№ 115
гр. София, 09.01.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично
заседание на единадесети декември през две хиляди двадесет и четвърта
година в следния състав:
Председател:Анелия Маркова
Членове:Пепа Маринова-Тонева
Василена Дранчовска
при участието на секретаря Яна Огн. Лалова
като разгледа докладваното от Василена Дранчовска Въззивно гражданско
дело № 20241100510674 по описа за 2024 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Въззивното производство е образувано по подадена в законоустановения срок въззивна
жалба на ищеца С. Й. М. срещу решение № 13439 от 08.07.2024 г., постановено по гр. дело
№ 677/2024 г. по описа на СРС, 138 състав, в частта, с която е отхвърлен като неоснователен
предявеният срещу „С.А.“ ЕАД осъдителен иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3, вр. с
чл. 225, ал. 1 КТ за сумата от 5825,42 лв., представляваща обезщетение за оставане без
работа поради незаконно уволнение за периода от 06.11.2023 г. до 26.11.2023 г.
В жалбата на ищеца са развити оплаквания за неправилност на обжалваното решение в
посочената част поради нарушение на материалния закон и необоснованост с доводи, че
съдът неправилно е определил началната дата на периода на дължимото обезщетение, като е
посочил грешна дата на прекратяване на трудовото правоотношение – 27.11.2023 г., вместо
06.11.2023 г., която е удостоверена в акта на работодателя. Въззивникът счита, че
работодателят незаконосъобразно е прекратил трудовото правоотношение без предизвестие
със задна дата – считано от 06.11.2023 г., като служителят действително е получил заповедта
за прекратяване едва на 27.11.2023 г., но въпреки това меродавен начален момент на
прекратяването бил посоченият в акта на ответника, от когато се дължало и обезщетението
по чл. 225 КТ. Ето защо моли за отмяна на първоинстанционното решение в обжалваната
1
част и уважаване на предявения осъдителен иск за посочената сума.
Въззиваемият-ответник „С.А.“ ЕАД е подал отговор на въззивната жалба, с който оспорва
същата. Счита, че решението на СРС в обжалваната от ищеца част е правилно и следва да
бъде потвърдено.
По делото е постъпила и въззивна жалба от ответника „С.А.“ ЕАД срещу решение № 13439
от 08.07.2024 г., постановено по гр. дело № 677/2024 г. по описа на СРС, 138 състав, в частта,
с която са уважени предявените от С. Й. М. искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2
и т. 3, вр. с чл. 225, ал. 1 КТ, като е признато за незаконно и е отменено уволнението на
ищеца, извършено на основание чл. 328, ал. 1, т. 6 КТ със Заповед № РД 12-165/03.11.2023 г.
на Изпълнителния директор и Председателя на Съвета на директорите на „С.А.” ЕАД,
ищецът е възстановен на длъжността „Директор, предприятие „Дружба““ и ответникът е
осъден да заплати на ищеца сумата от 28432,61 лева, представляваща обезщетение за
оставане без работа в резултат от незаконното уволнение за периода от 27.11.2023 г. до
06.05.2024 г., ведно със законната лихва върху главницата от 03.01.2024 г. до окончателното
изплащане.
В жалбата на ответника са развити оплаквания за неправилност на решението в обжалваната
част поради допуснати нарушения на процесуалните правила и необоснованост с доводи, че
съдът погрешно не е допуснал събиране на писмени доказателства и разпит на поискан от
ответника свидетел и така делото е останало неизяснено от фактическа страна във връзка с
оспорената дата на връчване на заповедта за уволнение и твърденията за злоупотреба с право
от страна на работодателя. Въззивникът-ответник поддържа, че първоинстанционният съд е
приел преклудирани писмени доказателства, представени от ищеца и въз основа на тях е
направил погрешен извод за липса на промяна в изискванията за образование за заемане на
длъжността. Счита, че решението е немотивирано и в него не са изложени доводи относно
събраните доказателства за изискваната промяна в образователната квалификация за
длъжността, като представената след преклузивния срок длъжностна характеристика от
03.09.2014 г. се отнася до предходно трудово правоотношение между страните, което е било
прекратено по взаимно съгласие, поради което нямала отношение към процесния трудов
договор, прекратен с оспорената заповед. Поддържа, че в длъжността на ищеца са били
включени нови задължения, изискващи висше техническо или икономическо образование,
поради което липсата на такова създавала основание за законосъобразно прекратяване на
трудовото правоотношение с ищеца. Ето защо моли за отмяна на първоинстанционното
решение в обжалваната част и отхвърляне на предявените искове в цялост, а при условията
на евентуалност – за намаляване на размера на присъдената сума по осъдителния иск
посредством уважаване на възражението за прихващане с вземането за връщане на
платеното обезщетение по чл. 224 КТ.
Въззиваемият-ищец С. Й. М. е подал отговор на въззивната жалба, с който оспорва същата.
Счита, че решението на СРС в обжалваната от ответника част е правилно и следва да бъде
потвърдено.
Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе
2
предвид наведените във въззивните жалби пороци на атакувания съдебен акт и
възраженията на страните, намира за установено следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Изключение от това правило е нарушението
на императивна материалноправна норма, което може да бъде констатирано като порок от
въззивната инстанция и без да е било изрично заявено като основание за обжалване, тъй
като се касае за приложение на установена в публичен интерес норма, а не за диспозитивно
правило. Всички останали оплаквания, свързани с неправилност на обжалваното решение,
следва да бъдат изрично указани чрез посочване в какво точно се изразяват, за да може
въззивният съд да извърши проверка за правилността на първоинстанционното решение до
посоченото. В този смисъл са задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно
решение № 1/2013 г., постановено по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, т. 1.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно, като
въззивният съд споделя мотивите на първоинстанционния съд и на основание чл. 272 ГПК
препраща към тях. Във връзка с доводите във въззивните жалби следва да се добави
следното:
Процесното трудово правоотношение е прекратено с акт № РД 12-165/03.11.2023 г. на
изпълнителния директор и на председателя на съвета на директорите на „С.А.“ ЕАД на
основание чл. 328, ал. 1, т. 6 КТ – тъй като служителят не притежава необходимото
образование за изпълняваната работа. С исковата молба ищецът оспорва като незаконно
уволнението, като поддържа, че работодателят формално се е позовал на посоченото
прекратително основание, без действително да е налице промяна в изискванията за
образование за заемане на длъжността.
По делото е представена длъжностна характеристика за заеманата от С. Й. М. длъжност
„директор, предприятие „Дружба““, връчена на ищеца на 18.04.2023 г. (л. 66-67 от делото на
СРС), в която е посочено необходимо образование като изискване за заемане на длъжността
– висше техническо или икономическо. Между страните не се спори, че ищецът не разполага
с диплома за завършено висше техническо или икономическо образование – представените
писмени доказателства установяват придобита образователно-квалификационна степен
„Магистър“ по специалност „Публична администрация“ в учебно-научен комплекс
„Обществени науки“ към Варненски свободен университет. Същевременно обаче, по делото
не се установява посоченото изискване за образование да е било нововъведено с
длъжностната характеристика от 2023 г. в периода на съществуващо между страните трудово
правоотношение. В рамките на първоинстанционното производство е представена и
длъжностна характеристика за длъжността „директор, предприятие“, връчена на ищеца на
03.09.2014 г., в която също е посочено образователно изискване за длъжността „висше –
техническо или икономическо“ (л. 184-185 от делото на СРС). Във връзка с доводите във
въззивната жалба следва да се посочи, че възражението на въззивника за приемане на това
писмено доказателство в нарушение на процесуалните правила е неоснователно – подобно
3
възражение не е релевирано от ответника в първото открито съдебно заседание пред СРС, в
което документът е представен и приет като доказателство, като процесуалният
представител на ответното дружество не го е оспорил, напротив – същият е заявил, че сам
може да приложи длъжностна характеристика от преди измененията, а в следващо открито
съдебно заседание е уточнил, че не съществува друга длъжностна характеристика, валидна
към 25.09.2015 г.
