№ 17151
гр. София, 23.10.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 48 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и седми септември през две хиляди двадесет и трета година в
следния състав:
Председател:ИВЕЛИНА М. СИМЕОНОВА
при участието на секретаря МАРИЯ АТ. ДРАГАНОВА
като разгледа докладваното от ИВЕЛИНА М. СИМЕОНОВА Гражданско
дело № 20221110171008 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 124, ал. 1, вр. чл. 270, ал. 2 ГПК.
Образувано е по искова молба на „Б.Е.И.“ ООД, ЕИК *********, срещу „Ю.Б.“ АД, ЕИК
*********, с която е предявен установителен иск с правно основание чл. 270, ал. 2 ГПК за
прогласяване нищожността на определение № 20047450/12.07.2022 г. по гр. д. № 24941/2019
г. по описа на СРС, 47 състав (съгласно молба – уточнение от 13.03.2023 г.).
Ищецът твърди, че процесното определение е нищожно, тъй като е постановено извън
правораздавателната власт на съда и в нарушение на множество процесуални правила. Сочи,
че в определение № 20047450/12.07.2022 г. по гр. д. № 24941/2019 г. по описа на СРС, 47
състав, първоинстанционният съд изрично е посочил, че същото е постановено на основание
открито, проведено и приключило производство по реда на чл. 248, ал. 3 ГПК, а в
действителност то е поставено без да е било направено искане от ответника „Ю.Б.“ АД по
чл. 248 ГПК и без ищецът „Б.Е.И.“ ООД да е получил препис от подадена молба по чл. 248
ГПК към момента на постановяване на определението. Според ищеца, молбата по чл. 248
ГПК е била подадена, но преди постановяване на определението, с което е било прекратено
гр. д. № 24941/2019 г. по описа на СРС, 47 състав, поради което съдът не е дължал
произнасяне по нея. Счита, че оспореното определение е поставено след изтичане на
всякакви преклузивни срокове за изменение/допълване на прекратителния съдебен акт в
частта за разноските, извън пределите на правораздавателната власт на съда, в противоречие
с принципите на диспозитивното начало и равнопоставеност на страните в гражданския
процес. Освен това твърди, че присъдените разноски с процесното определение са били
недоказани. С оглед това моли съда да постанови решение, с което да обяви процесното
определение за нищожно. Претендира разноски.
1
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор от ответника, с който оспорва иска като
недопустим, евентуално като неоснователен. Твърди, че процесното определение е било
потвърдено като валидно и допустимо по пътя на инстанционния контрол, като в
определението на въззивната инстанция са разгледани всички доводи, изложени и в
настоящата искова молба, които по съществото си са такива за неправилност, а не за
нищожност на определението. Посочва, че първоинстанционният съд е бил надлежно
сезиран с искане за присъждане на сторените по делото разноски и същите правилно са били
присъдени и оспореното определение не е нищожно. С оглед това моли за отхвърляне на
предявения иск. Претендира разноски.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства и съобразно чл. 235, ал. 2
ГПК във връзка с наведените в исковата молба доводи и възраженията на ответника, намира
за установено от фактическа и правна страна следното:
От приложените ч. гр. д. № 24941/2019 г. по описа на СГС, 47 състав и ч. гр. д. №
10371/2022 г. по описа на СГС, ЧЖ - I-Л състав, се установява, че съдебният акт,
прогласяване за нищожен на който се иска, е постановен по ч. гр. д. № 24941/2019 г. по
описа на СГС, 47 състав (образувано по реда на чл. 422 ГПК по искова молба на „Б.Е.И.“
ЕООД и „Р.П.“ ЕООД срещу „Б.П.Б.“ АД (с правоприемник „Ю.Б.“ АД) за установяване на
вземания, за които е издадена заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист от
15.11.2018 г. по ч. гр. д. № 68685/2018 г. по описа на СРС, 47 състав (по договор за наем с
нотариална заверка на подписите), като на 18.08.2020 г. производството е прекратено
спрямо „Р.П.“ ЕООД поради оттегляне на исковете), след като производството по делото е
прекратено с протоколно определение от 05.10.2021 г. и е върната исковата молба на
„Б.Е.И.“ ЕООД, обезсилена е издадената по ч. гр. д. № 68685/2018 г. по описа на СРС, 47
състав заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК от 15.11.2018 г. и
издадения на същата дата изпълнителен лист, поради неизпълнение на указанията на съда за
внасяне на дължимата държавна такса по исковете. След постановяване на определението за
прекратяване в открито съдебно заседание на 05.10.2021 г. процесуалният представител на
ответника – „Ю.Б.“ АД е направил искане за присъждане на разноски, с оглед изхода на
спора, което искане е направено и в молба преди заседанието, с вх. № 25146678/04.10.2021
г., към която е представен списък по чл. 80 ГПК с искане за присъждане на разноски в
размер на 953,64 лв. – адвокатско възнаграждение, по което искане съдът е изложил, че ще
се произнесе след влизане в сила на определението за прекратяване на производството.
Видно от отбелязването същото е влязло в сила на 16.06.2022 г., след като подадената срещу
него частна жалба вх. № 25158949/01.11.2021 г. от „Б.Е.И.“ ООД е била върната с
разпореждане № 20028119/07.04.2022 г. поради невнасяне на дължимата държавна такса.
С оспореното в настоящото производство определение № 20047450/12.07.2022 г. по гр. д.
№ 24941/2019 г. по описа на СРС, 47 състав, постановено по реда на чл. 248, ал. 3 ГПК,
съдът е допълнил на основание чл. 248, ал. 3 ГПК протоколното определение от 05.10.2021
г. за прекратяване на производството по делото в частта за разноските, като е осъдил
„Б.Е.И.“ ЕООД, ЕИК ***********, да заплати на основание чл. 78, ал. 4 ГПК на „Ю.Б.“ АД,
ЕИК ********, сумата от 953,64 лв., сторени от ответника разноски за заплатено адвокатско
възнаграждение. Изложил е съображения, че искането за присъждане на разноски е
направено своевременно, представен е списък по чл. 80 ГПК и доказателства за реалното
плащане на адвокатския хонорар по банков път в размер на 953,64 лв., а производството е
прекратено не поради процесуалното поведение на ответника, поради което именно на
последния се дължат разноски.
Срещу така постановеното определение е депозирана частна жалба вх. №
2
25056809/03.08.2022 г. от „Б.Е.И.“ ООД с доводи, аналогични на изложените в настоящата
искова молба, а с определение № 11079/03.11.2022 г. по ч. гр. д. № 10371/2022 г. по описа на
СГС, I-Л състав обжалваното определение е потвърдено изцяло, с което е влязло в сила
(прието е, че то е постановено по надлежно искане на страна по делото и е допустимо, като
допуснатото нарушение на чл. 248, ал. 2 ГПК за даване на указания към ищеца за
възможността на представи отговор е отстранено от въззивния съд, като са зачетени
доводите за недължимост на адвокатското възнаграждение). Впоследствие от жалбоподателя
са подадени молби по чл. 247 ГПК и по чл. 251 ГПК със съображения, аналогични на
изложените в частната жалба, които въззивният съд е оставил без уважение с определение №
1708/08.02.2023 г. по ч. гр. д. № 10371/2022 г. по описа на СГС, I-Л състав, като
неоснователни.
Предявен е установителен иск с правно основание чл. 270, ал. 2 ГПК, при който съгласно
чл. 154, ал. 1 ГПК в тежест на ищеца е да докаже, че спрямо определение №
20047450/12.07.2022 г. по гр. д. № 24941/2019 г. по описа на СРС, 47 състав, чиято
нищожност се поддържа, са налице твърдените в исковата молба пороци, които влияят
върху неговата валидност, респективно този съдебен акт не поражда правни последици.
Във връзка с оплакванията на ответника, съдът приема, че искът е допустим, като в тази
връзка споделя разясненията, дадени в решение № 114/13.10.2014 г. по гр. д. № 1954/2014 г.
по описа на ВКС, II г. о., постановено по реда на чл. 290 ГПК. В него е прието, че исковият
ред е самостоятелна форма на защита срещу нищожно съдебно решение, която може да бъде
реализирана след като инстанционният ред за разглеждане на спора е изчерпан; при
обжалване въззивната и касационната инстанция са длъжни да следят служебно за
валидността на решението, но когато този порок не е констатиран и не е отстранен, ГПК
предвижда възможност за предявяване на иск за прогласяване на нищожността, безсрочно.
Вярно е, че при осъществяване на инстанционен контрол съдът е длъжен служебно да
извърши проверка за валидност на обжалвания акт - чл. 269, пр. 1 ГПК. Същевременно,
разпоредбата на чл. 270, ал. 2 ГПК предвижда отделна възможност нищожността на
съдебното решение да бъде предявена по исков ред или чрез възражение, без тази
възможност да е поставена под условие, актът да не е претърпял инстанционен контрол.
Това самостоятелно средство за защита срещу нищожните решения е обосновано от
тежестта на порока, от който те са засегнати и правната нетърпимост към такива актове.
Следователно предявяването на иск за нищожност на съдебно решение е допустимо и когато
атакуваното съдебно решение е преминало през инстанционен контрол, както е и в
настоящия случай. От друга страна, ищецът е изложил твърдения за нищожност на
определението, сред които и че то е постановено извън правораздавателната власт на съда, а
основателността на направените възражения следва да бъде разгледана при произнасяне по
съществото на правния спор.
С определение № 64/23.01.2015 г. по ч. гр. д. № 141/2015 г. по описа на ВКС, IV г. о. е
застъпено принципното разбиране, че макар разпоредбата на чл. 270, ал. 2 ГПК да визира
изрично само съдебните решения като актове на съда, чиято нищожност може да бъде
установявана, като липсва изрична уредба относно определенията на съда или другите
издавани от него актове (разпореждания, заповеди и т. н.), тези актове също може да страдат
от пороци, които да препятстват пораждането на правните им последици. Същевременно
всеки от тези актове може да създаде привидност за формирана воля на правораздавателен
3
орган със съществени неблагоприятни последици за лицето, от което трябва да бъдат
изпълнени. Прието е, че няма основание на това лице да се откаже правото да иска
установяване нищожността на акта по същия ред, който законодателството предвижда
изрично за един от видовете съдебни актове – решенията. Законът не съдържа изрично
разрешение, но това следва да се приеме при аналогично приложение на разпоредбата на чл.
270, ал. 2 ГПК на основание чл. 46, ал. 2, изр. 1 ЗНА.
По отношение на определенията на съда, постановени по реда на чл. 248 ГПК с
определение № 325/24.11.2016 г. по ч. гр. д. № 4027/2016 г. по описа на ВКС, І г. о. е прието,
че влязлото в сила определение за разноските по делото е допустим предмет на иска по чл.
270, ал. 2, пр. 1 ГПК. Това е обосновано с разбирането, че дори когато въпросът за
разноските по делото е част от влязлото в сила решение, този въпрос е със самостоятелни
правно битие (предмет) и последици, макар съдът да го решава производно от изхода на
спора за нарушеното или застрашено гражданско субективно право. В тази част решението е
с последиците на определение със самостоятелен режим на оттегляемост и обжалваемост
(чл. 248 ГПК). Ето защо настоящият състав на съда приема иска за допустим, а по неговата
основателност намира следното:
Нищожността е най - тежкият порок, от който може да бъде засегнато съдебното
решение. В закона няма определение за това кога едно решение е нищожно, но в теорията и
практиката са изяснени хипотезите, при които следва да бъде прогласена нищожността на
решението, изхождайки от естеството на съдебното решение като едностранно властническо
волеизявление на държавен правораздавателен орган, с което се разрешава правен спор.
Налице е практика на ВКС по въпроса кога едно съдебно решение е нищожно, а именно:
когато е постановено от незаконен състав на съда, когато излиза извън пределите на
правораздавателната власт на съда, когато решението не е изразено в писмена форма или е
неподписано, когато волята на съда не може да бъде изведена дори чрез тълкуване поради
абсолютна неразбираемост (в този смисъл - ППВС № 1/10.11.1985 г., ТР № 1/10.02.2012 г. по
тълк. д. № 1/2011 г. по описа на ОСГТК на ВКС, решение № 668/15.11.2010 г. по гр. д. №
1790/2009 г. по описа на I г. о. на ВКС; решение № 73/18.05.2015 г. по гр. д. № 5113/2014 г.
по описа на III г. о. на ВКС и др.). Нищожно е това решение, което не дава възможност то да
бъде припознато като валиден съдебен акт, поради липса на надлежно властническо
волеизявление поради допуснат порок от посочените по - горе. Нищожност на решението се
приема да е налице и когато с него се постановява изпълнението на нещо, което е
неизпълняемо, или когато се постановява изпълнение на действие, което е престъпление,
включително и в случаите, когато съдебното решение постановява нещо, което противоречи
на морала и добрите нрави.
Нищожността на решението касае начина на формиране и изразяване на волеизявлението
на съда, но този порок няма отношение към съдържанието на държавното властническо
волеизявление по същество. Нарушението на материалния и процесуалния закон е порок,
който няма за последица нищожност на съдебния акт поради липса на валидно формирана
правораздавателна воля, а обуславя единствено неправилност, която се релевира по пътя на
инстанционния контрол и в рамките на преклузивните срокове за подаване на въззивна,
касационна и частна жалба.
Нищожното решение, за разлика от недопустимото, не е годно да породи правни
последици, поради което това е единственият порок, който освен по пътя на обжалването
може да се релевира чрез възражение или по исков ред безсрочно - чл. 270, ал. 2 ГПК.
Посочените принципни разяснения съдът приема за приложими и за определенията на съда,
постановени в производство по чл. 248 ГПК.
4
В конкретната хипотеза съдът приема, че оспореното определение е валиден съдебен акт,
тъй като отговаря на всички изисквания за валидност на съдебното определение –
постановено е в писмена форма, от надлежен орган, функциониращ в надлежен състав, в
пределите на правораздавателната власт на съда, подписано е и изразява волята на съда по
начин, който позволява да се изведе нейното съдържание. Посоченото определение не
съставлява акт, несъвместим с основите на установения правов ред, нито с него е
разпоредено изпълнение на действие, което е престъпление или такова, противоречащо на
добрите нрави. В случая посочените от ищеца пороци са свързани със самия съдебен акт, с
предпоставките, при които той е постановен и евентуалните нарушения на процесуалните
правила при постановяването му. Нарушаването на императивна материалноправна или
процесуалноправна норма при постановяване на съдебния акт може да доведе до неговата
недопустимост или неправилност, но не и до нищожността му. Недопустимостта на
съдебния акт, като негов порок, е различна от нищожността му. В случай, че недопустимият
съдебен акт бъде потвърден по реда на инстанционния контрол или не бъде обжалван той
влиза в сила като поражда правно действие и обвързва страните. За разлика от
недопустимия съдебен акт нищожният такъв не може да породи правно действие и да
обвърже страните по него. Поради това пороците, водещи до нищожност на съдебния акт са
различни от тези, водещи до неговата недопустимост и последните не могат да обосноват
основателност на иска по чл. 270, ал. 2 ГПК.
