Р Е
Ш Е Н
И Е
№ 260122
гр.Пловдив, 27.04.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИ АПЕЛАТИВЕН СЪД, Гражданско
отделение, ІІІ - ти състав, в открито заседание на…тридесет и първи март…през…две
хиляди двадесет и първа година,………………….в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Вера Иванова
ЧЛЕНОВЕ: Катя Пенчева
Величка Белева
при участието на секретаря……Нели
Богданова………….…..разгледа докладваното от
съдията……...Пенчева….В.търговско дело №68 по
описа за 2021 година,…за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е въззивно по
реда на чл.258 и сл. ГПК.
С решение №106/06.08.2020г.,
постановено по търг.д. №308/2018г. по описа на окръжен съд П., ответникът - о.Б.
БУЛСТАТ ********, е осъден да заплати на „Б.Б.З.Р.“АД, ЕИК ********, на
основание чл.79 ал.1 от ЗЗД, във връзка с чл.99 от ЗЗД сумата 92 087,33лв.,
представляваща главница по Договор за продажба на вземане от
21.10.2015г., по силата на който „Б.П.“ ООД, ЕИК ********, е прехвърлило на
банката вземането си спрямо длъжника - о.Б. произтичащо от Договор от
27.04.2015г. за възлагане на обществена поръчка с предмет „Изпълнение на СМР на
обект: „Център за временни изложения с туристическа цел по пешеходната алея
о.т.160 до о.т.189 по плана на гр. Б.“, финансирано
по Договор №************/16.05.2014г. за безвъзмездна финансова помощ между О.Б.
и Д.ф.“З.“по ПРСР 2007г. - 2013г. и сумата 26 633,85лв., представляваща
обезщетение за забавено плащане на главницата в размер на 92 087, 33лв. за
периода от 20.12.2015г. до 25.10.2018г., ведно със законната лихва върху
главницата в размер на 92 087,33лв. за периода от датата на предявяване на
исковата молба – 31.10.2018г. до
окончателното изплащане на сумата, както и сумата 6 290,49лв.,
представляваща сторени по делото разноски от ищеца.
„Б.П.“
ООД с ЕИК ********, е осъдено да заплати на О.Б. БУЛСТАТ ********, на основание
чл.55 ал.1 предл.3-то от ЗЗД, сумата 92 087,33лв., с която ответникът се е
обогатил неоснователно, като за разликата от 26 633,85лв. искът е
отхвърлен. „Б.П.“ ООД е осъдено да заплати на О.Б. сумата 7 039,07лв. –
разноски по делото, изчислени по компенсация съобразно уважената част от иска.
Решението
е постановено при участието на „Б.П.“ ООД с ЕИК ********и като трето лице
помагач.
С решение №260040/27.11.2020г.,
постановено по реда на чл.247 от ГПК, е допусната поправка на очевидна
фактическа грешка, както следва: „Отхвърля направеното от „Б.П.“
ООД с ЕИК ******** срещу о.Б. БУЛСТАТ ******** възражение за извънсъдебно
прихващане до
пълния размер от 118 721,18лв. на обратния иск, като неоснователно“.
Против постановеното решение е постъпила въззивна
жалба от ответника в първоинстанционното производство – о.Б. и ищец по предявен
обратен иск срещу третото лице - помагач. Въззивната жалба е срещу тази част от
решението, с която е уважен предявеният срещу жалбоподателя осъдителен иск за
сумата от 92 087,33лв., представляваща главница по договора
и сумата 26 633,85лв. – обезщетение за забавено плащане, както и в частта, с
която е отхвърлен обратният иск на жалбоподателя срещу третото лице – помагач -
„Б.П.“ ООД за сумата от 26 633,85лв. Твърди се, че в обжалваните части
първоинстанционното решение е неправилно и необосновано. Доводите за
неправилност на решението по отношение на уважения спрямо общината главен иск,
предявен от „Б.Б.З.Р.“АД /*** АД/, се свеждат до това, че първоинстанционният
съд не е извършил правилна преценка на факта на извършено плащане спрямо
цедента – изпълнителя по договор от 27.04.2015г. за възлагане на обществена
поръчка – „Б.П.“ ООД. В тази насока са изложени подробни съображения относно
характера и развитието на правоотношенията по договора за възлагане на
обществена поръчка: Разплащанията по този договор се извършват със средства, финансирани
от програма за развитие на селските райони 2007 – 2013, чрез СЕБРА /система за
електронни бюджетни разплащания/, която система обхваща плащания от левови
сметки в БНБ за средствата на Европейския съюз на Националния фонд към
министъра на финансите, на ДФ „„З.““ и др. сметки за средствата от Европейския
съюз по чл.142 ал.2 от Закона за публичните финанси. Позовавайки се на
специалната уредба, жалбоподателят твърди, че плащанията могат да се извършват само
към изпълнителите по договорите, за които управляващият орган е одобрил
изпълнение и до размера на одобрените суми, съгласно издадени отчетни документи
и данъчни фактури, а дължимият се ДДС върху данъчната основа се осигурява от
друг публичен разпоредител – Министерството на финансите. В тази насока се
позовава на сключения договор за обществена поръчка /между общината и „Б.П.“
ООД/ и условията за финансиране на същия, посочени в Договор №************/16.05.2014г.
за безвъзмездна финансова помощ, сключен между о.Б. и ДФ „„З.“ ПРСР 2007 –
2013, съгласно които всички плащания следва да се извършват по сметка на
изпълнителя. По тази причина о.Б. не е имала възможност да извърши плащане към
цесионера – *** АД със средствата ,
които са постъпили от субсидиращия орган. Същите съображения са наведени и за
неоснователност на акцесорната претенция за обезщетение за забава, доколкото,
по гореизложените причини, о.Б. не е изпаднала в забава спрямо цесионера. По
отношение на решението в частта, с която е отхвърлен обратният иск спрямо
третото лице – помагач /акцесорната претенция за лихва/, въззивната жалба е
бланкетна. Твърди се само, че решението в отхвърлителната му част е неправилно
и необосновано. Иска се отмяна на решението в обжалваните части, съответно –
отхвърляне на предявения от *** АД главен иск, евентуално – уважаване на
обратния иск в пълен размер. С въззивната
жалба не са заявени доказателствени искания. Претендират се сторените по делото
разноски.
Ответник – жалбата „Б.б.з.р.“ АД,
в представения отговор по чл.263 ал.1 от ГПК, оспорва изцяло предявената жалба.
Не предявява доказателствени искания, претендира сторените по делото разноски.
Не е постъпил отговор на подадената от о.Б. въззивна
жалба от ответника по обратния иск – „Б.П.“ ООД. В представено писмено
становище от процесуалния представител, въззивната жалба, досежно
отхвърлителната част на решението по обратния иск се оспорва изцяло.
В срок е постъпила въззивна жалба и от ответника по
обратния иск – „Б.П.“ ООД. Въззивната жалба е срещу тази част от решението, с
която е уважен обратният иск. Твърди се, че решението е необосновано и
незаконосъобразно. Позовава се на неправилна правна квалификикация от страна на
първоинстанционния съд на предявения обратен иск. Необосноваността на решението
се аргументира с несъобразяване от страна на окръжния съд на относими и
доказани факти по делото – а именно – че дружеството е върнало на о.Б. сума от
52 933,76лв., преведена му след връчване на общината на уведомлението за
цедиране на вземането. Другата част от оплакванията се свеждат до неправилност
на изводите на съда за неоснователност на предявеното от страната извънсъдебно
прихващане, включително – непроизнасяне по заявеното процесуалноправно
възражение за прихващане. Позовава се и на недопустимост на решението в
обжалваната част. Иска се обезсилване или отмяна на същото и постановяване на
друго, с което обратният иск да бъде отхвърлен. Не са заявени доказателствени
искания. Претендират се сторените по делото разноски.
В постъпилия в срока по чл.263 ал.1 от ГПК отговор от
насрещната страна – о.Б. се оспорва изцяло подадената от „Б.П.“ ООД въззивна
жалба.
В постъпилия отговор от *** АД е изразено становище,
че подадената от „Б.П.“ ООД въззивна жалба е основателна.
Въззивните жалби са допустима, като депозирани в
законоустановения срок от надлежна страна и с предписаното от закона
съдържание.
Обжалваното решение е постановено по предявени
обективно съединени осъдителни искове с правно основание чл.99 от ЗЗД, във вр.
с чл.287 от ТЗ, във вр. с чл.288 от ТЗ, във вр. с чл.79 ал.1 от ЗЗД, във вр. с
чл.266 ал.1 от ЗЗД и чл.86 ал.1 от ЗЗД и по предявен обратен иск по чл.55 ал.1,
пр.1 от ЗЗД. Същото е валидно и допустимо.
Ищецът
„Б.Б.З.Р.“АД основава качеството си на кредитор на ответника – о.Б. на договор за продажба на вземане от
21.10.2015г. По силата на този договор „Б.П.“ ООД, ЕИК ********, прехвърлило на
ищеца вземането си спрямо О.Б. произтичащо от Договор от 27.04.2015г. за
възлагане на обществена поръчка с предмет „Изпълнение на СМР на обект: „Център
за временни изложения с туристическа цел по пешеходната алея от о.т.160 до
о.т.189 по плана на град Б.“, финансирано по Договор №************/16.05.2014
г. за безвъзмездна финансова помощ между О.Б. и Д.ф.“З.“по ПРСР 2007г. - 2013г.
и издадени проформа фактури №**********/13.07.2015г. и №**********/07.09.2015г.
и Констативен акт от 08.09.2015г. за установяване годността за приемане на
строежа. Цедираното вземане е в размер на 92 087,33лв. Позовава се на надлежно
уведомяване на длъжника по реда на чл.99 ал.3 от ЗЗД, с писмо изх. №08-796/22.10.2015г.
на „***“ АД, адресирано от предишния кредитор „Б.П.“ ООД и новия кредитор „***“
АД, входирано в Общината с вх.№ФД-1300/23.10.2015г. Освен това се твърди, че с писмо до „***“ АД длъжникът О.Б. в качеството
си възложител по цитирания договор за извършване на СМР, изрично е потвърдил,
че дължи плащане на сумата от 92 087,33лв. с вкл. ДДС към цедента, като това
плащане било проверено и одобрено и към датата на издаването на потвърждението
общината нямала никакви възражения в тази връзка.Съгласно същото писмо, падежът
на плащане на сумата е 20.12.2015г. позовава се и на второ признание на дълга,
обективирано в кореспонденция между страните, а имено съдържащо се в писма от О.Б.
до „***“ АД съответно с изх. № ЕХП-874/22.12.2015г., с изх. №ЕХП-231/07.04.2016г.
и изх. №АО-2617/ 23.11.2017г. С писмо, изходящо от ищеца и входирано в
ответната община с вх. №ФД-250/05.02.2018г., е отправена покана доброволно
изпълнение на задължението от 92 087,33лв. В отговор длъжникът изпратил писмо с
изх. № ЕХП/122/26.02.2018г., с който не е оспорил задължението по основание и
размер, но е уведомил кредитора за наличието на затруднения при изпълнение на
плащанията. При тези фактически
обстоятелства ищецът е предявил осъдителен иск – ответникът - О.Б. да
бъде осъден да заплати на ищеца: сумата от 92 87,33лв., представляваща вземане по главница по Договор за продажба на вземане от
21.10.2015г., по силата на който дружество „Б.П.“ ООД е прехвърлило на банката
вземането си спрямо длъжника О.Б. произтичащо от Договор от 27.04.2015г. за възлагане
на обществена поръчка с предмет „Изпълнение на СМР на обект: „Център за
временни изложения с туристическа цел по пешеходната алея о.т.160 до о.т.189 по
плана на гр. Б.“; обезщетение за забавено плащане в размер на 26 633,85лв., представляващо
обезщетение за забавено плащане на главница в размер на 92 087,33лв., за периода от 20.12.2015г. до 25.10.2018г.;
законната лихва върху
главницата в размер на 92 087,33лв. за периода от предявяване на исковата молба
до окончателното изплащане на сумата.