Следователно, по делото се установява, че още към датата на сключване на трудовия договор
с ищеца идентично образователно изискване е било въведено за заеманата длъжност, но
въпреки липсата на подобна образователна степен работодателят е приел С. Й. М. за
достатъчно квалифициран да изпълнява възложената работа. Съгласно задължителните
тълкувателни разяснения на Тълкувателно решение № 4/01.02.2021 г. по тълк. дело № 4/2017
г. по описа на ВКС, ОСГК, работодателят няма право да прекрати трудовия договор на
основание чл. 328, ал. 1, т. 6 КТ, като се позове на липсата на необходимото за заемане на
длъжността образование или професионална квалификация, след като е знаел за тази липса
при сключване на трудовия договор. Основанието по чл. 328, ал. 1, т. 6 КТ представлява нов
юридически факт, който може да настъпи само при валидно сключен трудов договор, като
същият не следва да е съществувал при възникване на трудовото правоотношение. Ако
работодателят се е съгласил, че притежаваните от работника или служителя образование
и/или квалификация не представляват обективна пречка за изпълнението на трудовата
функция при сключване на трудовия договор, но впоследствие е прекратил трудовото
правоотношение, поради липсата им за заемане на съответната длъжност, работодателят
всъщност ще се позовава на въведените от него изисквания при приемане на работа, за които
самият той е приел, че не са били пречка да се изпълнява трудовият договор. Позоваването
от работодателя, в тези случаи, на основанието за прекратяване на индивидуалния трудов
договор по чл. 328, ал. 1, т. 6 КТ за липса на изискуемите образование и/или професионална
квалификация, ще противоречи на общия принцип, установен в чл. 57, ал. 2 от
Конституцията на Република България, да „не се допуска злоупотреба с права и тяхното
упражняване, ако то накърнява права и законни интереси на другите”, поради което следва
да бъде отречено.
В настоящия случай е видно, че още при сключване на трудовия договор с ищеца на
25.09.2015 г. изискванията за заемане на длъжността „директор, предприятие“ са били
идентични – висше техническо или икономическо образование, като макар и ищецът да не е
отговарял на тях и работодателят да е знаел това (твърдения за обратното не са наведени от
страните по делото), ответникът се е съгласил да го наеме за осъществяване на дейността на
посочената длъжност, която той е упражнявал в продължение на повече от 8 години.
Следователно, работодателят не може да се позове на липсата на необходимото за заемане
на длъжността образование, след като е знаел за тази липса при сключване на трудовия
договор и промяна в изискванията фактически не е настъпила. Във връзка с доводите във
въззивната жалба на ответника следва да се отбележи, че действително от представените
докладна записка, решения на Съвета на директорите по протокол № 150/10.04.2023 г.,
4
доклад на заместник изпълнителния директор и нов устройствен правилник на „С.А.“ ЕАД,
приет на 10.04.2023 г., както и от събраните гласни доказателства се установява, че в
задълженията на длъжността, заемана от ищеца, са включени допълнителни функции,
свързани с експлоатационната дейност и ремонта на подвижния състав, машините и
съоръженията в поделението, но тези промени не са обусловили промяна в изискванията за
образование, за професионален опит и квалификация – видно е, че и по двете длъжностни
характеристики за длъжността „директор, предприятие“ – от 2014 г. и от 2023 г., е
предвидено висше образование – техническо или икономическо, както и минимум 5 години
стаж на ръководна (мениджърска) позиция.
С оглед на изложеното и при съвкупна преценка на събрания доказателствен материал
настоящият въззивен състав намира, че работодателят няма право да прекрати трудовия
договор с ищеца на основание чл. 328, ал. 1, т. 6 КТ, като се позове на липсата на
необходимото за заемане на длъжността образование или професионална квалификация,
след като е знаел за тази липса при сключване на трудовия договор и промяна в
изискванията не е настъпила към датата на прекратяване на трудовото правоотношение. Ето
защо, процесното уволнение е незаконно, поради което СРС правилно го е отменил и е
възстановил ищеца на заеманата от него длъжност преди прекратяване на трудовото
правоотношение.
С оглед на незаконното уволнение ищецът има право на обезщетение по реда на чл. 225, ал.
1 КТ за времето, през което е останал без работа, но за не повече от шест месеца. Между
страните не се спори, а и от приетите писмени доказателства се установява, че след
прекратяване на правоотношението с ответника ищецът не е започвал работа при друг
работодател, като до края на исковия период (06.05.2024 г.) същият е бил безработен. С
оглед подадената от ищеца въззивна жалба и доводите в нея спорно е обстоятелството от коя
дата следва да се счита, че е прекратено процесното трудово правоотношение.
От приетия акт № РД 12-165/03.11.2023 г. е видно, че заповедта за прекратяване на трудовия
договор е връчена на служителя на 27.11.2023 г., като същата датира от 03.11.2023 г. с
посочена от работодателя датата на прекратяване от 06.11.2023 г. Разпоредбата на чл. 328,
ал. 1, т. 6 КТ предвижда основание за едностранно прекратяване на трудовото
правоотношение от работодателя с предизвестие, като видно от съдържанието на акта от
03.11.2023 г., същият следва да се счита за връчено предизвестие по реда на чл. 326, ал. 2 КТ,
при изявена от работодателя воля за неспазване на срока на предизвестието (доколкото в
заповедта изрично е разпоредено на ищеца да се изплати обезщетение по чл. 220, ал. 1 КТ за
неспазения срок за предизвестие от един месец). Съгласно разпоредбата на чл. 326, ал. 4 КТ,
срокът на предизвестието започва да тече от следващия ден на получаването му, като
трудовият договор се прекратява с изтичането му, а при неспазване на срока на
предизвестието – с изтичането на съответната част от срока на предизвестието (арг. чл. 335,
ал. 2, т. 1 и т. 2 КТ).
От анализа на посочените разпоредби следва недвусмислен извод, че при неспазване срока
на предизвестието най-ранният ден, от който следва да се счита за прекратено трудовото
5
правоотношение, е този, следващ деня на получаване на предизвестието от страна на
служителя, тъй като едва от този ден волеизявлението на работодателя за прекратяване на
трудовия договор е достигнало до насрещната страна, срокът на предизвестието е започнал
да тече и при изявена воля за неспазването му, трудовият договор се счита прекратен от
връчване на предизвестието на служителя, по арг. от чл. 326, ал. 4, вр. с чл. чл. 335, ал. 2, т. 2
КТ. Следователно, в случая е без значение посочената от работодателя дата на прекратяване
на трудовия договор – 06.11.2023 г., след като отправеното предизвестие по чл. 328, ал. 1, т. 6
КТ е достигнало до служителя в по-късен момент – 27.11.2023 г. Едва от този момент актът
на работодателя за прекратяване на трудовото правоотношение при неспазен срок на
предизвестието е породил своето действие и от тази дата ищецът може да претендира
обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ, в случай не отмяна на незаконното уволнение. До тази дата
страните се считат в трудово правоотношение и при полаган от ищеца труд, на същия се
дължи съответно трудово възнаграждение.
