Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 07.08.2020 г.
В И М Е Т
О Н А
Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., IIІ-„В”
състав, в публично съдебно заседание на трети юни през две хиляди и двадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ
ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ:
ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
Мл.с-я: МАРИНА ГЮРОВА
при участието на секретаря Юлия Асенова, като разгледа докладваното от съдия ДИМОВ в.гр.дело № 8155 по
описа за 2019 год., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258
- чл. 273 от ГПК.
С решение от 07.02.2019 г., постановено по гр.дело № 32910/2017 г. по
описа на СРС, І Г.О., 26 състав, е отхвърлен предявения иск с правно основание чл.422 ГПК за признаване за установено, че ответникът Х.И.Г., ЕГН ********** дължи на „Т.С.”
ЕАД, ЕИК *******, сумата 1913 лв., представляваща продажна цена за потребена
топлинна енергия за периода от м.01.2014 г. до м.04.2016 г. и за сумата от 276
лв., представляваща обезщетение за забава в погасяване на главния дълг за
периода 15.03.2014 г.- 01.02.2017 г., ведно със законната лихва върху
главницата до окончателното плащане, както и сумата от 49,44 лв. възнаграждение
за извършено дялово разпределение, и 9,94 лв. лихва за забава върху главницата
за дялово разпределение за периода 15.03.2014 г.- 01.02.2017 г., доставена в
имот- ателие № 7, находящ се в гр.София, бул.“ *******.
Постъпила е въззивна жалба от ищеца „Т.С.” ЕАД,
***, подадена чрез юрк.И.М., с
която се обжалва постановеното решение на СРС. В жалбата са
изложени оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение, поради
нарушение на материалния закон. В тази връзка се поддържа, че
първоинстанционният съд необосновано е приел, че ответникът не е потребител на
топлинна енергия и че по делото e останало недоказано процесното договорно правоотношение
между страните. С оглед на което се моли съда да постанови решение, с което да
отмени обжалваното решение, като
неправилно и незаконосъобразно. Претендира присъждане на направените разноски по
делото и на юрисконсултско възнаграждение.
Въззиваемата
страна - ответник Х.И.Г., чрез
пълномощника си адв.А.И. оспорва жалбата, като неоснователна по
съображения изложени в депозирания по делото писмен отговор по чл.263, ал.1 от ГПК. Моли съда жалбата като неоснователна да бъде оставена без уважение, а
първоинстанционното решение -потвърдено, като правилно и законосъобразно.
Претендира присъждане на направени разноски по делото.
Софийски градски съд, като
обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните,
съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира от фактическа и правна страна
следното:
Жалбата е подадена в
срока по чл.259, ал.1 ГПК и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.
Съгласно чл.269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта- в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от
посоченото в жалбата.
Обжалваното решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно,
като настоящата въззивна инстанция напълно споделя изложените в обжалвания
съдебен акт мотиви, обосноваващи окончателен извод за неоснователност на
предявените от „Т.С.” ЕАД, ***, срещу Х.И.Г. установителни искове с правно
основание чл.422, ал.1 от ГПК, вр. чл.79, ал.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД, и на
основание чл.272 ГПК препраща към тях. Независимо от това, във връзка с
доводите във въззивната жалба следва да се добави и следното:
Спорният
по делото въпрос се свежда до съществуването на валидно облигационно
правоотношение между страните по договор за доставка на топлинна енергия и
по-конкретно - кой е страна в договорното облигационно отношение с ищеца в
случаите на учредено вещно право на ползване върху топлоснабдявания имот – дали
собственика или титуляра на това ограничено вещно право. Настоящият въззивен
състав намира, че в настоящия случай не е доказано от страна на ищеца по делото,
съществуването на валидно облигационно правоотношение между страните по договор
за доставка на топлинна енергия, поради следните съображения:
Съгласно
действалата през процесния период нормативна уредба – чл.153, ал.1 от ЗЕ /в
редакция преди изм. с ДВ бр. бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г./ потребител на топлинна енергия за битови
нужди е собственикът и титулярът
на вещното право на ползване на топлоснабдявания имот. Разпоредбата
императивно установява кой е страна по облигационното отношение с
топлопреносното предприятие, като меродавно е единствено притежанието на вещно право върху имота – собственост или вещно
право на ползване. В този смисъл е и действалата през процесния период
разпоредба на &1,т.42 от ДР на ЗЕ /отм., бр. 54 от 2012 г., в сила от
17.07.2012 г./ съдържаща легална дефиниция на понятието „потребител на топлинна
енергия за битови нужди”. Посочената
законова уредба определя, че потребител по силата на закона на доставяната
топлинна енергия за битови нужди е собственикът на топлоснабдения имот, освен в
случаите, когато върху имота има учредено ограничено вещно право на ползване. Следователно ищецът е
следвало на първо място да установи договор със съдържание като твърдяното в
исковата молба, в това число, че ответникът е лице - собственик или ползвател
на имот, чийто обект е присъединен към топлопреносната мрежа и което ползва
топлинна енергия за домакинството си или за стопански нужди - § 1, т.42 от ДР на ЗЕ, респ. §1, т.13 от ДР на ЗЕЕЕ /отм./.
Противно на изложеното във въззивната жалба, съдът приема, че в
настоящия случай ответникът не е пасивно материалноправно легитимиран да
отговаря по предявените срещу него искове, тъй като върху процесния имот е
учредено пожизнено вещно право на ползване в полза на трето лице, видно от
нот.акт за дарение на недвижим имот № 176, том LXI, нот.дело № 12248/ 1996 год. на І-ви нотариус при Софийски районен съд– С.С.И., поради което и същото се явява и
задължено лице за заплащане на разходите за топлинна енергия за имота.
Т.е
спорен по делото е въпроса кой е страна в договорното облигационно отношение с
ищеца в случаите на учредено вещно право на ползване върху топлоснабдявания
имот – дали собственика или титуляра на това ограничено вещно право. Тази
конкуренция на права следва да бъде разрешена чрез систематическото тълкуване
на разпоредбите на чл.153, ал.1 от ЗЕ в редакцията им от 2006 г. и § 1, т.42 от
ДР на ЗЕ. Съгласно чл.153, ал.1 и ал.3 от ЗЕ, всички собственици и титуляри на
вещно право на ползване в сграда-етажна собственост, присъединени към
абонатната станция или към нейно самостоятелно отклонение, са потребители на
топлинна енергия. Съгласно §1, т.42 ДР на ЗЕ/отм./, потребител на топлинна
енергия е физическо лице- собственик или ползвател на имот, което ползва електрическа
или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление,
климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за домакинството си.
Според настоящия въззивен състав след учредяването на вещно право на ползване
“потребител на топлинна енергия” по смисъла на цитираните разпоредби е
единствено титулярът на правото на ползване. Това следва, както от изричното
разглеждане в ЗЕ хипотезата на учредено вещно право на ползване и нарочно
определяне на титуляра на същото като потребител на доставяната в имота
топлинна енергия, така и от общата уредба на задълженията на титуляра на
вещното право на ползване по чл.57 ЗС. Съгласно последната разпоредба,
ползувателят на имота е длъжен да плаща разноските, свързани с ползването му.
Той дължи и заплащането на данъци и такси за имота, както и да застрахова имота
за своя сметка в полза на собственика – ал. 4 на чл. 57 ЗС. От тези норми е
ясно, че законът предвижда ползувателят да понесе цялата тежест във връзка с
ползването на имота, тъй като това вещно право му дава изключително право да
владее и ползва имота, като юридически лишава от същите правомощия собственика,
който остава притежател само на т. нар. гола
собственост, поради което не е юридически оправдано в тази хипотеза той да
бъде потребител на топлинна енергия. В конкретния случай върху процесния имот е
учредено пожизнено вещно право на ползване в полза на лицето С.С.И.- видно от
представения нот.акт за дарение на недвижим имот № 176, том LXI, нот.дело № 12248/ 1996 год. на І-ви нотариус при Софийски районен съд. По
делото няма данни за прекратяване на така учреденото вещно право на ползване по
силата на предвидените в закона прекратителни основания по отношение на С.С.И..
Ето защо това лице, а не ответникът като собственик на имота, е потребител на
топлинна енергия за топлоснабдявания имот за исковия период от време и страна
по облигационното отношение с ищеца. Ищецът не е ангажирал други доказателства
в подкрепа на твърдението си, че ответникът е страна по облигационното
отношение, като например – представен писмен договор за топлоснабдяване, а и в ЗЕ няма разпоредба, която да регламентира
солидарната отговорност на собственика и ползвателя с учредено право на
ползване върху имота.
Предвид изложено, ответникът Х.И.Г. не се
явява пасивно материалноправно легитимирана да отговоря по предявените искове. От друга страна спорното
обстоятелство – наличие на договорно
правоотношение между страните за процесния период, респективно качеството на
ответника на потребител по см. § 1, т.42 от ДР на ЗЕ, респ. §1, т.13 от ДР на ЗЕЕЕ /отм./, е правопораждащо, тъй
като обуславя спорните по делото права и доказването му е следвало да бъде
пълно /т.е., да създаде сигурно убеждение у съда в истинността на твърденията в
исковата молба/ и главно /защото има за предмет факти, за които ищецът носи
доказателствена тежест/. От изложеното и в приложение на правните последици от тежестта на
доказване, съгласно които недоказаният факт се приема за неосъществил се, което
съдът отнася във вреда на този, върху когото тежи тежестта на доказване на
съществуването на договорно отношение – на ищеца, искът за установяване на
вземането за главницата е неоснователен, а поради акцесорността на вземането за
обезщетение за забава, неоснователен се явява и искът за установяване на
вземане за обезщетение за забава в размер на законната лихва.
С оглед на изложените съображения и
поради съвпадане на приетите от двете инстанции изводи, въззивната жалба следва
да бъде оставена без уважение, като неоснователна, а обжалваното с нея решение,
включително и в частта на разноските, като правилно и законосъобразно следва да
бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК.
По
отношение на разноските:
При
този изход на спора на въззивника- ищец не се следват разноски за въззивното
производство. На основание чл.273 от ГПК във вр. с чл.78, ал.3 от ГПК на
въззиваемата страна- ответник следва да се присъдят своевременно поисканите
разноски за въззивното производство, представляващи уговорено и заплатено
адвокатско възнаграждение, съгласно договор за правна защита и съдействие от
30.08.2018 год., като с оглед направеното от въззивника-ищец, чрез неговия процесуален
представител юрк.М.Шуплинкова с писмена молба от 02.06.2020 год. възражение по
чл.78, ал.5 от ГПК за прекомерност, което съдът намира за основателно, с оглед
действителната правна и фактическа сложност на делото, същото следва да бъде
намалено от 500 лв. до размер на сумата от 300 лв.
Водим от горното, съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение от 07.02.2019
г., постановено по гр.дело № 32910/2017 г. по описа на СРС, І Г.О., 26 състав.
ОСЪЖДА „Т.С.“-ЕАД,
ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:***, да заплати на Х.И.Г., ЕГН **********, с
адрес: ***, на основание чл.78, ал.3 от ГПК във вр. с чл.273 от ГПК, сумата
от 300,00 лв. /триста лева/,
представляваща направените пред въззивната инстанция разноски /заплатено
адвокатско възнаграждение/.
Решението не подлежи на касационно обжалване на
основание чл. 280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.