№ 710
гр. София, 28.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 14-ТИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на двадесет и девети април през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Ася Събева
Членове:Елена Тахчиева
Кристина Филипова
при участието на секретаря РУСИАНА АН. ЯНКУЛОВА
като разгледа докладваното от Ася Събева Въззивно гражданско дело №
20241000501886 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
С решение № 260209/28.03.2024г. постановено по гр.д. № 8125/2014г. по описа на
СГС, ГО, 8 състав, е отхвърлен изцяло като неоснователен предявеният от И. В. И. против
ПРОКУРАТУРАТА НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, иск с правно основание чл. 2, ал.1, т.3
ЗОДОВ, за заплащане на сумата от 350 000 лв. - представляваща обезщетение за претърпени
неимуществени вреди, вследствие на повдигане и поддържане на обвинение в извършване
на престъпление от общ характер, по което е образувано сл. дело № 1-025/2005 г. по описа на
СВОП и образуваните съдебни производства, по които е оправдан с решение от № 141 от
09.06.2011 г. по н.д. № 54/2011г. на ВКС в извършването на престъпление по чл. 116, ал. 1, т.
2, пр. 3, т. 5 и т. 6, пр. 2 и 3 във вр. чл. 20, ал. 2 НК, а след възобновяване на наказателното
производство е оправдан по обвинение по чл.116, ал.1 т.6 пр. 3 НК и вместо това е признат
за виновен в причиняването на убийство по непредпазлИ.ст - престъпление по чл. 122, ал. 1
НК във вр. чл. 2, ал. 2 във вр. ал. 1 НК и на основание чл. 81, ал. 3, във вр. с чл. 80, ал. 1, т. 4,
във вр. с чл. 2, ал. 2 НК, съдът е приложил закона за давността като не наказал ищеца И. И.
за престъплението по чл. 122, ал. 1 НК, ведно със законната лихва, считано от 05.03.2021г.
/датата на постановяване на Решение № 29 от 05.03.2021 г., постановено по н.д. № 1202/2019
г. по описа на ВКС / до окончателното й изплащане.
В срока по чл.259 ГПК срещу решението е депозирана въззивна жалба от ищеца
по делото.
1
Жалбоподателят-ищец И. В. И. оспорва решението изцяло, като твърди, че след
като е изготвен Доклад 03.02. 2015 г. по чл. 140 от ГПК по ИМ от 2014 г. и са проведени
първо и насрочено последващи съдебни заседания, СГС не би могъл да измени Доклада и да
включи движението по наказателното дело и след възобновяването му с Решение №122 от
17.07.2015 г. ,както и оставил без уважение искането съобразено с чл.147 и чл.235 ал.2 и 3
ГПК при изключително нетипичното и продължително развитие на наказателния процес,
като се позовава на забраната по чл. 214 ал.1 ГПК, независимо от особеното производство
по ЗОДОВ и протИ.речивата съдебна практика по изменението на иска. Неправилно без
уважение са оставени част от исканията за допускане на нови доказателства и процесуални
действия. Незаконосъобразно и неправилно с Определението от 03.05.2022 г. съдът не приел
за разглеждане иск по чл. 2 ал. 1 т.4 ЗОДОВ, защото такъв не е предявен с основния иск, а
няма как да е предявен, защото не е бил настъпил и след като осъждането и изтърпяването
на наказанието „лишаване от свобода" е от април 2019 г., отклони искът за присъждане на
имуществени вреди, защото бил вече прекратен, но по-късно назначил експертиза за пътни
разноски. Посочва, че претендира обезщетение в размер на 160 000 лв., от които 20 000 лева
за нарушаване правото на разумен срок, 20 000 лв. за непредявено обвинение или
алтернативно да се отмени Решението, а делото да се върне на първоинстанционния съд за
ново разглеждане поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените
правила. Счита, че неправилно съдът е приел, че нито едно от основанията по чл. 2 ЗОДОВ
не е доказано, защото : не била постановена оправдателна присъда ,а признаването във вина
под формата на непредпазлИ.ст е също виновно деяние; че макар да е оправдан за умишлено
убийство, е признат за виновен да е извършил деянието по непредпазлимост; че макар да не
е наказан поради настъпилата давност, е виновен; че само в случаите при образуване на
наказателно производство след настъпилата погасителна преследването давност и при
амнистирането е основание за ангажиране на отговорността на държавата. Съдът е
отхвърлил исковете като неоснователни е неправилен и необосновавали извод, че липсва
основание по чл. 2 ЗОДОВ за ангажиране отговорността на държавата, в лицето на
Прокуратура на Република България, подкрепено с мотиви, че има причинена смърт от
деянието, че се касае до едно деяние и дали е умишлено или непредпазлИ. то е извършено и
с участието на ищеца, не било прекратено и не е оправдан. Изтъква за ноторно известен
факта, че разумният срок за решаване и приключване на делото е съществено нарушен
,както и че той няма принос в забавата и колебанията в широки граници на съдебните
състави - от невинен до виновен, от осъждане на 18 години лишаване от свобода, на 16, на 8
и на 7 години, отново прекратяване поради липса на престъпление, а накрая се приема за
непредпазлИ. и без предявяване на такова обвинение и узнаване на конкретното му участие
и без да е осъществена съответна защита и при изтекла погасителна наказателното
преследване давност. Първоначално е предявено обвинение за престъпление по чл.124 ал.1
пр. 2 НК с предвидено наказание „лишаване от свобода" от две до осем години, а правната
квалификация на деянието от последната съдебна инстанция е дори по чл.122 ал. 1 НК,
което е непредпазлИ. деяние, предвиденото наказание е „ лишаване от свобода " до 3 години
/в редакция до изменение в 2010 г./ .Обвинението не е за тежко, умишлено престъпление и
2
обикновената давност е 5 години - изтекла на 10.11.2010 г., а абсолютната давност за
наказателно преследване е 7 години и 6 месеца и е изтекла на 10.05.2013г., когато биха
приключили търпените от него вредни последици, както и ако е доказана вината му щеше да
бъде осъден и да понесе наказание. При изтекла обикновена или абсолютна погасителна
давност наказателното преследване се погасява /изключва/, към момента на настъпването й,
съдът и прокуратурата са задължени служебно да следят и да приложат чл. 24 ал. 1 т.3 НПК.
Неправилната квалификация, дадена и отстоявана от прокуратурата, възприемана от някои
съдебни състави са влошили процесуалното положение на ищеца и на практика съставлява
изразена проява на държавен тормоз над подсъдимия. Даваните неправилни квалификации
на едно и също деяние в периода от 25.04.2006г. и до 05.03.2021г. по поддържаното от
прокуратурата обвинение е правомощие единствено на решаващия съд, но в случая е налице
произнасяне при отсъствие на доказани по безспорен начин обективен и субективен елемент
за съставомерността. Твърди, че след като съдът е приел, че деянието не съставлява
престъпление, за което е повдигнато обвинението и след като по свое усмотрение
преквалифицира фактическата обстановка от обвинителния акт към по-леко наказуемо
наказателното преследване, което е покрито с абсолютна погасителна давност, по правни
последици на практика прекратява съдебното производството /Решение № 413 от 11.03.2016
г. по н. д. № 1343 / 2015 г. на ВКС, 2-ро НО/. Това е основание по чл. 2 ал. 1 т. 3 ЗОДОВ и не
е в протИ.речие с ТР № 3/2005 г. В тази насока се позовава и на Решението от 09.11.2023 г.
на ЕС. Съдебната практика приема, че при настъпила погасителна давност, както и при
прекратяване на наказателното производство при условията на чл.369 ал. 2 НПК /вече
изменен/ се ангажира обезпечителната отговорност на деликвента. Неправилно съдът се е
позовал на чл.7 КРБ, на съдебната практика като ТР №3/ 22.04.2005 г. ,ТР№ 5/2013 г. на
ОСГК, за да отхвърли изцяло исковете. Неправилно е счел, че за нарушаване правото на
разумен срок трябва да има нарочна претенция, когато се приема, че този иск по чл.2 б
ЗОДОВ има относителна самостоятелност спрямо искът по чл.2 ал. 1 т. 3 ЗОДОВ и тези
въпроси се решават комплексно, както и при осъждане по непредявено обвинение .
Въззиваемата страна Прокуратурата на Република България, не изразява становище в
писмен вид. В о.с.з. оспорва жалбата и моли съда да потвърди решението като правилно и
законосъобразно.
Софийски апелативен съд, действащ като въззивна инстанция, след като разгледа
жалбите и обсъди събраните доказателства, приема за установено следното от
фактическа и правна страна:
Първоинстанционният съд е бил сезиран с иск с правно основание чл.2 ал.1 т.3 ЗОДВПГ и
чл.84 ал.3 ЗЗД.
Ищецът И. В. И. твърди, че на 10.11.2005г. било образувано предварително производство
срещу неизвестен извършител за това, че на 10.11.2005г. около 21ч. в гр.Благоевград, на ул.
„Дойран" умишлено е умъртвил А. Р. Д. - „Ч." - престъпление по чл.115 НК. Първоначално
производството било образувано в ОСлС - Благоевград - сл.д.№ 743/2005г., ОП -
Благоевград, а впоследствие било образувано сл.д.№ I - 025/2005 г. по описа на СВОП.
3
Повод за образуване на производството била проведената на 10.11.2005г. в гр.Благоевград
специализирана полицейска операция, разпоредена от Министъра на вътрешните работи,
която била насочена срещу престъпната дейност на лицето А. Д. - „Ч.". В изпълнение на
предварително изготвен план на органите на МВР била проведена операция за задържане на
лицето, който бил придружен от яростна съпротива от негова страна. След като бил подаден
сигнал към Спешна помощ, медицинският екип установил настъпването на смъртта на
задържания А. Д.. С Постановление от 25.04.2006г. по сл.дело № 1-025/2005 г. на СВОП
ищецът И. В. И. бил привлечен като обвиняем за извършено престъпление по чл. 124, ал. 1,
пр. 2, във вр. с чл. 129, ал. 1 и, ал. 2, във вр. с чл. 20, ал. 2, във вр. с, ал. 1 НК /причинил по
непредпазлИ.ст смъртта на А. Д., вследствие на умишлено нанесена в съучастие като
съизвършител средна телесна повреда, като деянието е било извършено по време на
задържане на лицето/ и спрямо ищеца е била взета мярка за неотклонение "парична
гаранция" в размер на 1000 лв. Впоследствие на 08.11.2006 г. на петимата полицаи, сред
които и ищецът по делото било повдигнато ново обвинение - за причиняване на умишлено
убийство по чл. 116, ал. 1, т. 2, предл. 3, т. т. 5 и 6, предл. 2 и 3, вр. чл. 20, ал. 2 от НК, а на
01.11.2006 г. спрямо ищеца е била взета мярка за неотклонение „забрана за напускане на
пределите на РБ". С присъда № 0329 от 09.11.2007г. по НОХД № 0329/2006г., подсъдимите
били признати за виновни по чл. 116, ал. 1, т. 2, пр.З, т. 5 и т. 6, пр. 3, във вр.чл.20 НК, като
на ищеца И. И. било наложено наказание от 18 години лишаване от свобода. Присъдата била
обжалвана като с решение № 538 от 20.01.2010 г., постановено по к.н.о.х.д № 598/2009 г. на
ВКС е било отменено посоченото решение и делото е върнато за ново разглеждане. С
Решение № 141 от 09.06.2011 г. по н.д. № 54/2011 г. на ВКС е било отменено решението по
ВНОХД № 5/2010 г. на Военно- апелативен съд и присъда по НОХД № 33/2008г. на СВС, в
осъдителните им части, като подсъдимите били признати за невиновни по повдигнатото им
обвинение по чл. 116, ал. 1, т. 2, пр. 3, т. 5 и т. 6, пр. 2 и 3 във вр. чл. 20, ал. 2 НК. В резултат
от воденото наказателно производство ищецът бил дисциплинарно уволнен, а общественият
интерес към случая допринесъл за публичното поругаване на неговото име. Воденото
наказателно производство се отразило негативно и върху социалната среда на ищеца,
предизвикало отчуждение в приятелския кръг, в социалните и в служебните му контакти,
съседите му се повлияли от публичната разгласа на случая, поради което изпитвал чувство
на неудобство, отказвал активни социални контакти и изпаднал в депресия. Самите
процесуални действия повлияли твърде отрицателно върху психиката му, което довело до
появата на здравословни проблеми. - страдал от безсъние, приемал успокоителни лекарства
и започнал да употребява алкохол. Отношенията в семейството на ищеца се влошили, а
самият ищец криел от децата си и не контактувал с приятелите и с близките си. За ищеца
било унизително да бъде обвинен в тежки престъпления и принуден да премине през целия
процес на разпити, повдигане на обвинение за престъпление от общ характер и
разследването във фазата на досъдебното производство, съставянето на обвинителен акт и
предаването на съд, съдебния процес, изпитвал негативна емоция от упоритостта на
ответника да поддържа висящо обвинение срещу него. В този период имал сериозни
психологически и емоционални проблеми, бил подложен на много силен стрес, проявявал
4
раздразнителност, бил постоянно в депресия, самоизолирал се, страдал от безсъние. Било
накърнено доброто му име в обществото и неговите близки и приятели започнали да странят
от него. Претендира обезщетение в размер на 350 000 лева, ведно със законната лихва от
05.03.2021г. датата на влизане в сила на решението на ВКС до окончателното изплащане.
Ответникът Прокуратура на Р.България оспорва иска, като твърди недоказаност на
твърдените неимуществени вреди - липса на доказателства за претърпени болки и страдания,
унижения и стрес, депресия, безсъние и потиснатост, страх от осъдителна присъда, уронване
честта и достойнството му в обществото; недоказаност на причинна връзка между
твърдените вреди и обвиненията; за фактическа и правна сложност на делото, което се е
отразило на срока на неговото разглеждане; липса на пасивна легитимация досежно вредите,
причинени от отразяване на обвиненията срещу ищеца в средствата за масова информация;
както и за завишен размер на претендираните неимуществени вреди. Твърди, че макар да е
бил признат за невиновен в извършването на умишлено убийство, ищецът е признат за
виновен в извършването на убийство по непредпазлИ.ст, но на основание чл.81, ал.3 вр.чл.
80 ал. 1, т. 4 вр.чл.2 ал. 2 НК, а фактът, че не му е наложено предвиденото в НК наказание за
извършеното престъпление, се дължи на факта, че съдът е приложил Закона за давността и
не е наказал ищеца в качеството му на подсъдим.