Ответникът о.Б. е оспорил така предявените искове. Поддържаните и
във въззивната жалба възражения се свеждат до недължимост на исковата претенция поради
обстоятелството, че същата била платена на цедента „Б.П.“ ООД. Относимата към
въззивното производство конкретизация на тези възражения е, че на 26.10.2015г.
цедентът издал две данъчни фактури с №**** - за сума в размер на 65 691.59 лв.
и фактура №**** - за сума в размер на 26 395.74лв., които били идентични
съответно с проформа-фактури №39/13.07.2017г. и №41/07.09.2015г. Тези фактури
били отнесени към разплащащия се орган ДФ „„З.““. В края на 2015г. и през
2016г. чрез средства, отпуснати от разплащателната агенция по банков път към „Б.П.“
ООД били изплатени всички суми по цитираните две фактури, идентични с
проформа-фактурите, посочени и в договора за цесия. Плащанията били извършени
на два етапа. Първият - за сумите по двете фактури, но без начисления в тях
ДДС, който се заплащал едва след превода на основата. Сумите, отпуснати по
проектите, управлявани от ДФ „„З.““ били без включен ДДС. Плащанията на
данъчните основи по представените фактури можели да се извършват само към
изпълнителя по договора, за които управляващия орган е одобрил изпълнение и то
до размера на одобрените суми. По отношение на ДДС-то е обяснено, че същият се
заплащал от друг публичен разпоредител - Министерство на Финансите, но в
рамките на годината, следваща годината на плащане на данъчната основа.
Конкретно по отношение на извършените плащания е посочено, че на 16.12.2015г. е
платена сумата от 54 742.99лв., представляващи стойността на фактура №****/26.10.2015г.,
без ДДС и сумата от 21 996.45лв., представляваща стойността на фактура №****/26.10.2015г.
без ДДС. Остатъкът,
представляващ начисления ДДС върху сумите по двете фактури, бил платен по
график: По фактура №****/26.10.2015г. -
на 29.02.2016г. – сумата от 5 036.36лв.;, на 06.04.2016г.- сумата от 3 083.13лв.
и на 06.12.2016г. – 2 829.11лв. или общо 10948.60лв. По фактура №****/26.10.2015г.
- на 29.02.2016г. - сумата от 2023.67лв.; на 06.04.2016г. - сумата от 1 238.84лв.
и на 06.12.2016г. - сумата от 1136.28лв. или общо 4 399.29лв. По този начин
данъчната основа по фактури №**** и №**** била платена на 16.12.2015г., а
дължимото ДДС – по график през следващата 2016г. По описания начин на „Б.П.“
ООД били изплатени общо 92 087.33 лв., каквато е и цената на главницата по
иска. С посочените факти се аргументира и липсата на забава, съответно – и неоснователността
на акцесорната претенция за лихва за забава.
По реда на чл.367 ал.4, във вр. с чл.219 от ГПК, с определение №
349/03.06.2019г., първоинстанционният съд е допуснал привличането на трето лице
– помагач на страна на ответника - „Б.П.“ ООД, като е приел за разглеждане обратния иск на О.Б. против „Б.П.“ ООД за
осъждането му да заплати всички суми по решението по първоначалния иск.
Фактическите твърдения и
обстоятелства, на които се основава предявеният обратен иск, са идентични с
тези, представляващи възражения по основателността на главния иск, заявени с
отговора на исковата молба. Твърди се, че исковата сума – предмет на главния
иск, предявен от цесионера, е изплатена на ответника по обратния иск -цедента -„Б.П.“
ООД, по начина, описан по-горе, съдържащ се в отговора на исковата молба.
Искането е, при уважаване на главния иск, съдът да се произнесе по обратния иск
за неоснователно обогатяване срещу „Б.П.“ ООД и да осъди ответника да му
заплати всички суми по решението по първоначалния иск.
В постъпилия в срока и по
реда на чл.367 ал.1 от ГПК писмен
отговор от ответника по обратния иск
на „Б.П.“ ООД се оспорва изцяло предявения обратен иск. Възраженията по
основателността на иска, пренесени и пред въззивната инстанция, посредством
доводите, развити във въззивната жалба, се свеждат до недължимост – липса на
основание за връщане на претендираните от о.Б. суми. Не се оспорва фактът на
валидно възникналото договорно правоотношение с о.Б. по договора от
27.04.2015г., както и фактът на цедиране на вземането на дружеството, произтичащо
от този договор в полза на *** АД. Не се оспорва и фактът на получаването на
сумите, по начина, посочен в обратния иск. По отношение на неоснователността на
осъдителния иск за връщане на преведените му от общината суми, са въведени
следните твърдения: На 12.12.2015г. от О.Б. по сметката на дружеството действително
е постъпил превод на 52 933,76лв.,
с пояснение и цитирана фактура *********/10.02.2015, отнасяща се за договора от
27.04.2015г., но на 22.12.2015г.
тази сума била върната на О.Б. /независимо от наличието на задължения на
общината, произтичащи от други договори/. По отношение на останалите преведени
суми от о.Б. и претендирани с обратната искова молба, са въведени възражения,
свеждащи се до наличие на материалноправно прихващане: На 16.12.2015г. от О.Б.