С оглед на изложеното, подадената от ищеца въззивна жалба е неоснователна –
първоинстанционният съд правилно е определил периода на дължимото обезщетение за
оставане без работа – от 27.11.2023 г. до 06.05.2024 г. (крайната дата, посочена от ищеца, при
спазване на принципа на диспозитивното начало в гражданския процес), като ищцовата
претенция за периода 06.11.2023 г. – 26.11.2023 г. е неоснователна. Във въззивните жалби не
са изложени конкретни доводи срещу приетия за установен размер на брутното трудово
възнаграждение на ищеца, респ. за дължимия размер на обезщетението, поради което
въззивният съд не следва да излага собствени мотиви в тази насока.
Във връзка с доводите във въззивната жалба на ответника следва да се отбележи, че
възражението му за прихващане с насрещно вземане за платено обезщетение по чл. 224 КТ е
неоснователно. Обезщетението по чл. 224, ал. 1 КТ се дължи при прекратяване на трудовия
договор без значение от основанието, на което прекратяването е извършено. Ако договорът е
прекратен поради уволнение на някое от предвидените в КТ основания, което впоследствие
се отмени като незаконно, работникът или служителят вече не може да претендира за реално
ползване на отпуска, поради което няма основание за връщане на полученото обезщетение
за неизползван отпуск. В този смисъл е и трайната съдебна практика – Решение № 104 от
05.06.2012 г. на ВКС по гр. д. № 860/2011 г., III г. о., Решение № 330 от 05.11.2013 г. на ВКС
по гр. д. № 1220/2013 г., IV г. о. и др. Ето защо, платената от ответника сума по чл. 224, ал. 1
КТ в общ размер от 11913,60 лв. не е получена от ищеца без основание и в полза на
работодателя не е възникнало активно вземане за връщането й, поради което възражението
за прихващане с тази сума е неоснователно.
Следователно, предявените искове за отмяна на незаконното уволнение и възстановяване на
ищеца на заеманата преди уволнението длъжност са основателни и следва да се уважат, а
осъдителният иск по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ е основателен за сумата от 28432,61 лв. и за
периода 27.11.2023 г. – 06.05.2024 г., като за разликата до пълния предявен размер от
40810,50 лв. и за периода 06.11.2023 г. – 26.11.2023 г. следва да се отхвърли. Като е
достигнал до идентични правни изводи, СРС е постановил правилно съдебно решение, което
6
следва да бъде потвърдено в обжалваните части.
С оглед непроменения изход на спора и неоснователността на подадените въззивни жалби,
разпределението на разноските в първоинстанционното производство не подлежи на
промяна, а всяка от страните следва да понесе направените от нея разноски във въззивното
производство.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 13439/08.07.2024 г., постановено по гр.д. № 677/2024 г. по
описа на СРС, 138 състав, в частта, с която по предявените от С. Й. М., ЕГН **********,
срещу „С.А.“ ЕАД, ЕИК ****, искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, вр. с
чл. 225, ал. 1 КТ е признато за незаконно и е отменено уволнението на ищеца, извършено на
основание чл. 328, ал. 1, т. 6 КТ със Заповед № РД 12-165/03.11.2023 г. на Изпълнителния
директор и Председателя на Съвета на директорите на „С.А.” ЕАД, ищецът е възстановен на
длъжността „Директор, предприятие „Дружба““ и ответникът е осъден да заплати на ищеца
сумата от 28432,61 лева, представляваща обезщетение за оставане без работа в резултат от
незаконното уволнение за периода от 27.11.2023 г. до 06.05.2024 г., ведно със законната лихва
върху главницата от 03.01.2024 г. до окончателното изплащане, както и в частта, с която е
отхвърлен предявеният от С. Й. М., ЕГН **********, срещу „С.А.“ ЕАД, ЕИК ****,
осъдителен иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3, вр. с чл. 225, ал. 1 КТ за сумата от
5825,42 лв., представляваща обезщетение за оставане без работа поради незаконно
уволнение за периода от 06.11.2023 г. до 26.11.2023 г.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд при условията на чл. 280,
ал. 1 ГПК в едномесечен срок от получаване на препис от страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7