№ 131
гр. Плевен, 12.04.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛЕВЕН, VI ВЪЗ. ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и втори март през две хиляди двадесет и
втора година в следния състав:
Председател:СИЛВИЯ ЦВ. КРЪСТЕВА
Членове:РЕНИ В. ГЕОРГИЕВА
ГЕОРГИ ИЛ. АЛИПИЕВ
при участието на секретаря ИВАЙЛО П. ЦВЕТКОВ
като разгледа докладваното от ГЕОРГИ ИЛ. АЛИПИЕВ Въззивно
гражданско дело № 20224400500088 по описа за 2022 година
Въззивното гражданско производство, пред Окръжен съд – гр. Плевен е
образувано на основание въззивна жалба от адв. Г.Ч., като процесуален
представител на С. Р. С., срещу решение №1468/15.12.2021 г. постановено по
гр.д. № 4744/2021 г. по описа на Районен съд – гр. Плевен.
Въззивният жалбоподател твърди, че обжалваното решение е
необосновано и незаконосъобразно в отхвърлителната му част за разликата
над сумата от 315.23 лв. до пълно претендирания размер от 491.74 лв. Излагат
се твърдения, че в сключения между страните договор за потребителски
кредит № 533705/06.10.2018г., ГПР е посочен като цифрово изражение в
размер на 36%, без да се конкретизира какво се включва в него. На следващо
място се твърди, че съгласно заключението по извършената съдебно
счетоводна експертиза ГПР възлизал в размер на 100% ако към него била
причислена неустойката, като само на това основание договорът за кредит се
явявал недействителен. Сочи се, че предвидената в процесния договор
неустойка била нищожна, тъй като не изпълнявала основните си функциите.
Позовавайки се на тези възражения, моли първоинстанционното решение да
бъде отменено в обжалваната му част, като вместо него да бъде постановено
1
друго, с което предявеният иск да бъде уважен в пълен размер. С жалбата не
се правят искания за събиране на доказателства.
Въззиваемата страна „Стик-Кредит“АД с ЕИК ***, чрез процесуалния
си представител адв. Д., изразила становище, че въззивната жалба е
неоснователна, а решението на районния съд е правилно и законосъобразно в
отхвърлителната част и като такова следва да бъде потвърдено.
Депозирана е насрещна въззивна жалба от „Стик-Кредит“АД с ЕИК
***, чрез процесуалния си представител адв. Д., с която се навеждат
твърдения за недопустимост на първоинстанционното решение.
Алтернативно, в случай че първоинстанционното решение бъде прието за
допустимо се моли да бъде отменено, в частта с която е уважена исковата
претенция на ищцовата страна за сумата от 315.23 лв.
Депозиран е отговор на насрещна въззивна жалба от С. Р. С. чрез
пълномощник, в която се изразява становище да се остави без уважение
депозираната от „Стик Кредит“ АД с ЕИК *** насрещна въззивна жалба, като
неоснователна, като оспорва съображенията на процесуалния представител на
ответното дружество, изложени в същата. Поддържа депозираната въззивна
жалба.
Въззиваемата страна „Стик-Кредит“АД в съдебно заседание не се явява
и не се представлява. С молба от 22.03.2022г. заявява, че поддържа подадения
отговор на въззивна жалба, с който изразява становище, че въззивната жалба е
неоснователна. Моли се да бъде оставено в сила решението на районния съд,
в частта с която е отхвърлен иска за сумата над 315.23 лв. като правилно и
законосъобразно. На следващо място се моли да се обезсили като
недопустимо или незаконосъобразно или неправилно решението на първата
инстанция, в частта в която е уважена исковата претенция за сумата от 315.23
лв. Претендира се присъждане на направените по делото разноски.
Въззивната страна С.С. в съдебно заседание не се явява, не се
представлява. На 21.03.2022г. по делото е постъпило писмено становище от
С., чрез процесуалния си представител адв. Ч.. В него се моли депозираната
въззивна жалба да бъде уважена, като първоинстанционното решение бъде
отменено в обжалваната част. Претендира се присъждане на направените по
делото разноски, както и се прави възражение за прекомерност на
направените от ответната страна разноски.
