Р Е Ш Е Н И Е №
260365
15.06.2022 г., гр. Пловдив
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИ
РАЙОНЕН СЪД, XIІ-ти гр. състав, в
открито съдебно заседание на тринадесети април две хиляди двадесет и втора година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: ВЛАДИМИР РУМЕНОВ
при секретаря Катя
Грудева, като разгледа докладваното от
съдията гр. д. № 9306/2020 г. по описа на същия съд, за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл. 235 от ГПК
– решение по исков спор.
Делото е образувано по предявени от „Кредит Инс“АД, ЕИК *********, със
седалище, съдебен и адрес на управление
в София, бул. „Цар Борис ІІІ „ № 19 ет. 1
вх. В, ап. 6 , против Г.Р.Е. ( Ц.
) , ЕГН **********,***, искове с правно
основание чл. 422 от ГПК, вр. с чл. 79, чл. 86 от ЗЗД и чл. 240 от същия закон,
чл. 9 и сл. от ЗПК, чл. 6 и сл. от ЗПФУР, и чл. 55 от ЗЗД, евентуално – чл. 55
от същия закон.
В исковата молба се твърди, че между страните
имало договор за предоставяне на финансова услуга ( потребителски кредит
„Екстра ) от разстояние, под номер
80444, сключен на дата ***. По силата на договора , Е. получила в заем сумата
от 500 лв., които трябвало да върне заедно с договорна лихва в общ размер от
165 лева , или общо 665 лева. . Договорено било също така и задължение на
длъжника да представи обезпечение на вземането на кредитора , като за тази цел,
ищецът имал сключен договор за предоставяне на гаранции за потребителски
кредити с трето на спора лице , „Бикнел Корп„
АД, № ***. По силата на договора , третото лице се задължило да
гарантира вземанията на кредитодателя по договорите му за кредит , ако тази
опция е избрана от съответния кредитополучател при подаване на заявката му за
отпускане на кредит и същата е била
одобрена. Срещу тази гаранция, кредитополучателя се задължил да заплати
гаранционно възнаграждение ( такса „Гарант „) в общ размер от
371.25 лева. По този начин , общия размер на дължимите плащания
станал 1036. 25лв. , платими на
11 равни месечни вноски от по 94.20 лева, с падеж от 21.10.2018год. –
21.08.2019 г. Кредитодателят се задължавал
да събира вноските за такса „гарант „ от името и за сметка на гаранта.
Ответникът платил първите две вноски съобразно
погасителния план. От третата по ред вноска били платени само дължимите
лихви и таксата „Гарант“. Срокът
на плащане на вноските бил удължен, но до 21.10.2019г. кредитополучателят не
платил нито една от вноските по кредита и по този начин изпаднал в забава. Останали неплатени следните суми: 409.10 лв. главница, 135 лв. договорна лихва
за периода 21.09.2018г. – 21.10.2019г.; 292.46 лв. договорна такса
„Гарант“, 27.40 лв. , и законна лихва за
забава върху главницата от датата на подаване на заявлението до окончателното
изплащане на вземането.
За плащането на тези вноски ищецът се снабдил
със заповед за плащане № 10133, издадена по частното дело № 18429 по описа на
ПРС за 2019г . Длъжникът подал възражение против така издадената заповед. Затова ищецът иска от съда да постанови
решение , с което да установи спрямо ответника съществуването на вземането за
посочените по – горе суми.
Евентуално , ако не се установи
съществуването на договора между страните , ищецът иска да се осъди ответника
да заплати на ищеца сума от 250 лева като дадена без основание , законната
лихва върху тази сума от датата на подаването на исковата молба – 30.07.2020г.,
до окончателното изплащане на вземането .
Ищецът претендира и да се присъдят
направените по делото разноски.
С
оглед изложените в исковата молба факти, водят се субективно съединени искове с правно
основание чл. 422 от ГПК, вр. с чл. 79, чл. 86 от ЗЗД и чл. 240 от същия закон,
чл. 9 и сл. от ЗПК, чл. 6 и сл. от ЗПФУР, съединен с иск по чл. 55 от ЗЗД.
Ответникът
оспорва иска като неоснователен, отрича съществуването на договор за кредит:
нямало получена от нея заемна сума, а и
договора не бил подписан от нея. Направено е
правопогасяващо възражение, че вземането е погасено по давност, а
договорът като цяло и отделни негови клаузи били недействителни на основанията
по чл. 22 от ЗПК и чл. 143 от ЗЗП. Моли се исковете да бъдат отхвърлени и да се
присъдят сторените по делото разноски.
Вещото
лице по проведената счетоводна
експретиза дава заключение , че сумата от 500 лева е изцяло усвоена от Е. на дата 25.09.2018г.
Чрез каса на „Изи Пей „ АД. Превода ( до
каса ) е нареден от ищеца. По договора,
ответника платил общо 250 лева , , като със сумата от 200 лева са погасени
изцяло първите две вноски с дати на
падеж съответно 21.10.2018г и
21.11.2018г. , общо 188.40 лева , и част
от вноската с падеж 21.12.2018г, , от която са
погасени 11.29 лева от таксата „гарант „ и 0.31 лева лихви за забава. В
„Кредит инс „ АД , на основание чл. 5 от договора , крайния срок за погасяване
на кредита е удължен с още един месец,
като в резултат на това , към договора е включена още една месечна
вноска от 48.75 лева ( договорна лихва и такса гарант ),а впоследствие, ищецът
платил още 50 лева, с които погасил
вноската и още 1.25 лева лихви за забава.Към датата на изготвянето на
експертизата, остават за плащане съобразно договореното още 409.10 лева от
главницата , 135 лева възнаградителна лихва и
292.46 лева от таксата „гарант „
. Обезщетението за върху непогасената част от главницата за периода, посочен в исковата молба , а
именно от 22.01.2019г. До 21.10.2020г. , е 29.61 лева.
Исковете са
допустими, при интерес от исканото установяване. Има идентичност между
вземането, описано в издадената по частното дело № 18429/19 заповед , и това, предмет на исковата молба,
спазени са и сроковете по чл. 414 и 422 от ГПК.
По
същество, съдът съобрази следното :
Страните
не спорят по съществуването на договора помежду им и съдът приема сключването
му. Съществуването му е доказано и с оглед приложената на л. 11 от делото
разписка, видно от която, ответникът е усвоил предоставената сума на 13.03.2019
г. с основание на превода „договор с № ***“ . Тъй като сумата от 500 лева е получена от Е. , а договора за заем е реален и същестуването му се предпоставя от реалното
предяване на сумата между страните, съдът приема сключването му. По делото
фигурира и копие от същия .
Установява се от наличното на л.12 от делото приложение към договора за
кредит, че страните са договорили връщането на заемната сума да стане на общо
11 равни месечни вноски от по 45.45 лева от главницата, 15 лева от договорната
лихва ( общо 165 лева ) и 33.75 лева от
таксата „гарант„ , която е в общ размер от 371.25 лева, при общ размер на
месечната вноска от 94.20 лева ( 45.45+15+33.75). По този начин, общия размер
на дължимите по договора плащания от длъжника станал 1036.25 лева ( 11 броя
вноски от по 94.20 лева). Според чл. 4 от договора , кредитополучателя избрал
кредитодателя да ангажира дружество – гарант, което гарантира за връщането на
вноските му по кредита; за гарантирането, кредититополучателя се е задължил да
плати сума от 371.25 лева.
Тъй като договорът за кредит попада под
дефиницията на чл. 9 от Закона за потребителския кредит, той следва да се подчинява
на закрепените там правила за потребителска защита на кредитополучателите. С
оглед датата на сключването му , приложима
е редакцията на ЗПК , обн. ДВ , изм., бр. 51 от дата 19.06.2018 г.
Договорът е писмен, и в него са посочени
общия размер на кредита и условията за усвояването му; лихвения процент по
кредита и условията за прилагането му – лихвения
процент е фиксиран за целия период на договора и без възможност за промяна
затова и останалите изисквания на чл. 9
и 9а от ЗПК са неприложими има посочване на годишния процент на
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към
момента на сключване на договора за кредит; има посочване на условията за
издължаване на кредита от потребителя, включително погасителен план, съдържащ
информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на
погасителните вноски,
В договора обаче липсва информация за правото
на потребителя при погасяване на главницата по срочен договор за кредит да
получи при поискване и безвъзмездно, във всеки един момент от изпълнението на
договора, извлечение по сметка под формата на погасителен план за извършените и
предстоящите плащания; тази липсва води до невъзможност на ответника да прецени
ползата или другите икономическите последици от предсрочното погасяване, и
съответно на нормата на чл. 22 от ЗПК релевира недействителност на договора в
цялост.
Отделно от това , клаузата
на чл. 4 от договора , предвиждаща плащане на такса „Гарант „ е неравноправна
по смисъла на чл. 143 от Закона за защита на потребителите. Това е така , тъй като тя води до значително
неравновесие между договорените права на страните, като облагодетелства недобросъвестно и нееквивалентно кредитора по
договора, който не получава никаква насрещна престация дори при точното си
изпълнение на задълженията по договора за кредит. Няма данни тази клауза да е индивидуално
договорена, ищецът не доказва такива преговори , следователно тази клауза е
нищожна и на основанието по чл. 146 от ЗЗП.
