№ 221
гр. Ловеч, 18.12.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ЛОВЕЧ, I СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и първи ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:МИЛЕНА ВЪЛЧЕВА
Членове:ПОЛЯ ДАНКОВА
ПЛАМЕН ПЕНОВ
при участието на секретаря ЦВЕТОМИРА БАЕВА
като разгледа докладваното от МИЛЕНА ВЪЛЧЕВА Въззивно гражданско
дело № 20234300500383 по описа за 2023 година
и за да се произнесе съобрази:
Производство с правно основание чл. 258 и сл. от ГПК
С решение № 66/23.05.2023 г., постановено по гр.д. № 87/2023 г.,
Районен съд - Тетевен е отхвърлил като неоснователен предявения от „Профи
кредит България“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, бул. „България“ № 49, бл. 53 Е, вх. В, представлявано
от С.Н., Н.Л. и Я.Ч., осъдителен иск с правно основание чл. 415, ал. 1, т. 3 във
вр. с чл. 422 от ГПК срещу Т. К. Й., ЕГН **********, с адрес: с. О., общ. Я.,
ул. **** за сумата в общ размер на 5 346.09 лв., от които 2 085.09 лв.
главница; 918.16 лв. – непогасено падежирало договорно възнаграждение,
дължимо за периода от 25.05.2021 г. до 03.06.2022 г. – дата на предсрочната
изискуемост; 510.95 лв. - възнаграждение за закупена услуга Фаст; 1 225.05
лв. - възнаграждение за закупена услуга Флекси; 413.63 лв. – лихви за забава,
дължими от 26.02.2021 г. – датата на изпадане на длъжника в забава до
03.06.2022 г.; 193.21 лв. – законна лихва, дължима от 03.06.2022 г. – датата на
1
предсрочна изискуемост до 27.10.2022 г., ведно със законната лихва до
изплащане на задължението от датата на подаване на заявлението по чл. 410
от ГПК, по което е образувано ч.гр.д. № 806/2022 г. на РС – Тетевен, предвид
признаването за нищожен на Договор за кредит № 30039665629 от 27.09.2019
г.
Срещу решението е подадена въззивна жалба вх. № 3400/12.06.2023 г.
от „Профи кредит България“ ЕООД, чрез пълномощника юрисконсулт Г. П.
А.. Излага съображения, че решението на ТРС е неправилно и оспорва
заключението на съда, че длъжникът по ДПК № 30039665629 не дължи
претендираното от дружеството дължимо договорно възнаграждение, тъй
като процесният договор е недействителен на основание чл. 11, ал. 1, т. 10 във
вр. с чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Счита, че последният отговаря на всички законови
императивни изисквания, в него подробно са описаните всички параметри,
задължения като основание и размер на разбираем и достъпен език. Той е
сключен след постигане на съгласие на насрещните волеизявления на
страните по основните му елементи. Твърди, че в процесния договор ясно е
посочена методиката на формирания ГПР, като в случая е спазена и
разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, а именно, че годишният процент на
разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва
по просрочени задължения в левове и във валута, определена с
постановление на Министерския съвет на РБългария. Излага, че с
изменението на ЗПК, в сила от 23.07.2014 г., е въведен максимален ГПР,
изразяващ общите разходи за потребителя, включващ лихвите, други преки
или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид. В случая
ГПР по процесния кредит е в размер на 48.90 %, а годишният лихвен процент
е 41.00 %. Доколкото в конкретния случай ГПР не надхвърля петкратния
размер на законната лихва по просрочени вземания за целия период на
кредита счита, че не е налице нарушение на законовото изискване, както и на
добрите нрави, като уговореният размер на „оскъпяване“ на заетите парични
средства не противоречи на добрите нрави, защото не злепоставя интереса на
икономически по-слабата страна в облигационното отношение.
На следващо място счита за неправилно заключението на съда, че
длъжникът по ДПК № 30039665629 не дължи претендираното от дружеството
договорно възнаграждение, тъй като в уговорения между страните ГПР не е
2
включено възнаграждение за пакет от допълнителни услуги, както и че
кредиторът е посочил по-нисък от действителния размер на ГПР и не е
предоставил вярна информация на потребителя. Твърди, че „Профи кредит
България“ ЕООД в качеството си на кредитор не създава задължение за
потребителя при сключване на договор за потребителски кредит да сключи и
споразумение за предоставяне на пакет от допълнителни услуги, като тази
възможност за клиента се явява опционална. Изтъква, че тази възможност е
легално уредена в разпоредбата на чл. 10а от ЗПК. Твърди, че разходите на
потребителя за въпросните допълнителни услуги не представляват част от
общите разходи по кредита, съответно не следва да се отчитат при
изчисляването на ГПР, тъй като в процесния договор за потребителски кредит
изрично е посочено, че изборът и закупуването на пакет от допълнителни
услуги не е задължително условие за получаване на кредит. Позовава се и на
разпоредбата на чл. 26 от ЗЗД, според която нищожността на отделни части не
влече нищожност на целия договор, когато те са заместени по право от
повелителни правила на закона или когато може да се предположи, че
сделката би била сключена и без недействителните й части.
