Р Е
Ш Е Н
И Е
гр. София,
5.10.2022 г.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
ГК, ІV- Е въззивен състав, в публично съдебно заседание на първи юли през две
хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Рени Коджабашева
ЧЛЕНОВЕ: Валентин Борисов
Нели Маринова
при участието на секретаря Надежда Масова,
като разгледа докладваното от съдия Коджабашева гр. дело № 8397 по описа за 2020 година, и за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по
реда на чл.258 и сл. ГПК.
С
Решение от 24.05.2020 г., постановено
по гр.д.№ 15846/ 2019 г. на Софийски районен съд, І ГО, 161 състав, „Т.С.” ЕАД-
*** /ЕИК *******/ е осъдено да заплати на основание чл.49 ЗЗД на В.Х.Й. /ЕГН **********/
сумата 500 лева- обезщетение за
неимуществени вреди /негативни преживявания от загуба на съня,
раздразнителност, болезнено чувство за липса на справедливост и загуба на
доверие в правовия ред в Република България/ за периода 15.11.2017 г.-
19.03.2019 г., причинени от ответното дружество чрез незачитане и
несъобразяване на влязло в сила Решение № 202611/ 28.08.2017 г. по гр.д.№1751/
2017 г. на СРС, 88 състав, с което е признато, че ищецът не дължи посочените в
решението суми на ответното дружество, но последното не е отписало тези суми
като задължения и продължава да ги посочва в издаваните фактури и на интернет- страницата
си, като искът е отхвърлен за сумата 1 500 лв. /над уважения
размер от 500 лв. до пълния предявен размер от 2 000 лв./. На основание чл.78,
ал.1 ГПК ответникът „Т.С.” ЕАД е осъден да заплати на ищеца В.Й. сумата 45 лв.- разноски по делото.
Постъпила
е въззивна жалба от „Т.С.” ЕАД- ***
/ответник по делото/, в която са изложени оплаквания за неправилност и
необоснованост на постановеното от СРС решение в осъдителната му част, с искане
да бъде постановена отмяната му и да бъде постановено решение за отхвърляне на
иска, с присъждане на разноски по делото.
Въззиваемата
страна В.Х.Й. /ищец по делото/ оспорва жалбата на ответника и моли да бъде
постановено решение за отхвърлянето й като неоснователна, като претендира
разноски за въззивното производство.
Предявен е иск с правно
основание чл.49 вр. чл.45 ЗЗД.
Софийски градски съд, като обсъди
събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно
разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира от
фактическа и правна страна следното:
Въззивната
жалба, с която е сезиран настоящият съд, е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК
и е процесуално допустима, а разгледана по същество е неоснователна.
Съгласно
чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта- в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
Атакуваното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо- в обжалваната част.
Настоящата
въззивна инстанция намира постановеното от СРС решение и за правилно в
обжалваната част, като споделя изложените в мотивите му съображения,
обосноваващи окончателен извод за уважаване на предявения от В.Й. срещу „Т.С.“ ЕАД
иск по чл.49 вр. чл.45 ЗЗД за сумата 500 лв., като основателен- чл.272 ГПК.
За
уважаване на предявения иск по чл.49 вр. чл.45 ЗЗД и респ. за ангажиране
гаранционно- обезпечителната отговорност на ответника „Т.С.“ ЕАД ищецът следва
да докаже по безспорен начин наличие на визираните в чл.49 ЗЗД предпоставки по
отношение на ответника: противоправно поведение на лица /изпълнители на работа/
при или по повод изпълнението на възложена от ответника работа /без да се
установява конкретното лице- изпълнител/, настъпили вреди и причинна връзка
между противоправното поведение /изразяващо се в случая в бездействие/ и
вредите. Съгласно разпоредбата на чл.45, ал.2 ЗЗД доказване на виновно
поведение не е необходимо.
Вредите следва да са причинени от изпълнителя при или по повод
извършването на възложената му работа- чрез действия, които пряко съставляват
извършването на възложената работа, чрез бездействия за изпълнение на
задължения, които произтичат от закона, техническите и други правила или
характера на работата, или чрез действия, които не съставляват изпълнение на
самата работа, но са пряко свързани с нея /ППВС № 9/ 1966 г./.
Вредата
по смисъла на чл.45 ЗЗД е всяка неблагоприятна последица за защитените от
закона права и интереси на увредения, като тя може да засяга както настоящото
имущество на увредения, така и вероятното бъдещо увеличение на имуществото му.
Съгласно
нормата на чл.51, ал.1 ЗЗД, обезщетение се дължи за всяка вреда, която е пряка
и непосредствена последица от увреждането. Вредата е пряка, когато тя следва
закономерно от неизпълнението на определени задължения, и е непосредствена,
когато противоправният резултат директно предпоставя вредата, без намесата на
други фактори на въздействие. Без значение какъв е видът на вредите, те следва
да са в пряка причинно- следствена връзка с противоправното поведение /действие
или бездействие/ на делинквента. Пряка /ефективна/ е онази вреда, която
нормално произтича от неизпълнението на поетото задължение, която е закономерен
негов резултат. Когато вредите се дължат на други фактори, те са косвени.
Вредата следва да е и предвидима, като предвидима е вредата, която нормално би
трябвало да настъпи като закономерен резултат от посоченото поведение.
Основният
обективен елемент от правопораждащия фактически състав на деликтната
отговорност е наличието на противоправно деяние, т.е. такова действие или
бездействие, което обективно води до накърняване на защитен от закона правен
интерес, субективно право или правнозначима ценност от категорията на
естествените права. За да е противоправно едно деяние, то трябва служителят на
ответника да има нормативно или договорно вменено задължение, което да го
задължава да извършва такива действия /т.е. нарушението на това задължение да
се явява противоправно бездействие/. Неизпълнението на определено задължение /в
случая на длъжностно лице на ответника/ би било причина за налична вреда у
ищеца само в случай, че при точно изпълнение на задължението е съществувало
обективно оправдано очакване за реализиране на ползата.
Предвид
горното, при съвкупна преценка на събраните в процеса доказателства въззивният съд
намира, че в случая са налице предпоставки за присъждане на претендираното
обезщетение за обезвреда по отношение на ответника „Т.С.“ ЕАД, тъй като в резултат
на противоправно поведение на негови служители е игнорирано установителното
действие на влязлото в сила Решение № 202611/ 28.08. 2017 г. по гр.д.№1751/
2017 г. на СРС, 88 състав, с което е признато, че ищецът не дължи посочените в
решението суми на ответното дружество, като тези суми не са отписани като
задължения на ищеца към ответника и последният продължава да ги посочва в
издаваните фактури и на интернет- страницата си. Посочването като дължими от
ищеца на ответника на суми, за които е съдебно признато, че са недължими, в издаваните
от ответника фактури, адресирани до ищеца, и на интернет- страницата на
дружеството, представлява действие /респ. бездействие- неотписване/, което
обективно води до накърняване на защитен от закона правен интерес на ищеца да
се легитимира като лице, което няма такива задължения към ответника, с
произтичащите от това правни последици.
Правилно
е прието в обжалваното решение, че предявеният срещу ответното дружество иск по
чл.49 вр. чл.45 ЗЗД е доказан по основание и като такъв следва да бъде уважен,
тъй като отписването на задълженията, чието съществуване е отречено с влязло в
сила съдебно решение, следва да бъде извършено като законна последица от
установителното действие на това решение, без да е необходимо такова задължение
да бъде изрично вменено на ответника с цитирания съдебен акт или с друг акт на
съда.
Налице
е незачитане законната сила на влязлото в сила
съдебно решение от страна на ответника. Съдебно установеното правно положение
представлява заповед да се възприеме занапред поведение, отговарящо на
постановеното от съда. Регулиращото действие на силата на пресъдено нещо
овластява страната, чието правно твърдение съдът е признал за основателно, да
действа съобразно установеното от съда правно положение и задължава другата
страна, чието правно твърдение съдът е отхвърлил като неоснователно, да се
съобразява с установеното от съда правно положение. Ответното дружество е било
длъжно след влизане в законна сила на съдебното решение, с което е уважен
предявеният от ищеца отрицателен установителен иск, да се съобрази с
установеното от съда правно положение и да предприеме съответното на това
положение поведение- да отпише признатите от съда за недължими вземания по отношение
на ищеца или да отбележи в системата си настъпването на погасителната давност
за процесните суми, евентуално да предприеме други подходящи действия, в
резултат от които да стане видно, че сумите са погасени по давност. Поради тези
съображения неоснователно е възражението на ответника, че няма задължение след
съдебното установяване на недължимостта на суми, погасени по давност, да заличи
същите от информационните си масиви.
С
оглед изложеното, поради съвпадане на приетите от двете инстанции изводи по
съществото на спора и неоснователност на релевираните във въззивната жалба на ответника
доводи /доводи срещу размера на присъденото обезщетение в жалбата не са
релевирани/ постановеното от СРС решение, което е правилно в обжалваната осъдителна
част, следва да бъде потвърдено.
При
този изход на спора на основание чл.273 вр. чл.78, ал.3 ГПК право на разноски
за въззивното производство има въззиваемата страна, но предендираните от същата
разноски за платено адвокатско възнаграждение не са надлежно документирани,
поради което и не следва да бъдат присъдени с настоящото въззивно решение. Не
са представени доказателства между въззиваемия и процесуалния му представител
адв. Г. да е било договорено заплащането на адвокатско възнаграждение в
претендирания размер за производството пред СГС. Липсват както договор за
правна защита и съдействие, сключен между страните по мандатното
правоотношение, така и доказателства за плащане на договорено помежду им
адвокатско възнаграждение, поради което и изискването за доказване на сторените
по делото разноски в случая не е изпълнено /арг. ТР № 6 от 6.11.2013 г. по
тълк. дело № 6/ 2012 г на ВКС, ОСГТК- т.1/.
Водим
от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА Решение от 24.05.2020
г., постановено по гр.д.№ 15846/ 2019 г. на Софийски районен съд, І ГО, 161
състав, в обжалваната част, в която
„Т.С.” ЕАД- *** /ЕИК *******/ е осъдено да заплати на основание чл.49 ЗЗД на В.Х.Й. /ЕГН **********/
сумата 500 лв.- обезщетение за
неимуществени вреди за периода 15.11.2017 г.- 19.03.2019 г., причинени от
ответното дружество чрез незачитане и несъобразяване на влязло в сила Решение №
202611/ 28.08.2017 г. по гр.д.№1751/ 2017 г. на СРС, 88 състав, с което е
признато, че ищецът не дължи посочените в решението суми на ответното
дружество, но последното не е отписало тези суми като задължения и продължава
да ги посочва в издаваните фактури и на интернет- страницата си, и в частта относно присъдените на ищеца
В.Й. разноски по чл.78, ал.1 ГПК в размер на 45 лв.
Решението
по гр.д.№ 15846/ 2019 г. на СРС, І ГО, 161 състав, като необжалвано е влязло в сила в останалата му част.
Решението
не подлежи на касационно обжалване- съгласно чл.280, ал.3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.