От фактическа страна се установява безпротИ.речИ., че на 10.11.2005г., на територията
на гр.Благоевград е проведена специализирана полицейска операция, в която било
разпоредено на служители от РДВР Благоевград да се извърши полицейско задържане на А.
Д.. Тази задача била възложена на група полицаи в състав: м-р М. П., ст. л-т Б. М. и главните
сержанти Г. К. и Я. Г., както и ищецът И. И.. При провеждането на операцията, около 20.50
ч. на 10.11.2005 г., в гр. Благоевград ищецът участвал заедно със своите колеги в
задържането на А. Д., който е починал по време на задържането му. За случилото се е
образувано досъдебно производство, което било прекратено с Постановление от 14.12.2005
г. на прокурор от СВОП.
С Постановление от 25.04.2006г. по сл.дело № 1-025/2005 г. на СВОП ищецът И. В. И. бил
привлечен като обвиняем за извършено престъпление по чл. 124, ал. 1, пр. 2, във вр. с чл.
129, ал. 1 и, ал. 2, във вр. с чл. 20, ал. 2, във вр. с, ал. 1 НК /причинил по непредпазлИ.ст
смъртта на А. Д., вследствие на умишлено нанесена в съучастие като съизвършител средна
телесна повреда, като деянието е било извършено по време на задържане на лицето/ и
спрямо ищеца е била взета мярка за неотклонение "парична гаранция" в размер на 1000 лв.
Впоследствие на 08.11.2006 г. на петимата полицаи, сред които и ищецът по делото било
повдигнато ново обвинение - за причиняване на умишлено убийство по чл. 116, ал.1 т. 2
предл.3 т. т. 5 и 6, предл. 2 и 3, вр. чл. 20, ал. 2 НК, а на 01.11.2006 г. спрямо ищеца е била
взета мярка за неотклонение „забрана за напускане на пределите на РБ".
С присъда № 0329 от 09.11.2007г. по НОХД № 0329/2006г., подсъдимите били признати за
виновни по чл. 116, ал. 1, т. 2, пр.З, т. 5 и т. 6, пр. 3, във вр.чл.20 НК, като на ищеца И. И.
било наложено наказание от 18 години лишаване от свобода. Присъдата била обжалвана
пред Военно апелативния съд, във връзка с което било образувано ВНОХД № 0187/2007 г.
5
Впоследствие делото било връщано два пъти от Военно-апелативния съд на Софийски
военен съд за ново разглеждане. С Присъда № 033/02.10.2008 г., постановена по НОХД №
033/2008 г. на СВОС подсъдимите били признати за виновни по повдигнатите им обвинения,
поради което и на основание чл. 116, ал. 1, т. 2, пр. 3 и т. 6, пр. 3, във вр. с чл. 20, ал. 2 и чл.
54 от НК, подсъдимият И. И. е бил осъден на 16 години лишаване от свобода. С Решение №
91 от 05.08.2009 г., постановено по НОХД 140/2008 г. на Военно-Апелативен съд била
потвърдена първоинстанционната присъда. С решение № 538 от 20.01.2010 г., постановено
по к.н.о.х.д № 598/2009 г. на ВКС е било отменено посоченото решение и делото е върнато
за ново разглеждане. С решение № 64 от 12.11.2010 г., постановено по внохд № 05/2010 г. на
Военно-апелативен съд, присъдата по НОХД № 33/2008 г. на СВС е била изменена и е бил
намален размерът на наложените наказания, като на ищеца И. И. е наложено 8 години
лишаване от свобода, а в останалата част е била потвърдена. С Решение № 141 от 09.06.2011
г. по н.д. № 54/2011 г. на ВКС е било отменено решението по ВНОХД № 5/2010 г. на Военно-
апелативен съд и присъда по НОХД № 33/2008 г. на СВС, в осъдителните им части, като
подсъдимите били признати за невиновни по повдигнатото им обвинение по чл. 116, ал. 1, т.
2, пр. 3, т. 5 и т. 6, пр. 2 и 3 във вр. чл. 20, ал. 2 НК.
Исковата молба по настоящото производство е депозирана именно след постановяване
на оправдателната присъда на ВКС през 2014г. По жалба на роднини на А. Д. е
образувано дело пред ЕСПЧ. На 01.07.2014г. ЕСПЧ е постановил решение, с което е
приел, че по наказателното дело за смъртта на А. Д. са били нарушени чл. 2 и 3 от
КЗПЧОС. На основание посоченото решение на ЕСПЧ, на 22.12.2014 г. с искане на
Главния прокурор, на основание чл. 419, ал. 1, чл. 420, ал. 1, вр. чл. 422, ал. 1, т. 4 НПК
вр.чл.425 ал. 1, т. 1 НПК е внесено искане за възобновяване на н.д. № 54/2011 г. на ВКС, I
н.о.. Във връзка с искането било образувано н.д. № 168/2015 г. на ВКС. С решение от
17.07.2015г. ВКС е отменил предходното решение на ВКС от 09.06.2011г. и върнал делото на
нов състав. С Решение № 4 от 06.07.2018 г. по ВНОХД № 026/2016г. Военно-Апелативен съд
е изменил присъдата по НОХД № 33/2008г., в частта, в която петимата подсъдими са били
признати за невиновни в извършването на умишлено убийство по чл.116 ал.1 т.2 пр.3 и т. 6
пр.3 във вр.чл. 20 ал.2 НК, като вместо това ги е признал за виновни в това, че като
съизвършители и лица от състава на полицията при изпълнение на службата си,
самостоятелно са причинили смърт по непредпазлИ.ст на А. Р. Д. - престъпление по чл. 122,
ал. 1 вр.чл. 2, ал. 2 НК, като за всеки един от тях по отделно на основание чл. 81 ал. 3, вр.чл.
80 ал. 1, т. 4 НК вр. чл. 24, ал. 1, т.3 НПК е било прекратено наказателното преследване,
поради изтекла абсолютна давност. С решение № 284 от 19.04.2019 г., постановено по н.д. №
1140/2018 г. на ВКС е било отменено изцяло решение № 4 от 06.07.2018 г. по ВНОХД №
026/2016 г. на ВАпС и присъдата по НОХД № 033/2008 г. на СВС, като подсъдимите били
оправдани по квалифициращия признак на чл. 116, ал. 1, т. 6, пр. 3 НК- убийството да е
извършено с особена жестокост и наложеното наказание на ищеца е намалено на 7 години
лишаване от свобода. Решението било изпълнено и на 23.04.2019 г. ищецът бил приведен в
затвора в Бобов дол. На 31.05.2019г. Главният прокурор внесъл искане за възобновяване на
наказателното производство и спиране изпълнението на наказанието на ищеца. С решение
6
от 16.12.2019г. ВКС е отменил решение на ВКС от 19.04.2019г. и е изпратил делото за
разглеждане на друг състав и ищецът бил освободен от затвора. С Решение № 29 от
05.03.2021 г., постановено по н.д. № 1202/2019 г. по описа на ВКС е отменено решението на
ВНОХД № 026/216г. на Военно-Апелативен съд, в частта относно прекратяването на
наказателното производство, поради изтекла давност за престъплението по чл.122 ал.1 НК, в
извършването на което подсъдимите са признати за виновни, като на основание чл.81 ал.3
вр.чл. 80, ал. 1, т. 4, вр.чл. 2, ал. 2 НК, съдът е приложил закона за давността и не е наказал
подсъдимите.
В мотивите към това последно решение на ВКС е посочено, че с решение № 538 от
20.01.2010 г., постановено по н.д. №598/2009 г., на ВКС, ІІ н.о. е бил разрешен въпросът за
това, че приетата от съдилищата причина за смъртта на пострадалия А. Д., е позиционна
асфикция, а не описаната в обвинителния акт - черепно-мозъчна травма, но това не
представлява съществено изменение на обстоятелствената част на обвинението, поради
което правата на подсъдимите не са били нарушени. ВКС е приел, че поведението на
петимата подсъдими следва да се квалифицира като престъпление по чл.122 ал.1 НК,
извършено при независимо съпричиняване, че смъртта на пострадалия не е причинена
умишлено, а по непредпазлИ.ст, осмисли и евентуалното приложение на чл.123 НК, предвид
обстоятелството, че подсъдимите са полицейски служители, а дейността по задържането на
лица е правно регламентирана /налице са правила, посочени в законови и подзаконови
нормативни актове- ЗМВР, Инструкция №I-15/2001г. за използване на помощни средства от
органите на МВР и др., касаещи начина на осъществяване на задържане на лица и
съответните права и задължения на полицейските служители/ и представлява източник на
повишена опасност /тъй като и при най-малкото отклонение при изпълнението на тази
дейност съществува опасност за жИ.та и здравето както на задържаните лица, така и за
служителите, осъществяващи задържането/. Нормата на чл.123 НК е бланкетна и за да може
да се прецени дали извършеното от подсъдимите покрива признаците на професионалната
непредпазлИ.ст, в обвинителния акт следва да бъдат посочени онези конкретни норми,
регламентиращи дейността по задържане, които подсъдимите са нарушили или
неизпълнили. Такива факти по обвинителния акт няма, поради което и съдът не може да се
произнася по непредявено фактическо и юридическо обвинение. Ето защо, в рамките на
фактическите констатации, описани в обвинителния акт и установени от съда, той дължи
произнасяне- дали описаното съставлява престъпление изобщо, дали съставлява
инкриминираното престъпление или пък се касае за същото, еднакво или по-леко наказуемо
престъпление. В конкретния случай, доколкото престъплението по чл.122 ал.1 НК е по-леко
наказуемо в сравнение с възведеното на подсъдимите по чл.116 ал.1 НК, за съда не
съществува пречка при същите факти да постанови осъдителна присъда по този текст от НК.
От обективна страна приел, че деянието - причиняване смъртта на пострадалия е извършено
чрез бездействие, а от субективна страна- под формата на небрежност, като вид
непредпазлИ.ст. ВКС е констатирал правилност в изводите на Военно-апелативния съд, че за
престъплението по чл.122 ал.1 НК, в извършването на което петимата подсъдими са
7
признати за виновни, е изтекла абсолютната давност за наказателно преследване, но е
приел за незаконосъобразни изводите, свързани с прекратяване на наказателното
производство, тъй като давността за наказателно преследване е изтекла не за
инкриминираното престъпление по чл.116 ал.1 НК, когато се прилага реда по чл.289 ал.1
НПК, като ако подсъдимият не направи искане производството да продължи, съдът
прекратява наказателното производство на основание чл.24 ал.1 т.3 НПК. В случая
давността е изтекла за преквалифицираното престъпление /това по чл.122 ал.1 НК/, поради
което съдът не може да изпълни процедурата по чл.289 ал.1 НПК, тъй като противното
означава предварително да се произнесе по съществото на делото. В тези случаи,
подсъдимите се признават за виновни в извършване на престъплението, резултат от
преквалификацията и се прилага закона за давността, като деецът не се наказва.
С оглед гореизложеното общата продължителност на наказателното производство
следва да се преценява, считано от датата на първото постановление за привличане на
обвиняем - 25.04.2006г., до влизане в сила на последното решение на ВКС - 05.03.2021 г.,
или общо 15 години.
Със Заповед от 21.12.2006г. на министъра на вътрешните работи на И. И. е наложено
дисциплинарно наказание „уволнение", като същият е освободен от служба на 03.01.2006г.
Във връзка с постъпила молба от 22.01.2007г. и съдебно удостоверение, издадено от ВАС,
със заповед от 21.04.2007г., ищецът бил отново назначен на длъжност разузнавач V степен
към РПУ - Сандански при ОДП - Благоевград на 26.04.2007 г. Със Заповед от 28.04.2010г. на
ищеца отново е наложено дисциплинарно наказание „уволнение" и му е прекратено
служебното правоотношение, считано от 27.05.2010 г. Във връзка с постъпила молба от
01.06.2011 г. и решение на ВАС, със заповед от 02.06.2011г. ищецът е назначен на длъжност
полицейски инспектор V степен към 01 РУ „Полиция" - при ОДМВР Благоевград, а
впоследствие на 15.03.2012г. е назначен на длъжност разузнавач V степен, а считано от
23.01.2014г. е бил преназначен. Със Заповед от 20.05.2019г. на министъра на вътрешните
работи на ищеца за трети път е наложено дисциплинарно наказание „уволнение" и е
прекратено служебното му правоотношение като държавен служител в ОДМВР -
Благоевград, считано от 21.05.2019г. поради осъждането му за умишлено престъпление от
общ характер или лишаване от права да се заема държавна длъжност на основание чл. 203,
ал. 1, т. 1 и чл. 226, ал. 1, т. 8 ЗМВР. Във връзка с постъпило заявление от 09.03.2020г. и
Решение № 215 от 10.02.2020 г. на Административен съд - Благоевград, ищецът е назначен
на длъжност началник на сектор „Научно-техническа лаборатория" към Отдел „Криминална
полиция" при ОДМВР - Благоевград, считано от 06.04.2020г., която заема и към настоящия
момент.
От съдържанието на приетото като доказателство по делото Удостоверение арх. №
297/2019г. от 18.10.2022 г., издадено от ГД „ИН", Бобовдолски затвор се установява, че
изтърпяването на наложеното наказание „лишаване от свобода" от ищеца И. И. е започнало
на 23.04.2019г. в Затвора гр. Бобов дол и е продължило до 16.12.2019г. - общо 7 месеца и 23
дни. /л. 1141/. Безспорно престъплението, за което е бил обвинен, е тежко умишлено по
8
смисъла на чл.97 т.3 НК
Досежно неимуществени вреди по делото са ангажирани гласни доказателствени средства, а
именно - разпит на св. И. /съпруга/, К. и Я. /колеги/, чийто показания се кредитират при
условията на чл.172 ГПК.
Св.И. посочва, че когато мъжът й се прибрал в къщи след случилото се, се чувствал съсипан,
първо заради това, че е имало смъртен случай и второ заради отношението, на което бил
подложен и начина, по който се държали с него, чувствал се напълно унизен. Съпругът й и
неговите колеги вярвали в своята невинност и продължават да вярват, поради което всички
били много учудени от осъдителните присъди. Децата им не знаели какво се е случило,
защото били малки, синът им бил на 2 години, а на дъщеря им, която била на 6 години по
това време, не са казали нищо, защото не знаели как ще го възприеме. Впоследствие тя
разбрала от други хора, поради което се наложило съпругът й да говори с нея и да я
успокоява, тъй като била силно разтревожена от факта дали баща й ще влезе в затвора. Към
момента на постановяване на първата осъдителна присъда, съпругът й изпаднал в депресия,
спрял да говори, странял от семейството си, нощно време не можел да спи, стряскал се на
сън, бил неспокоен за бъдещето си, както за неговото, така и тяхното общо. Затворил се в
себе си, голяма част от приятелите му се отдръпнали, останали само верните, които не били
много и той споделял за случилото се с тях. В този период през 2005 - 2006 г. бил уволнен от
работа. Това му се отразило депресивно, отново започнал да изпитва страх, че не може да
покрива кредитите и заемите, които имали, за да си позволят защита по делото и това го
травмирало, тъй като останали само на една заплата. Съпругът й водил дело за
възстановяване на работа, но не бил възстановен на същата длъжност, а бил изпратен в гр.
Сандански, което го сринало психически, защото позицията, на която бил назначен, не била
същата, отнет му бил и достъпът до квалифицирана информация, налагало се да пътува
всеки ден, за което разходи за пътни не му били плащани, влошило се и здравословното му
състояние, имал проблеми със зъбите, започнал да вдига високо кръвно налягане, започнал
да приема успокоителни лекарства, тъй като не можел да спи, а понастоящем продължава да
пие лекарства, както и тя самата и от този момент не са спирали изобщо. Когато трябвало да
отиде в затвора, не знаел с какво ще се сблъска, само знаел, че отива при хора, за които той е
помогнал да бъдат там и това е било най- голямото унижение, на което бил подложен. По
време на престоя в затвора, изпитвал притеснения за близките си. Не споменавал по никакъв
начин, че се чувства зле, но при едно от свижданията тя забелязала, че съпругът й не може да
седне на стола, а той казал, че му е излязла пъпка. Няколко дни по-късно разбрала, че
съпругът й е постъпил в болница, тъй като припаднал по време на разходка на пиацата,
защото имал киста на седалището със загнояване и възпаление на единия мускул, поради
което се наложило да бъде опериран в болница в Дупница. Поискал средства на заем от свой
приятел, за да може да плати упойката за операцията, тъй като се притеснявал за пореден път
да търси средства от семейството си. Опитали се да отидат на свиждане в болницата в
Дупница, но не били допуснати да го видят. След като го изписали, той се обадил и казал, че
през цялото време в болницата е бил с белезници вързан за леглото и не е имал възможност
9
да се изправи. Родителите на ищеца също преживявали тежко случващото се и се разболели
от притеснение. След като го освободили от затвора през 2019г. той бил силно депресиран,
не можел да спи, притеснявал се, че бил без работа, започнал да пие алкохол вечер, отивал в
гората и не казвал къде се намира. Било му много тежко, че по никакъв начин не може да
подпомогне семейния бюджет. Социалното му поведение и здравословното състояние се
влошили, изпадал в истерични състояния, държал се грубо, повишавал тон, пиел
антидепресанти.
От своя страна св.К. заявява, че с ищеца са колеги в полицията, работили са заедно. Познава
го като съвестен добронамерен и с добро отношение към колегите човек, който си върши
добре работата, имали са добри колегиални и приятелски отношения. Ищецът му е споделял,
че не може да спи и изпитва силно напрежение, става през нощта, а също така започнал да
вдига високо кръвно налягане. От напрежението в затвора започнали да му падат зъбите.
Близките на ищеца приели също много тежко случилото се с него, майка му се разболяла
заради случващото се със сина й - развила диабет и починала в периода, в който се водили
делата. Съпругата му също започнала да има здравословни проблеми след този случай и да
получава нервни кризи. Двамата били заедно в затвора по време на изтърпяване на
наказанието „лишаване от свобода". Били в една килия с още 20 човека затворници в стари
сгради, първоначално били изядени от дървеници по ръцете, тялото и краката, а
впоследствие били преместени петимата в отделна килия. В затвора се срещнали с много
хора, които самите те съдействали да бъдат вкарани там, при изпълнение на служебните си
задължения, които им правели проблеми и непрекъснато показвали грубо отношение към
тях, придружено с псувни, обиди и словесни закани. По време на престоя в затвора на ищеца
му паднали два или три зъба, а също така се наложило да му бъде извършена операция.
Когато го изписали, И. му споделил, че през цялото време в болницата бил с белезници
вързан за леглото.
Горните показания се потвърждават от тези на св.Я. /бивш ръководител, а освен това колега
и близък приятел на бащата на ищеца/, поради което познавал цялото семейство. Сочи, че
през 2005г. той бил назначен за директор на РДВР-Благоевград. Една от основните задачи,
които имал като ръководител била да избере най-добрия състав от служители на полицията,
които да могат да водят успешно борба срещу контрабандата, за която отговаря РЗ - БОП,
поради което подбрал служители от всички служби, сред които бил и ищецът. Преди да бъде
преместен в БОП, ищецът работел в научно-техническата лаборатория, където се правели
експертизите. По предложение на прекия му ръководител, ищецът бил предложен за
преместване в БОП, поради факта, че е добър експерт и можел да прави експертизи на
място. Според него семейството му, както и неговите родители преживели много тежко
случващото се. Трудно му е да говори за ищеца и за това как се е променило социалното му
поведение след случая, защото са се виждали само по делата и са поддържали връзка само
по телефона. Според свидетеля ищецът е имал голям капацитет за кадрово развитие и е
доказал това впоследствие.
От заключението на депозираната СПЕ на л.1127, прието от съда като обективно и
10
компетентно дадено, става ясно, че времето на престой в затвора, в резултат на
възобновеното наказателно производство и произнесена осъдителна присъда се отличават
като такива с най-интензивно психично страдание, характеризиращо се с трайно потиснато
и тревожно настроение, преживявания на безпокойство и тревожност, несигурност, чувство
на застрашеност, унижение, психосоматична проблематика. Заключението на вещото лице е,
че независимо, че е настъпило относително приспособяване към последиците от
стресогенното събитие, е налице оформена негативна емоционална доминанта и
стабилизиране на състоянието на едно по-ниско нИ. на активност в психосоциалното
функциониране. Като остатъчни последици са налице отрицателни преживявания при
мислено връщане към ситуацията, чувство за ощетяване и социално отдръпване.
От заключението на депозираната пред САС СМЕ прието от съда като обективно и
компетентно дадено, става ясно, че заболяването артериална хипертония фигурира като
диагноза от 2006г., видно от етапната епикриза на Д-р Д.. От страна на сърдечносъдовата
система няма влошаване на сърдечния статус. Възможно е да е имало периоди с
вариабилност на измерените граници на артериалното налягане по време на воденото
следствие, но няма документирани данни за възникване на остри изяви на състояния като
хипертонични кризи и/или стенокардна симптоматика, изискващи стационарно изследване и
лечение. В момента на прегледа И. не провежда терапия и е без промяна в сърдечния статус
в сравнение с миналия период на проследяване и при нужда лечение на състоянието му. Към
момента се нуждае от диспансерен контрол за проследяване състоянието на
сърдечносъдовата система с оглед при необходимост назначаване на съответната терапия.
С оглед гореизложеното съдът приема за доказано, че наказателното преследване срещу
ищеца се отразило негативно както на поведението, така и на здравословното му състояние,
което се е влошило значително.
От съществено значение е високата в служебната йерархия на МВР длъжност, заемана от
него, която е дала основание за повдигане на обвинение в длъжностно престъпление т.е. при
изпълнение на служебните задължения. Повдигането на обвинение на лице, заемащо
отговорно служебно положение, опетнява неговата репутация и доброто му име, като внася
съмнения в неговите способности, професионализъм и морал. В резултат три пъти е бил
уволнен и възстановен след обжалване и решения на ВАС, но в крайна сметка е преместен
на друга длъжност и в друго населено място.
При така описаната фактическа обстановка съдът намира решението на първа
инстанция за процесуално недопустимо по следните съображения:
Исковата молба по настоящото производство е депозирана на 12.06.2014г. след
постановяване на влязлата в сила оправдателната присъда на ВКС. Към този момент са били
налице предпоставките, визирани в чл.2 ал.1 т.3 ЗОДОВ за уважаване на иска за причинени
неимуществени вреди в полза на ищеца И. за незаконно образувано наказателното
производство, по което след изменение на обвинението е било повдигнато обвинение в
извършването на умишлено убийство по чл. 116, ал. 1, т. 2, пр. 3, т. 5 и т. 6, пр. 2 и 3, вр. чл.
20, ал. 2 НК. С решение № 141 от 09.06.2011 г. по н.д. № 54/2011 г. на ВКС същият е бил
11
признат за невиновен и оправдан изцяло в извършване на престъпление по чл. 116, ал. 1, т. 2,
пр. 3, т. 5 и т. 6, пр. 2 и 3 вр. чл. 20, ал. 2 НК. По жалба на роднини на А. Д. е образувано
дело пред ЕСПЧ, като на 01.07.2014г. ЕСПЧ е постановил решение, с което е приел, че по
наказателното дело за смъртта на А. Д. са били нарушени чл. 2 и 3 от КЗПЧОС. На
основание решението на ЕСПЧ, на 22.12.2014 г. с искане на Главния прокурор, е
възобновено н.д. № 54/2011г. на ВКС, I н.о.. С окончателно решение № 29 от 05.03.2021 г.,
постановено по н.д. № 1202/2019 г. по описа на ВКС, съдът е приложил закона за давността
като не е наказал ищеца И. И. за извършеното от него престъпление по непредпазлИ.ст, но
същият е признат за виновен.
В периода от 2015г. до 2021г. настоящото производство е било спряно. Първоначално
ищецът е претендирал сумата от 300 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди и сумата
от 10 000 лв. имуществени вреди, ведно със законните последици, считано от 09.06.2011г. В
частта досежно имуществените вреди производството е прекратено с определение от
24.09.2014г. /л.402 том 1/, поради неизпълнение на дадените указания, а ИМ в тази й част е
върната обратно. С молба от 08.04.2015г. ищецът е поискал спиране на производството при
наличието на визираните в чл.229 т.4 ГПК предпоставки, като е приложил искането за
Гл.Прокурор за възобновяване на производството. /л.425/ Излагането на фактическите
обстоятелства въз основа на които ищецът претендира обезщетение по ЗОДОВ са от
съществено значение за съда, който само в рамките на посоченото може да изследва
подлежащите на доказване факти по законосъобразността на повдигнатото обвинение.
Съдът не може да разглежда факти и обстоятелства, на които страните не се позовават, или
не са сторили това своевременно(решение № 58/12.05.2014 г. по гр. д. № 7025/2013 г., ІІ
г.о., ВКС реш. № 113/2017 по гр. д № 3842/2016 г. 3-то г.о )., нито да се произнася по
невъведени възражения (реш. № 156/10.06.2013 г. по гр. д. № 1497/2013 г., І г.о., ВКС). След
предявяването на иска ищецът може да допълва исковата си молба, като посочи нови факти
само ако е направил съответното възражение срещу оспорваното от ответника право, но е
пропуснал да посочи някои от фактите на които то се основава. (реш. № 57 от 02.03.2011 г.
по гр. дело № 1416/2010 г. на ВКС, III г.о., реш. № 66 от 26.05.2010 г. по гр. дело №
1471/2009 г. на ВКС, IV г.о., реш № 19/2014 гр. дело № 4322/2013 г.) В конкретната
хипотеза това не е така, а се променя изцяло предмета на иска. Ищецът може да се
позовава на нови обстоятелства, но когато същите нямат характер на правопораждащи факти
и ако са налице предпоставките на чл.147 ГПК. Искът може да бъде изменян, но при
условията на чл. 214 ГПК. В кои случаи въвеждането на съответните обстоятелства е
своемременно, очертава установената практика на ВКС по прилагането на чл.147 ГПК, чл.
146, ал. 3, във връзка с 127, ал. 2, и чл. 266 ГПК. Разяснена е и отликата при прилагане на
чл.214 ГПК (реш. № 59/2015 г. по гр. д № 4647/2014 г. на 3-го г.о/. Съдът е обвързан от
твърденията на ищеца, в исковата молба, изложеното от него, съгласно предоставените му
от съда възможности и съгласно изискванията на чл. 147 ГПК (реш. № 397/2013 г. по гр.д №
2870/2013г. 4-го г.о), както са приели съдилищата. Защитата основава въпроса на свое
твърдение за "своевременно предприето измение на иска" като се смесват предпоставките по
12
чл.214 ГПК и навеждането на нови обстоятелства в процеса (чл.147 ГПК).
В периода от възобновяване на наказателното производство до неговото окончателно
приключване през 2021г. настоящото дело е било спряно и възобновено. С молба от
09.12.2021г. /л.895/ ищецът е направил изменение на иска по реда на чл.214 ГПК като
навежда нови факти и обстоятелства /новата наказателна присъда и по-дългия период на
наказателно преследване, както и увеличения обем на причинени вреди, след ареста му в
затвора в Бобов дол през 2019г./. Едновременно с това претенцията е увеличена по размер на
общо 350 000 лв., като е направен опит да се въведен и иск за имуществени вреди и такъв по
т.4 – за вреди, причинени от привеждане в изпълнението наказанието лишаване от свобода.
С определение от 03.05.2022г. /л.987/ СГС е допуснал изменение на иска в първата част – по
размера, като е оставил без уважение молбата в останалата й част, доколкото такива искове
/по т.4 и за имуществени вреди/ няма предявени и не са предмет на делото.
САС споделя практиката на ВКС, обективирана в Решение № 1 от 27.03.2012 г. по гр. д. №
1106/2010 г. на ВКС, ІV г.о. съгласно която искът се предявява във формата на писмена
искова молба, като в основанието се посочват фактите и обстоятелствата, които пораждат
претендираното право, а в петитума - неговото съдържание. При изменението на иска по
основание ищецът добавя нови факти или изоставя твърденията си за посочени факти, а при
изменението на петитума той посочва право с различно съдържание. Ищецът може също,
като запази същото право предмет на делото, да измени петитума само по размер,
променяйки го в количествено отношение - да претендира повече или по-малко от същото
право или друг вид защита (като премине от установителен към осъдителен иск или
обратно). При действието на чл.214 ГПК отсъствието на нарочно определение на
първоинстанционния съд за приемане на изменението, а в хипотезите на измененията по
чл.214, ал.1 изр.1 и 2 ГПК също и недаването на подходящ срок за отговор на ответника,
неизготвянето на допълнителен доклад и недаването на указания във връзка с приетото
изменение, са съществени нарушения на съдопроизводствените правила, за които
въззивният съд не следи служебно.
Сега действащият ГПК въвежда редица преклузии за извършване на съдопроизводствени
действия от страните с цел ускоряване на гражданския процес. В тази насока са и
ограниченията за изменение на иска, предвидени в чл.214 ал. 1 ГПК, като са установени два
различни срока: до приключване на първото заседание за разглеждане на делото (когато
изменението засяга основанието на иска или претендираното право - чл.214 ал.1 изр. 1 и 2
ГПК) и до приключване на съдебното дирене в първата инстанция (когато изменението е
само в размера на предявения иск или се преминава от установителен иск към осъдителен и
обратно). В случая първото о.с.з. е проведено на 09.04.2015г./л.442, том 1/, а изменението
е направено много по-късно след възобновяване на производството през 2022г. В о.с.з. на
20.10.2022г. е направено и допуснато уточнение в началния момент, считано от който се
претендира законна лихва, а именно 05.03.2021г. Както е прието в мотивите на Тълкувателно
решение № 1/17.07.2001 г. по тълк.д. № 1/2001г., ОСГК, ВКС (в тази част даденото
тълкуване е актуално и по действащия ГПК), въззивният съд е длъжен да отстрани
13
нередовностите на ИМ, когато това не е сторено от първата инстанция. Когато
нередовността касае основанието на иска, съдът е длъжен да съблюдава при отстраняването
на нередовността да не допусне изменение на иска или предявяването на нов иск. От тук
следва, че въззивният съд няма право да дава указания за въвеждане от страна на ищеца на
нови факти, при които искът би бил изменен по основание. Когато по предявен иск за
обезщетяване на вреди в исковата молба са изложени факти за начина на увреждането и
съдържанието на вредата, съдът не може да дава указания на ищеца да наведе нови факти,
при които (според него) искът би бил основателен. Такова действие е в нарушение както на
принципа на диспозитивното начало (чл.6, ал.2 ГПК), така и на забраната за изменение на
основанието на иска след края на първото о.с.з. пред първоинстанционния съд (чл.214 ал.1
ГПК). Така решение № 319 от 14.12.2016г. по гр.д. № 2479/2016 Г., Г. К., ІV Г. О. НА ВКС.
Ето защо съдът намира, че допуснатото изменение на иска по чл.214 ГПК е процесуално
недопустимо, доколкото едновременно са въведени нови правопораждащи факти /настъпили
след 2014г./, които сочат различни елементи на деликта, увеличават причинените
неимуществени вреди по обем, както и размера на претенцията. Затова предмет на делото
остават единствено фактите, наведени спорно в ИМ вкл. до първо о.с.з. Под формата на
увеличение на размера на първоначалната претенция (за неимуществени вреди) са
предявени нови искове, с нов предмет. Поисканото увеличение на иска се изразява в
промяна както на основанието (чрез въвеждане на нови фактически твърдения), така и на
искането (за ново осъждане на ответника да заплати обезщетения за тези вреди). Изводът е
за недопустимост да се приеме такова изменение на първоначалния иск в съответствие с
константно приеманото в практиката на ВКС, че предметът на иска се индивидуализира чрез
страни, правопораждащи юридически факти и петитум. С промяната в някой от
посочените елементи се изменя и иска. До приключване на съдебното дирене в първото
заседание за разглеждане на делото ищецът може да измени основанието на своя иск, ако с
оглед защитата на ответника съдът прецени това за уместно. Ищецът може също без да
измени основанието да измени петитума на иска - чл. 214, ал. 1 ГПК. От това следва, че при
замяната или прибавянето на основание, не трябва да се променя първоначалния петитум; а
при замяна или прибавяне на петитум, се запазва първоначалното основание, защото
изменението на петитума е възможно само, ако ищецът запазва същото основание. Когато
ищецът предприема изменение на иска чрез прибавяне на ново основание и нов петитум към
първоначално заявените, редът по чл. 214, ал. 1 ГПК е недопустим, защото не се касае за
изменение, а за предявяване на нов иск. Формулирането въз основа на нови правопораждащи
юридически факти т.е. основания, на други искания за осъждане на ответника, по естеството
си не представлява увеличение на размера на първоначално заявения иск, а нови претенции,
базиращи се на нови факти, които водят до изменение на петитума. Едновременното
изменение на основанието и на петитума на иска е недопустимо, поради което САС намира,
че такова няма направено, независимо че съдът го е допуснал.
Въпреки това СГС е отхвърлил иска, като се е произнесъл по измнения предмет и е посочил,
че постановяването на оправдателна присъда по отношение на една от формите на вина
/умисъл или непредпазлИ.ст/, както и прекратяване за квалифициращи признаци на
14
деянието/особена жестокост и по особено мъчителен за жертвата начин/ не е равнозначно на
оправдаване по обвинение за отделно престъпление. Доколкото обвинението, за което
ищецът е признат за виновен по чл. 122, ал. 1 НК вр. чл. 2, ал. 2 вр. ал. 1 НК е прието за
основателно, но не му е наложено наказание само поради изтичане на предвидената в закона
давност по чл.81 ал.3 вр.чл.80 ал. 1, т.4 вр.чл.2 ал.2 НК е формиран извод, че ответникът не
носи отговорност за вреди по реда на чл. 2 ал.1 т.3 ЗОДОВ.
С определение от 08.04.2025г. постановено по гр.д.№ 3431/24г. по описа на ВКС, ІV Г.О.
е допуснато до касация решение № 229/01.03.2024г., постановено по гр.д.№ 408/2023г. на
САС, 8-ми състав, по аналогичен случай с друг полицай по правен въпрос, следва ли да
се ангажира отговорността на Прокуратурата на основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ в
случай, че ищецът е осъден с влязла в сила присъда за същото престъпление, при
същата фактическа обстановка, но при друга форма на вината. Делото е насрочено за
29.09.2025г.
За валидността и допустимостта на решението на първата инстанция въззивният съд следи
служебно /ТР № 1 от 4.01.2001 г. на ВКС по т. гр. д. № 1/2000 г., ОСГК/ т.е. и без да има
оплакване от жалбоподателя, при това преди да направи преценката за правилност и когато
констатира някой от тези пороци, процедира по реда на чл. 270 ГПК, което изключва
проверката за правилност на обжалваното решение и изключва излагането на мотиви по
съществото на спора, в т.ч. и такива по направените от страните възражения. Въззивната
инстанция, проверявайки допустимостта и правилността на първоинстанционното решение,
осъществява контрол и върху правилността на определенията по чл.214 ГПК, неподлежащи
на самостоятелно обжалване в хода на производството, съобразявайки на самостоятелно
основание процесуалните предпоставки за допустимост на изменения иск, вкл.
неправилността на определението за допускане на изменението на иска, при липсата им,
като обуславящо порок на решението. Неосъществяването на този контрол е съществено
нарушение на съдопроизводствените правила, относими към преценката на допустимостта
на иска, във всяка фаза от развитието на производството. Постановеното недопустимо
изменение на иска, спрямо което въззивният съд упражнява инстанционен контрол,
предпоставя обезсилване решението на първоинстанционния и връщане на делото, за
произнасяне по предявения първоначален иск, защото не може сам да отстрани този порок,
като намали с една инстанция произнасянето по същество.
