Гр. София, …………..г.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ЧЖ, в закрито заседание на 14.05.2019 г. в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Татяна Костадинова ЧЛЕНОВЕ: Владимир Вълков
Радостина Данаилова
като разгледа докладваното от съдия Вълков гр.д. № 3517 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 435 и сл. ГПК.
Предмет на разглеждане е жалба от името на З. "А.Б.“ срещу постановление за разноските от 19.12.2018 г. по изп.д. № 20188410404246 по описа на ЧСИ Н.М., рег. № 841. В жалбата се твърди да са приети разноски в изпълнителното производство за адвокатско възнаграждение в размер на 3500 лв. Наведен е довод, че предметът на дейност на длъжника не предполага затруднение при удовлетворяване на взискателя. Сочи се да е необходимо и достатъчно изпращане на покана за доброволно изпълнение до длъжника, за да бъде погасено вземането изцяло. Евентуално твърди банковите сметки на дружеството да са известни на съдебния изпълнител, поради което неоправдано е възнаграждение по чл. 10 т. 2 повече от 1741,27 лв. Иска се разноските да бъдат намалени до 200 лв. без ДДС.
В отговор по жалбата от името на взискателя в изпълнителното производство „А.“ ЕООД се твърди, че спорът между страните е започнал преди четири години и все още не е приключил. През годините застрахователят правел всякакви позволени и недопустими ходове за ограничаване на правата на правоимащото дружество, отхвърляне на исковите претенции и забавяне на производството. Длъжникът не е направил дори и опит за връзка с взискателя. Напротив, вместо да заплати сумата длъжникът да е оспорил компетентността на сезирания съдебен изпълнител в гр. Бургас. Застъпва се теза, че при образуване на изпълнителното производство не е възможно да се предвиди как ще се развие то, а действията на длъжника в рамките на предходно образуваното изпълнително производство предопределя усложняването му. След възражението за териториална некомпетентност на първоначално сезирания съдебен изпълнител се наложило процесуалният представител на ищеца да пътува двукратно до гр. София, за да търси способен за разрешаване на проблема съдебен изпълнител, наложило се да пътува и по повод постъпилото възражение срещу размера на адвокатското възнаграждение.
В мотивите досежно обжалваното действие частен съдебен изпълнител Н.М. сочи, че за разлика от съдебното производство съдебният изпълнител дължи да се произнесе по искането за разноски още с предявяването му. Предвид невъзможността да предвиди какви по вид и служност изпълнителни действия биха били необходими за удовлетворяване на взискателя, нито колко време ще продължи висящността на производството, доказаното от взискателя като заплатено възнаграждение ангажира длъжника.
Жалбата е подадена в предписания от закона срок от лице с признат интерес да инициира настоящото производство срещу подлежащо на обжалване действие на съдебния изпълнител – постановление за разноските. Следващата се държавна такса е внесена, което определя и правото на жалба като надлежно упражнено.
Като обсъди наведените в процеса доводи досежно подлежащото на обжалване действие настоящият състав намира следното.
По делото не се спори, а и доказателствата позволяват извод, че взискателят е ангажирал по изпълнителното дело адвокат, за което е заплатено възнаграждение в размер на 3500 лв.
На 30.11.2018 г. за ответника е приета покана за доброволно изпълнение с указание за дължима сума общо в размер на 85085 лв. – главница, законна лихва върху главницата от 21.08.2017 г. без указан размер на това вземане, адвокатско възнаграждение 3500 лв., други такси, дължими до датата на поканата в общ размер на 66 лв. и разноски по изпълнителното дело в това число такса по чл. 26 от Тарифата за таксите и разноските към ЗЧСИ в полза на ЧСИ в размер на 6245,27 лв.
С постановление изх. № 160170/29.11.2018 г. за указаните в поканата суми е наложен и запор върху сметките на длъжника в А.Б.Б.АД. Съобщението е прието за адресата на 3.12.2018 г.
От приложеното извлечение по л. 33 от изпълнителното дело се налага извод, че на 05.12.2018 г. по изпълнителното дело е постъпила сумата 106028,22 лв.
С разпореждане от 19.12.2018 г. ЧСИ Митев е отказал да намали адвокатското възнаграждение до сумата от 200 лв.
При така установената фактическа обстановка от правна страна съдът намира следното:
Паричното задължение е носимо, поради което и надлежното му изпълнение изисква проявена инициатива от длъжника. Бездействието му го ангажира да възстанови направените от кредитора разноски, които са били необходими за събиране на вземането – арг. от чл. 79 ГПК. Правният ред установява адвокатската защита като присъщ разход при защита и съдействие за реализация на накърнено право. Поради тази причина и нормата на чл. 78 ал. 1 ГПК признава този разход като присъщ за всяко производство, включително и в рамките на изпълнителното. В рамките на изпълнителното производство обаче на общо основание приложимо е и правилото на чл. 78 ал. 5 ГПК, което овластява органа, осъществяващ ръководството на изпълнителния процес да съобрази договорения размер на възнаграждението с правната и фактическа сложност на произтичащите от искането действия. Граница на тази власт се явява утвърдения от Висшия адвокатски съвет размер на необходимо възнаграждение, обезпечаващо надлежно осъществяване на квалифицираната услуга.
Без съмнение законът не ограничава размера на адвокатското възнаграждение, който се определя свободно между страните по договора за правна защита и съдействие. Правилото на чл. 78 ал. 5 ГПК обаче е израз на общовалидния принцип, че на възстановяване подлежат вредите, съставляващи пряка и непосредствена последица от вредоносно поведение. От тази гледна точка, ако необходимостта на този разход за реализация правото на защита е нормативно утвърдена, а с оглед нормата на чл. 134 от Конституцията самоуправляващата се адвокатура е овластена да регламентира механизъм за обезпечаването на квалифицираната услуга, размерът на този вид разход пряко зависи от направения избор на адвокат. Ето защо длъжникът дължи да възстанови сума, съизмерима със степента на сложност на конкретното производство от фактическа и правна страна. Изборът на взискателя да си осигури конкретен адвокат, предпоставящ и заплащане на договореното възнаграждение не ангажира правната сфера на длъжника.
Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения (Наредбата) разграничава минималното възнаграждение с оглед естеството на предоставената защита и съдействи като чл. 10 от Наредбата визира пет самостоятелни хипотези за остойностяване на минимално необходимото възнаграждение. Процесуалният закон еднозначно обуславя принудителното изпълнение от осигурена на длъжника възможност да изпълни задължението си доброволно. Наложената от бездействието на длъжника правнорегламентирана процедура обуславя необходимост от съдействие за подготовка на книжа и сезиране с искането на компетентния орган - чл. 10 т. 1 от Наредбата. Тази хипотеза не държи сметка за предмета на изпълнение, а и удовлетворяването на притезанието в предвидената за целта процедура освобождава адвоката от принципно възможния ангажимент в следващата фаза на изпълнението. Същевременно обаче възприетият размер на минимално възнаграждение от 200 лв. в контекста на чл. 36 ал. 2 от Закона за адвокатурата покрива обезпечава типичните усилия на адвоката при участието му в тази фаза на изпълнителното производство.
Хипотезата на чл. 10 т. 2 от Наредба № 1 утвърждава механизъм за остойностяване адвокатския труд с оглед естеството на изпълняемото право — парично задължение в следващата фаза на принудителното изпълнение. Този извод се налага от изрично указание, че процесуалното представителство, защита и съдействие е свързано с извършване на действия с цел удовлетворяване на вземането. Очертаните действия предполагат упражняване на принуда, което е невъзможно във фазата на доброволно изпълнение. Ето защо логично следва извод, че двете хипотези, обуславащи припокриващи по съдържание действия, касаят двете относително самостоятелни фази на изпълнителното производство – на опосредено от съдебния изпълнител доброволно изпълнение и на същинско принудително изпълнение.
От доказателствата се налага извод, че вземането обект на изпълнение е погасено чрез плащане, предприето в рамките на срока за доброволно изпълнение. Тъй като гарантираният срок за доброволно изпълнение изключва възможността да бъдат предприети действия, насочени към удовлетворяване на вземането, ангажимент за процесуалния представител на взискателя в тази фаза на производството не съществува. В тази фаза на производството както съдебният изпълнител, така и взискателят, съответно неговият процесуален представител, дължат да се въздържат от действия с цел удовлетворяване на вземането. Обезпечителните мерки и в рамките на изпълнителното производство целят да осигурят последващите изпълнителни действия, поради което предприемането им не обосновава приложение на чл. 10 т. 2 от Наредба № 1.
Понеже граница на отговорността за обезвреда се явява пряката и непосредствена причинно-следствена връзка между укоримо от правния ред поведение и причинената вреда, осуетената втора фаза на изпълнителното производство не обуславя формиране на възнаграждение при условията на чл. 10 т. 2 от Наредба № 1. Ето защо длъжникът дължи да възстанови тези разноски, които са били необходими за реализация на вземането. Платената сума в срока за доброволно изпълнение изключва нуждата от процесуално представителство в следващата фаза на изпълнителното производство и за предприемане на каквито и да било действия с цел удовлетворяване на вземането – това е станало доброволно. Без съмнение взискателят е в правото си предварително да ангажира адвокат и за втората фаза на изпълнителното производство. Аналогично на правилото на чл. 79 ал. 1 т. 3 ГПК обаче няма причина взискателят да държи отговорен длъжника за възстановяване на разходи, касаещи хипотетично възможни, но неосъществени действия. По тези съображения настоящият състав приема жалбата за основателна като постановлението следва да бъде отменено за определеното възнаграждение за адвокат над сумата от 200,00 лв.
Очертаното от чл. 79 ал. 1 т. 3 ГПК лишава от правно значение полаганите от процесуалния представител усилия в рамките на предходно образуваното изпълнително производство. Липсата на доброволно изпълнение преди образуването на изпълнителното дело ангажира длъжника да възстанови сторените разноски, доколкото са били необходими за реализацията му във висящото изпълнително производство.
Нормата на чл. 79 ГПК не отдава значение на процесуалното поведение на длъжника в рамките на предхождащото го исково производство, поради което безпредметно остава обсъждането и на доводите в отговора по жалбата, основани на такива обстоятелства.
По изложените съображения постановлението следва да бъде отменено в обжалваната му част.
Мотивиран от изложеното настоящият състав на Софийски градски съд
РЕШИ
ОТМЕНЯ на основание чл. 435 ал. 1 предл. последно ГПК разпореждане от 19.12.2018 г. като НАМАЛЯВА на основание чл. 78 ал. 5 ГПК адвокатското възнаграждение, възложено в тежест на З. „А.Б.“ ЕООД до сумата от 200,00 лв.
Решението не подлежи на обжалване - чл. 437 ал. 4 изр. второ ГПК.
Препис от решението да бъде изпратен на ЧСИ М. за сведение и изпълнение.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: