Р Е Ш Е Н И Е
гр.
София, 14.05.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, III-Б въззивен състав, в публичното заседание на девети април през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТЕМЕНУЖКА СИМЕОНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ХРИПСИМЕ МЪГЪРДИЧЯН
ПЛАМЕН ГЕНЕВ
при секретаря Емилия
Вукадинова, като разгледа докладваното от мл. съдия Генев гр. дело № 14834 по описа за 2018 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда
на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение № 437979 от 26.06.2018 г.,
постановено по гр. д. № 75397/2016 г., по описа на Софийски районен съд, ГО, 36
състав, е признато за установено по предявените по реда на чл. 422 от ГПК от „Т.С.“
ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление ***, срещу К.Р.Г., ЕГН **********,
с адрес ***, ж. к. „*******искове правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 вр. чл.
149 ЗЕ и чл. 86 ЗЗД, че К.Р.Г. дължи
на „Т.С.“ ЕАД, сумата от 1743.88 лева - главница (от която 31.22
лева цена за дялово разпределение) представляваща незаплатена цена за доставена
топлинна енергия за битови нужди през периода от 01.06.2013 г. до 30.04.2015 г.
за топлоснабден имот, с местонахождение в гр. София, Столична община – район
„Искър“, ж. к. „*******, ап. 45, с абонатен № 338921, съответна на припадащата
му се в съсобствеността квота от 1/2, ведно със законната лихва, считано от
датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК - 20.07.2016 г. до окончателното
плащане, и сумата от 255.87 лева - мораторна лихва върху главницата за топлинна
енергия за периода от 31.07.2013 г. до 11.07.2016 г., за които суми на
07.09.2016 г. е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410
от ГПК по ч. гр. дело № 40244/2016 г. по описа на СРС, 36 състав като е
отхвърлен предявения иск за главница за разликата от разликата от 124.42 лева
до пълния предявен размер от 1868.30 лв. и иска за лихва за разликата от 18.59
лева до пълния предявен размер от 274.46 лева върху главницата за топлинна
енергия и за сумата от 4.62 лева - мораторна лихва върху главницата за дялово
разпределение. С решението е признато за установено по предявените по реда на
чл. 422 от ГПК от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление ***,
срещу С.С.К., ЕГН **********, с адрес гр. София, ж. к. „*******искове правно
основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86 ЗЗД, че С.С.К. дължи на „Т.С.“ ЕАД, сумата от 1743.88 лева - главница (от която 31.22 лева цена за дялово
разпределение) представляваща незаплатена цена за доставена топлинна енергия за
битови нужди през периода от 01.06.2013 г. до 30.04.2015 г. за топлоснабден
имот, с местонахождение в гр. София, Столична община – район „Искър“, ж. к. „*******,
ап. 45, с абонатен № 338921, съответна на припадащата му се в съсобствеността
квота от 1/2, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на
заявлението по чл. 410 ГПК - 20.07.2016 г. до окончателното плащане, и сумата
от 255.87 лева - мораторна лихва върху главницата за топлинна енергия за
периода от 31.07.2013 г. до 11.07.2016 г., за които суми на 07.09.2016 г. е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч.
гр. дело № 40244/2016 г. по описа на СРС, 36 състав като е отхвърлен предявения
иск за главница за разликата от разликата от 124.42 лева до пълния предявен
размер от 1868.30 лв. и иска за лихва за разликата от 18.59 лева до пълния
предявен размер от 274.46 лева върху главницата за топлинна енергия и за сумата
от 4.62 лева - мораторна лихва върху главницата за дялово разпределение. На
основание чл. 78, ал. 1 от ГПК са осъдени К.Р.Г. и С.С.К. да заплатят на „Т.С.“
ЕАД поравно и разделно сумата от 1068, 23 лева, представляваща разноски в
заповедното и в исковото производство. С решението ищецът „Т.С.“ ЕАД е осъден
да заплати на К.Р.Г. и С.С.К. на основание на основание чл. 78, ал. 3 ГПК,
сумата от сума от по 47.55 лева - разноски в заповедното и в исковото
производство. Решението е постановено при участието на трето лице помагач „Т.с.”
ЕООД.
Срещу решението е подадена въззивната
жалба от К.Р.Г. и С.С.К., чрез адв. П.Х. и адв. Роза Митова, в частта, в която
е прието за установено, че ответниците дължат на ищеца претендираните суми,
като са изложили твърдения за противоречие на материалния закон и нарушения на
съдопроизводствените правила. Във въззивната жалба се излагат твърдения, че не
било установено наличието на облигационна връзка между страните. Посочва се, че
общата фактура от 31.07.2015 г., била издадена извън процесния период, и била
със срок за плащане от 15.09.2015 г., след която дата настъпвал нейния падеж и
изискуемостта ѝ. Общата фактура се отнасяла за фактури за процесния
период, но за същите били издадени кредитни известия, с които те били
сторнирани, поради което ищецът неможело да претендира суми по унищожени
фактури, а можело да претендира сумите по общата фактура, която отразявала тези
сторнирани фактури и била станала изискуема след 15.09.2015 г. Посочва се още,
че задължението по фактурата за м.05.2013 г. били извън процесния период и не
следвало да бъде присъждана, като и сумата по фактурата била погасена по
давност. Не било доказано, че топломерът бил годно средство за търговско
измерване с оглед обстоятелството, че метрологична проверка била извършена на
10.11.2011 г., като следващата била на 28.01.2014 г. Не се дължала стойността
на услугата за дялово разпределение, тъй като това задължение се дължало към ФДР,
а не към „Т.С.“ ЕАД. Претендира и разноски, за което прилагат списък по чл. 80
от ГПК.
Въззиваемата страна „Т.С.“ ЕАД, чрез
юрк. М.К., изразява становище по жалбата в срока по
чл. 263, ал. 1 ГПК, като счита същата
за недопустима и неоснователна. През въззивния съд претендира разноски и прави
възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на насрещните страни.
Третото лице помагач „Т.с.” ЕООД не взема становище по въззивната жалба и не ангажира доказателства.
С определение от 18.09.2018 г. постановено
по гр. д. № 75397/2016 г., по описа на Софийски районен съд, ГО, 36 състав, е
отхвърлена молба с вх. № 5115870 от 10.07.2018 г. подадена от К.Р.Г. и С.С.К.,
с която се иска изменение на постановеното по делото решение № 437979 от 26.06.2018
г., в частта, в която в полза на ищеца „Т.С.“ ЕАД са присъдени разноски в
размер на 434.14 лв.
Срещу определението е подадена частна
жалба от К.Р.Г. и С.С.К., като считат същото за неправилно и незаконосъобразно.
В частната жалба се излагат твърдения, че неправилно били определени разноските
в заповедното производство, като било ирелевантно кога същите са били
реализирани, като техния размер следвало да се преценява съобразно приложимия
закон към момента на приключване на устните състезания /в случая 29.11.2017 г./
и постановяване на съдебното решение. Посочва се, че разпоредбата на чл. 78,
ал. 8 от ГПК /изм. ДВ, бр. 8/2017 г./ била процесуална и следвало да се прилага
независимо кога били възникнали материално правните отношения по даден спор,
като следвал ода се прилага и по отношение на заварени заповедни производства,
каквото било и ч. гр. д. № 40244/2016, по описа на СРС, 36 състав. Твърди се,
че юрисконсултското възнаграждение в заповедното производство следвало да бъде
намалено на 50 лв. Претендират разноски, за което прилагат списък по чл. 80 от ГПК.
В срока по чл. 276, ал. 1 от ГПК „Т.С.“
ЕАД не взема становище по частната жалба.
В срока по чл. 276, ал. 1 от ГПК третото лице помагач „Т.с.”
ЕООД не взема становище по частната жалба.
Софийски градски
съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на
страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и
правна страна следното:
Жалбата на К.Р.Г.
и С.С.К. е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е
допустима, а разгледана по същество неоснователна.
