РЕШЕНИЕ
№ 1050
гр. Стара Загора, 09.12.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, VI-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ,
в публично заседание на дванадесети ноември през две хиляди двадесет и
четвърта година в следния състав:
Председател:Таня Илкова
при участието на секретаря Анастасия П. Балабанова
като разгледа докладваното от Таня Илкова Гражданско дело №
20245530103478 по описа за 2024 година
Предявен е първоначален иск с правно основание чл. 26, ал.1 ЗЗД за обявяване за
недействителен на договор за паричен заем *************
Ищцата П. П. М., чрез пълномощника си, твърди в исковата си молба, че между нея
и "Изи Асет Мениджмънт" АД бил сключен Договор за паричен заем *************,
придружен от Погасителен план към него, Договор за предоставяне на гаранция №
*************, сключен между ищцата и „Файненшънъл България“ ЕООД, Стандартен
европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителските кредити и
Декларация съгласие за застраховка.
Съгл. чл. 2 от Договора, заемодателят предал на заемателя сумата от 3 400 лв., със
срок на връщане 18 седмици, с размер на двуседмична погасителна вноска 199.41 лв., на 18
вноски, с подробно посочени дати на всяка погасителна вноска, с фиксиран ГЛП 30 %, с
лихвен процент на ден, приложим при отказ от договора 0.08%, с ГПР 34.98%. Общата
дължима сума по договора възлизала на 3 589.38 лв.
Съгл.чл. 4, ал. 1 от Договора, заемателят поел задължение в срок до три дни от датата
на сключването на договора да предостави едно от посочените обезпечения - поръчители,
които да отговарят на подробно посочени изисквания; банкова гаранция с бенефициер;
одобрено от заемодателя дружество - гарант, което предоставя гаранционни сделки.
Към договора за паричен заем бил налице и договор за предоставяне на гаранция №
************* / *************, сключен между ищцата „Файненшънъл България“ ЕООД.
Същото дружество е поело задължението да предостави гаранция за изпълнение
задълженията на Потребителя към "Изи Асет Мениджмънт" АД по процесния договор за
паричен заем. Съгл.чл.1, ал.2 от Договора, гаранцията се издава от гаранта и влиза в сила от
3 дни от подписването на договора и в случай, че Потребителят не изпълни задължението си
по чл. 4, т.1 и чл. 4, т.2 от Договора за заем в указания срок за предоставяне на обезпечение -
1
поръчителство от две физически лица или банкова гаранция. Цитира и разп. на чл. чл. 2 от
договора за гаранция, както и на чл. 3, ал.1 от Договора. Съгл. чл. 3, ал.2, Потребителят
заплаща възнаграждението по договора - 1072.62 лв., по начините, установени в договора за
заем.Ищцата твърди, че общия размер на заплатеното от нея възлизало на 1 620,88 лева,
което било видно от погасителния план, като същия по своята същност представлявал
извънсъдебно признание на неизгоден за ответното дружество факт, а именно заплатените
от нея вноски. Счита договорът за недействителен, на основание чл. 22 ЗПК, поради
противоречие на същия с чл. 11, ал.1, т. 17 - 12 и т.20, ал.2 и чл. 12, ал.1, т. 7 - 9 от ЗПК.
Навежда доводи, че съгласно чл. 19 ал.1 от ЗПК, ГПР изразява общите разходи по
кредита за потребителя, като се изчислява по специална формула и следва по ясен и
разбираем за потребителите начин да са инкорпорирани всички разходи, които са пряко
свързани с кредитното правооотношение. Посочването само с цифрово отражение на
процента ГПР не било достатъчно да се считали за спазени законовите изисквания. Съгласно
разпоредбата на чл. 11 т. 10 от ЗПК следвало да се предостави пълна, точна и максимално
ясна информация за разходите, а не само да е посочено цифрово какъв годишен процент от
общия размер на предоставения кредит представлявал ГПР, но изрично и изчерпателно да са
посочени всички разноски за длъжника.
Възнаграждението на гарант / поръчител не било включено като разход в ГПР и
потребителят нямал възможност да откаже предоставянето на подобна гаранция, защото
това било предвидено като негово задължение в Договора за потребителски кредит.
Поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника,
единствения й възможен избор бил да избере обезпечението да бъде предоставено под
формата на поръчителство/гаранция , осигурена от свързаното с Дружеството кредитодател
„Файненшъл България“. Същевременно, кредиторът не включил възнаграждението по
договора за поръчителство към ГПР, което водело до недействителност на договора за
потребителски кредит на основание чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК, във връзка с чл.22 от ЗПК, във
връзка с чл. 26, ал. 1 от ЗЗД.
Счита, че предвид свързаността на ответното дружество с „Файненшънъл България“
ЕООД, възнаграждението за поръчителя представлява скрита комисионна за кредитодателя,
която е следвало да бъде включена в погасителния план и ТПК, поради което е нарушен чл.
11, ал.1, т.10 от ЗПК.
С оглед изложеното по- горе, ищцата счита, че единствено дължимата сума по
договора за кредит е тази за главницата. Моли съда при постановяване на съдебното
решение да разсрочи задължението за връщане на главницата съобразно погасителния план
по договора за потребителски кредит.
Ищцата моли съда да постанови решение, с което да прогласи за недействителен
сключеният между нея и „Изи Асет Мениджмънт“ АД Договор за паричен заем
*************, на основание чл. 22 ЗПК във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10, във вр. чл. 26, ал. 1
предл. първо от ЗЗД.
Моли да бъдат присъдени в тежест на ответника сторените по делото разноски, като
на основание чл. 38, ал. 1 във вр. с ал. 2 от Закона за адвокатурата, ответникът да плати на
процесуалния й представител определен от съда адвокатски хонорар.
Ответникът „Изи Асет Мениджмънт“ АД, гр.София, чрез представителя си, в
депозирания писмен отговор оспорва предявения иск като неоснователен. Счита процесния
договор за действителен, тъй като неговите клаузи са в съответствие е изискванията на чл.
10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 от Закона за потребителския кредит. Договорът за
потребителски кредит бил в съответствие с изискванията па чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.
Съгласно същата разпоредба, договорът за потребителски кредит трябвало да съдържа
годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
2
изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочвали взетите
предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите, по
определения в приложение № 1 начин. Тази информация била налична в договора за
потребителски кредит.
В процесния договор били посочени годишния процент на разходите, общата сума,
дължима от потребителя и взетите предвид допускания. Съгласно чл.2, т. 8 от договора,
последният щял да бъде валиден за срока, за които бил сключен, всяка от страните щяла да
изпълнява точно и в срок задълженията си, съответно нямало да бъдат начислени разходи за
събиране, лихви за забава и неустойки за изпълнение на някое от задълженията по
настоящия договор, както и други разходи, освен посочените в същия договор. Годишният
процент на разходите и общата дължима сума били изчислени към момента на сключване на
договора. каквото било изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Релевантен за изчислението
на ГПР бил моментът на сключване на договора за кредит. При изчисление на ГПР се
вземали предвид съществуващите към момента на сключване на договора допускания.
Заемодателят, към момента на сключване на договора за кредит, нямал задължение да
предвижда и допуска хипотетични разходи, за да ги включи при изчисляването на ГПР.
Поради тази причина и в зависимост от вида на договора за паричен заем се използвали
предвидените в точка 3 от Приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 ЗПК допускания. ГПР бил
изчислен по определения в Приложение 1 към Закона за потребителския кредит начин, като
били използвани договорените условия - размер на усвоена сума, размер и брой на
погасителни вноски, дата на плащане на всяка вноска, обща дължима сума и пр. Договорът
не само формално покривал минимално изискуемите реквизити на чл. 11 ЗПК, но
посочените параметри били и коректни. При договорения размер на заемна сума и лихвен
процент, брой, размер и периодичност на вноските, посоченият в договора ГПР бил
коректно изчислен. Доводите на ищеца за неспазаване на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10,
били неоснователни.
С разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК се давало определение на понятието годишен
процент на разходите, а не се въвеждало законово изискване за описване на съставните
елементи на ГПР. ГПР бил цифрова стойност, съотношение между разходите по кредита и
размера на предоставения кредит, изразено като процент. Целта на посочването на ГПР била
да се предостави числово и сравнимо представяне на разходите за кредита за потребителя.
Както посочил СЕС в т. 29 от Решението по дело С-290/19, за потребителя ГПР бил от
основно значение като общ разход по кредита, който бил представен под формата на
процент, изчислен по единна математическа формула. Всъщност този процент позволявал на
потребителя да прецени от икономическа гледна точка обхвата на задължението, поето със
сключването на договора за кредит. В разпоредбите на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20
и ал. 2 от ЗПК, не фигурирало изискване за представяне на пояснения във връзка със
съставните елементи на ГПР, за разписване на методика на формиране на ГПР, за
представяне на пояснения относно какви разходи са включени в ГПР. С оглед както на
разпоредбите на Закона за потребителския кредит, така и на разпоредбите на Директива
2008/48/БС, задължението за посочване на ГПР се изчерпвало с посочването на цифровата
стойност с точност до втория десетичен знак, получена в резултат на изчислението по
предвидената в Приложение 1 на ЗПК формула. ГПР по договора включвал всички разходи
по кредита в съответствие с чл. 19, ал. 1 ЗПК. Годишният процент на разходите по договора
бил изчислен съобразно изискванията на чл. 19, ал. 2 ГПК, и неговият размер бил в
съответствие с изискванията на чл. 19, ал. 4 ЗПК. ГПР по договора бил изчислен по
определения в Приложение 1 от ЗПК начин. ГПР включвал всички разходи на кредитната
институция по отпускане и управление на кредита и в процесния случай това била само
лихвата, тъй като това бил единственият разход по кредита за кредитополучателят като се
имала предвид дефиницията на „общ разход по кредита за потребителя", дадена в § 1, т. 1
ДР ЗПК. ГПР не бил по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
3
задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на
Република България - основния лихвен процент на Българската народна банка в сила от 1
януари, съответно от 1 юли на текущата година плюс 10 процентни пункта, с оглед на което
нямало нарушение на чл. 19 от ЗПК. Надвишаването на законовия размер на годишния
процент на разходите не водело до недействителност на договора. Съгласно чл. 19, ал. 5,
само клаузите, с които се надвишавал размерът на ГПР, се считали за нищожни.
Твърденията, че не били спазени изискванията на чл. 11, ал. 1 т. 10 ЗПК, тъй като в ГПР по
договора за паричен заем не било включено възнаграждението по договора за поръчителство
и било налице заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК били несъстоятелни.
Договорът за предоставяне на гаранция бил отделно облигационно правоотношение, с
различни правни субекти, възникнало след сключване на договора за паричен заем.
Възнаграждението на дружеството-гарант, което ищецът и дружеството-гарант уговорили,
не било част от заемното правоотношение по Договора за заем и не представлявало пряк
разход, свързан с кредита. Заемополучателят, избирайки да обезпечи вземанията, чрез
предоставяне на поръчител, който предоставял гаранционни сделки, договарял с него
съответните приложими в отношенията им условия. Ищецът по собствена воля избрал да
обезпечи задължението си по договора за заем чрез поръчителство, имайки на свое
разположение три алтернативни начина за обезпечаване.
В Стандартния европейски формуляр, който лицето получило преди сключване на
договора за кредит, подробно били описани изискванията към обезпечението, посочен бил и
срокът за представянето му. В приложения към исковата молба формуляр подробно били
описани изискванията към обезпечението, което следвало да се представи. Съответно
ищецът имал време още преди сключването на договора да избере вида на обезпечението, да
положи грижа и добросъвестност, за да го осигури, а ако бил преценял, че предоставянето на
обезпечение било неизпълнимо условие или че противоречало на разбиранията му за добри
нрави, нямало да сключи договора за паричен заем. Кредитополучателят можел да представи
обезпечението преди, по време или в тридневен срок от сключване на договора.Изискването
да се предостави обезпечение на кредит било напълно допустимо и законно, както се
виждало от разпоредбите на чл. 11, т. 18 от Закона за потребителския кредит, от чл. 5, ал. 1,
б. „н“ от Директива 2008/48/ЕО и от Закона за задълженията и договорите. Обезпечението
било правно средство, което осигурявало кредитора срещу неизпълнение и подготвял
удовлетворяване на вземането му. Целта на исканото от страна на заемодателя обезпечение
била да се диверсифицира риска от неизпълнение на задължението за погасяване в срок на
задълженията по сключения договор. При неизпълнение на това договорно задължение от
страна на заемателя, рискът от непогасяване на задълженията по сключения договор за заем
бил по-висок.
Ответникът „Изи Асет Мениджмънт“ АД моли съда да постанови решение, с което да
отхвърли, като неоснователен и недоказан предявения иск. Претендира разноски,
включително и възнаграждение за процесуално представителство в размер на 360,00 лв.
Излага доводи, касаещи определяне размера на адвокатския хонорар за ищцата.
В съдебно заседание ищецът, редовно и своевременно призован, не се явява и не
изпраща представител. Депозира по делото становище, с което заявява, че поддържа
подадената искова молба. Претендира разноски и прави възражение за прекомерност на
юрисконсултско възнаграждение на ответната страна. Моли решението да бъде връчено на
ответника на посочен от него електронен адрес, съгласно чл.50, ал.5 ГПК.
В съдебно заседание ответникът, редовно и своевременно призован, не изпраща
представител и не депозира становище.
Съдът, след като обсъди доводите на страните и събраните по делото
доказателства намира за установено следното:
4
По делото не е спорно, а и видно от представения договор за паричен заем №
*************/*************, сключен между ищцата П. П. М., като заемател, и ответника
„Изи Асет Мениджмънт“ АД, като заемодател, ответникът е предоставил на ищцата заемна
сума в размер на ************* лева, при фиксиран годишен лихвен процент 30% и при
годишен процент на разходите 34,98%, със срок на погасяване 18 седмици, брой вноски 18,
всяка от които 199,41 лева и посочена в договора обща сума за връщане 3589,38 лева. В чл.4
от договора, страните са уговорили, че в тридневен срок от сключването му, заемателят се
задължава да предостави на заемодателя едно от следните обезпечения: 1. две физически
лица – поръчители, които трябва да отговарят на посочени от заемодателя условия; 2.
банкова гаранция, 3. одобрено от заемодателя дружество – поръчител, което предоставя
гаранционни сделки.
По делото не е спорно и се установява от приетите писмени доказателства, че в
изпълнение на чл. 4 от горепосочения договор е сключен договор за предоставяне на
гаранция № ************* от *************, между „Файненшъл България“ ЕООД, като
гарант, и П. П. М., като потребител, с който страните са уговорили ответникът „Файненшъл
България“ ЕООД да издаде гаранция за плащане (за изпълнение на парични задължения) в
полза на ответника „Изи Асет Мениджмънт“ АД, по силата на който да гарантира пред „Изи
Асет Мениджмънт“ АД за изпълнението на всички задължения на П. М. по договора за
паричен заем. Съгласно чл.3, ал.1 от този договор потребителят дължи възнаграждение на
поръчителя в размер на 1072,62 лева, платимо разсрочено на вноски, всяка от които в размер
на 59,59 лева, падежните дати на които съвпадат с тези на вноските по договора за паричен
заем.
По делото е представен и погасителен план към договора за паричен заем, видно от
който всяка една от погасителните вноски е в размер на 259 лева, включваща главница,
договорна лихва и възнаграждение за предоставяне на гаранция в размер на 59,59 лв.
Падежът на първата погасителна вноска е 20.02.2023г., а на последната погасителна вноска –
19.06.2023г.
По делото е представен и Стандартен европейски формуляр за предоставяне на
информация на потребителски кредити.
Като взе предвид изложената фактическа обстановка, съдът стига до следните
правни изводи:
Безспорно установено по делото е, че между страните е възникнало облигационно
правоотношение въз основа на сключен на ************* договор за паричен заем. Няма
спор между страните, че ответникът "Изи Асет Мениджмънт" АД представлява финансова
институция по смисъла на чл. 9, ал. 2 ЗПК, поради което може да отпуска заеми със
средства, които не са набавени чрез публично привличане на влогове или други
възстановими средства, което го определя като кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 4 ЗПК.
Безспорно е и обстоятелството, че ищецът е потребител, по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК.
Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за
потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията
на специалния закон- ЗПК.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т.
7 -12 и т. 20 и ал. 2, чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9 ЗПК, договорът за потребителски кредит е
недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до
настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална
недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и
когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата
стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.
В исковата молба са изложени твърдения за недействителност на договора за
5
потребителски кредит, свързано с изискването за формиране на годишния процент на
разходите, както и с разминаването на посочения ГПР в договора с действителния такъв.
Съгласно чл. 11, ал. 1, т.10 ЗПК договорът за потребителски кредит следва да съдържа
годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите
предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по
определения в Приложение № 1 начин. Видът на разходите, от които се формира ГПР са
посочени в чл. 19, ал. 1 ЗПК, а именно: настоящи или бъдещи (лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер
на предоставения кредит. В процесния договор е посочено, че ГПР е 34.98 %, а
възнаградителната лихва - 30%, но от съдържанието на договора не може да се направи
извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, нито пък е
ясно какво представлява разликата между размера на ГПР и лихвата, която е част от него.
Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно е оскъпяването му по
кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено
изискване на посоченото законово основание.
С оглед наведените твърдения на ищцата следва да се извърши преценка дали в
конкретния случай дължимото възнаграждение за гарант следва да бъде включено в
годишния процент на разходите по процесния договор за паричен заем. Такова
възнаграждение няма самостоятелен характер и то се дължи само във връзка с договора за
паричен заем и се калкулира в месечните погасителни вноски. Поставяйки изначално
изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, кредитодателят си осигурява
сигурно сключване на договор за предоставяне на гаранция, възнаграждението по който
договор се заплаща с всяка вноска по договора за кредит и постъпва в неговия имуществен
патримониум. По този начин се установява допълнително задължение за длъжника, респ.
допълнително възнаграждение за кредитодателя. Предвид посоченото съдът счита че,
дължимото възнаграждение за гарант попада в изброените в чл. 19, ал. 1 ЗПК разходи и като
такова следва да бъде включено при определянето на годишния процент на разходите за
съответния потребителски кредит. Договорът за предоставяне на гаранция има за цел да
обезщети вредите, които заемодателят може да претърпи, при неплатежоспособност на
заемателя и липса на обезпечение. Обвързването на възможността за отпускане на заем с
възмезден договор за гаранция с избрано и посочено от кредитора лице на практика, в разрез
с чл. 16 ЗПК, прехвърля върху заемателя финансовата тежест за изпълнение на
задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на кредитоспособността
на потребителя, за което на кредитора не се дължат такси по силата на чл. 10а, ал. 1 и ал. 2
ЗПК. Освен, че договорът за гаранция води до значително оскъпяване на ползвания заем, се
заобикаля и законово определения максимален размер на ГПР, съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК,
като се избягват последиците от това нарушение съгласно ал. 5 от същата разпоредба.
Уговореното задължение за заемателя да учреди обезпечение и да заплаща възнаграждение
на вноски за това, дължими на падежа на плащане на погасителните вноски по договора за
паричен заем, при което като краен резултат да заплати на заемодателя сума, в общ размер
от 4662 лв., неправилно не е калкулирано в годишния процент на разходите, предвиден в
договора. Това поставя потребителя в неравностойно положение спрямо кредитора и на
практика няма информация колко точно е оскъпяването му по кредита.
Следва да се отбележи още, че страни по договора за предоставяне на гаранция
следва да са заемодателя и поръчителя, по аналогия на чл. 138 и сл. ЗЗД. В процесния
случай се касае за възмезден договор, сключен между гаранта и заемателя, като не са
представени и доказателства за издадена такава гаранция за плащане съгласно чл. 1, ал. 1 от
договора. Следователно, макар формално процесният договор за паричен заем да покрива
6
изискуеми реквизити по чл. 11, ал. 1 ЗПК, вписаните параметри на ГПР не кореспондират на
изискуемото съдържание по т. 10 - годишния процент на разходите по кредита и общата
сума, дължима от потребителя, т. е. настоящият съд приема, че нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10
ЗПК е нарушена поради некоректното посочване на годишния процент на разходите, в който
не е включено възнаграждението за гарант. При включването му размера на разходите
нараства в пъти, което е констатирано в заключението на съдебно- счетоводната експертиза.
Целта на уредбата на годишния процент на разходите по кредита да се уеднакви
изчисляването и посочването му в договора и това да служи за сравнение на кредитните
продукти, да ориентира икономическия избор на потребителя и да му позволи да прецени
обхвата на поетите от него задължения. Затова неяснотите, вътрешното противоречие или
подвеждащото оповестяване на това изискуемо съдържание, законодателят урежда като
порок от толкова висока степен, че изключва валидността на договора - чл. 26, ал. 1, предл.
ЗЗД, във вр. с чл. 22 ЗПК, във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Предвид изложеното, съдът намира, че договорът за паричен заем №
*************/************* е недействителен, на основание чл. 26, ал. 1, предл. първо
ЗЗД, във вр. чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, поради което предявеният иск за
прогласяване на неговата недействителност следва да бъде уважен изцяло.
С оглед изхода на делото и на основание чл.78, ал. 1 ГПК, ответникът следва да бъде
осъден да заплати на ищцата направените по делото разноски – сумата 195 лева, от която
143.58 лв. за държавна такса, и 51.42 лв. за платена такса за преписи на ИМ и приложения.
На основание чл.38, ал.2 от ЗА адвокатското възнаграждение на процесуалния
представител на ищцата - адв. Д., следва да бъде определено 790.73 лева, с включен ДДС
/съобр.чл. 7, ал.2,т.2 от Наредба 1/2004г. за минималните размери на адв.възнаграждения/.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НЕДЕЙСТВИТЕЛЕН, на основание чл. 22 ЗПК, вр. чл.11, ал.1,
т.10 ЗПК, Договор за паричен заем № *************/*************, сключен между „Изи
Асет Мениджмънт“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София,
ж.к. „Люлин“ № 7, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, „Силвър център“, етаж 2, офис 40-46 и П.
П. М., ЕГН: **********, с постоянен адрес град *************.
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София 1324, ж.к. „Люлин“ № 7, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, „Силвър
център“, етаж 2, офис 40-46, да заплати на П. П. М., ЕГН: **********, с постоянен адрес
град *************, сумата в размер на 195 лева, представляваща направени по делото
разноски.
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София 1324, ж.к. „Люлин“ № 7, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, „Силвър
център“, етаж 2, офис 40-46, да заплати на адв. А. Д., САК, с личен № **********,
определеното, на основание чл. 38, ал.2 ЗА, адвокатско възнаграждение в размер на
790.73 лева, с ДДС, за осъществено процесуално представителство на ищцата в настоящото
производство.
Решението подлежи на обжалване пред ОС - Стара Загора в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Стара Загора: _______________________
7
8