Моли съда да отмени като неправилно решение № 66/23.05.2023 г.,
постановено по гр.д. № 87/2023 г. на Районен съд – Тетевен, с което частично
са отхвърлени исковете от страна на „Профи кредит България“ ЕООД срещу
Т. К. Й. и да постанови ново решение, с което да осъди ответницата да
заплати на ищеца главница в размер на 2 085.09 лв. и неизплатено договорно
възнаграждение в размер на 918.16 лв., дължимо за периода от 25.05.2021 г.
до 03.06.2022 г. - дата на предсрочната изискуемост, ведно със законна лихва.
Заявява, че не обжалва решението относно останалите отхвърлени суми.
В срока по чл. 263, ал.1 ГПК не е постъпил отговор на въззивната
жалба от въззиваемата Т. К. Й..
В съдебно заседание въззивникът „Профи кредит България“ ЕООД,
редовно призован, не изпраща представител. В постъпила молба
процесуалният му представител юрисконсулт Г.С. излага, че поддържа
въззината жалба и моли съда да отмени решението на РС-Тетевен като
неправилно. Позовава се на т.19 на TP № 1/04.01.2001 г. по т.д. № 1/2000 г. на
ОСГК, съгласно която дейността на въззивната инстанция е аналогична на
тази на първата, като без да представлява нейно повторение, я продължава.
Посочва, че тя има за предмет разрешаване на самия материалноправен спор,
като въззивният съд следва да извърши самостоятелна преценка на събрания
пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по
3
делото и да направи своите фактически и правни изводи по съществото на
спора.
Претендира сторените по делото разноски, включително по
настоящото производство в размер на 300.00 лева юрисконсултско
възнаграждение и 112.94 лева заплатена държавна такса.
Въззиваемата Т. К. Й., редовно призована за съдебното заседание, не
се явява и не се представлява
Ловешкият окръжен съд, след като провери обжалваното решение
съобразно правомощията си по чл. 269 от ГПК, прецени събраните по делото
доказателства и обсъди възраженията и доводите на страните, намира за
установено от фактическа и правна страна следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната
му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното решение на РС Тетевен е валидно и допустимо. Във
въззивната жалба не се съдържат оплаквания за нищожност на обжалвания
съдебен акт или за неговата процесуална недопустимост. Възраженията,
които са изложени, касаят единствено неговата правилност.
Жалбата е подадена от процесуално легитимирана страна срещу
подлежащ на съдебен контрол акт в срока по чл. 259 от ГПК, поради което е
допустима и следва да бъде разгледана по същество.
Производството по гр.д. № 87/2023 г. по описа на РС – Тетевен е
образувано по предявени искове от „Профи кредит България“ ЕООД срещу Т.
К. Й. с правно основание чл. 422, ал.1 във вр. с чл. 415, ал.1, т. 3 от ГПК и
направено искане съдът да постанови решение, с което осъди длъжника по
ДПК № 30039665629 Т. К. Й. да заплати на „Профи кредит България“ ЕООД
сума в общ размер на 5 346.09 лв., от които: главница в размер на 2 085.09 лв.,
ведно със законната лихва до изплащане на задължението, непогасено
падежирало договорно възнаграждение в размер на 918.16 лв. за периода от
25.05.2021 г. до 03.06.2022 г. – датата на предсрочната изискуемост,
възнаграждение за закупена услуга „Фаст“ в размер на 510.95 лв.,
възнаграждение за закупена услуга „Флекси“ в размер на 1 225.05 лв., лихва
за забава в размер на 413.63 лв., дължими от 26.02.2021 г. до 03.06.2022 г.,
законна лихва в размер на 193.21 лв., дължима от 03.06.2022 г. датата на
предсрочната изискуемост до 27.10.2022 г.както и направените по делото
разноски.
От приложеното ч.гр.д. № 806/2022 г. по описа на РС – Тетевен,
4
образувано по повод постъпило заявление от „Профи кредит България“
ЕООД за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК срещу
длъжника Т. К. Й. се установява, че с Разпореждане № 2185 от 08.11.2022 г.,
заповедният съд е отхвърлил изцяло заявлението, тъй като волеизявлението
на кредитора за обявяване на предсрочната изискуемост на договора не е
достигнало до длъжника.
Срещу това разпореждане е подадена частна жалба от „Профи кредит
България“ ЕООД и същото е потвърдено с определение № 944/16.12.2022 г.,
постановено по в.ч.гр.д. № 556/2022 г. по описа на ОС – Ловеч. Въззивният
съд е приел, че клаузите за закупени допълнителни услуги „Фаст“ и „Флекси“
са нищожни на основание чл. 26, ал.1, пр. 2 от ЗЗД във вр. с чл. 33, ал. 1 от
ЗПК и чл. 143, ал. 1 от ЗЗП, както и че липсва яснота как точно са формирани
сумите по погасителния план, как е определен размера на сумите при
предсрочна изискуемост на дълга, които не са разграничени по видове.
С Разпореждане № 2/03.01.2023 г. по ч.гр.д. № 806/2022 г.,
заповедният съд на основание чл. 415, ал. 1, т. 3 от ГПК е дал указания на
заявителя „Профи кредит България“ ЕООД, че може да предяви осъдителен
иск относно вземането си в едномесечен срок от получаване на съобщението,
като довнесе дължимата държавна такса. Същото е получено по електронен
път на 11.01.2023 г. Исковата молба е постъпила в съда на 10.02.2023 г. в
рамките на законовия срок, поради което образуваното производство е
допустимо.
За да отхвърли предявените от „Профи кредит България“ ЕООД
искове, районният съд е приел, че клаузите на договора за заплащане на
възнаграждението за закупен пакет допълнителни услуги „Фаст“ и „Флекси“
са нищожни като противоречащи на императивните правни разпоредби на чл.
10а, ал. 2 и чл.19, ал.4 от ЗПК. РС – Тетевен е счел, че в процесния договор
кредиторът единствено е посочил като абсолютни стойности ГПР по кредита,
лихвения процент на ден, както и годишния лихвен процент, като липсва
яснота относно методиката на формиране на ГПР - кои компоненти точно са
включени в него и как се формира посочения в договора ГПР от 49.07%.,
Посочено е, че в нарушение на чл. 19, ал. 1 от ЗПК в ГПР не са включени и
уговорените възнаграждения по закупените допълнителни услуги.
Първоинстанционният съд е приел, че процесният договор за потребителски
кредит е недействителен на основание чл. 22 във вр. с чл. 11 ал. 1, т.9 и т. 10
от ЗПК и поради това не е в състояние да породи присъщите за този тип
сделка правни последици. Цитирал е и съдебна практика, в която е прието, че
за неравноправния характер на клаузите в договора съдът следи служебно и
следва да се произнесе, независимо дали страните са навели такива
възражения.
Въззивният състав споделя изцяло направените от районния съд
правни изводи. Предмет на настоящето производство е произнасяне само по
въведените в жалбата оплаквания и искания за отмяна на съдебно решение №
5
66/23.05.2023 г., постановено по гр.д. № 87/2023 г. на ТРС в частта, с която са
отхвърлени предявените от „Профи кредит България“ ЕООД искове по
договор за потребителски кредит № 30039665629 за следните суми: главница
в размер на 2 085.09 лева и договорно възнаграждение в размер на 918.16
лева, дължимо за периода от 25.05.2021 г. до 03.06.2022 г., ведно със законна
лихва.
От ищеца по делото е представен Договор за потребителски кредит
Профи кредит стандарт № 30039665629 от 27.09.2019 г., по силата на който
„Профи кредит България“ ЕООД предоставя на Т. К. Й. кредит в размер на
сумата 3 000.00 лева, със срок на издължаване 36 месеца и 144.96 лева
погасителна вноска. Уговорен е годишен лихвен процент по заема в размер на
41.00 % при годишен процент на разходите в размер на 49.07% и лихвен
процент на ден – 0.11%, като общото задължение по кредита е 5 218.52 лева.
От страна на клиента са избрани и закупени пакет допълнителни услуги
„Фаст“ при уговорено възнаграждение 900.00 лв. и „Флекси“ при уговорено
възнаграждение 2 100.00 лева, като размера на вноската по тези услуги е
83.33 лева, дължима заедно с месечната погасителна вноска по кредита. Със
закупуването на пакета от допълнителни услуги общото задължение по
кредита е 8 218.52 лв., а общият размер на вноската 228.29 лв., дължима на
25-ти ден от месеца. По делото е представен и погасителен план, от който е
видно, че в размера на всяка погасителната вноска са включени главница,
лихва и размер на вноската за закупените допълнителни услуги.
На 26.05.2020 г. между страните по делото е подписан Анекс № 1 към
ДПК № 30039665629 за отлагане плащането на вноски № 8, 9 и 10 и изготвен
нов погасителен план.
На 21.12.2020 г. между страните по делото е подписан Анекс № 2 към
ДПК № 30039665629 за отлагане плащането на вноска № 15 и изготвен нов
погасителен план.
В изготвеното по реда на чл. 140 от ГПК определение, получено от
въззивника на 11.04.2023 г., районният съд е изготвил проект на доклад по
делото и указал на ищеца доказателствената тежест за подлежащите на
доказване факти. В насроченото по делото открито съдебно заседание на
17.05.2023 г. ищецът не е изпратил свой представител. В постъпилата молба
вх. № 2296/16.05.2023 г. от негова страна не са направени възражения във
връзка с изготвения от съда проект на доклад и не са направени
6
доказателствени искания, вкл. назначаване на съдебно-счетоводна експертиза,
която да установи размер на вземането му. Ответникът по делото Т. К. Й.
също не се е явила в насроченото съдебно заседание и не е депозирала
отговор на исковата молба.
В исковата молба ищецът признава, че от страна на Т. К. Й. са
изпълнени задължения по договора в общ размер от 3 438.40 лв., с които са
погасени 15 пълни вноски и частично плащане на сумата от 14.05 лв., като
към датата на образуване на заповедното производство срокът на договора е
изтекъл.
При тези данни настоящият състав счита, че направените във
въззивната жалба оплаквания са неоснователни.
Безспорно процесният договор е потребителски по смисъла на чл. 9 и
сл. от ЗПК, като съдържанието му е установено в разпоредбата на чл. 11, ал. 1
от ЗПК. При неспазване на изискванията на чл. 10, ал. 1 от ЗПК, чл. 11, ал. 1,
т. 7 – т. 12 и т. 20 и ал. 2 от ЗПК и чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9 от ЗПК, същият е
недействителен на основание чл. 22 от ЗПК.
В случая правилно районният съд е съобразил, че действителността на
подписания между страните договор за потребителски кредит „Профи кредит
стандарт“ следва да се прецени и с оглед клаузите на договора, касаещи
уговорено възнаграждение за предоставянето на пакет от допълнителни
услуги. Въззивният състав също счита, че клаузите в процесния договор за
възнаграждение за избрания пакет допълнителни услуги „Фаст“ и „Флекси“
са нищожни поради противоречие с разпоредбите на ЗПК и добрите нрави.
Включените в пакета допълнителни услуги на практика обслужват
усвояването и управлението на кредита, поради което не може да се приеме,
че се касае за допълнителни услуги по смисъла на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК.
Посочените допълнителни услуги по своята същност касаят изпълнението на
задълженията на потребителя по договора и на кредитодателя относно
приоритетното разглеждане и изплащане на потребителския кредит, което по
своята същност са действия по усвояването на кредита, за които разпоредбата
на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК забранява събиране на такси и комисионни от
кредитора. С оглед на това настоящият състав намира, че целта на посочените
договорни клаузи е да послужи като допълнително възнаграждение на
кредитора за предоставянето на сумата, /т. нар. скрита възнаградителна
7
лихва/, уговорена в противоречие с разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Това
възнаграждение също е следвало да се включи в годишния процент на
разходите, тъй като за потребителя това са разходи по смисъла на чл. 19, ал. 1
от ЗПК. Изключването му от ГПР и уреждането му в договора като
допълнителен пакет услуги представлява заобикаляне на разпоредбата на чл.
19, ал. 4 от ЗПК, доколкото начисляването и събирането му не представлява
плащане на услуга, а прикрит разход по кредита, с който се стига до
надхвърляне на ограниченията на закона за максималния размер на ГПР. От
начина, по който се претендира е видно, че плащането на това
възнаграждение е включено в общия размер на вноската по кредита.
С оглед твърденията на въззивника и представения договор за
потребителски кредит, тази сума е уговорена и като фиксиран размер. Следва
да се отбележи, че тези клаузи противоречат и на добрите нрави и при
действието на чл. 26, ал.1 от ЗЗД грубото им нарушаване при сключване на
договори е санкционирано от правото – обявени са за нищожни уговорки.
Видно от данните по делото, на длъжника е отпуснат кредит в размер на 3
000.00 лева, а уговорено възнаграждение за закупен пакет от допълнителни
услуги е също 3 000.00 лв., което е прекомерно, доколкото възлиза на сумата
по кредита. В този смисъл настоящата инстанция счита, че е налице
нарушение на добрите нрави, още повече, че с приемането на разпоредбата на
чл. 19, ал.4 от ЗПК тази морална норма за справедливост е получила и правна
санкция, като е превърната в правна.
Във въззивната жалба са изложени доводи, че съгласно чл.26 от ЗЗД,
нищожността на отделни части не влече нищожност на договора, когато те са
заместени по право от повелителни правила на закона или когато може да се
предположи, че сделката би била сключена и без недействителните й части. В
тази връзка е и направеното искане за присъждане на задължението за
главница в размер на 2 085.09 лв. и договорно възнаграждение в размер на
918.16 лв. Съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК, последица от
недействителността е връщане само на чистата стойност по кредита от
потребителя, без лихви или други разходи. Ако тази недействителност се
установи в съдебното производство, съдът следва да присъди с решението си
дължимата сума по приетия за недействителен договор за потребителски
кредит, доколкото ЗПК е специален закон по отношение на ЗЗД и в
цитираната разпоредба на чл. 23 от ЗПК е предвидено задължението на
потребителя за връщане на чистата сума по кредита.
Въпреки дадените в доклада по делото указания, от страна на
въззивника не са ангажирани доказателства за доказване размера на
8
претендираните вземания с оглед наличието на данни от приложеното
извлечение по сметка, че от страна на въззиваемата са направени плащания,
които според изложените в исковата молба твърдения са в размер на 3 440.78
лв. Не става ясно по какъв начин са формирани главницата в размер на 2
085.09 лв., както и претенцията за договорно възнаграждение в размер на
918.16 лв. Предвид липсата на доказателства в тази насока, въззивният съд
намира, че исковата претенция за сумата 2 085.09 лв. – главница е
неоснователна и недоказана. Претенцията за заплащане на сумата 918.16 лева
договорно възнаграждение също е неоснователна и недоказана, тъй като се
касае до акцесорно задължение, основателността на което произтича от
главното задължение.
При тези данни правилно районният съд е направил заключение, че
при обявяване на договора за потребителски кредит за недействителен,
съгласно чл.23 от ЗПК потребителят дължи връщане само на чистата
стойност на кредита, но не дължи лихви и други разходи. С оглед твърденията
на ищеца, че ответницата е заплатила по процесния договор за потребителски
кредит общо сума в размер на 3 440.78 лв., която надхвърля отпуснатия заем в
размер на 3 000.00 лв., неоснователни се явяват останалите претенции, вкл. и
акцесорния иск за заплащане на договорно възнаграждение.
Поради изложените съображения и съвпадане изводите на въззивната
инстанция с направените от ТРС, съдебно решение № 66/23.05.2023 г.,
постановено по гр.д. № 87/2023 г. по описа на Районен съд – Тетевен следва
да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно в атакуваните части.
При този изход на процеса разноски по делото не следва да се
присъждат.
Съдебният акт не подлежи на касационно обжалване на основание чл.
280, ал. 3, предл.1 от ГПК, тъй като цената на всеки от обективното
съединените искове е под 5 000.00 лв.
Водим от горното и на основание чл. 271, ал. 1 от ГПК, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА като правилно и законосъобразно решение №
66/23.05.2023 г., постановено по гр.д. № 87/2023 г. на районен съд Тетевен в
частта, с която са отхвърлени предявените от „Профи кредит България“
ЕООД, ЕИК ********* осъдителни искове с правно основание чл. 79 от ЗЗД
да бъде осъдена Т. К. Й. с ЕГН: ********** и адрес: п.к. 5763, с. О., общ. Я.,
ул. **** да заплати на ищеца следните суми: главница в размер на 2 085.09
9
лева и договорно възнаграждение в размер на 918.16 лева, дължимо за
периода от 25.05.2021 г. до 03.06.2022 г. – датата на предсрочна изискуемост,
ведно със законна лихва, представляващи неизплатено задължение по
Договор за потребителски кредит № 30039665629.
Решението не подлежи на касационно обжалване на основание чл.
280, ал. 3, предл.1 от ГПК по цена на исковете.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10