2
ВЪЗЗИВНИЯТ СЪД, като извърши проверка по допустимостта на
въззивната жалба съгласно чл. 267, ал.1 ГПК при съответно прилагане на чл.
262 ГПК, установи следното:
Въззивната жалба е подадена в срок, срещу съдебен акт, подлежащ на
обжалване, от надлежна страна, която има правен интерес да обжалва
решението, поради което е процесуално допустима и следва да бъде
разгледана по същество.
С обжалваното решение, районният съд осъдил „СТИК- КРЕДИТ“ АД,
ЕИК ***, да заплати на С. Р. С., ЕГН **********, сумата от 315, 23 лв.,
представляваща недължимо платени суми по договор за потребителски
кредит № 533705/ 06.10.2018 год., ведно със законната лихва, считано от
датата на подаване на исковата молба /21. 07. 2021 год./ до окончателното
изплащане на сумата, като за разликата до 491, 74 лв. отхвърлил иска като
неоснователен.
Осъдил „СТИК- КРЕДИТ“ АД, ЕИК ***, да заплати на С. Р. С., ЕГН
**********, сумата от 110, 26 лв., представляваща деловодни разноски по
компенсация.
Осъдил „СТИК- КРЕДИТ“ АД, ЕИК ***, да заплати на адв. Г.Г. Ч. от
Софийска адвокатска колегия адвокатско възнаграждение по чл. 38 ал. 2 от
ЗА в размер на 192, 32 лв.
Настоящият съдебен състав счита, че първоинстанционното решение е
валидно и допустимо. Не е допуснато нарушение на императивни материални
норми.
Плевенски окръжен съд, след като прецени събраните по делото
доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт и възраженията на страните, намира за установено
следното:
Предявени са за разглеждане обективно кумулативно съединени искове
с правно основание чл. 26, ал.1, предл. 1, 2 ЗЗД и чл. 55, предл.1 от ЗЗД.
За да постанови обжалваното решение, Районен съд – гр. Плевен приел,
3
че фактическият състав на предявените искове са доказани по основание.
Подробни съображения са изложени, след извършен внимателен анализ на
приложените по делото доказателства. Първоинстанционният съд приел, че
между страните е съществувало валидно облигационно отношение по силата
на потребителски кредит № 533705/ 06.10.2018 год. По силата на последния,
ответникът „Стик- Кредит” АД, отпуснал на длъжника С. Р. С. потребителски
кредит в размер на 1300лв., със срок на погасяване 12 месеца. От клаузите на
договора, се установявало, че страните уговорили следните параметри: вноска
по кредита в размер на 209, 87 лв., ГПР 49,32%, годишен лихвен процент:
36%, като общата дължима сума по кредита възлизала на 1604.60 лв.
Съгласно клаузите на договора заемателят се задължил в 3- дневен срок от
получаване на сумата по договора да предостави на заемодателя едно от
следните обезпечения, а именно: поръчител- физическо лице, което следва да
отговаря на определени условия, или банкова гаранция. В чл. 20 от договора
било посочено, че в случай на неизпълнение на задължението за предоставяне
на обезпечение, респ. други задължения, посочени в чл. 17, 18 и 19
заемателят дължи неустойка в размер на 2 518, 44 лв.
От заключението на неоспорената от страните и приета по делото
съдебно-счетоводна експертиза се установило, че годишният процент на 11
разходите (ГПР), при използване на установената формула по чл. 19 ал. 2 от
ЗПК и съобразяване в случая на размер на главница и договорна лихва, се
изчислява на 42. 58 %. Вещото лице посочило, че ГПР би възлязъл на над 100.
00 %, ако при изчисляването му се включи и реално платената от ищеца
неустойка в размер на 315, 23 лв. Установява се още от експертното
заключение, че ищецът е заплатил в полза на ответното дружество сума в
размер на 1 791, 74 лв., като с нея са били осчетоводени като платени
главница в размер на 1 300 лв., договорна лихва в размер на 105, 07 лв.,
наказателна лихва в размер на 1, 50 лв., неустойка в размер на 315, 23 лв.,
такси по тарифа в размер на 59, 94 лв. и разноски за удостоверение в размер
на 10,00 лв.
Въз основа на анализа на тези доказателства, съдът приел, че
начислената неустойка в размер на 913, 84 лв., надвишава половината от
главницата по заема и като такава не съответства на въведените й функции, а
именно да служи за обезпечение, обезщетение и санкция в случай на
4
неизпълнение на договорните задължения.
Неустойката по чл. 20 от договора като обезщетение за неизпълнение на
акцесорно задължение, което не попада в общите разходи и не би могло да
бъде взето предвид при изчисляване на ГПР.
В резултат на доказателствата по делото, първоинстанционният съд
приел, че посочената неустоечна клауза от процесния договор за кредит, на
която ответникът основал претенцията си за неустойка е нищожна и като
такава не породила права и задължения за страните по заемното
правоотношение.
Пред първата и въззиваната инстанция страните не спорят по
осъществените в правната действителност факти, единствено спорни са
породените от тях правни последици. Независимо от това и във връзка с
наведените във въззивната жалба оплаквания съдът приема следното:
По отношение на въведеното с въззивната жалба възражение, че в ГПР
следва да се включва и предвидената в чл. 20 от договора неустойка,
настоящият съдебен състав счита следното. Изхождайки от обстоятелството,
че основната функция на неустойката е санкционна, проявяваща се при
неизпълнение на договорно задължение от една от страните по съглашението,
не би могло да се счита за част от годишния процент на разходите върху
заетата сума. Налице е разлика между функцията на ГПР и тази на
неустойката. При ГПР се цели да се създаде представа у потребителя в какъв
размер биха били общите разходите по отпуснатия потребителски заем, като
тези разходи се изразяват в проценти, докато основната функция на
неустойката е санкционна, активираща се при неизпълнение на договорно
отношение. Следващ аргумент, за това, че неустойка не следва да се
причислява към ГПР е обстоятелството, че се проявява тогава, когато е
налице неизпълнение на договорно задължение от неизправната по договора
страна, тоест възникването и е поставено под условие. На следващо място
изрично нормата на чл. 19, ал.3, т.1 ЗПК гласи, че „При изчисляване на
годишния процент на разходите по кредита не се включват разходите: които
потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за
потребителски кредит“, което се припокрива с фактическия състав
неустойката, предвидена в нормата на чл. 92 ЗЗД. Действително в настоящия
случай начислената неустойка е в размер на 913, 84 лв., което надвишава
5
половината от стойността на главницата по заема и като такава не съответства
на въведените й функции, а именно да служи за обезпечение, обезщетение и
санкция в случай на неизпълнение на договорните задължения. По тази
причина настоящият съдебен състав я намира за нищожна, което от своя
страна не води до нищожност на целия договор. Неустойката в настоящия
случай представлява обезщетение за неизпълнение и не е адекватно да се
приравнява на възнаградителна лихва, каквото е твърдението на въззивния
жалбоподател, за да бъде включена в ГПР, тъй като по смисъла на
уговореното тя няма такава функция.
По отношение на възражението въведено от въззивния жалбоподател,
относно непосочването на основни данни, при които е формиран ГПР,
настоящата инстанция счита следното. В договора за потребителски кредит
ясно е посочен процента на ГПР, възлизащ на 49.32%. Съгласно съдебно-
счетоводната експертиза действителния му размер е по-нисък, като възлиза на
42.58%, което не е в нарушение на цитираното Решение от 15.03.2012г. по
дело С – 453/10 – Словакия, доколкото там е установена заблуждаваща и
нелоялна практика, състояща се в посочването в договора за кредит на по-
нисък от действителния годишен процент на разходите, подтикваща
потребителите да взимат решение за сделка, което в противен случай не биха
взели.
Отделно от това в т.30 от Решение С 290/19г. на СЕС е посочено, че
задължението за информиране, залегнало в член 10, параграф 2 от Директива
2008/48, предвижда, че договорът за кредит трябва да посочва ясно и кратко
ГПР, което допринася за постигането на целите, преследвани с тази директива
(в този смисъл решение от 5 септември 2019 г., Pohotovos, C-331/18,
EU:C:2019:665, т. 42 и цитираната съдебна практика), и по-специално за
високо ниво на защита на интересите на потребителите.
С оглед изложеното настоящата инстанция не счита, че непосочването
на основни данни при които е формиран ГПР в настоящата хипотеза е
основание да се счита договорът за кредит за нищожен.
Относно въведените възражения в насрещната въззивна жалба, касаещи
недопустимост на първоинстанционното решение, тъй като не било ясно дали
заплатената от ищеца сума представлявала главница, възнаградителна лихва
6
или неустойка, настоящия състав намира следното. Възражението е относимо
към предявения при условията на обективно кумулативно съединяване на иск
по чл. 55, ал. 1. пр.1 ЗЗД, но неоснователно по следните съображения.
При предявения иск по чл. 55, ал.1, пр.1 ЗЗД ищецът следва да докаже
обедняване на едно лице, обогатяване на друго, причинно следствена връзка
между тях. В настоящия случай елементите на фактическия състав са
доказани, като ищецът следва да докаже единствено размера на обедняването,
респ. обогатяването на насрещната страна, но не и какво точно е било
погасено с конкретната сума, съотнесена към задълженията по сключения
договора за кредит. По тези съображения, ОС-Плевен намира наведеното от
въззиваемата страна възражение за неоснователно.
По отношение на въведеното възражение от страна на „Стик кредит“
АД, за недопустимост на първоинстанционното решение, поради неправилно
извършена процедура по изменение на иска от страна на ищеца, настоящата
инстанция намира следното.
С депозирана молба пред първоинстанционния съд, ищецът поискал
предявеният от него иск в размер на 25 лв. да бъде увеличен до размера на
491.74 лв. Съдът не връчил препис от молбата на ответната страна за
становище, като с определение от 03.12.2021г., допуснал изменение на
предявения иск по чл. 55, ал.1, пр. ЗЗД чрез неговото увеличаване до размера
на 491.74 лв. Изменение на доклада по делото също не било извършено.
Настоящият съдебен състав намира, че така направеното изменение на иска,
чрез неговото увеличаване е извършено правилно и законосъобразно. В
Определение № 60521 от 28.09.2021г. постановено по т.д. № 1532 по описа за
2020г. на ВКС, е разгледан въпросът дали при всяко изменение на иска съдът
дължи нов доклад, като отговорът е, че „Такова задължение на съда не
възниква в случаите, когато извършеното изменение касае само размера на
предявения иск и не се отнася до неговото основание, съответно няма
промяна в заявените правопораждащи факти, която да обуслови
необходимост от ново разпределение на доказателствената тежест“. Именно
такава е и настоящата хипотеза, в която след извършения от
първоинстанционния съд доклад е подадена молба, с която се иска изменение
на размера на предявения иск и е уточнено, че се иска само увеличаване на
неговия размер, но не са въведени никакви нови фактически твърдения,
7
свързани с основанието на иска. С оглед изложеното настоящата инстанция
намира така направеното изменение на иска за правилно и законосъобразно,
поради което и възражението следва да бъде счетено за неоснователно.
По изложените съображения и с оглед платената от длъжника сума в
размер на сумата от 315,23 лв., съдът намира същата за недължимо платена,
която на основание чл.55, ал.1, предл.1 от ЗЗД следва да бъде възстановена от
дружеството ответник на длъжника.
По изложените съображения въззивният съд счита, че решението на
районния съд е правилно и законосъобразно, постановено при спазване на
материалния закон и процесуалните превила и следва да бъде потвърдено.
По отношение на разноските.
Предвид направеното възражение за прекомерност от въззивната страна
С.С., настоящият съдебен състав счита последното за основателно поради
следните съображения.
По делото са представени доказателства, от които е видно, че
заплатеният адвокатски хонорар от въззиваемата страна „Стик кредит“ АД
възлиза в размер на 500 лв. При направено искане по чл.78, ал.5 ГПК от
въззивната страна, съдът трябва да вземе предвид всички обстоятелствата, от
значение за преценката за фактическа и правна сложност на делото, като броя
на предявените искове, извършените от страните процесуални действия в
хода на процеса, правната сложност на казуса и доколко по него има
установена задължителна съдебна практика, на колко инстанции е гледано
делото и дали във следващите инстанции са събирани нови доказателства и
др. В настоящия случай се установява, че са били предявени два иска при
условията на обективно кумулативно съединяване, като производството е
приключило в едно съдебно заседание, без явяване на процесуалния
представител на въззиваемата страна. По делото не са събирани нови
доказателства и не са установявани нови обстоятелства.
От друга страна настоящият съдебен състав, като съобрази
доказателствените факти и доказателствата, които ги обективират и
дължимото правно разрешение на повдигнатите правни въпроси, счита че
делото се характеризира с относително висока правна сложност.
8
Като отчете конкретната фактическа и правна сложност на делото,
настоящият състав намира, че действително заплатеното от въззиваемата
страна адвокатско възнаграждение от 500 лв. е прекомерно и следва да бъде
намалено до размера на 400 лв.
С оглед изхода на делото по депозираната въззивна жалба и поради
това, че последната е оставена без уважение, на въззиваемата страна „Стик -
Кредит“ АД, следва да бъдат присъдени, направените разноски във
въззивната инстация за адвокатско възнаграждение, в размер на 400лв., на
основание чл. 273 вр. чл. 78, ал.3 и чл. 80 ГПК.
На въззивната страна С.С., поради това, че насрещната въззивна жалба,
подадена от „Стик-кредит“ АД е оставената без уважение, следва да се
присъдят направените във въззивната инстанция разноски за заплатена
държавна такса в размер на 25 лв., на основание чл. 273 вр. чл. 78, ал.3 и чл.
80 ГПК
С оглед това, че насрещната въззивна жалба, депозирана от „Стик -
Кредит“ АД е оставена без уважение, на основание чл. 38 ал. 2 от ЗА,
дружеството следва да бъде осъдено да заплати на процесуалния
представител на ищеца - адв. Г.Ч. от САК, адвокатско възнаграждение в
размер на 300лв., съобразно нормата на чл.7, ал.2, т.1 и т.2 от Наредба №1 от
09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
При този изход на делото и на основание чл. 78 ал. 1 и 3 от ГПК
въззивникът С. Р. С. следва да бъде осъден да заплати на ищеца деловодни
разноски по компенсация в размер на 375 лв.
По изложените съображения и на основание чл. 272 вр. чл. 271, ал.1,
пр.1 ГПК, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА като ПРАВИЛНО и ЗАКОНОСЪОБРАЗНО
Решение № 1469/15.12.2021 г. постановено по гр. д. № 4747/2021 г. по описа
на Районен съд Плевен.
ОСЪЖДА на основание чл. 273 вр. чл. 78, ал.3 и чл. 80 ГПК С. Р. С. от
гр. Плевен, ЕГН ********** ДА ЗАПЛАТИ на „Стик - Кредит“ АД, ЕИК
9
***, със седалище и адрес на управление гр. Шумен, ***, представлявано от
Х. М. Т., сумата от 375 (триста седемдесет и пет лв.) лева, представляваща
разноски във въззивното производство по компенсация.
ОСЪЖДА „СТИК- КРЕДИТ“ АД, ЕИК ***, със седалище и адрес на
управление гр. Шумен, ***, представлявано от Х. М. Т., да заплати на адв.
Г.Г. Ч. от Софийска адвокатска колегия, адвокатско възнаграждение по чл. 38
ал. 2 от ЗА в размер на 300 лв.
РЕШЕНИЕТО на основание чл. 280, ал.3 , т.1, пр.1 от ГПК не подлежи
на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10