Поставените от ищеца въпроси касаят предимно процедурата по постановяване на
оспорения акт. От исковата молба единственият порок, който може да обоснове нищожност
на съдебното определение е постановяването му извън правораздавателната власт на съда.
Случаят обаче не е такъв, тъй като определението по чл. 248 ГПК е постановено в рамките
на правораздавателната власт на съда, като следва да се посочи, че твърденията, че то е
постановено без изрично искане на страната за допълване на прекратителното определение
в частта за разноските освен, че не съответства на данните по делото, не води и до
нищожност на определението по чл. 248 ГПК, а до евентуалната негова недопустимост -
като постановено в нарушение на диспозитивното начало в гражданския процес - чл. 6 ГПК.
В случая искане за допълване на определението за прекратяване на производството по гр. д.
№ 24941/2019 г. по описа на СРС, 47 състав в частта за разноските е направено
непосредствено след постановяване на определението на 05.10.2021 г. в откритото съдебно
заседание от процесуалния представител на „Ю.Б.“ АД, т. е. налице е надлежно сезиране по
реда на чл. 248 ГПК. Доводите, че на ищеца не му е била връчена молбата по чл. 248 ГПК
касаят допуснати нарушения на съдопроизводствените правила, които биха довели до
неправилност на определението, но не и до неговата нищожност. От друга страна, правата
на ищеца са били защитени в рамките на осъществения инстанционен контрол, в който са
разгледани доводите за недължимост на адвокатското възнаграждение, които са приети за
неоснователни. Същите доводи са били предмет и на производства по чл. 247 ГПК и чл. 251
ГПК. В заключение съдът приема, че поставените в исковата молба пороци на атакувания
съдебен акт са относими към въпросите за евентуалната недопустимост или неправилност на
определението по чл. 248 ГПК, но не и към въпроса за неговата нищожност (допуснатите в
съдебното производство нарушения на процесуалния закон (на процедурата по присъждане
на съдебните разноски) не водят до нищожност на постановените по него актове). Доводите,
че разноските не е следвало да бъдат присъждани поради тяхната недоказаност са изцяло по
правилността на определението и не са относими към неговата валидност, поради което и по
тях настоящият съдебен състав не дължи произнасяне. За разлика от нищожността, която
като порок на съдебния акт може да се релевира по исков път и чрез възражение безсрочно,
както се посочи, защитата срещу недопустимостта и неправилността на съдебния акт е само
по пътя на обжалването, който в случая е изчерпан. Нито едно от посочените от ищеца
основания за нищожност на процесното определение не води до неговата нищожност,
поради което предявеният иск е неоснователен и следва да бъде отхвърлен.
5
По разноските:
При този изход на спора на основание чл. 78, ал. 3 ГПК разноски се дължат единствено
на ответника в размер на 480 лв. – адвокатско възнаграждение с ДДС, за заплащането на
което са представени фактура от 19.09.2023 г. и платежно нареждане от 27.09.2023 г., в
които като основание за заплащане на адвокатския хонорар е вписан номерът на настоящото
дело, като възражението на насрещната страна по чл. 78, ал. 5 ГПК е неоснователно, тъй
като претендираното адвокатско възнаграждение е в минимален размер по Наредба №
1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения,
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявения от „Б.Е.И.“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. С.............., срещу „Ю.Б.“ АД, ЕИК ********, със седалище и адрес на
управление: гр. С.................., установителен иск с правно основание чл. 270, ал. 2 ГПК за
прогласяване нищожността на определение № 20047450/12.07.2022 г. по гр. д. № 24941/2019
г. по описа на СРС, 47 състав, като неоснователен.
ОСЪЖДА „Б.Е.И.“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.
С.............., да заплати на „Ю.Б.“ АД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление: гр.
С.................., на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 480 лв. - разноски за настоящото
производство.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
връчване на препис на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6