по сметката на дружеството е постъпил превод в размер на 21 996,45лв., с
пояснение и цитирана фактура 000000****/26.10.2015г., както и превод в размер
на 54 742,99лв., с пояснение и цитирана фактура №000000****/26.10.2015г. и пояснение,
че сумите представляват данъчните основи на фактурите и касаят Договора от
27.04.2015г., с която сума е извършено прихващане с други дължими и изискуеми
задължения на О.Б. към „Б.П.“ ООД, а именно с частични задължения по данъчна
фактура №*********/02.11.2015г. на стойност 91 915,10лв., с остатък 15 175,66лв.; На 01.03.2016г. от
страна на общината по банкова сметка *** „Б.П.“ ООД постъпили сумите: 5 036,36лв.
- на основание ДДС по проформа ф-ра № **********/13.07.2015г. и 2 023,67лв. -
на основание ДДС по проформа ф-ра № **********/07.09.2015г.; На 06.04.2016г. по
банкова сметка ***,84лв.- на основание ДДС по проформа ф-ра №********** и
сумата 3 083,13лв. - на основание ДДС по проформа ф-ра №**********. С уведомително писмо изх. №42/11.04.2016г. и
вх.№ЕКП-246/11.04.2016г. при общината, дружеството уведомило ищеца, че
преводите ще бъдат отнесени по други задължения на общината в общ размер на 98
204,94лв., по което уведомление за прихващане не е постъпило възражение от о.Б.
Последвали са и други плащания: на 06.12.2016 г.
- сумата от 1 136,78лв. – с основание ДДС по проформа ф-ра №**********, и сумата
от 2 829,11лв. – с основание ДДС проф.ф-ра №**********. С уведомително писмо изх. №1/06.02.2017г. и вх.
№АО-356/22.02.2017г. на О.Б. дружеството уведомило ищеца, че преводите ще бъдат
отнесени по други нейни задължения в размер на 7 479,33лв. Позовавайки се по
този начин на извършено материалноправни прихващане, ответникът по обратния иск
предявява и процесуалноправно възражение за прихващане.
След преценка на събраните доказателства, касаещи
предмета на спора, поотделно и в тяхната съвкупност, и като съобрази
предметните предели на въззивното производство, настоящата инстанция намира за
установен следното:
Неспорно за настоящето
производство и установено в рамките на първоинстанционното производство е наличието
на валидно договорно правоотношение между ответника – о.Б. в качеството на
възложител и третото лице – помагач и ответник по обратния иск – „Б.П.“ ООД – в
качеството на изпълнител. Облигационното правоотношение произтича от договор от
27.04.2015г. за възлагане на обществена поръчка с предмет „Изпълнение на СМР на
обект: „Център за временни изложения с туристическа цел по пешеходната алея от
о.т.160 до о.т.189 по плана на град Б.“, финансирано по Договор № ************/16.05.2014
г. за безвъзмездна финансова помощ между О.Б. и Д.ф.“З.“по ПРСР 2007 г. -
2013г., който договор притежава правните характеристики на договор за
изработка, сключен при специалните условия на ЗОП.
Не е спорно за въззивното производство наличието на
валиден договор за продажба на вземане от 21.10.2015г., по силата на който „Б.П.“ ООД прехвърля
на „***“ АД вземането си спрямо длъжника – о.Б. в размер на 92 087,33лв.,
произтичащо от договора за СМР от 27.04.2015г., както и от проформа-фактури с
№39/13.07.2017г. и №41/07.09.2015г. За изпълнението на задълженията на
изпълнителя и приемане на извършената работа е съставен Констативен акт за
установяване годността за приемане на строежа от 08.09.2015г., подписан и от
двете страни; съставени са фактури №**** и №**** - и двете от 26.10.2015г.,
идентични по отношение на описание на услуга и стойност с първоначално
съставените проформа – фактури. Налице е валидно уведомяване на длъжника по
реда на чл.99 ал.3 от ЗЗД с писмо, вх. №ФД-1 300/23.10.2015г.
Не се спори и че след
уведомяването по реда на чл.99 ал.3 от ЗЗД, длъжникът – о.Б. е извършил
дължимите плащания, в претендирания размер, но в полза на цедента – „Б.П.“ ООД:
Видно от приложените към отговора на исковата молба платежни нареждания, а и
съгласно заключението от приетата при първоинстанционното разглеждане на делото
съдебноикономическа експертиза, на 16.12.2015г. е преведена сумата от 54 742.99лв.
- стойността на фактура №****/26.10.2015г., без ДДС и сумата от 21 996.45лв. -
стойността на фактура №****/26.10.2015г. без ДДС. Последвало е плащане на начисления
ДДС върху сумите по двете фактури, както следва: По фактура №****/26.10.2015г.
- на 29.02.2016г. – сумата от 5
036.36лв.;, на 06.04.2016г.- сумата от 3 083.13лв. и на 06.12.2016г. – 2
829.11лв. или общо 10948.60лв. По фактура №****/26.10.2015г. - на 29.02.2016г.
- сумата от 2023.67лв.; на 06.04.2016г. - сумата от 1 238.84лв. и на
06.12.2016г. - сумата от 1136.28лв. или общо 4 399.29лв. По този начин
данъчната основа по фактури № **** и **** била платена на 16.12.2015г., а
дължимото ДДС – по график през следващата 2016г. По описания начин на „Б.П.“
ООД са изплатени общо 92 087.33лв.
Пренесен пред въззивната
инстанция, спорът се свежда до правния въпрос: освобождава ли така описаното
плащане в полза на цедента, длъжника от отговорност спрямо цесионера, което
плащане е извършено след уведомяването по реда на чл.99 ал.3 от ЗЗД, с оглед
характера на договорните отношения по договора за изработка, възникнали при
специалните условия на ЗОП между длъжника и цедента и с оглед характера/произхода
на паричните средства – средства, представляващи безвъзмездна финансова помощ
по мярка „Прилагане на стратегиите за местно развитие“ и мярка „Управление на
местни инициативни групи…“ от Програмата за развитие на селските райони за
периода 2007 – 2013г.
