
По тези съображения и на основание чл. 358, ал. 1, т. 3
във вр. ал. 2, т. 2, предл. второ КТ приложимата в случая тригодишна
погасителна давност започва да тече от 12.06.2014 г. - датата на разпореждането
на НОИ по чл. 60, ал. 1 КСО, като към момента на предявяване на иска –
05.06.2017 г., същата не е изтекла.
Неоснователни са и оплакванията на въззивника, според
които разликата между началото на погасителната давност и момента, от който се
дължи компенсаторната лихва, води до „нон сенс“, доколкото началото на
погасителната давност не съвпада с изискуемостта на вземането (деня на
увреждането). За определяне на началния момент, от който се дължи компенсаторна
лихва, от друга страна, са приложими общите правила на гражданския закон, към които
бланкетната норма на чл. 212 КТ препраща. Компенсаторната лихвата цели да
компенсира увреденото лице за претърпените вреди, поради което същата е дължима
от настъпването на обективния факт на увреждането, без да е необходима покана –
арг. от чл. 84, ал. 3 ЗЗД. В същия смисъл е и константната съдебна практика, например
решение № 441/ 08.07..2010 г. по гр.д. №
682/ 2009 г., IV ГО на ВКС, решение №
578/ 19.10.2010 г. по гр.д. № 603/ 2009 г., III ГО на ВКС и др.
По претенцията за
имуществени вреди:
От представените по делото доказателства – талон от
12.06.2014 г. за заплатена потребителска такса за 8-дневен престой в лечебното
заведение в размер на 46,40 лв. и фактура № 19932 от 05.06.2014 г., издадена от
МБАЛ „Св. Анна – Варна“ АД, ведно с фискален бон за закупуване на медицинско
изделие на стойност от 1390 лв., се установява, че в пряка причинно-следствена
връзка с настъпилата трудовата злополука ищцата е понесла имуществени вреди - претърпени
загуби, изразяващи се в разходите, свързани с извършената операция и престоя й
в болницата. Искът е доказан по основание и размер, поради което се явява
основателен, а съдебното решение, с което същият е уважен изцяло – правилно.
Поради съвпадение между
крайните изводи на настоящата съдебна инстанция с тези на първоинстанционния
съд, обжалваното решение следва да бъде потвърдено.
По разноските:
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК и с оглед изхода на
делото, на въззиваемата страна следва да бъдат присъдени направените пред
настоящата инстанция разноски. Страната претендира сумата от 1 434 лв. за
заплатено адвокатско възнаграждение за един адвокат, срещу която претенция въззивникът
е направил възражение за прекомерност на основание чл. 78, ал. 5 ГПК.
Съдът намира възражението за неоснователно, доколкото
размерът на претендираното възнаграждение съвпада с минималния размер,
установен в разпоредбата на чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г.
за минималните размери на адвокатските възнаграждения в редакцията й, действаща
към момента на сключване на договора.
Освен това са представени доказателства за извършването
на претендираните разноски - договор за правна защита и съдействие от 19.02.2018
г. (л. 24), ведно с отбелязване, че уговореното възнаграждение е заплатено
изцяло в брой, с оглед на което на въззиваемата страна следва да бъдат
присъдени заявените разноски в пълен размер.
Съобразно изхода на спора, разноски на
въззивника „Гранд хотел Варна”АД не следва да се присъждат.
Водим от горното, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение №
4620/13.11.2017 г., постановено по гр. д. № 7407/2017 г. по описа на Районен
съд - Варна, 43-и състав;
ОСЪЖДА „Гранд хотел Варна”
АД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление: гр. Варна, к.к. „Св. Св. Константин и Елена”,
представлявано от А.Д.И. – изпълнителен директор, да заплати на Р.С.В.-Й., ЕГН **********, с адрес: ***, сумата от 1 434 лв. (хиляда четиристотин тридесет и четири
лева), представляваща направените в настоящото производството
съдебно-деловодни разноски за заплатено адвокатско възнаграждение за един
адвокат, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.
Решението подлежи
на обжалване пред ВКС при условията на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК в едномесечен
срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: