№ 531
гр. Варна , 12.03.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, IV СЪСТАВ в публично заседание на
седемнадесети февруари, през две хиляди двадесет и първа година в следния
състав:
Председател:Жана И. Маркова
Членове:Тони Кръстев
Десислава Г. Жекова
при участието на секретаря Мария Д. Манолова
като разгледа докладваното от Жана И. Маркова Въззивно гражданско дело
№ 20203100503648 по описа за 2020 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК и е образувано по
въззивна жалба вх. № 276298/27.10.2020 г. на Х. Г. Ч., ЕГН *********, с
местожителство в гр. Пловдив, ул. Скопие, № 14, ет. 4, ап. 7 срещу Решение
№ 260519/02.10.2020 г., постановено по гр.д. № 19172/2019 г., на ВРС, XI
с., с което е прието за установено, че дължи на „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ
НА ВЗЕМАНИЯ“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление
гр. София, бул. „Д-р П. Дертлиев“, № 25, офиса-сграда „Лабиринт“, ет. 2,
офис 4, сумата 9772.21 лв., дължима главница, ведно със законната лихва
върху главницата, считано от датата на депозиране на заявлението в съда –
04.10.2018 г., до окончателното изплащане, сумата 1895.45 лв.,
възнаградителна лихва за периода 14.12.2016 г. - 20.07.2017 г.; сумата
1155.16 лв., представляваща лихва за забава за периода 14.12.2016 г. -
03.10.2018 г., дължими по силата на Договор за потребителски кредит №
2379376/10.08.2016 г. и Индивидуален договор за прехвърляне на вземания от
20.07.2017 г., на осн. чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 99 ЗЗД, вр. чл. 79, ал.1 ЗЗД, за
които суми е издадена Заповед по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 15796/2018 г.
на ПлРС, II с.
1
Въззивникът, чрез особен представител, навежда твърдения, че
решението е недопустимо и неправилно. Сочи, че клаузата на чл. 12, ал. 6 от
ОУ на сключения договор за кредит, предвиждаща право на кредитора да
прехвърли вземанията си без съгласието на кредитополучателя е
неравноправна, поради което е извършеното прехвърляне било
незаконосъобразно и ищецът не бил титуляр на процесните вземания. Още
излага, че прехвърлянето на вземанията е следвало да бъде съобщено на
длъжника от цедента, а по делото не са налице доказателства за извършено
такова съобщаване. Твърди, че по делото не са налице доказателства за
редовно упражнено право на обявяване на предсрочната изискуемост, а
такава била обявена едва с исковата молба, което било в противоречие с
практиката на ВКС. Счита, че обявяването на предсрочна изискуемост е в
правомощията на цедента, но не и на цесионера. По същество отправя искане
за отмяна на постановеното решение и отхвърляне на предявеният иск по чл.
422, ал. 1 ГПК. Претендира присъждане на адвокатско възнаграждение.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК, е постъпил отговор от въззиваемата
страна „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, в който оспорва жалбата и
счита атакуваното съдебно решение за правилно и законосъобразно. Оспорва
оплакванията изложени във въззивната жалба и от своя страна излага свои
доводи по всяко едно от тях. По същество отправя искане за потвърждаване
на атакувания съдебен акт.
В съдебно заседание страните не се явяват и не се представляват, с
писмени становища поддържат въззивната жалба и отговора по нея.
Варненски Окръжен Съд по предмета на спора съобрази следното:
Производството пред ВРС е образувано по предявен иск от „Агенция за
събиране на вземанията“ ЕАД за приемане за установено, че Х.Ч. дължи
сумата 9772.21 лв., представляваща част от неплатена главница, формирана
от неплатени месечни вноски за периода 14.12.2016 г. - 14.05.2021 г., ведно
със законната лихва върху сумата, считано от датата на подаване на
заявлението в съда до окончателното изплащане на вземането, сумата
1895.45 лв., възнаградителна лихва за периода 14.12.2016 г. - 20.07.2017 г.;
сумата 1155.16 лв., представляваща лихва за забава за периода 14.12.2016 г. -
03.10.2018 г., всички дължими по силата на Договор за потребителски кредит
2
№ 2379376/10.08.2016 г., Индивидуален договор за прехвърляне на вземания
от 20.07.2017 г., ведно с Приложение № 1, на осн. чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл.
99 ЗЗД, вр. чл. 79, ал.1 ЗЗД, за които суми е издадена Заповед по чл. 410
ГПК по ч.гр.д. № 15796/2018 г. на ПлРС, II с.
Ищецът твърди, че вземанията по сключения между „УниКредит
Кънсюмър Файненсинг“ ЕАД и ответника, Договор за потребителски кредит
му били прехвърлени по силата на договор за цесия, ведно с всички
привилегии, обезпечения и принадлежности. Сочи, че по силата на изрично
поетото задължение, изпратил до ответника уведомление по реда на чл. 99,
ал. 3 ЗЗД, което е било надлежно връчено на посочения в сключения договор
за кредит адрес на ответника на 02.08.2017 г. Твърди, че сумата по сключения
договор за кредит е била надлежно предоставена на ответника, който приел да
я върне при условията на сключения договор. По сключения договор
ответникът заплатил сумата 1613.44 лв., с която били погасени 755.86 лв.
възнаградителна лихва, 766.06 лв., главница, 89.76 лв., застрахователна
премия и 1.76 лв., лихва за забава. Поради неизпълнение на задълженията по
сключения договор за кредит, на осн. чл. 12, ал. 2, б. „а“ от ОУ, неразделна
част от него кредитът бил обявен за предсрочно изискуем, което изявление на
кредитора било част от уведомлението за цедирането на вземането и
съобщено на длъжника заедно с него на 02.08.2017 г. Обявяването на
предсрочна изискуемост мотивирало ищеца да предприеме действия по
принудителното му събиране.
В условията на евентуалност, в случай че бъде прието, че предсрочна
изискуемост не е обявена на длъжника преди депозиране на заявлението,
прави изявление в тази насока и отправя искане ответникът да бъде осъден да
заплати сумите предмет на предявения главен установителен иск.
В границите на срока по чл. 131 ГПК ответникът, чрез особен
представител, оспорва предявения иск. Сочи, че ответникът е физическо лице
и предоставеният заем не е предназначен за извършване на търговска или
професионална дейност, поради което и същият има качеството на
потребител и се ползва от уредената в ЗЗП защита. Сочи, че клаузата
предвиждаща възможност на кредитора да прехвърля вземането си, доколкото
не е възпроизведена в сключения договор е нищожна по силата на чл. 146, ал.
3
1 ЗЗП, поради което счита за нищожен и сключения договор за цесия. На
следващо място счита, че не е налице обявена предсрочна изискуемост на
задълженията по кредита, доколкото такава не настъпва автоматично, а след
като бъде надлежно съобщена на длъжника и уведомлението следва да
съдържа достатъчна информация за индивидуализиране на вземането. Счита,
че уговорките за възнаградителна лихва са нищожни и клаузата е
неравноправна, тъй като процентът на лихвата бил нереално завишен, което
водело до извод, че клаузата противоречи на добрите нрави.
Настоящият състав на Варненски окръжен съд, като съобрази
предметните предели на въззивното производство, очертани в жалбата и
отговора, приема за установено от фактическа и правна страна, следното:
Пред ВРС са събрани писмени доказателства – Договор за кредит №
2379376, Общи условия, Погасителен план, Декларация за приемане на
застраховането, ОУ към застрахователна програма, Преференциални условия
по Договор за кредит № 2379376, Искане за рефинансиране на съществуващ
дълг и Съгласие за директен дебит, които носят подпис на въззивника и
автентичността им не е оспорена. От тези доказателства безспорно се
установява, че на 10.08.2016 г., между въззивника, в качеството на
кредитополучател и „УниКредит Кънсюмър Файненсинг“ ЕАД, в качеството
на кредитор е възникнало облигационно правоотношение по силата на
Договор за потребителски паричен кредит № 2379376, при преференциални
условия. Съгласно Договора на въззивника е бил предоставен кредит в размер
на 28840.00 лв., при годишен лихвен процент в размер на 9.99 % и ГПР
12.03%. При тези условия кредитополучателят поел задължение да върне
сума в размер на 47004.23 лв. на 119 анюитетни месечни вноски, всяка от по
391.70 лв. и последна 120-та, изравнителна от 391.93 лв. Според представения
погасителен план падежът на вноските бил уговорен на 14-то число от месеца
като първата вноска била на 14.08.2016 г., а последната на 14.07.2026 г. По
делото са представени Общи условия, от които се установява, че съгласно чл.
12, ал. 2, б. "а" е предвидено правото на кредитодателя да прекрати
едностранно кредитното правоотношение с длъжника и да обяви всички
вземания по предоставения кредит, в това число непогасени вноски, лихви за
забава, такси и комисионни за предсрочно изискуеми, в случай че
потребителят допусне просрочие и/или неплащане на две последователни
4
погасителни вноски по кредита. В разпоредбата на чл. 12, ал. 6 от ОУ е
предвидено правото на кредитодателя да прехвърля правата си по сключения
Договор за кредит на трети лица като уведоми писмено за това
кредитополучателя, в съответствие със Закона.
Представен по делото е и Рамков договор за продажба и прехвърляне на
вземания от 20.12.2016 г. сключен между "Уникредит Кънсюмър
Файненсинг" ЕАД в качеството на цедент и "Агенция за събиране на
вземания" ЕАД, в качеството на цесионер. В разпоредбата на чл. 2.1 от пар. 2
- "Предмет на договора", цедентът поел задължение ежемесечно, чрез
отделни договори за цесия, да прехвърля възмездно срещу възнаграждение,
портфейл свои просрочени и изискуеми вземания произхождащи от договори
за потребителски, парични и стокови кредити, сключени между него и
физически лица, които не се погасяват редовно като същите да се определят и
индивидуализират в Приложение № 1 към всеки отделен месечен договор за
цесия. С разпоредбата на чл. 4.3 цесионерът бил изрично упълномощен от
името на цедента да уведомява длъжниците, чиито вземания се прехвърлят, за
изпълнение на което задължение в срок от три дни, цедентът поел задължение
да предостави на цесионера и изрично писмено пълномощно за уведомяване
на длъжниците, по см. на чл. 99, ал. 3 ЗЗД.
Пред ВРС е представено и изрично пълномощно в изпълнение на
поетите задължения с чл. 4.3 от Рамковия договор от 20.12.2016 г.
По делото е представен и Индивидуален договор за продажба и
прехвърляне на вземания (цесия) от 20.07.2017 г., ведно с Приложение № 1
към него, от които се установява, че в изпълнение на рамковия договор
цедентът е прехвърлил вземания в полза на цесионера – ищец, сред които и
вземане по Договор № № 2379376/10.08.2016 г., сключен с въззивника Ч.,
отразено под № 256 като е посочено, че общата дължима сума възлиза на
30005.76 лв., от които 28073.94 лв., главница и 1931.82 лв., лихва.
Прехвърлянето е потвърдено от цедента, по смисъла на чл. 99 ЗЗД, с нарочен
документ, представен по делото.
Представено е и изрично пълномощно, по силата на което цедента
"Уникредит Кънсюмър Файненсинг" ЕАД е упълномощил цесионера -
"Агенция за събиране на вземания" ЕАД, да уведомява, по см. на чл. 99, ал. 3
5
ЗЗД, от негово име всички длъжници, по всички вземания, предмет на
сключения Договор за цесия от 20.07.2017 г., измежду които и Х.Ч..
По силата на 2 бр. уведомителни писма от 27.07.2017 г., цедента,
действащ чрез своя пълномощник - цесионера, уведомил въззивникът за
извършеното прехвърляне на вземането, произтичащо от Договор за
потребителски паричен кредит № 2379376/10.08.2016 г., възлизащо на сумата
30005.76 лв., вкл. лихва за просрочие, както и за настъпила предсрочна
изискуемост на вземанията, считано от 20.07.2017 г. Видно от представената
по делото обратна разписка, препоръчаната пратка е получена на 02.08.2017 г.
от пълнолетен член на домакинството на въззивника – неговата сестра.
Пред първостепенния съд е назначена ССЕ, чието първоначално и
допълнително заключение, неоспорени от страните са кредитирани от ВРС.
Заключението, в неговата цялост, се кредитира и от въззивната инстанция
като компетентно и безпристрастно дадено. От заключението се установява,
че съгласно Договора на ответника е предоставена сумата 28840.00 лв., от
която със сума в размер на 27448.97 лв., са предсрочно погасени задължения
по два други кредита, съобразно отправеното искане за рефинансиране, които
към дата 10.08.2016 г. са: - № 2090283, в размер на 21018.22 лв. и № 2306334,
в размер на 6430.75 лв. С платежно нареждане от 10.08.2016 г. по банковата
сметка на ответника е преведена сумата 551.03 лв. Експертът е установил, че
извършените плащания по договора са в размер на 1568.56 лв., с които са
погасени задължения за главница, в размер на 766.06 лв., за договорна лихва –
755.86 лв., за лихви за забава – 1.76 лв. и за застраховки – 44.88 лв. Всички
задължения с начална дата на падеж 14.12.2016 г. до 14.07.2026 г. не са били
погасявани и са просрочени От експертизата се установява още, че размерът
на задълженията по предявения установителен иск възлизат на: - 9772.21 лв.,
главница, - 1895.45 лв., договорна лихва за период 14.12.2016 г. – 20.07.2017
г., 1233.40 лв., обезщетение за забава върху главницата от 9772.21 лв., за
периода 15.12.2016 г. – 03.10.2018 г.
Не се спори между страните, че в полза на въззиваемото дружество е
издадена Заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, по ч.гр.д. № 15796/2018 г.,
ПлРС, по силата на която е разпоредено Х.Ч. да заплати сумата сумата
9772.21 лв., дължима главница, ведно със законната лихва върху главницата,
6
считано от датата на депозиране на заявлението в съда – 04.10.2018 г., до
окончателното изплащане, сумата 1895.45 лв., възнаградителна лихва за
периода 14.12.2016 г. - 20.07.2017 г.; сумата 1155.16 лв., представляваща
лихва за забава за периода 14.12.2016 г. - 03.10.2018 г., дължими по силата на
Договор за потребителски кредит № 2379376/10.08.2016 г. и Индивидуален
договор за прехвърляне на вземания от 20.07.2017 г.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК - въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната
му част. В обхвата на така посочените въззивни предели ВОС намира, че
решението е постановено в границите на правораздавателната компетентност
на съда и от законен състав, поради което се явява валидно. Искът е с правно
основание чл. 422, ал. 1 ГПК и е предявен в границите на предвидения в
закона преклузивен едномесечен срок и при наличието на останалите
изисквания на ГПК, видно от приложеното ч.гр.д. № 15796/2018 г. на ПлРС, II
с., поради което решението се явява и допустимо.
По отношение неправилността на първоинстанционния съдебен акт,
съобразно разпоредбата на чл. 269, ал. 1, изр. второ ГПК, въззивният съд е
ограничен от посочените в жалбата оплаквания.
Първото от изложените в жалбата оплаквания касае обективираното
в чл. 12, ал. 6 от ОУ към Договора за кредит, право на кредитора да
прехвърля правата си по договора като въззивникът счита посочената клауза
за неравноправна, на осн. чл. 143, т. 16 ЗЗП, поради което и въззиваемият не е
титуляр на процесните вземания.
Безспорно е, че с оглед предмета, страните (качеството на
кредитополучателя - физическо лице, качеството на кредитора – юридическо
лице, което предоставя потребителски кредити в рамките на своята търговска
дейност), съдържанието на правата и задълженията и при липсата на
изключенията предвидени в чл. 4, ал. 1, 2 и 3 ЗПК, се налага извода, че
процесния Договор е такъв за потребителски кредит, по смисъла вложен в
разпоредбата на чл. 9 от Закона за потребителския кредит.
Безспорно е и, че след като процесният договор за кредит е с характер
на потребителски такъв, то и на основание пар. 13, т. 1 ДР на Закона за
7
защита на потребителите освен правилата на ЗПК, които важат за всички
договори за потребителски кредит и уреждат императивните правила за
определяне на тяхното съдържание и клаузи, приложими са още и правилата
на ЗЗП, уреждащи потребителската защита.
Разпоредбата на чл. 143, ал. 1 ЗЗП, предвижда че неравноправна е всяка
уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за
добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. А т. 6 от ал. 2 от
същият текст, предвижда че неравноправна е клаузата, която позволява на
търговеца или доставчика да се освободи от задълженията си по договора по
своя преценка без същата възможност да е предоставена на потребителя.
Съставът на въззивният съд намира, че в случая предвиденото в разпоредбата
на чл. 12, ал. 6 от ОУ към Договора за кредит, право на кредитора да
прехвърля правата си по договора не попада в хипотезата на неравноправност
по смисъла вложен в чл. 143, ал. 2, т. 6 ЗЗП. Въззивният съд намира, че
смисъла вложен в разпоредбата касае случаите, в които кредиторът запазва
качеството си на такъв по договора, но в резултат на неравноправната
уговорка има само права по него, без да има задължения. Конкретния случай
не е такъв, доколкото чрез цесията се постига освобождаване, както и
задълженията, но и от правата по сключения договор.
Касателно оплакването за липса на надлежно уведомяване на
въззивника за цедиране на вземането. Действително за консолидиране
фактическия състав на цесията, съгласно чл. 99, ал. 3 ЗЗД цедентът е длъжен
да уведоми длъжника за прехвърлянето. Това има отношение единствено с
оглед лицето, на което длъжникът дължи плащане, съобразно чл. 99, ал. 4
ЗЗД, доколкото оповестяването е с оглед действие на договора спрямо трети
лица и длъжника. Докато длъжникът не бъде уведомен за извършеното
прехвърляне всички плащания, които извърши към стария си кредитор се
считат валидно изпълнени. Законодателят е поставил това изискване, с оглед
сигурност и защита интересите на длъжника и с цел обезпечаване на точното
изпълнение на задълженията му спрямо лице, което е легитимирано по
смисъла на чл. 75, ал. 1 ЗЗД, за прехвърлянето последният да бъде уведомен
от цедента. В коментирания случай, по силата на упълномощаване от страна
на цедента, цесионера е предприел действия по уведомяване на длъжника, за
8
извършеното прехвърляне. Видно от доказателствата, уведомлението е
изпратено на адреса на длъжника и надлежно връчено. От друга страна, не се
установява, а и не се твърди от страна на длъжника, да са били извършвани
плащания по договора за кредит след 14.12.2016 г., в полза както в полза на
цедента, така и на цесионера, а възражение от подобен род би имало правно
значение и ефект, в случай че плащане е извършвано на ненадлежния
кредитор, вследствие на липсата на уведомяване. Не съществува пречка
изпълнението на задължението за уведомяване да бъде изпълнено чрез
пълномощник, а въпросът за надлежно учредяване на представителната власт
касае единствено отношенията между страните по упълномощителната
сделка, но не и длъжника. Поради изложеното това оплакване се преценява
като неоснователно.
По оплакването за липса на редовно упражнено право на обявяване
на предсрочна изискуемост от страна на цедента „УниКредит Кънсюмър
Файненсинг“ ЕАД: Не би могъл да бъде споделен и довода, че обявяването
на предсрочна изискуемост на процесните задължения е в правомощията
единствено на стария кредитор, но не и на цесионера. По силата на
разпоредбата на чл. 99, ал. 2 ЗЗД, цесионерът придобива вземането с всичките
му принадлежности, в т.ч. привилегиите и обезпеченията, т.е. с всички
произтичащи от или във връзка с прехвърленото вземане права от които не би
могло да бъде изключено и правото да обяви неговата предсрочна
изискуемост. Такова е и разрешението на въпроса, дадено в Решение № 204/
25.01.2018 г., по т.д. № 2230/2016 г., на ВКС, I ТО, което въззивния състав
споделя. Поради изложеното възражението се преценява като неоснователно.
От възприетото по фактите се установява, че уведомление за предсрочна
изискуемост е изпратено на въззивника заедно с уведомлението за
прехвърляне на вземанията, в което е посочена дължимата по договора сума в
общ размер и е надлежно получено на адреса на 02.08.2017 г. Към посочената
дата са били налице условията за обявяване на предсрочна изискуемост,
заложени в разпоредбата на чл. 12, ал. 2, б. „а“ от ОУ към Договора –
неплащане на две последователни погасителни вноски (главница и лихви).
Както бе установено от заключението на ССЕ всички задължения с дата на
падеж 14.12.2016 г. са неплатени.
Въззивният съд намира, че процесният договор за кредит съдържа
9
изчерпателно и в цялост всички законоустановени реквизити, съгл.
изискванията на чл. 10 и 11 ЗПК. Договорът е сключен в писмена форма и
отговаря на императивните изисквания на ЗПК. Посочени са
индивидуализиращи данни за страните, размерът на получената сума, общият
размер, който потребителят следва да върне, годишен процент на разходите,
лихвен процент, начина на определянето му, съдържа погасителен план, в
който са отразени размерът, броят, периодичността и датите на плащане на
погасителните вноски. Годишният процент на разходите не надвишава пет
пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във
валута, определена с постановление на МС на РБ.
Посредством събраните специални знания е установен и размерът на
заявените претенции, който съвпада със заявените за разглеждане главница и
възнаградителна лихва. По отношение на обезщетението за забава заявения за
разглеждане размер е по-нисък от изчисления от експерта за същия период.
Въззивната инстанция намира, че първостепенният съд е извършил
подробно обсъждане и преценка на всички събрани по делото доказателства,
въз основа на което е стигнал до законосъобразни правни изводи. С оглед на
това, решението на районния съд като правилно и законосъобразно следва да
бъде потвърдено.
По разноските. С оглед изхода от спора и на осн. чл. 78, ал. 3 ГПК, на
въззиваемия се следват направените съдебно-деловодни разноски,
представляващи 915.00 лв., възнаграждение за особен представител.
Съобразно разпоредбата на чл. 78, ал. 8 ГПК, вр. чл. 25, ал. 1 НЗПП, на
въззиваемото дружество следва да бъде определено юрисконсултско
възнаграждение в размер на 300.00 лв.
На осн. чл. 77 ГПК, предвид изхода от спора в тежест на въззивника
следва да бъде възложена дължимата за въззивно разглеждане на
производството държавна такса, възлизаща на 256.46 лв.
Мотивиран от изложеното, съставът на Варненски Окръжен Съд,
РЕШИ:
10
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 260519/02.10.2020 г., постановено по
гр.д. № 19172/2019 г., на ВРС, XI с.
ОСЪЖДА Х. Г. Ч., ЕГН *********, с местожителство в гр. Пловдив,
ул. Скопие, № 14, ет. 4, ап. 7 да заплати на „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА
ВЗЕМАНИЯ“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр.
София, бул. „Д-р П. Дертлиев“, № 25, офиса-сграда „Лабиринт“, ет. 2, офис 4
сумата 1215.00 лв. (хиляда двеста и петнадесет лева), разноски за въззивна
инстанция, на осн. чл. 78, ал. 3, вр. ал. 8 ГПК, вр. чл. 25, ал. 1 НЗПП.
ОСЪЖДА Х. Г. Ч., ЕГН *********, с местожителство в гр. Пловдив,
ул. Скопие, № 14, ет. 4, ап. 7 да заплати по сметка на ВАРНЕНСКИ
ОКРЪЖЕН СЪД, в полза на Бюджета на съдебната власт, сумата 256.46 лв.
(двеста петдесет и шест лева и 46 ст.), дължима държавна такса, както и
сумата 5.00 лв. (пет лева), за служебното издаване на изпълнителен лист, чл.
77 ГПК.
Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС, в едномесечен
срок от съобщаването му, на осн. чл. 280 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
11