Само за прецизност следва да се посочи, че до момента на възобновяване на наказателното
производство обвинението срещу ищеца и останалите подсъдими е било само за
престъпление по чл.116, ал.1, т.2, пр.3, т.5 и т.6, пр.2 и 3 вр.чл.20, ал.2 НК – умишлено
убийство, за което престъпление давността към 22.12.2014г. не е била изтекла. Едва след
възобновяване на наказателното преследване, с решение № 4 от 06.07.2018г. Военно-
Апелативен съд по в.н.о.х.д. № 026/2016г. съдът е извършил преквалификация на
престъплението като е приел, че подсъдимите са извършители на престъпление по реда на
чл.122, ал.1 НК вр.чл. 2, ал.2, вр.ал.1 НК, за което обаче е приел, че следва да се приложи
закона за давността. По същество с влязла в сила присъда И. е бил оправдан по
15
повдигнатото обвинение в извършването на престъпление по чл.116, ал.1, т.2, пр.3, т.5 и т.6,
пр.2 и 3 във вр.с чл.20, ал.2 НК – умишлено убийство, поради което следва за тази част от
присъдата да бъде обезщетен, според настоящия състав на САС. Именно неправилната
квалификация на деянието е довела да толкова дълго продължилото във времето
наказателно преследване и свързаното със същата трикратно уволнение на ищеца от
структурата на МВР, при положение, че той е изпълнявал възложените му служебни
задължения – да задържи ноторно известен криминално проявен наркодилър.
Производството е разглеждано 3 пъти в първа инстанция на Военния съд, 4 пъти в
Апелативен военен съд и 4 пъти като първа инстанция във ВКС. Накрая /през 2021г./ са
признати за виновни в извършване поотделно на непредпазлИ. деяние, чиято абсолютна
давност на преследване е изтекла още към 2013 г. В този смисъл в рамките на осем години
извън вече изтеклата давност е налице забавено правораздаване. Иск по чл.2б ЗОДОВ обаче
няма предявен в исковата молба. Вярно е, че в исковата молба не се поддържа изрично
продължителността на наказателното производство да е била неразумно дълга, респ. да е
нарушено правото му по чл. 6, § 1 от Конвенцията за защита на правата на човека и
основните свободи (за разглеждане и решаване на делото в разумен срок), но тя е депозирана
през 2014г. Същевременно както бе посочено по-горе предприетото изменение на иска по
реда на чл.214 ГПК е допуснато неправилно от СГС. Предмет на разглеждане е единствено
иск по чл.2 ал.1 т.3 ЗОДОВ, елемент от фактическия състав на който е незаконното
обвинение, обусловено от наличието на влязла в сила оправдателна присъда към 2014г. а
такава към настоящия момент няма. В случая е установена само частична незаконност на
повдигнатото обвинение - то не е прекратено поради това, че деянието изобщо не е
извършено от лицето или че извършеното деяние не е престъпление, няма постановена
влязла в сила оправдателна присъда за цялото, а само за част от обвинението досежно
квалифициращи признаци и форма на вината. Дадената правна квалификация на деянието от
ВКС е по чл.122 ал.1 НК, което е непредпазлИ. деяние , предвиденото наказание е „
лишаване от свобода " до 3 години /в редакция до изменение в 2010 г./ т.е. не е тежко
умишлено, обикновената давност е 5 години и е изтекла на 10.11.2010г., а абсолютната
давност за наказателно преследване е 7 години и 6 месеца и е изтекла на 10.05.2013г., когато
би следвало да приключат търпените от него вредни последици. При изтекла обикновена
и/или абсолютна погасителна давност наказателното преследване се погасява /изключва/,
към момента на настъпването й, съдът и прокуратурата са задължени служебно да следят и
да приложат чл.24 ал.1 т.3 НПК. Неправилната квалификация отстоявана от прокуратурата,
възприемана от някои съдебни състави, са утежнили процесуалното положение на
жалбоподателя. В периода от 09.06.2011г., когато с Решение № 141 /09.06.2011г. по н.д. №
54/2011г. Първо отделение на ВКС, всички подсъдими са признати за невиновни и
оправдани изцяло по обвинението, като са отхвърлени предявените граждански искове,
влязло в законна сила на 09.06.2011 г. / при изтекла обикновената давност/, както и към
10.03.2013г. вкл. при изтекла абсолютна давност до възобновяването и продължаване на
наказателното преследване, налагане на наказания, вкл. и привеждането в затвор за
изтърпяване на наказание по влязла в сила постановена на 19.04.2019г. осъдителна присъда
16
са действия по наказателно преследване, извършени поради погрешно квалифицирано
непредпазлИ. деяние, като тежко умишлено престъпление при изначално отсъствие на
обективен и субективен елемент на състава на престъплението. Правото на подсъдимия да
се ползва от настъпилата абсолютна погасителна наказателното преследване давност и в
съответствие на чл. 21 ал. 1 т.3 НПК, чл. 79 ,чл. 80 и чл. 82 НК е нарушено. Действително
съгласно практиката на ВКС за времето от изтичането на абсолютната давност до
прекратяването на производството наказателното преследване е незаконно и са налице
предпоставките за ангажиране отговорността на ответника за претърпените от ищеца
неимуществени и имуществени вреди през този период (така Решение № 180 от 23.07.2012 г.
на ВКС по гр. д. № 1392/2011 г., III г. о., ГК; Решение № 392 от 4.01.2016 г. на ВКС по гр.д.
№ 2590/2015 г., IV г. о., ГК; и др.). Съгласно практиката на ЕСПЧ никой не може да бъде
осъждан за престъпление, за което не му е предявено обвинение и не е упражнил правото си
на защита. Тази практика е възприета след няколко осъждания на държавата/ Решение от
09.11.2023 г. по дело С - 175/2022 г.; дело С- 209/2022 г; по дело С - 282/2020 г. и др./ и от
българския съд. Освен обвинението в умишлено убийство няма и не е повдигнато от
прокуратурата друго такова, а едва с последното решение на ВКС жалбоподателят е признат
за виновен за причиняване смърт по непредпазлИ.ст . До този момент ищецът не е узнал в
какво точно е обвинен, а това нарушава правото му на защита. Нарушението е съществено
по смисъла на чл. 6 §1 от КЗПЧОС.
Горните правопораждащи факти обаче не са въведени своевременно спорно в предмета на
доказване, доколкото са настъпили в хода на производството. Те могат да бъдат зачетени по
реда на чл.235 ал.2 ГПК, но само като критерий за определяне на обема вреди. ИМ е
депозирана на 12.06.2014г., когато е налице влязла в сила оправдателна присъда. С оглед
новонастъпилите обстоятелства в хода на производството и по реда на чл.235 ал.2 ГПК
съдът е длъжен да отчете всички правнорелевантни факти, но не и да се произнася по
различен предмет, който не е надлежно и своевременно въведен в рамките на прекузивните
срокове.
В обобщение - въззивният съд констатира, че решението следва да бъде обезсилено, а делото
– върнато на СГС за ново произнасяне от друг състав. Няма пречка да се депозират нови
искови молби, въз основа на последното решение на ВКС от 05.03.2021г. в наказателното
производство, при различни от настоящите правопораждащи юридически факти, след
отчитане на реално настъпилите вреди /вкл. тези от задържането в затвора през 2019г./ и
преди да изтече общата петгодишна давност за деликта т.е. преди 05.03.2026г.
Воден от горното и на основание чл. 270 ал.3 ГПК, съдът
РЕШИ:
ОБЕЗСИЛВА решение № 260209/28.03.2024г. постановено по гр.д. № 8125/2014г. по описа
на СГС, ГО, 8 състав.
17
ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на СГС.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок от съобщението с
касационна жалба.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
18