Според уредените в чл. 269 от ГПК правомощия на
въззивния съд той се произнася служебно по валидността на цялото решение, а по
допустимостта – в обжалваната му част. Следователно относно проверката на
правилността на обжалваното решение въззивният съд е ограничен от посоченото в
жалбата.
Предявени са установителни искове по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86, ал.1 ЗЗД, за дължимост на суми начислени на ответниците като стойност на получена и разходвана от тях топлинна енергия на процесния адрес.
Производството се развива след постъпване на възражения против заповед за
изпълнение, издадена в полза на „Т.С.“ ЕАД. Предвид разпоредбата на чл. 415 ГПК
за ищеца е налице интерес за търсената защита, предвид което производството се
явява процесуално допустимо.
За уважаване на предявения иск с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ и респ. за ангажиране отговорността на ответника ищецът следва да докаже по безспорен начин следните факти: съществуването на договорни отношения между него и ответника за доставката на топлинна енергия, обема на реално доставената в процесния имот топлинна енергия за исковия период и че нейната стойност възлиза именно на претендираната сума.
По общите правила за разпределение на доказателствената
тежест, всеки е длъжен да установи всички положителни факти, на които основава
претенцията си (чл. 154, ал. 1 от ГПК) Ищецът е следвало да установи при
условията на пълно главно доказване следните правопораждащи факти, а именно: 1)
по иска за главницата - че спорното главно право е възникнало, в случая това са
обстоятелствата, свързани със съществуването на договорни отношения между
страните за доставката на топло енергия, както и качеството на ответника на
потребител на такава топлоенергия, обема на реално доставената на ответника
топло енергия за процесния период, както и че нейната стойност възлиза именно
на спорната сума и 2) по иска за законната лихва за забава - че главното
парично задължение е възникнало, че е настъпила неговата изискуемост, както и
че размера на законната лихва възлиза именно на спорната сума. Ответникът може
да противопостави защитни правопогасяващи или правоизключващи възражения.
Настоящата въззивната инстанция намира
постановеното от СРС, 36 състав, решение за валидно, а в обжалваната
част за допустимо и правилно, като споделя изложените в мотивите му
съображения, обосноваващи окончателен извод за частичната основателност на
предявените от „Т.С.“ ЕАД искове по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, с правно
основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86, ал.1 ЗЗД в уважената част
/чл. 272 ГПК/. Във връзка с доводите в жалбата следва да се добави и следното:
Установено е по делото, че процесният имот е бил топлофициран и че сградата – етажна собственост /в която се намира процесния имот/ е била присъединена към топлопреносната мрежа, което обстоятелство първо не е спорно, а се и установява от представения договор № 248 от 22.10.2001 г. сключен между представител на етажната собственост на процесната сграда и „Т.с.” ЕООД за извършване на индивидуално измерване на потреблението на топлинна енергия и вътрешно разпределение на разходите за отопление и топла вода, включително издаването на общи и индивидуални сметки.
Съгласно чл. 153, ал. 1 от Закона за енергетиката
/ЗЕ/, в редакцията, действаща за исковия период, всички собственици и титуляри
на вещно право на ползване в сграда -етажна собственост, присъединени към
абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са потребители на
топлинна енергия. Разпоредбата императивно урежда кой е страна по
облигационното отношение с топлопреносното предприятие, като меродавно е
единствено притежанието на вещно право върху имота - собственост или вещно
право на ползване.
По делото от представения нотариален акт за замяна
на недвижим имот № 247, том LLLLXLVII, дело №
48623/97 се установява, че „Балкан“ ЕАД прехвърля на К.Р.Г. и С.С.К.
следния недвижим имот: апартамент № 45, находящ се в гр. София, ж. к. „*******,
на 7 етаж. В разглеждания случай по делото се установява, че ответниците притежават
правото на собственост от процесния имот при следните квоти К.Р.Г. – 1/2, С.С.К. –
1/2,
което налага приемането на извод, че през процесния период те са имали
качеството потребители на топлинна енергия по смисъла на чл. 153, ал. 1 ЗЕ.
Така придобитото качество законът не ограничава със срок и не го поставя под
условие, в зависимост от различните нови основания за пораждане на търговски
отношения с нови потребители на топлинна енергия и загубването на това качество
става при настъпване на законоустановени факти, прекратяващи облигационните
отношения.
От изложеното е видно, че потребители на топлинна енергия са ответниците по силата право на собственост. По силата на закона (чл. 150 ЗЕ) между битовия потребител и топлопреносното предприятие възниква правоотношение по продажба на топлинна енергия при публично известни общи условия, без да необходимо изричното им приемане от потребителя, които са задължителни за всички потребители и с влизането им в сила се счита, че има сключен договор между топлопреносното предприятие и битовия потребител, с оглед на което неоснователни са оплакванията във въззивната жалба за липсата на облигационна връзка.
От приетата по делото СТЕ, която настоящият съдебен
кредитира като компетентно изготвена, се установява, че през процесния период в
имота на ответниците е имало 5 бр. отоплителни тела и съответно били монтирани
5 топлоразпределители, като в имота се ползвало топла вода и имало 2 водомера
за топла вода, по които се отчитал разхода. Сградната инсталация била
изчислявана съгласно Наредба № 16-334 от 06.04.2007 г., на база отопляем обем 257
куб. м. Дяловото разпределение за процесния период било извършвано от „Т.с.“
ЕООД, като изравнителни сметки били изготвяни след всеки отоплителен сезон,
като изчисленията били направени съгласно методиката за дялово разпределение
към действащата наредба за топлоснабдяване, като за процесния период фирмата за
дялово разпределение била отчела уредите в имота, били попълнени документи за
главен отчет, които били подписани от потребител като отчетите били коректно
отразени в изравнителните сметки. Съгласно представеното заключение общия
размер на задълженията за процесния период възлизали на 3425.62 лв., към която
сума била приспадната и сумата за връщане по изравнителната сметка. На следващо
място експертизата е установила, че сумите за топлинна енергия за имота на ответниците
били начислявани в съответствие с действащата нормативна уредба. Вещото лице е
посочило, че на топломера в абонатната станция били извършвани проверки на
10.11.2011 г., на 28.01.2014 г. и на 12.11.2015 г.
По делото пред районния съд е приета и СЧЕ, която съдът
кредитира в частта, в която е посочено, че за процесния период няма данни за
постъпили плащания за дължимите суми за топлинна енергия, както и в частта за
размера на таксите за дялово разпределение, а именно 62.43 лв.
Неоснователно се явява оплакването във въззивната жалба, че процесните суми се явяват недължими, тъй като общата фактура, се явявала издадена извън процесния период, като падежът на същата бил на 15.09.2015 г., т. е. след исковия период. Съгласно действащата през процесния период нормативна уредба – чл. 155, ал. 1 ЗЕ, предвижда, че потребителите на топлинна енергия в сграда – етажна собственост заплащат доставената топлинна енергия по един от следните начини: на 11 равни месечни вноски и една дванадесета изравнителна вноска; на месечни вноски, определени по прогнозна консумация за сградата, и една изравнителна вноска; по реална месечна консумация. Правилата за определяне на прогнозната консумация и изравняването на сумите за действително консумираното количество топлинна енергия за всеки отделен потребител са уредени в действалата през исковия период Наредба № 16-334 от 06.04.2007 г. за топлоснабдяването.
Анализът на цитираната нормативна уредба води до
извод, че в случаите на чл. 155, ал. 1, т. 1 или т. 2 ЗЕ задълженията на
потребителите за заплащане на месечни вноски /равни или прогнозни/ не са в
зависимост от изравнителния резултат в края на съответния отчетен период, а
имат самостоятелен характер. Изравнителният резултат не влияе на дължимостта на
месечните вноски в установените за тях срокове, а до възникване на ново вземане
в полза на една от страните по облигационното отношение в размер на разликата
между начислената суми по прогнозните вноски и стойността на действително
доставеното количество топлинна енергия, отчетено в края на периода. В
зависимост от това дали начислените прогнозни месечни вноски са в по-голям или
по-малък размер от стойността на действително доставеното количество топлинна
енергия, отчетено в края на периода, то това ново вземане възниква в полза на
потребителя или в полза на топлопреносното предприятие. Съгласно действалите
през исковия период Общи условия – чл. 32, ал. 2 и 3, след отчитане на
средствата за дялово разпределение и изготвяне на изравнителните сметки от
търговеца, продавачът издава за отчетния период дебитни и кредитни известия за
разликите между прогнозното и действително потребено количество топлинна
енергия.
Както вече бе посочено, в нормата на чл. 155, ал. 1
ЗЕ са предвидени различни системи за разплащане на консумираното количество
топлинна енергия за всеки потребител. При всички случаи, обаче, при формиране
на крайната дължима сума, следва да се вземе предвид реалното потребление на
топлинна енергия. В този смисъл изравнителния резултат в края на съответния
период няма напълно самостоятелен характер, въпреки че задължението за заплащане
на изравнителната сметка не влияе на дължимостта на месечните вноски в
установените за тях срокове. В случая, обстоятелството, че фактурата по
изравнителната сметка била издадена след изравнителния период няма отношение
към дължимостта на сумите за реално потребена топлинна енергия, още повече, че
това е съобразено с начина разплащане на консумираната топлинна енергия.
Обстоятелството, в кой момент е настъпила изискуемостта на вземанията ищеца по
никакъв начин не променя обстоятелството, че същото е възникнало в резултат на
потребена топлинна енергия за периода от м.06.2013 г. до м.04.2015 г. Момента на
настъпване на изискуемостта на вземането на ищеца е посочен в чл. 33, ал. 1 от
Общите условия, относими към част от процесния период 01.06.2013 г. – 02.02.2014
г. /одобрени с решение № ОУ-001/07.01.2008 г. на ДКЕВР/, в които е предвидено,
че клиентите са длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия в
30-дневен срок от датата след изтичането на периода, за който се отнасят, а по
отношение на останалия исков период 03.02.2014 г. – 30.04.2015 г. приложение ще
намери чл. 33, ал. 1 от Общите условия /одобрени с решение № ОУ-02/03.02.2014
г. на ДКЕВР/, в които е предвидено, че клиентите са длъжни да заплащат
месечните дължими суми за топлинна енергия в 30-дневен срок от датата на
публикуването им на интернет страницата на ищеца, като в публикуването клиентът се уведомява за
задължението и неговия размер и то има характер на покана. Действително края на исковия период е м.04.2015 г.,
като това е всъщност е последният месец, за който е начислявана топлинна
енергия, а не е месеца, през който е следвало задълженията на ответниците да
станат изискуеми, като видно от цитираните общи условия забавата настъпва в
един по-късен момент. В случая от приетата по делото СТЕ е установено, че на ответниците
била начислявана топлинна енергия на база реален отчет и сумите за топлинна
енергия за процесния имот били начислявани в съответствие с действащата
нормативна уредба, като съгласно експертизата след края на отчетния период общия
размер на задължението възлизал на 3425.62 лв. Предвид на гореизложеното
претендираните суми се отнасят за именно за потребена топлинна енергия за
периода 01.06.2013 г.-30.04.2015 г.
По отношение на оплакването във въззивната жалба, че
съгласно заключението на съдебно-счетоводната експертиза в размера на
задължението на ответниците била включена сумата от 258.31 лв., по фактура за
м.05.2013 г., която била извън процесния период и като такава неправилно е била
присъдена, то настоящият състав намира същото за неоснователно. Действително в
съдебно-счетоводната експертиза е посочено, че към размера на претендираната
главница е добавена сумата от 258.31 лв., по фактура за м.05.2013 г., но видно
от така постановеното решение районният съд не е възприел съдебно-счетоводната
експертиза в тази ѝ част, като е приел, че размерът на задължението на
ответниците е установен от назначената по делото СТЕ, която е работила единствено в рамките
на исковия период 01.06.2013 г.-30.04.2015 г. и е приел, че дължимата сума е в
размер на 3425.62 лв., като в останалата си част исковата претенция е била
отхвърлена. В този смисъл не е присъдена сумата от 258.31 лв., по
фактура за м.05.2013 г. в общия размер на задължението на ответниците, поради
което оплакванията в този смисъл са неоснователни и доколкото посочената сума
не е била присъдена безпредметно се явява разглеждането на възражението за
изтичането на погасителна давност по посоченото задължение.
Неоснователно е и възражението във въззивната жалба на въззивника, че по делото не били представени доказателства относно изправността на уредите, чрез които се извършвало измерването на топлинна енергия за процесния период, поради което топломерът не бил годно средство за търговско измерване. Видно от приетата по делото СТЕ през процесния период на общия топломер, монтиран в абонатната станция били извършвани проверки на 10.11.2011 г., на 28.01.2014 г. и на 12.11.2015 г. за определяне на техническата му изправност и експлоатационна годност, още повече, че извършването на периодичен метрологичен контрол на абонатната станция, макар да представлява условие за ползването ѝ, няма характера на материалноправна предпоставка за уважаване на иска за заплащане на продажна цена на доставена топлинна енергия, тъй като за уважаването на предявените искове по делото значение има единствено реално доставената на абоната топлинна енергия, което по делото се явява безспорно установено.
Неоснователно се явява оплакването във въззивнат жалба за недължимост на сумите за дялово разпределение. Съгласно разпоредбата на чл. 139, ал. 1 ЗЕ разпределението на топлинната енергия в сграда - етажна собственост, се извършва по система за дялово разпределение. Начинът за извършване на дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ (чл. 139 - чл. 148) и Наредба № 16-334 от 06.04.2007 г. за топлоснабдяването, обн. ДВ, бр. 34 от 24.04.2007 г. ). Разпоредбата на чл. 139, ал. 2 ЗЕ /редакция, изм., ДВ, бр. 74 от 2006 год., бр. 54 от 2012 год., в сила от 17.07.2012 год./ възлага отговорността за извършването на дялово разпределение на топлинна енергия само на топлопреносните предприятия, като те могат да извършват дейностите по дялово разпределение самостоятелно или чрез възлагане на търговците, вписани в публичния регистър по чл. 139а ЗЕ. Начинът на определяне на цената за услугата „дялово разпределение на топлинната енергия“ е точно определен в ЗЕ – съгласно чл. 139в, ал. 2 и ал. 3, т. 4, с договорите между топлопреносното предприятие и топлинните счетоводители /които се сключват при Общи условия/ се уреждат цените за извършване на услугата дялово разпределение на топлинна енергия, които се заплащат от страна на потребителите към топлопреносното предприятие, а след това – от топлопреносното предприятие към търговеца, осъществяващ дялово разпределение на топлинна енергия. Източник на процесните вземания е продажбата на топлинна енергия за битови нужди. Съгласно разпоредбата на чл. 150, ал. 1 ЗЕ тази продажба се осъществява при публично известни Общи условия, а според последните купувачите са длъжни да заплащат на продавача сума за услугата дялово разпределение, чиято стойност се формира от: 1/ цена за обслужване на партидата на клиента, включваща изготвяне на изравнителна сметка; 2/ цена за отчитане на един уред за дялово разпределение и броя на уредите в имота на клиента и 3/ за отчитане на уредите за дялово разпределение, извън обявените от търговеца дати се заплаща допълнителна цена по ценоразпис определен от продавача.
В случая измерването на индивидуалното потребление на топлинна енергия и вътрешното разпределение на разходите за отопление и топла вода между топлоснабдения имот в сградата в режим на етажна собственост е възложено от етажните собственици на „Т.С.“ ЕООД с договор № 248 от 22.10.2001 г., сключен от упълномощен представител на етажните собственици, като по делото не е спорно, че третото лице - помагач е осъществявало услугата дялово разпределение за топлоснабдения имот за исковия период. В нормата на чл. 156 ЗЕ е регламентирано уреждане на отношенията между топлопреносното предприятие и потребителите на топлина енергия в сгради - етажна собственост, въз основа на принципа за реално доставената на границата на собствеността топлинна енергия, като всеки потребител дължи заплащането на реално потребената въз основа на отчетните единици топлинна енергия от средствата за дялово разпределение, монтирани на отоплителните тела в жилището и съответната част от стойността на топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация. В случая доколкото по делото от приетата СЧЕ се установява цената на доставената услуга, настоящият състав намира искът за основателен в пълния му претендиран размер.