Действително, договорът от
27.04.2015г. за възлагане на обществена поръчка е със сложен фактически състав,
подчиняващ се на специалните правила, регламентирани в Закона за обществените поръчки /ДВ бр.28/2004г., отм – ДВ бр.13/2016г./,
поставящ в определени рамки свободата на договаряне между страните – чл.43 от
ЗОП /отм./. В случая обаче, с оглед съставянето на Констативен акт за установяване
годността за приемане на строежа от 08.09.2015г. /обр.15/, който удостоверява
извършването и приемането на работа по смисъла на чл.22 ал.2 и чл.21, ал.4, т.3
от договора, което пък е основание на прекратяване на договора, съгласно чл.30
ал.1 от договора, то извършеното цедиране
на вземането с договора за продажба на вземане от 21.10.2015г. е след
прекратяване на облигационната обвързаност. Т.е. – последният юридически факт
не представлява изменение на договорното правоотношение през времетраене на
договора. От друга страна, съгласно чл.42а от ЗОП /отм./, паричните вземания по
договорите за обществени поръчки, са
прехвърляеми,
могат да бъдат залагани, върху тях може да се извършва принудително изпълнение.
Регламентираната от специалния закон възможност за прехвърляемост на вземанията
по договор за обществена поръчка, логично води до приложението на института на
цесията по смисъла на чл.99 от ЗЗД и последиците, които общият закон
регламентира при продажба на вземане, произтичащо от договор, сключен по реда
на ЗОП. Това пък от своя страна автоматично води до приложението на
разпоредбата на чл.99 ал.4 от ЗЗД, съгласно която, прехвърлянето има действие
спрямо длъжника от деня, когато то бъде съобщено на длъжника.
Вярно е, че средствата за
заплащане на уговореното възнаграждение по договора за изработка са с характер
на безвъзмездна субсидия. В самия договор от 27.04.2015г. е посочено, че
изпълнението се финансира
по Договор №************/16.05.2014г. за безвъзмездна финансова помощ между О.Б.
и Д.ф.“З.“по ПРСР 2007г. - 2013г. Твърдението на жабоподателя – о.Б. че с оглед
характера на паричните средства, представляващи безвъзмездна финансова помощ,
със специално предназначение и инвестиционна цел, плащането може да се извърши
единствено и само по сметка на изпълнителя по договора за изработка, което води
до невъзможност плащането да се извърши в полза на трето лице, се опровергава,
както от обективираната в Договор №************/16.05.2014г. за безвъзмездна
финансова помощ между О.Б. и ДФ „„З.““ воля на страните, така и от
доказателствената по делото – а именно заключението от съдебноикономическата
експертиза. Съгласно Приложение 2 към Договор №************/16.05.2014г. за
безвъзмездна финансова – т.28 и т.29, финансовата помощ се превежда по
специална отделна извънбюджетна банкова разплащателна сметка на ползвателя –
община, открита при търговска банка в страната; финансовата помощ се превежда
по банков път по сметка на ползвателя, посочена от него в заявката за плащане и
подкрепена с документ от съответната търговска банка, удостоверяващ, че титуляр
по сметката е ползвателят. Съгласно заключението от съдебноикономическата
експертиза, плащанията са извършени от сметка на общината по сметка на „Б.П.“
ООД /а не директно от субсидиращия орган по сметка на дружеството/.
Допълнителен аргумент в насока, че плащането към действителния кредитор е
предоставено на волята на длъжника, е разменената кореспонденция между страните
– *** АД и о.Б. подробно коментирана в мотивите на обжалваното решение,
съдържаща признание на задължението на о.Б. именно към *** АД, както и
предложение за отсрочване на вземанията. При положение че целевите средства са по сметка на
възложителя, при наличието на надлежно уведомяване за извършената цесия и извършени
плащания след уведомяването в полза на цедента, а не на цесионера, с оглед
разпоредбата на чл.99 ал.4 от ЗЗД и по аргумент на чл.75 ал.1 от ЗЗД, то това
плащане е недействително. Длъжникът дължи изпълнението на паричното задължение
на кредитора – цесионера и плащането към цедента, не го освобождава от това
задължение.
Ето защо налице е неизпълнение
към кредитора – цесионер, което поставя длъжника в забава. По изложените
по-горе съображения изпълнението на задължението към действителния кредитор не
е поставено в зависимост от волята на трето лице – субсидиращия орган, както се
твърди във въззивната жалба и длъжникът дължи обезщетение за забава, което
обуславя и основателността на акцесорната претенция за лихва за забава. Тази
лихва се претендира от 29.12.2015г. до 25.10.2018г., като не е спорен нейният
размер – 26 633,85лв.
ПО предявения обратен иск и
въззивната жалба на ответника по този иск срещу тази част от решението, с която
осъдителният иск е уважен и по въззивната жалба на ищеца срещу тази част от решението,
с която е отхвърлен акцесорният иск за присъждане на лихва за забава:
При съдържащите се в
исковата молба обстоятелства, от които произтичат претендираните от ищеца по
обратния иск права, претенцията на ищеца, заявена като евентуална при уважаване
на предявения спрямо него главен осъдителен иск, намира правната си
квалификация на плоскостта на неоснователното обогатяване – при хипотезата на
чл.55 ал.1 пр.първо от ЗЗД – получено без основание. Тази е правната
квалификация, тъй като, според сочените от ищеца обстоятелства, очертаващи
дължимата защита и съдействие и свеждащи се до това – ако дължи плащане на
ищеца – цесионер, то платеното на ответника – цедент, е без основание. /Която
правна квалификация неправилно е определена от първоинстанционния съд – чл.55
ал.1, пр.3 от ЗЗД – получено на отпаднало основание, доколкото получаване на
отпаднало основание е налице тогава, когато полученото е на правно основание,
впоследствие –отпаднало с обратна сила./ В настоящия случай престацията е при
липса на основание, доколкото е осъществена към лице, нямащо качеството на
кредитор.
Успешното провеждане на иска по чл.55 ал.1 от ЗЗД в
трите му хипотези се обуславя преди всичко от установяване наличието на
основния елемент от фактическия състав – а именно неоправданото разместване на
имуществени блага. Неоправданото разместване на имуществени блага е обусловено
от обогатяване на едната страна за сметка на другата и то при липсата на правно
основание за това, както и от причинна връзка между обедняването и обогатяването.
При иск по чл.55 ал.1 от ЗЗД, в трите му хипотези, включително и хипотезата на
пр.1-во – получено без основание, на която се основава настоящата искова
претенция, в тежест на ищеца е да докаже факта на плащането, а задължение на
ответника е да установи, че е налице основание за получаване, респективно за
задържане на полученото.
С оглед съвпадащите твърдения на страните, както и от
заключението на съдебноикономическата експертиза, установено е наличието на
извършени плащания от страна на о.Б. в полза на дружеството – ответник, по
начин идентично описан в обратната искова молба, отговора на същата и
заключението на вещото лице – на обща стойност на 92 087,33лв. Първият превод е извършен на
16.12.2015г. - на сумата от 54 742.99лв., с основание - фактура №****/26.10.2015г.
Видно обаче от платежно нареждане от 22.12.2015г., дружеството – ответник е
наредило по сметка на о.Б. сумата от 52 933,76лв., с посочено основание
„неправилен превод по фактура“. Тези две хронологично следващи се, близки по
дата плащания, сочат, че част от първата, преведена от о.Б. в полза на
дружеството сума, е върната от последното. Т.е. – по отношение на тази сума
липсва неоснователно разместване на блага от имуществото на ищеца към
имуществото на ответника и обратният иск за сумата от 52 933,76лв. се
явява неоснователен.
По отношение на останалата
част от сумата – разликата над 52 933,76лв. до 92 087,33лв. –
39 153,57лв., възражението за недължимост, поради наличие на
материалноправно прихващане, както и възражението за съдебно прихващане, се
явяват неоснователни.
Материалноправното изявление
за прихващане по смисъла на чл.103 ал.1 и чл.104 ал.1 от ЗЗД, е способ за
погасяване на две насрещни задължения до размера на по-малкото от тях, когато
длъжникът има към своя кредитор насрещно вземане. Прихващането има погасителен ефект при наличието на
предпоставките по чл.103 от ЗЗД - да са налице две взаимни и еднородни
вземания, изискуемост и ликвидност на активното вземане и изпълняемост на
пасивното вземане, както и отправено изявление за прихващане по реда на чл.104
ал.1, пр. първо от ЗЗД. Това означава двете вземания да са безспорно установени по основание и
размер, а дългът е установен по своето основание само тогава, когато
съществуването му е безспорно, ако доказването му не се нуждае от съдебно
производство.
Без да се коментира
приложното поле на разпоредбата на чл.105 от ЗЗД, на която се е позовал
първоинстанционният съд, компенсационните изявления на ответника, обективирани
в писмо изх. №42/11.04.2016г. и писмо
изх. №1/06.02.2017г., не водят до целения с тях погасителен ефект, доколкото
липсата на възражение от насрещната страна, не се припокрива със съгласие –
т.е. – безспорност, ликвидност на вземането.
Като процесуален способ за
защита възражението за съдебно прихващане не изисква вземането да е ликвидно и
установено по основание и размер. Но, както при материалноправното прихващане,
така и при съдебно заявеното възражение за прихващане като процесуален способ
на защита, трябва да бъдат съобразени правилата за несеквестируемостта, към
които препраща чл.105 от ЗЗД и които правилно са приложени от
първоинстанционния съд. Ответникът отправя компенсационното си изявление към
вземания от общината, произтичащи от друг договор за обществена поръчка – от
19.08.2015г. /сключен по реда на чл.90 от ЗОП/. За да настъпи погасителният
ефект на прихващането, както се посочи, по отношение на пасивното вземане
следва да е налице изпълняемост, а тя се обуславя и от възможността за
насочване на принудително изпълнение. В разпоредбата на чл.105 от ЗЗД законодателят е уредил изчерпателно няколко хипотези, в
които прихващането не е позволено без съгласието на кредитора, дори и
другите предпоставки за извършването му
да са налице. Първата от трите хипотези е невъзможност за прихващане срещу
несеквестируемо вземане. Прихващането е способ, който замества принудителното
изпълнение на активното вземане. След като пасивното вземане е
несеквестируемо, то не може да бъде обект на принудително изпълнение и
следователно не може да се прихваща. Съгласно чл.444, т.8 от ГПК
несеквестируеми са и предвидените в друг закон вещи и вземания, като
неподлежащи на принудително изпълнение. По смисъла на чл.520 ал.1 и ал.2 от ГПК
не се допуска принудително изпълнение върху средства с публичен характер -
върху средствата по банковите сметки на общините и другите бюджетно субсидирани
заведения, постъпили като субсидии от държавния бюджет и върху средствата от ЕС
и по други международни програми и договори на общините.
А публичният характер на
средствата за финансиране – заплащане на възложената и изпълнена работа е
налице. Както се
посочи, в договора от 27.04.2015г. е регламентирано, че изпълнението се финансира по Договор №************/16.05.2014г.
за безвъзмездна финансова помощ между О.Б. и Д.ф.“З.“по ПРСР 2007г. - 2013г. Договор
№************/16.05.2014г. за безвъзмездна финансова, сключен между Дф „„З.““, о.Б.
и Сдружение „М.и.г.Б., С., В.“ /МИГ/ е сключен на основание Наредба
№23/18.12.2009г. за условията и реда за предоставяне на безвъзмездна финансова
помощ по мярка „Прилагане на стратегии за местно развитие“ и по мярка „Управление
на МИГ, придобиване на умения и постигане на обществена активност на
съответната територия на МИГ, прилагащи стратегии за местно развитие“ от
Програмата за развитието на селските райони за периода 2007 – 2013г. По смисъла
на чл.1 от тази Наредба безвъзмездната финансова помощ е със средства,
субсидирани от ЕС. Редът и начинът за администриране и управляване на
средствата от Европейския съюз е регламентиран в чл.8 от Закона за публичните
финанси, което безсъмнено определя публичноправния им характер. Тези средства
са с целево предназначение и няма как, дори и при трансформацията им в пасивно
вземане, със същите да се извърши прихващане. Ето защо и възражението на
ответника по обратния иск за съдебно прихващане със сумата от 39 153,57лв.
се явява неоснователно. Вярно е, че първоинстанционният съд не е разграничил възражението
на ответника за погасяване на вземането чрез материалноправно прихващане и
възражението за съдебно прихващане като процесуален способ за защита, но
изводите му относно приложението на разпоредбата на чл.105 от ЗЗД се споделят.
Неоснователна е въззивната
жалба на о.Б. в качеството й на ищец по обратния иск, срещу тази част от
решението, с която е отхвърлен искът за сумата
26 633,85лв. – обезщетение за забавено плащане. Както се посочи, въззивната
жалба е бланкетна – не са въведени конкретни оплаквания за неправилността на решението
в обжалваната част. С оглед разпоредбата на чл.269 от ГПК въззивната проверка
се ограничава само досежно валидността и допустимостта на решението, която е
налице. Правилни са изводите на първоинстанционния съд за наличие на самостоятелно
поведение на забава на о.Б. като длъжник към кредитора – *** АД, която забава
не може да ангажира и отговорността на ответника по обратния иск.
С
оглед на изложеното, първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено в
частта, с която е уважен предявеният от *** АД иск срещу о.Б. за сумата 92
087,33лв., представляваща главница по Договор за продажба на вземане от
21.10.2015г., по силата на който „Б.П.“ ООД, ЕИК ********, е прехвърлило на
банката вземането си спрямо длъжника - о.Б. произтичащо от Договор от
27.04.2015г. за възлагане на обществена поръчка с предмет „Изпълнение на СМР на
обект: „Център за временни изложения с туристическа цел по пешеходната алея
о.т.160 до о.т.189 по плана на гр. Б.“, финансирано
по Договор №************/16.05.2014г. за безвъзмездна финансова помощ между О.Б.
и Д.ф.“З.“по ПРСР 2007г. - 2013г. и сумата 26 633,85лв., представляваща
обезщетение за забавено плащане на главницата в размер на 92 087, 33лв. за
периода от 20.12.2015г. до 25.10.2018г., ведно със законната лихва върху
главницата в размер на 92 087,33лв. за периода от датата на предявяване на
исковата молба – 31.10.2018г. до окончателното изплащане.
Както се посочи, първоинстанционният съд се е
произнесъл по предявения обратен иск при квалификация – неоснователно
обогатяване при хипотезата на отпаднало основание. Доколкото това не е довело
обаче до произнасяне извън определения от страните по спора предмет на делото и
обхвата на търсената от ищеца защита, то се отразява само върху правилността на
решението, поради нарушение на материалния закон. Ето защо решението в частта,
съдържаща произнасяне по предявения обратен иск – с която „Б.П.“
ООД с ЕИК ********, е осъдено да заплати на О.Б. БУЛСТАТ ********, на основание
чл.55 ал.1 предл.3-то от ЗЗД, сумата 92 087,33лв., с която ответникът се е
обогатил неоснователно, следва да бъде отменено изцяло. Следва да се постанови друго, с
което „Б.П.“ ООД да бъде осъдено да заплати на О.Б. на
основание чл.55 ал.1 предл.1-во от ЗЗД сумата от 39 153,57лв. - получена без
основание. Искът за разликата над тази сума, до 92 087,33лв. – или за 52 933,76лв.,
следва да бъде отхвърлен.
Следва да бъде потвърдено
решението в частта, с която е отхвърлен обратният иск на о.Б. срещу „Б.П.“ ООД
са сумата от 26 633,85лв.
Постановеното по реда на
чл.247 от ГПК решение №260040/27.11.2020г., с което е отхвърлено заявеното от „Б.П.“
ООД с ЕИК ******** срещу о.Б. възражение за прихващане, следва да се отмени
изцяло. Същото съдържа произнасяне за пълния размер на осъдителния иск, по
отношение на който е предявено възражението за прихващане - 118 721,18лв. Не е
съобразен характерът на съдебното възражение за прихващане, като евентуален
процесуален способ за защита. Доколкото искът се отхвърля за сумата от 26
633,85лв. и за сумата от 52 933,76лв., поради неоснователност на иска, то евентуалността на
възражението за съдебно прихващане, като способ за прихващане на две насрещни
задължения до размера на по-малкото от тях следва уважената част от осъдителния
иск – т.е. сумата от 39 153,57лв. Т.е. – възражението за прихващане се
явява неоснователно за сумата от 39 153,57лв. и по отношение на тази сума
следва да се отхвърли.
Следва да се отмени изцяло и решението в частта, с която
ответникът по обратния иск „Б.П.“ ООД е осъден да заплати на ищеца – о.Б. разноски по компенсация
в размер на 7 039,07лв., тъй като компенсационно изявление не е направено
от страните. Следва да се присъдят разноски съразмерно с уважената и отхвърлена
част от иска.
Съгласно представения списък
на разноските по чл.80 от ГПК /л.254/ ищецът – о.Б. е сторил разноски по
обратния иск – 4 748,85лв. – държавна такса по предявения обратен иск и
4 800лв. – адвокатско възнаграждение /изплатено по банков път, съгл.
договор за правна защита и съдействие и платежно нареждане – л.258 и л.255/ -
или общо 9 348,85лв. Съразмерно с уважената част от обратния иск на
страната се дължат разноски в размер на 3 149,16лв.
Ответникът по обратния иск –
„Б.П.“ ООД е сторил разноски в размер на 2 500лв. – адвокатско
възнаграждение, заплатено в брой, съгласно представения договор за правна
защита и съдействие /л.249/. Съразмерно с отхвърлената част от иска му се
дължат разноски в размер на 1 675,51лв.
По разноските, сторени във
въззивното производство:
Съгласно представеният
списък на разноските по чл.80 от ГПК, въззиваемата страна *** АД претендира
разноски в размер на 300лв. – юрисконсултско възнаграждение, съответстващо на
предвиденото в чл.25 ал.1 от Наредбата за заплащане на правната помощ възнаграждение
и същото следва да се присъди в тежест на жалбоподателя – о.Б.
Съгласно представения списък
на разноските по чл.80 от ГПК, о.Б. е сторила разноски за защита по въззивната
жалба, предявена от „Б.П.“ ООД в размер на 3 000лв. – адвокатско
възнаграждение, платено в брой, съгласно договор за правна защита и съдействие
/л.24/. С оглед изхода от спора пред въззивната инстанция се дължат разноски от
„Б.П.“ ООД по съразмерност – 1 275,54лв.
Жалбоподателят „Б.П.“ ООД е
сторил разноски за въззивното производство – 1 842лв. – държавна такса за
въззивно обжалване. С оглед изхода от спора пред въззивната инстанция му се
дължат разноски от о.Б. по съразмерност – 1 058,82лв.
Водим от изложеното и на основание чл.271 ал.1 от ГПК,
Пловдивският апелативен съд
Р Е Ш
И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №106/06.08.2020г., постановено по търг.д. №308/2018г.
по описа на окръжен съд П., в частта,
с която о.Б. БУЛСТАТ ********, е осъдена да заплати на „Б.Б.З.Р.“АД,
ЕИК ********, на основание чл.79 ал.1 от ЗЗД, във връзка с чл.99 от ЗЗД сумата
92 087,33лв., представляваща главница по Договор за продажба на вземане
от 21.10.2015г., по силата на който „Б.П.“ ООД, ЕИК ********, е прехвърлило на
банката вземането си спрямо длъжника - о.Б. произтичащо от Договор от
27.04.2015г. за възлагане на обществена поръчка с предмет „Изпълнение на СМР на
обект: „Център за временни изложения с туристическа цел по пешеходната алея
о.т.160 до о.т.189 по плана на гр. Б.“, финансирано
по Договор №************/16.05.2014г. за безвъзмездна финансова помощ между О.Б.
и Д.ф.“З.“по ПРСР 2007г.-2013г. и сумата 26 633,85лв., представляваща
обезщетение за забавено плащане на главницата в размер на 92 087, 33лв. за
периода от 20.12.2015г. до 25.10.2018г., ведно със законната лихва върху
главницата в размер на 92 087,33лв. за периода от датата на предявяване на
исковата молба – 31.10.2018г. до
окончателното изплащане на сумата, /както и сумата 6 290,49лв. - разноски по
делото/.
ОТМЕНЯ решение №106/06.08.2020г., постановено по търг.д. №308/2018г.
по описа на окръжен съд П., в частта,
с която „Б.П.“ ООД с ЕИК ********, е осъдено да заплати на О.Б.
БУЛСТАТ ********, на основание чл.55 ал.1 предл.3-то от ЗЗД, сумата 92 087,33лв.,
вместо което ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА „Б.П.“ ООД с ЕИК ******** да заплати на О.Б. БУЛСТАТ
********, на основание чл.55 ал.1 предл.1-во от ЗЗД сумата от 39 153,57лв. - получена без основание, като иска за разликата над тази сума до 92
087,33лв. /или
за 52 933,76лв./ - ОТХВЪРЛЯ.
ПОТВЪРЖДАВА решение №106/06.08.2020г., постановено
по търг.д. №308/2018г. по описа на окръжен съд П., в частта,с която е отхвърлен предявеният от О.Б.
БУЛСТАТ ******** срещу „Б.П.“ ООД с ЕИК ******** иск за сумата от 26 633,85лв.
ОТМЕНЯ постановеното по реда на чл.247
от ГПК решение №260040/27.11.2020г., неразделна част от решение №106/06.08.2020г., постановено по търг.д. №308/2018г.
по описа на окръжен съд П., с което е отхвърлено заявеното от „Б.П.“
ООД с ЕИК ******** срещу о.Б. възражение за прихващане до пълния размер на
обратния иск – 118 721,18лв., вместо което ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ заявеното от „Б.П.“
ООД с ЕИК ******** срещу о.Б. възражение за съдебно прихващане до размера 39 153,57лв.
ОТМЕНЯ решение №106/06.08.2020г., постановено по търг.д. №308/2018г.
по описа на окръжен съд П., в частта,с
която „Б.П.“ ООД е осъдено да заплати на О.Б. сумата 7039,07лв. – разноски
по делото, изчислени по компенсация съобразно уважената част от иска, вместо
което:
ОСЪЖДА „Б.П.“
ООД с ЕИК ******** да заплати на о.Б. БУЛСТАТ ******** разноски за
първоинстанционното производство в размер на 3 149,16лв.
ОСЪЖДА о.Б.
БУЛСТАТ ******** да заплати на „Б.П.“ ООД с ЕИК ******** разноски за
първоинстанционното производство в размер на 1 675,51лв.
ОСЪЖДА о.Б.
БУЛСТАТ ******** да заплати на „Б.Б.З.Р.“АД, ЕИК ******** разноски за
въззивното производство в размер на 300лв. – юрисконсултско възнаграждение.
ОСЪЖДА о.Б.
БУЛСТАТ ******** да заплати на „Б.П.“ ООД с ЕИК ******** разноски за въззивното
производство в размер на 1 058,82лв.
ОСЪЖДА „Б.П.“
ООД с ЕИК ******** да заплати на о.Б. БУЛСТАТ ******** разноски за въззивното
производство в размер на 1 275,54лв.
Решението
е постановено при участието на „Б.П.“ ООД с ЕИК ******** и като трето лице - помагач.
Решението подлежи на
обжалване с касационна жалба пред ВКС в едномесечен срок от връчването
му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: