РЕШЕНИЕ№ 426
гр. Пазарджик, 14.11.2019 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД
- ПАЗАРДЖИК, гражданско отделение, въззивен състав, в публично заседание
на седемнадесети октомври две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Красимир Ненчев
ЧЛЕНОВЕ: Венцислав Петров
Ели Каменова
при секретаря Галина Младенова, като разгледа
докладваното от мл. съдия Е. Каменова въззивно гр. дело № 612 по описа за 2019
г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение № 946 от 01.07.2019 г., постановено по гражданско дело № 4705/2018 г. по описа на Районен съд - Пазарджик, е признато за установено, че ищците Я.А.С.,***, А.С.С.,***, Т.С.С., ЕГН **********, от гр. П., Х.С.С., ЕГН **********, от гр. П., и С.С.Ч.,***, не дължат на ответниците Окръжен съд – П. и Апелативен съд - П. сумите по изпълнителен лист от 17.10.2008 г., издаден срещу техния наследодател С.Т.С., починал на 25.01.2014 г., по гр. дело № 1371/2006 г. на Окръжен съд - П., както следва:
- сумата общо 1400 лв., представляваща държавна такса по делото в полза на Окръжен съд - П., като погасена чрез изпълнение;
- сумата общо 391,37 лв., представляваща държавна такса по делото в полза на Окръжен съд - П., като погасена по давност, изтекла на 31.12.2018 г.;
- сумата общо 895,69 лв., представляваща държавна такса по делото в полза на Апелативен съд - П., като погасена по давност, изтекла на 31.12.2018 г..
- сумата общо 5 лв., представляваща държавна такса за издаване на изпълнителен лист в полза на Окръжен съд - П., като погасена по давност, изтекла на 31.12.2018 г.
С решението е осъден Окръжен съд – П. да заплати на ищците разноски в размер на 557,51 лв.
Срещу така постановеното решение е подадена въззивна жалба от Апелативен съд - П., посредством която първоинстанционното решение се обжалва в частта, с която е признато за установено, че Я.А.С., А.С.С., Т.С.С., Х.С.С. и С.С.Ч., не дължат на Апелативен съд – П. сумата по изпълнителен лист от 17.10.2008 г. по гр. д. № 1371/2006 г. на ОС - П., издаден срещу техния наследодател – С.Т.С., починал на 25.01.2014 г., в размер на 895,69 лв., представляваща държавна такса по делото, като погасена по давност, изтекла на 31.12.2018 г.
На първо място се посочва, че в атакуваната част решението се явява недопустимо, поради това, че районният съд е разгледал и уважил искова претенция на незаявено основание. Излагат се съображения, че с исковата молба ищците са претендирали погасяване на вземането на АС – П. по процесния изпълнителен лист на основание изтекла на 01.01.2014 г. 5-годишна погасителна давност по чл. 171, ал. 1 от ДОПК, като всички изложени от тях обстоятелства, касаели установяването наличието на фактическия състав на чл. 171, ал. 1 от ДОПК. Посочва се, че фактическите състави по чл. 171, ал. 1 и 171, ал. 2 от ГПК се различават помежду си, доколкото в хипотезата на чл. 171, ал. 2 от ДОПК погасителният ефект не настъпва при всички случаи на изтичане на срока. Твърди се, че различният фактически състав представлява различно основание, което следва да бъде въведено по реда и сроковете, предвидени в чл. 214, ал. 1 от ГПК. Изтъква се, че към датата на първото проведено съдебно заседание – 17.04.2019 г., ищците не са заявили по реда на чл. 214, ал. 1 от ГПК при условията на евентуалност, респективно не са заменили първоначално посоченото основание по чл. 171, ал. 1 с това по чл. 171, ал. 2 от ДОПК. Сочи се, че позоваването на изтекла абсолютна погасителна давност от 10 години е направено след приключване на съдебното дирене и едва при даване ход по същество, поради което районният съд не е бил надлежно сезиран с твърдение, че е налице фактическия състав на чл. 171, ал. 2 от ДОПК. Посочено е, че давността не се прилага служебно. Предвид изложеното се прави искане за обезсилване на решението в атакуваната му част като недопустимо и връщане на делото за ново разглеждане.
На следващо място се излагат доводи и за неправилност на решението. Сочи се, че с разпореждане на ЧСИ П.И., производството по изпълнително дело № 2485/2017 г. е спряно в резултат на наложена обезпечителна мярка спиране на изпълнението по посоченото дело, съгласно определение от 16.02.2018 г., постановено по в.ч.гр.д. № 348/2018 г. по описа на ОС – П.. Твърди се, че посоченото спиране се явява по искане на длъжника, като при тази хипотеза давността е спряла да тече на 23.03.2018 г., поради което абсолютната 10-годишна давност не може да изтече на 01.01.2019 г. Посочва, че доколкото производството по изп. дело № 2485/2017 г. е спряно до окончателното разрешаване на настоящия спор, то абсолютната давност при всички положения ще изтече след приключване на производството по настоящото дело. По тези съображения прави искане за отмяна на решението в обжалваната част като неправилно.
В случай, че съдът приеме за неоснователна въззивната жалба, прави възражение за прекомерност на претендираното от насрещната страна адвокатско възнаграждение
Въззиваемите - Я.А.С., А.С.С., Т.С.С., Х.С.С. и С.С.Ч., чрез пълномощника им адв. Р.Г., в срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК са депозирали отговор на въззивната жалба, с който я оспорват, като поддържат, че обжалваното решение е правилно и законосъобразно.
Оспорват становището на въззивника, че в атакуваната част първоинстанционното решение е недопустимо. Посочват, че в исковата молба са индивидуализирали спорното право като публично вземане за държавни такси въз основа на издаден изпълнителен лист по гр. д. № 1371/2006 г. на Окръжен съд – П., като са претендирали, че предвидения в чл. 171, ал. 1 от ДОПК давностен срок от 5 години е изтекъл, предвид и обстоятелството, че към онзи момент 10-годишният давностен срок по чл. 171, ал. 2 от ДОПК все още не е бил изтекъл. Твърди се, че в предмета на делото по иск с правна квалификация чл. 439 от ГПК е установяване от съда на погасяването на спорното право при проявление на правопогасяващия юридичеки факт, а именно – изтекла погасителна давност за публични вземания, чиято уредба е в чл. 171 от ДОПК. Сочи се, че елементите на този фактически състав се съдържат в двете алинеи на чл. 171 от ДОПК, като погасяване на вземането настъпва при изтичане на който и да е от двата срока. Намира, че правилно съдът е взел предвид на основание чл. 235, ал. 3 от ГПК обстоятелството, че на 31.12.2018 г. е изтекъл предвиденият 10-годишен срок на погасителната давност и е постановил решението си в съответствие с материалноправното положение към момента на приключване на устните състезания. Поддържа, че конкретния случай ищецът не е следвало да предприема изменение на основанието по иска по чл. 439 от ГПК, доколкото изложените в исковата молба обстоятелства дават възможност да се изведе като основание на иска погасяване на публичното вземане по изпълнителния лист по давност, предвидена в чл. 171 от ДОПК. В тази насока излага аргументи, че жалбоподателят в качеството му на ответник е имал възможност да заяви становището си по отношение на изтекла абсолютна погасителна давност в отговора на исковата молба по чл. 131 от ГПК, както и в първото по делото заседание на 17.04.2019 г., каквото становище е заявил другия ответник по делото – Окръжен съд – П..
Излагат се подробни съображения, че разпоредбите на чл. 171, ал. 1 и ал. 2 от ДОПК всъщност съдържат един фактически състав на погасителна давност на публични вземания.
По повод направеното с въззивната жалба възражение, че изпълнителното производство по изп. дело № 2485/2017 г. по описа на ЧСИ П.И. е спряно по искане на ищците, посочва, че спирането на изпълнението е въз основа на издаден на основание чл. 397, ал. 1, т. 3 от ГПК от Окръжен съд – П. съдебен акт, представляващ определение, с което е допусната и наложена обезпечителна мярка „спиране на изпълнението“ до приключване на производството по предявения иск по чл. 439 от ГПК. Акцентира върху това, че съдебният изпълнител е спрял производството въз основа на издадената от Окръжен съд – П. обезпечителна заповед, като правилно районният съд е приел, че не е налице спиране на изпълнението по искане на длъжника по смисъла на чл. 171, ал. 2 от ДОПК.
Предвид гореизложеното прави искане за потвърждаване на първоинстанционното съдебно решение.
Претендира разноски пред настоящата инстанция.
Във въззивната жалба и отговорът на въззивната жалба не се сочат доказателства, не се правят доказателствени искания.
Първоинстанционният съд е сезиран с иск с правна
квалификация чл. 439 във вр. чл. 124 от ГПК, предявен от Я.А.С., лично за себе
си и като законен представител на А.С.С., Т.С.С., Х.С.С. и С.С.Ч. *** и
Апелативен съд – П..
В исковата молба се твърди, че на основание съдебно
решение № 315/30.06.2007 г. по гр. д. № 255/2007 г. по описа на Апелативен съд
– П., с което е потвърдено решение № 242/13.02.2007 г. по гр.д. № 1371/2006 г.
по описа на Окръжен съд – П., в полза на двете съдебни институции на 17.10.2008
г. е издаден изпълнителен лист, по силата на който наследодателят на ищците – С.Т.С.
е осъден да заплати сумата от 1791,37 лв. държавна такса пред Окръжен съд – П.
и сумата от 895,69 лв. държавна такса пред Апелативен съд – П., както и сумата
от 5 лв. за служебно издаване на изпълнителен лист. Сочи се, че тъй като
вземането е публично, същото се погасява с предвидената в чл. 171, ал. 1 от ДОПК 5-годишна давност, която е започнала да тече на 01.01.2009 г. и е изтекла
на 01.01.2014 г. Твърди, че не са налице данни за спиране или прекъсване на
давността по смисъла на чл. 172, ал. 2 от ДОПК. Заявява, че след като вземането
е било погасено по давност, за същото вземане през 2017 г. е образувано
изпълнително дело по описа на ЧСИ П.И., по което на ищцата Я.А.С. е изпратена
покана за доброволно изпълнение.
Прави се искане съдът да признае за установено по
отношение на Окръжен съд – П., че публичното вземане по изпълнителен лист,
издаден на 17.10.2008 г., издаден срещу наследодателя на ищците - С.Т.С.,
починал на 25.01.2014 г., по гр. дело № 1371/2006 г. на Окръжен съд – П., за
държавна такса в общ размер на 1793,37 лв., е погасено по давност на 01.01.2014
г., както и да признае за установено по отношение на Апелативен съд – П., че
публичното вземане по изпълнителен лист, издаден на 17.10.2008 г., издаден
срещу техния наследодател С.Т.С., починал на 25.01.2014 г., по гр. дело №
1371/2006 г. на Окръжен съд – П., за държавна такса в общ размер на 895,69 лв.
е погасено по давност на 01.01.2014 г. Направено е искане за обезсилване на
изпълнителния лист.
В
законоустановения срок по чл. 131, ал. 1 от ГПК ответниците са подали писмени
отговори, с които оспорват предявените искове. Апелативен съд – П. се позовава
на разпоредбата на чл. 116, б.“в“ от ЗЗД с твърдение, че новата изпълнителна
давност е започнала да тече от момента на отмяната на ППВС № 3/18.11.1980 г. с
т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 г., постановено по тълк. дело № 2/2013 г. на ОСГТК
на ВКС, като към момента на подаване на отговора същата не е изтекла. Отделно
от това твърди, че давността е била прекъсната поради предприети действия по
принудително събиране на публичните вземания в периода от 01.01.2009 г. до
01.01.2014 г., в който период са постъпили плащания от длъжника по
изпълнителния лист в общ размер на 900 лв. Сочи, че с възлагателно писмо от
27.10.2017 г. събирането на държавното вземане е възложено на ЧСИ П.И., който
през месец ноември 2017 г. е спрял образуваното пред него изпълнително
производство поради констатирана смърт на длъжника С.. Впоследствие по искане
на Окръжен съд – П. изпълнителните действия са продължени по отношение на
наследниците на С.С., които са конституирани в качеството на длъжници по
изпълнителното производство. Твърди, че не е налице бездействие от страна на
взискателите, както и че не е изтекъл и абсолютният давностен срок, предвиден в
разпоредбата на чл. 171, ал. 2 от ГПК.
Ответникът
Окръжен съд – П. също навежда доводи, че предвидената в чл. 171, ал. 1 от ДОПК
петгодишна давност е прекъсната, поради предприети действия по принудително
изпълнение в рамките на образуваното изпълнително дело при публичния
изпълнител. Посочва, че петгодишната давност е започнала да тече от последното
постъпване на суми по изпълнителното дело на 08.07.2010 г., като принципно би
изтекла на 08.07.2015 г., но поради това, че длъжникът е починал на 25.01.2014
г. изпълнителното производство е било спряно на основание чл. 222, ал. 1, т. 3
от ДОПК. Сочи, че с разпореждане от 08.09.2017 г. производството по
изпълнителното дело е прекратено частично по отношение на вземанията по
процесния изпълнителен лист по искане на взискателя, като твърди, че за периода
от 25.01.2014 г. до 08.09.2017 г., в който изпълнителното производство е било
спряно, не е текла погасителна давност за вземанията. В случай че съдът приеме,
че към 01.01.2019 г. е изтекла 10-годишната абсолютна давност, ответникът счита,
че не следва да му се възлагат разноски по делото.
В хода на устните състезания в съдебно заседание пред първата
инстанция, процесуалният представител на ищците излага съображения, че
остатъкът от задължението е погасен не с изтичане на петгодишната давност, а на
абсолютната десетгодишна давност, която е изтекла в периода от 01.01.2009 г. до
01.01.2019 г.
Съдът, като взе предвид доводите на страните и събраните
по делото доказателства, преценени поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно чл.
12 от ГПК и чл. 235, ал. 2 от ГПК, приема за установено от фактическа страна
следното:
Не се спори между страните, че с решение №
315/30.06.2007 г. по гр. д. № 255/2007 г. по описа на Апелативен съд – П. и решение
№ 242/13.02.2007 г. по гр.д. № 1371/2006 г. по описа на Окръжен съд – П.,
наследодателят на ищците - С.Т.С. е осъден да заплати сумата от 1791,37 лв.
държавна такса за производството пред Окръжен съд – П. и сумата от 895,69 лв.
държавна такса за производството пред Апелативен съд – П., за които суми на 17.10.2008 г. е издаден изпълнителен
лист от ОС – П., с който е присъдена и такса от 5 лв. за издаването му.
За събиране на вземането по изпълнителния лист е
образувано изпълнително производство № 16080008801/2008 г. пред публичен
изпълнител от НАП. От приложените по делото 4 бр. разпореждания се установява, че
между 11.02.2010 г. и 08.07.2010 г. по изпълнителното дело са постъпили общо
900 лв., които съдебният изпълнител е разпоредил да бъдат разпределени по
сметка на ОС – П.. По делото е представена докладна записка от 12.02.2019 г.,
изготвена от К.И.М., Г. С. в Окръжен съд – П., адресирана до И.Ф. Председателя
на ОС – П., с която уведомява председателя на съда, че при извършена проверка
не е установено сумите по издадените разпореждания на НАП да са постъпили по
сметка на ОС – П., като посочва, че сумите следва да са преведени по сметка на
ВСС в качеството му на първостепенен разпоредител с бюджетни средства на
съдебната система.
Освен това по
делото са представени и разпореждания от 08.06.2016 г., с които публичният
изпълнител е разпоредил още общо 500 лв., постъпили в периода 29.12.2010 г. до
12.02.2014 г., да бъдат разпределени по сметка на „Висш съдебен съвет – Окръжен
съд П.“, като в разпорежданията е посочено, че сумите са постъпили от извършени
действия в изпълнителното производство.
От представеното по делото заверено копие на
разпореждане за частично прекратяване от 08.09.2017 г. се установява, че по
искане на публичния взискател – Окръжен съд – П. на основание чл. 225, ал. 1,
т. 6 от ДОПК производството пред публичния изпълнител е прекратено по отношение
на вземането по изпълнителния лист, издаден по гр.д. № 1371/2006 г., като
производството е продължило за събиране други публични вземания на същия
длъжник.
По делото е приложено копие от изпълнително дело №
20178210402485 по описа на ЧСИ П.И., рег. № 821, район на действие Окръжен съд
– П., от документите по което се установява, че на 30.10.2017 г. изпълнителният
лист е изпратен от ОС - П. на частния съдебен изпълнител за събиране на
вземането в пълния му размер от 2692,06 лв.
При така установената фактическа обстановка,
настоящият въззивен състав достига до следните правни изводи:
Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания
в жалбата.
Решението се обжалва от Апелативен съд – П. единствено
в частта, с която е признато за установено, че ищците не дължат на АС – П. сума
по изпълнителен лист от 17.10.2008 г. в размер на 895,69 лв. В останалата част,
в която решението не е обжалвано, същото е влязло в законна сила и не подлежи
на въззивна проверка.
Обжалваното първоинстанционно решение е валидно.
По допустимостта на решението в обжалваната част:
Съгласно
чл. 439 от ГПК, длъжникът може да оспорва чрез иск изпълнението, като в този
случай искът може да се основава само на факти, които са настъпили след
приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено
изпълнителното основание. В исковата молба ищците се позовават на издаден на
17.10.2008 г. изпълнителен лист срещу техния наследодател, починал на
25.01.2014 г., и на висящо изпълнително дело, с твърдение, че вземанията,
предмет на изпълнителния лист, са погасени по давност, който факт е
настъпил след приключване на
производството, по което е издаден изпълнителния титул. Длъжникът в
изпълнителното производство има интерес да установи, че не дължи сумите по
изпълнителния лист, тъй като с положително решение по отрицателния
установителен иск ще постигне прекратяване на изпълнителното производство на
основание чл.433, ал.1, т.7 ГПК. В случая е налице правен интерес от
предявяването на процесния отрицателен установителен иск с правно основание по
чл.439 от ГПК.
Във въззивната жалба се твърди, че първоинстанционното
решение в атакуваната част е недопустимо, поради това, че съдът е разгледал и
уважил искова претенция на незаявено основание, доколкото ищците са
претендирали погасяване на вземането на АС – П. по процесния изпълнителен лист,
поради изтекла 5-годишна погасителна давност по чл. 171, ал. 1 от ДОПК, а съдът
е приел, че вземането е погасено с изтичането на 10 – годишната абсолютна
погасителна давност по чл. 171, ал. 2 от ДОПК. Настоящият състав на въззивната
инстанция не споделя това възражение. При отрицателния установителен иск с правно основание чл. 124 във вр.
с чл. 439 от ГПК за недължимост на публичното
вземане на АС – П. на стойност 895,69 лв., с какъвто иск е бил сезиран първоинстанционният съд,
ищците, в качеството им на длъжници в изпълнителното производство, са оспорили изпълнението,
позовавайки се на нов факт - изтекла погасителна давност. В тази хипотеза предмет
на иска по чл. 439 от ГПК е несъществуването на правото на принудително
изпълнение, насочено към вземането, поради изтекла погасителна давност. Давността,
с която се погасяват публичните вземания, каквото безспорно е вземането на АС –
П. по процесния изпълнителен лист, е уредена в разпоредбата на чл. 171 от ДОПК,
като предвиденият 5-годишен давностен срок в алинея първа и предвиденият
10-годишен давностен срок в алинея втора на визираната законова разпоредба, са
проявления на общия институт на погасителната давност за публични вземания,
като в тази насока въззивният съд намира, че позоваването на общата или на
абсолютната давност не променя основанието на предявения иск по чл. 439 от ГПК.
В случая не се касае за две отделни основания, едното от които е следвало да
бъде заявено по реда на чл. 214, ал. 1 от ГПК, нито е налице произнасяне по
предмет на спора от страна на първоинстанционния съд, с какъвто не е бил
надлежно сезиран. Не може да се говори и за служебно прилагане на давността,
доколкото именно страната е въвела като основание на разглеждания иск института
на погасителната давност на публични вземания.
В обстоятелствената част на исковата си молба ищците
са се позовали на разпоредбата, регламентираща погасителната давност на
публичните вземания – чл. 171 от ДОПК с аргументи, че към момента на подаване
на исковата молба следва да се счете, че е изтекла 5 – годишната давност по чл.
171, ал. 1 от ДОПК, доколкото излагат твърдения, че същата не е спирана или
прекъсвана. Освен това са посочили, че абсолютната 10-годишна давност по чл.
171, ал. 2 от ДОПК проявява погасителен ефект върху вземането само тогава,
когато вземането продължава да съществува и след изтичане на срока по чл. 171,
ал. 1 от ДОПК. И макар в исковата молба да се сочи, че е изтекла петгодишната
давност, то доколкото чл. 171, ал. 2 ДОПК предвижда специална абсолютна давност
за публичните вземания, настоящата инстанция намира, че не е пречка да бъдат
изследвани предпоставките, обуславящи приложението и на двете давности - петгодишната
и десетгодишната такава, като ако съдът установи, че всъщност е изтекъл 10-годишният
срок на погасителната давност, да приеме, че вземането в крайна сметка е
погасено по давност, каквато е и търсената защита с предявения по чл. 439 от ГПК иск. Това е така, защото на установяване в производството по така
предявения иск, са обстоятелствата, свързани с това погасено ли е правото на
принудително изпълнение върху публичното вземане, въпреки евентуалните спирания
или прекъсвания на давността. Още повече, че към момента на подаване на
исковата молба, 10-годишният срок, започнал да тече от 01.01.2009 г. съобразно
правилото за началния срок на давността по чл. 171 от ДОПК, не е бил изтекъл,
като същият е изтекъл на 31.12.2018 г., тоест към момента на приключване на
устните състезания вече е бил изтекъл, което обстоятелство правилно е било отчетено
от съда при постановяване на съдебното решение.
Предвид изложеното настоящият състав на въззивната
инстанция намира, че първоинстанционното решение в обжалваната му част се явява
допустимо, поради което следва да бъде разгледан релевираният във въззивната
жалба довод за неоснователност на същото.
Разпоредбата
на чл. 171, ал. 2 от ДОПК предвижда, че с изтичането на 10-годишен давностен
срок, считано от 1 януари на годината, следваща годината, през която е следвало
да се плати публичното задължение, се погасяват всички публични вземания
независимо от спирането или прекъсването на давността освен в случаите, когато
задължението е отсрочено или разсрочено, изпълнението е спряно по искане на
длъжника или е подадена жалба за разрешаване на спор по глава шестнадесета,
раздел IIа. Твърдението на жалбоподателя АС – П., че тъй като производството по
изпълнително дело № 2485/2017 г. е спряно с разпореждане на ЧСИ от 23.08.2018
г. в резултат на наложена обезпечителна мярка спиране на изпълнението съгласно
определение от 16.02.2018 г., постановено по в.ч.гр.д. № 348/2018 г. по описа
на ОС – П., която мярка от своя страна е наложена по искане на ищците в
качеството им на длъжници по изпълнителното дело, то по този начин спирането се
явява по искане на длъжника, поради което за периода на действие на
обезпечителната мярка 10-годишната давност е спряла да тече, се явява
неоснователно. Спирането на изпълнението като мярка на обезпечение по чл. 397,
ал. 1, т. 3 ГПК е способ за защита на ищеца в исковия процес и се налага в
рамките на обезпечително производство, приключващо с определение на съда по
допускане или не на обезпечението и съответно издаване на обезпечителна
заповед. В чл. 432, ал. 1 от ГПК е посочено, че изпълнителното производство се
спира от съда в случаите на чл. 397, ал. 1, т. 3 от ГПК. Тоест, за да е налице
спиране в тази хипотеза не е достатъчно да има отправено искане от длъжника до
съдебния изпълнител, както е предвидено например в разпоредбата на чл. 454 от ГПК, тъй като съдът е този, който преценява налице ли са условията за допускане
на обезпечителна мярка, изразяваща се в „спиране на изпълнението“ и именно въз
основа на неговия акт, а не на отправеното искане от длъжника, изпълнителното производство бива спряно.
Предвид изложеното не може да се приеме, че спирането на изпълнението в случаите
на чл. 432, ал. 1 от ГПК, когато е в резултат на наложена от съда обезпечителна
мярка, е равнозначно на спиране на изпълнението по искане на длъжника, предвид
на което не може да бъде направен извода, че давността по чл. 171, ал. 2 от ДОПК е спряла да тече от 23.03.2018 г. до приключване на производството по
настоящото дело.
С оглед на гореизложеното изводът на
първоинстанционния съд, че за вземането на АС – П. по издадения изпълнителен
лист в размер на 895,69 лв. е изтекла 10-годишната абсолютна погасителна
давност, уредена в чл. 171, ал. 2 от ДОПК, която е започнала да тече на
01.01.2009 г. и е изтекла на 31.12.2018 г., се явява правилен и законосъобразен,
поради което и решението в обжалваната му част следва на основание чл. 271,
ал. 1, изр. 1, предл. 1 ГПК да бъде потвърдено като правилно, а въззивната
жалба да се остави без уважение като неоснователна.
С оглед
изхода на правния спор пред настоящата инстанция право на разноски на основание
чл. 78, ал. 1 от ГПК имат въззиваемите, които са направили разноски в размер на
450 лв., представляващи заплатено адвокатско възнаграждение. Въззивникът АС - П.
е направил възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, което
настоящата съдебна инстанция намира за основателно по следните съображения:
минимално дължимото възнаграждение за предявения иск, изчислено съгласно чл. 7,
ал. 2, т. 1 от Наредба № 1 от 9 юли 2004г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения е в размер на 300 лв., като претенцията от 450 лв. се
явява завишена предвид фактическата и правна сложност на делото, и при
съобразяване на обстоятелството, че пред въззивната инстанция е проведено едно
единствено съдебно заседание, на което не са събирани доказателства, поради
което същото следва да бъде намалено до 350 лв., като на основание чл. 78, ал. 1
от ГПК разноските следва да бъдат възложени в тежест на жалбоподателя АС – П..
С оглед размера на исковата претенция, на осн. чл.
280, ал. 3, т. 1 от ГПК, въззивното решение не подлежи на касационен контрол.
Така мотивиран, Окръжен съд – Пазарджик
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 946 от 01.07.2019 г.,
постановено по гр. дело № 4705/2018 г. по описа на Районен съд – Пазарджик в
обжалваната част.
ОСЪЖДА
Апелативен съд – П., гр. П., бул. „6-ти Септември“ 167, да заплати на Я.А.С., А.С.С.,
Т.С.С., Х.С.С. и С.С.Ч., всички със съдебен адрес:***, поравно общо сумата 350.00
лв., представляваща разноски в настоящото производство.
Решението в останалата необжалвана
част е влязло в законна сила.
Решението е окончателно не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.