Предвид изложеното поради съвпадането на крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния съд по отношение на предявените искове, въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение като неоснователна, а решението на СРС – потвърдено като правилно.
По отношение на подадената частна
жалба от ответника срещу определение от 18.09.2018 г. постановено по гр. д. № 75397/2016
г., по описа на Софийски районен съд, ГО, 36 състав, с което е отхвърлена молба
с вх. № 5115870 от 10.07.2018 г. подадена от К.Р.Г. и С.С.К., с която се иска
изменение на постановеното по делото решение № 437979 от 26.06.2018 г., в
частта, в която в полза на ищеца „Т.С.“ ЕАД са присъдени разноски в заповедното
производство в общ размер на 434.14 лв., се явява неоснователна. Основните
доводи изложени в частната жалба са за приложението на чл. 78, ал. 8 от ГПК /изм.
– ДВ, бр. 8 от 2017 г./ във връзка с присъденото юрисконсултско възнаграждение.
Заповедта за изпълнение по чл. 410 от ГПК по ч. гр. дело № 40244/2016 г. по
описа на СРС, 36 е била издадена на 07.09.2016 г., поради което неприложими са
измененията на разпоредбата на чл. 78, ал. 8 от ГПК извършени с ДВ, бр. 8 от
2017 г., според която юрисконсултското възнаграждение не може да надхвърля
максималния размер за съответния вид дело, определен по реда на чл. 37 от
Закона за правната помощ във връзка с чл. 26 от Наредбата за заплащането на
правната помощ. Настоящият състав намира, че разпоредбата на чл. 78, ал. 8 от ГПК в редакцията ѝ съгласно ДВ бр. 8/2017 г. не намира приложение за вече
издадените, макар и не влезли в сила заповеди за изпълнение, като да се приеме
противното, би означавало да се придаде обратно действие на тази разпоредба,
което не е сторено от законодателя, поради което направените оплаквания в
частната жалба в тази връзка се явяват неоснователни.
Предвид изхода на спора
претенцията на въззивниците за присъждане на разноски следва да бъде оставена
без уважение. С оглед неоснователността на въззивната жалба на въззиваемата
страна на основание чл. 78, ал. 1 във вр. с ал. 8 от ГПК следва да се присъди
разноски пред въззивната инстанция в размер на сумата от 100 лв.,
представляваща юрисконсутско възнаграждение.
С оглед цената на исковете и на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК настоящият съдебен акт е окончателен и не подлежи на касационно обжалване.
Воден от
горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 437979 от 26.06.2018 г., постановено по гр. д. № 75397/2016 г., по описа на Софийски районен съд, ГО, 36 състав.
ПОТВЪРЖДАВА определение от 18.09.2018 г. постановено по гр. д.
№ 75397/2016 г., по описа на Софийски районен съд, ГО, 36 състав, е отхвърлена
молба с вх. № 5115870 от 10.07.2018 г. подадена от К.Р.Г. и С.С.К., с която се
иска изменение на постановеното по делото решение № 437979 от 26.06.2018 г., в
частта, в която в полза на ищеца „Т.С.“ ЕАД са присъдени разноски в размер на
434.14 лв.
ОСЪЖДА К.Р.Г., ЕГН **********,
с адрес ***, ж. к. „*******и С.С.К., ЕГН **********, с адрес гр. София, ж. к. „*******да
заплатят на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление ***, на
основание на основание чл. 78, ал. 1 във вр. с ал. 8 от ГПК по ½ от сумата
в размер на 100 лв., представляваща направените разноски пред СГС.
Решението е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач - „Т.с.” ЕООД ” ООД.
Решението не
подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1
2.