В тази връзка, разпоредбите на Закона за
потребителския кредит обаче „се прилагат и в случаите, когато между потребителя
и кредитора са сключени няколко договора за кредит, …… чието сключване е с цел
или резултат заобикаляне изискванията на закона“ (чл. 3 ). Затова, и за да
постигне законът целите си по чл. 2, той следва да се приложи
и по отношение на договорите, с
които потребител – кредитополучател сключва с трето лице възмезден договор за
„гаранция“ , който договор на практика
съставлява възмездно поръчителство по смисъла на чл.138 от ЗЗД. След като плащането на
тази гаранция не е обусловено от неизпълнението по договора за потребителски
кредит, а е неизбежно - дължи се и при
точно изпълнение, и с оглед това, че включването на размера на възнаграждението
по договора за гаранция води до годишен
процент на разходите, който ще надвиши законната граница от 50.05 %, клаузата
за избор на гарант по договора заобикаля разпоредбата на чл. 19 ал. 5 от ЗПК и
следва да бъде приета за нищожна на общото ( спрямо чл 146 от Закона за защита
на потребителите ) основание по чл. 26 ал.
1 предл . 2 от ЗЗД – поради заобикаляне на закона.
Не се споделя обаче довода на ищеца и за
нищожност поради противоречие с добрите нрави на клаузата, определяща размера
на кредиторовото възнаграждение. Договорът е сключен на 21.03.2016г., при фиксиран лихвен процент от 41.24 % на
годишна база, със срок от дванадесет месеца, при общ размер на възнаграждението
от 332.08 лева, разсрочено като част от месечната погасителна вноска. Затова и
договорната лихва е част от методиката, закрепена в приложение № 1 на ЗПК и
участва във формирането на годишния процент на разходите ,който на свои ред е
лимитиран императивно по размера си.
Тоест, възможния максимален размер на договорната лихва е нормативно регулиран,
макар и опосредено, при което довода за противоречие на размера на
кредиторовото възнаграждение с добрите нрави не може да бъде споделено. Съдът е
запознат с практиката на съдилищата , според която противоречаща на добрите
нрави е уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния
размер на законната лихва, (решение № 61/21.10.2015 г., т. д. № 894/2014 г. на
I т. о. на ВКС и др. ), но тази практика е формирана и следвана преди
въвеждането на максимален размер на ГПР в позитивното право.
С
оглед казаното , ответника дъли връщане само на чистата стойност на кредита,
тоест, основателен е само иска да се установи вземане на кредитора за
главницата по договора и за обезщетение за забавата в плащането й (
приложимостта на законовата норма на чл. 86 от ЗЗД не се изключва) . В
останалата им част, исковете следва да се отхвърлят .
Разноските по иска се присъждат
пропоционално .
Общият
размер на направените от ищеца по двете производства такива е 960 лева, като се
имат предвид и доплатеното в полза на вещото лице завишение на хонорара му от 40 лева. Дължат
се пропорционално на уважената част от исковете 485.02 лева (960/863.50/436.50
лева, колкото е последната). На адвоката на ответната страна се дължи хонорар
по смисъла чл. 38 от Закона за адвокатурата , съдът не може да отрече наличието
на предидената там хипотеза. Минималния хонорар, редуциран съобразно изхода на спора , е
148.51 лева.
Воден от изложеното и на основание чл.
235 от ГПК, съдът
Р Е Ш И:
Признава за установено по отношение на Г.Р.Е.
( Ц. ) , ЕГН **********,*** , че в отношенията между страните , дължи н а „Кредит Инс“АД, ЕИК *********, със
седалище, съдебен и адрес на управление
в София, бул. „Цар Борис ІІІ „ № 19 ет. 1
вх. В, ап. 6 , плащане на
следните суми по договор за потребителски кредит „Екстра от разстояние № ***, за които е издадена заповед за плащане №
10133 по ч. гр. дело № 18429/ 19 , ПРС :
409.10 лв. главница, чиста стойност на кредита ,ведно със законна лихва за забава върху главницата от
датата на подаване на заявлението (
24.10.2019гг. ) до окончателното изплащане на вземането, и 27.40 лв. обезщетение за забава в плащането
на тази стойност за период от 22.01.2019г. До 21.10.2019г , като ОТХВЪРЛЯ иска
в частта му да се установи вземане за
135 лв. договорна лихва за периода 21.09.2018г. – 21.10.2019г. и 292.46 лв. договорна такса „Гарант“, като неоснователен .
Осъжда Г.Р.Е. ( Ц. ) , ЕГН **********,***
, да заплати на „Кредит Инс“АД, ЕИК
*********, със седалище, съдебен и адрес
на управление в София, бул. „Цар Борис ІІІ „ № 19 ет. 1 вх. В,
ап. 6, сумата от 485.02 лева разноски по делото.
Осъжда „Кредит Инс“АД, ЕИК *********, със
седалище, съдебен и адрес на управление
в София, бул. „Цар Борис ІІІ „ № 19 ет. 1
вх. В, ап. 6, да заплати на адв. Р.Н.
Г. , личен номер на адвокат ***, адрес на дейност ***, сумата от 148.51 лева хонорар по делото , на осноавние чл. 38 от
Закона за адвокатурата.
Решението се обжалва пред състав на Окръжен
съд Пловдив , в срок от две седмици от датата на съобщаването му, с препис на
страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ:/п/
Вярно с оригинала!ВГ