№ 13657
гр. София, 30.01.2023 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 54 СЪСТАВ, в закрито заседание на
тридесети януари през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Д.СТ.В
като разгледа докладваното от Д.СТ.В Частно гражданско дело №
20221110110644 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 410 ГПК.
Образувано е по заявление с вх. № 38703/28.02.2022 г. на „.....“ ООД, ЕИК *********,
за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК срещу И. Ц. Л.,
ЕГН **********.
Заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК е издадена за главница и законна лихва, както и
за разноските съразмерно с уважената част на претенциите, но съдът намира, че следва да
откаже издаването на заповед за сумата от 107.75 лева- договорна лихва, за сумата от 6.09
лева- „законна лихва“, за сумата от 360.71 лева- възнаграждение за услугата „динамично
плащане“, както и за сумата от 238.60 лева- възнаграждение за услугата „бързо
разглеждане“, по сключен между страните Договор за кредит № max_5........0/17.03.2021г.
По отношение на вземанията за договорна лихва и законна лихва това е така, тъй като
въпреки изричните указания на съда, съдържащи се в разпореждането от 08.09.2022г.,
заявителят не е посочил период (с начална и крайна дата) на формиране на тези вземания. За
пълнота и прецизност в тази връзка следва да се изясни, че доколкото първоначално
дадените указания във връзка с редовността на заявлението са пълни, ясни и разбираеми,
съдът не дължи поредно даване на същите указания, тъй като с многократните си указания
би се превърнал в помощник само на едната страна по делото, което накърнява изискването
за равни възможности за упражняване на предоставените права и би нарушило установените
в чл. 8, ал. 2 и ал. 3 принципи на равнопоставеност. В този смисъл Решение № 315 от
07.12.2010 г. по гр.д. № 3555/2008г., IV ГО, ВКС.
В хипотезата на подадено заявление за издаване на заповед за парично задължение по
чл. 410 ГПК съдът е длъжен да извърши преценка за съответствие на заявлението със закона
и добрите нрави, което задължение му е вменено изрично с разпоредбата на чл. 411, ал. 2, т.
2 ГПК /в този смисъл е и Определение № 974 от 07.12.2011 г. по ч. т. д. № 797/2010 г., II т.
о., ВКС/. Наред с това, съдът, по аргумент от разпоредбата на чл. 411, ал. 2, т. 3 ГПК, при
разглеждане на заявлението следи служебно и за наличието на неравноправни клаузи, на
които кредиторът основава претенциите си.
Съгласно изявленията на заявителя в случая длъжникът в качеството си на
кредитополучател по процесния договор за кредит се е съгласил да заплати възнаграждение
на заявителя- заемодател за услугите „бързо разглеждане“ и „динамично плащане“, уредени
съответно в чл. 7.3 и чл. 7.4 от общите условия на кредитора и дължими съответно за по-
бързо разглеждане на искането за кредит- за 2 часа вместо за 7 дни, респ. за осигуряване на
служител, който да посещава настоящия или друг уговорен адрес на кредитополучателя за
1
събиране в срок на съответната месечена погасителна вноска.
Съдът намира уговорките от процесния договор за потребителски кредит, вменяващи
задължение на потребителя да заплаща възнаграждение за предоставяне на коментираните
допълнителни услуги, за противоречащи на закона, в частност на разпоредбата на чл. 10а,
ал. 2 ЗПК, доколкото с нея се въвежда дължимост на комисионни за дейности, съставляващи
по своята правна същност такива по усвояване и управление на кредита. Наред с това, чрез
коментираната клауза се достига до непозволен от закона- императИ.ата норма на чл. 19, ал.
4 ЗПК, резултат, тъй като наред с уговорения годишен процент на разходите се уговаря
„възнаграждение“, чрез което на практика се достига до размер на годишните разходи,
надвишаващ допустимия петкратен размер на законната лихва по просрочени задължения в
левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република
България. С това възнаграждение се достига до необосновано оскъпяване на предоставения
паричен заем, което води и до съществено неравновесие между интересите на заемодателя и
тези на потребителя- още едно допълнително основание за нищожност на коментираната
клауза- поради нейната неравноправност по смисъла на чл. 146, ал. 1 ЗЗП. А такова
неравносвесие е налице и доколкото се касае за „възнаграждение“ или „такса“, което се
дължи безусловно (независимо от това как ще се развият отношенията между страните по
договора и дали потребителят ще се ползва фактически от предоставените му възможности),
а и, както бе изяснено по- горе, за дейности, които не представляват насрещна престация от
заемодателя, а действия по отпускане и погасяване на кредита.
Следователно, доколкото коментираните договорни клаузи са нищожни поради
противоречие с императивни разпоредби на закона, поради заобикалянето на такива и като
неравноправни, същите не биха могли да бъдат източник на претендираните вземания за
възнаграждения за допълнителни услуги, с оглед на което заявлението следва да бъде
отхвърлено по отношение и на тези вземания.
Така мотивиран, съдът
РАЗПОРЕДИ:
ОТХВЪРЛЯ заявление с вх. № 38703/28.02.2022 г. на „.....“ ООД, ЕИК *********, за
издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК срещу И. Ц. Л.,
ЕГН **********, в частта, с която е поискано издаване на заповед за изпълнение за сумата
от 107.75 лева- договорна лихва, за сумата от 6.09 лева- „законна лихва“, за сумата от 360.71
лева- възнаграждение за услугата „динамично плащане“, както и за сумата от 238.60 лева-
възнаграждение за услугата „бързо разглеждане“, по сключен между страните Договор за
кредит № max_5........0/17.03.2021г.
РАЗПОРЕЖДАНЕТО подлежи на обжалване с частна жалба пред СГС в
едноседмичен срок от връчване на препис от него на заявителя.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
2