№ 1392
гр. София, 22.12.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 12-ТИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на тридесети септември през две хиляди двадесет и първа година в
следния състав:
Председател:Атанас Кеманов
Членове:Джулиана Петкова
Надежда Махмудиева
при участието на секретаря Валентина Игн. Колева
като разгледа докладваното от Джулиана Петкова Въззивно гражданско дело
№ 20201000502343 по описа за 2020 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.
Образувано е по въззивни жалби на страните по гр.д.№ 354/2017 по описа на ОС –
Кюстендил срещу решението от 03.02.2020г., с което К. В. К. е осъден да плати на
„Специализирана болница по рехабилитация –Сапарева баня“ АД сумата 330 650, 95 лева –
„представляваща общ размер на подлежащи на връщане, като получени без правно
основание“ за периода 2012г.-2016г. суми, ведно със законната лихва от 21.07.2012г., а за
разликата до пълния предявен размер от 578 479,00 лева, искът е отхвърлен.
Ищецът „Специализирана болница по рехабилитация –Сапарева баня“ АД обжалва
решението в отхвърлителната част с доводи за необоснованост.
Ответникът К. обжалва решението в уважителната част с доводи за недопустимост и
евентуално – необоснованост и неправилност.
Въззивният съд, в изпълнение правомощията си по чл. 269 ГПК и при служебна проверка
за допустимостта на обжалваното решение, приема следното:
В исковата молба ищецът е твърдял, че в периода 2012-2016г. ответникът е бил негов
служител по силата на трудов договор и член на съвета на директорите. За периода 2012г.-
2016г., на конкретно посочените в исковата молба дати, е получил по личната си банкова
сметка в „Уникредит Булбанк“ АД или на ръка, на касата на дружеството, парични средства
на дружеството „без основание“. При описанието на конкретните плащания са цитирани
посочените в платежните документи основания за плащането – „служебен аванс“, „заплати“
или „стопански разходи“.
С уточнителна молба от 11.09.2017г. ищецът е заявил, че всички суми са били
предоставени на ответника в качеството му на член на съвета на директорите, не са били
1
дължими на ответника по силата на трудовото му правоотношение с ищеца, свързани са с
други “имуществени права и задължения“, а предназначението на „стопанските разходи“
може да бъде уточнено от ищеца след изслушване на експертиза по делото.
С молба от 08.02.2018г. , депозирана по реда на чл. 129 ГПК, ищецът изрично е заявил, че
за получаване на сумите от ответника има правно основание – те са му били превеждани,
без оглед на качеството му на служител на дружеството или член на СД, по силата на
създали се фактически отношения, за да може той да извършва плащания на задължения на
дружеството. По силата на тези „фактически отношения“ ответникът е следвало да се
отчете и върне в касата на дружеството неразходваната част от полученото, поради което за
задържане на последното от страна на ответника липсвало правно основание.
Последно заявеното от фактическа страна е поддържано от пълномощника на ищеца в с.з.
на 13.02.2018г. и в молбата от 27.03.2017г., и не е изменяно впоследствие, независимо от
правните му интерпретации от страна на ищеца и заявеното в с.з. на 18.04.2018г., че
„ответникът не е имал мандат формален, няма упълномощаване“.
Отново в с.з. на 18.04.2018г. ищецът е уточнил, че посочените в исковата молба и
съответно претендирани суми са неотчетените, а не преведените / получените от ищеца.
Пред въззивната инстанция ищецът е депозирал молби по чл. 129 ГПК, с които
потвърждава вече подържаното и пред първата инстанция, че за извършените плащания в
полза на ответника има основание и то е фактическото му овластяване да погасява с
преведените по личната му банкова сметка или дадени на ръка в касата на дружеството
задължения на същото, съобразно конкретни указания или по негова преценка, съобразно
постъпилите в дружеството фактури.
При така заявеното от фактическа страна, ищецът е поискал да му бъдат присъдени
неотчетените от ответника суми, чиято обща стойност за исковия период възлиза на 578 479,
00 лева.
При определяне на спорния предмет и отнасянето му към съответната материалноправна
норма, даваща правната квалификация на иска, съдът изхожда единствено от
обстоятелствата, посочени в исковата молба и формулирания с нея петитум. В случая,
първостепенният съд е определил спорното право въз основа на произволно дадената от
ищеца правна квалификация, а не въз основа на въведените от него фактически
обстоятелства. Изложените в исковата молба и уточненията към нея фактически основания,
от които ищецът черпи правата си, сочат на претенция по чл. 284, ал.2 ЗЗД – отчетна сделка
по договор за поръчка. Видно от мотивите и диспозитива на обжалваното решение,
първоинстанционният съд не е обсъждал елементи от фактическия състав на чл.284, ал.2
ЗЗД, а е разгледал иск с правно основание по чл.55, ал.1, предл.1 во ЗЗД. Или въведените от
ищеца фактически обстоятелства са останали неразгледани в нарушение на принципа на
диспозитивното начало в гражданския процес, а съдът се е произнесъл по предмет, с който
не е бил сезиран. Когато съдът не се е произнесъл по заявените факти се касае за
произнасяне по непредявен иск, а не за неправилно приложение на материалния закон. В
този смисъл са разясненията в т. 5 от ППВС № 6/21.02.1979 г., както и приетото в
постановените по реда на чл.290 ГПК : Решение № 51 от 07.04.2009 г. на ВКС по т.д.№
623/2008 г. ТК, II т.о.; Решение № 164 от 14.01.2010 г. на ВКС по т.д.№ 764/2008 г. ТК, II
т.о.; Решение № 176 от 03.11.2010 г. на ВКС по т. д. № 118/2010 г.,ТК, II т. о.
Съгласно приетото в мотивите на ТР №2/29.02.12г. по тълк.д.№2/11г. на ОСГТК на ВКС,
поддържано и в задължителната съдебна практика на ВКС по чл.290 ГПК, обобщена в
решение №157/30.10.13г. по т.д.№1091/12г. на І ТО, произнасяне по непредявен иск, водещо
до недопустимост на решението, е налице тогава, когато, нарушавайки принципа на
диспозитивното начало, съдът се е произнесъл по предмет, по който не е бил сезиран,
определяйки спорното право въз основа на обстоятелства, каквито не са били въведени от
страната и излизайки извън обхвата на търсената защита. В случая цитираното е налице.
В заключение, въззивният съд приема, че обжалваното решение е постановено по
непредявен иск и като такова е недопустимо, поради което, на основание чл. 270, ал.3 ГПК,
2
следва да бъде обезсилено, а делото върнато на друг състав на първоинстанционния съд за
произнасяне по предявените искове по чл. 284, ал.2 ЗЗД.
С настоящото решение не се следва произнасяне по разноските.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОБЕЗСИЛВА решението от 03.02.2020г. по гр.д.№ 354/2017 по описа на ОС –
Кюстендил.
ВРЪЩА делото на първоинстанционния съд за произнасяне по предявените искове
по чл.284, ал. 2 ЗЗД.
Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС в едномесечен срок от
връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
3