Решение по дело №428/2024 на Административен съд - Кюстендил

К. И. К. от [населено място], [улица]чрез пълномощника адвокат Д. З., съдебен адрес [населено място], [улица]оспорва решение №1040-09-28/16.07.2024г. на директора на ТП на НОИ - [област], с което е отхвърлена като неоснователна жалбата на лицето срещу разпореждане №091-00-1154-3/31.05.2024г. на ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ - [област]. С последните е отказано отпускането на парично обезщетение за безработица по чл.54а от КСО. Развиват се съображения за незаконосъобразност на акта, поради съществено нарушение на административнопроизводствените правила и противоречие с материалноправните разпоредби. Претендират се разноски.

Ответникът чрез процесуалния представител изразява становище за неоснователност на жалбата по съображения, изложени в писмени бележки. Претендира се юрисконсултско възнаграждение. Прави се възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на жалбоподателя.

Кюстендилският административен съд след като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено следното:

К. И. К. е подала заявление вх.№091-00-1154/11.12.2023г. за отпускане на парично обезщетение за безработица на основание чл.54а от КСО.

От събраните в хода на административното производство доказателства се установява, че за периода от 06.09.2017г. до 17.12.2017г., от 30.04.2018г. до 07.12.2018г., от 11.02.2019г. до 01.12.2019г., от 03.03.2020г. до 05.06.2020г., от 27.11.2020г. до 11.06.2021г., от 10.09.2021г. до 12.12.2022г., от 22.02.2023г. до 20.08.2023г. лицето е работило във Великобритания, за периода от 16.10.2023г. до 08.12.2023г. – в [държава], след което трудовото правоотношение е прекратено, поради изтичане на договора /вж. прекратяване на договора л.28/. След това лицето се е завърнало в България и от 11.12.2023г. е регистрирано в „Бюро по труда“ – [област] към Агенция по заетостта като търсещо работа лице /срав. регистрационна карта/.

В резултат на сезирането ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ [населено място] издал разпореждане №091-00-1154-3/31.05.2024г., с което на основание чл.54ж, ал.1 от КСО във вр.с чл.11, §3, б.“а“ и чл.65, §2 от Регламент (ЕО) №883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29.04.2004г., отказал отпускането на парично обезщетение за безработица по чл.54а от КСО. Органът е приел, че основния принцип, съгласно чл.65, §2 от Регламент (ЕО) №883/2004, за изплащане на обезщетение за безработица е, че то се предоставя от институцията в държавата по пребиваване на лицето по време на последната му заетост. Промяна е допустима към държавата по пребиваване по време на последната заетост, когато тя е различна, по съображения, че през периода на последната заетост, лицето е запазило тесни връзки с държавата по пребиваване, където се завръща след края на заетостта. Анализирайки доказателствата по преписката органът е счел, че [държава] не се явява нито държава по последна заетост /доколкото лицето продължителен период от време – 2017г.-2023г. е работило във Великобритания/, нито по пребиваване, поради което няма основание да се извършва преценка на право на обезщетение за безработица по българското законодателство.

Срещу разпореждането е подадена жалба по административен ред /вж. жалба/. Извършвайки преценка и анализ на събрания доказателствен материал директорът на ТП на НОИ [населено място] издал оспорения административен акт - решение №1040-09-28/16.07.2024г., с което е отхвърлена като неоснователна жалбата на К. И. К. срещу разпореждане №091-00-11543/31.05.2024г. на ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ - [област]. Мотивите се припокриват с мотивите по разпореждането.

С оглед на така установената фактическа обстановка по делото съдът счита жалбата за допустима, като подадена срещу акт, подлежащ на оспорване по съдебен ред, в срок, от процесуално легитимен субект и пред компетентен да я разгледа съд. След служебна проверка законосъобразността на оспорения административен акт на основанията по чл.146 от АПК и оплакванията в жалбата, съдът намира същата за основателна, по следните съображения:

Оспореното решение е валиден административен акт, тъй като е издадено от компетентен орган, при спазване изискването за форма с оглед на чл.117, ал.3 и ал.5 от КСО във вр. чл.59 от АПК и при спазване на административно процесуалните правила. Същото е и мотивирано, доколкото органът е изложил мотиви – правни и фактически, обосноваващи изводите му за неоснователност на подадената пред него жалба. Тези съображения важат и за разпореждане №091-00-1154-3/31.05.2024г.

Съдът намира актовете за материално незаконосъобразни по следните съображения: Европейското право определя общите правила и принципи, които трябва да бъдат спазвани от всички национални органи, институции за социална сигурност и от съда, при прилагането на националните закони, като към настоящия момент тези общи правила и принципи се съдържат в Регламент (ЕО) №883/2004, както и в Регламент (ЕО) №987/2009. С първия регламент са въведени материалноправните правила, принципи и разпоредби в сферата на координацията на системите за социална сигурност на държавите членки. Механизмът на координация на системите за социална сигурност, включващ и обезщетенията за безработица, се основава на четири основни принципа: определяне на приложимото законодателство; равенство в третирането; сумиране на периоди на заетост, осигуряване или пребиваване и износ на обезщетения. По отношение на обезщетенията за безработица общият принцип за определяне на приложимото законодателство е, че лице, упражняващо доходоносна дейност, следва да принадлежи към схема за социална сигурност на държавата, на чиято територия е заето или самостоятелно заето. Специални правила, представляващи изключения от общия принцип, че държавата-членка по последна заетост като компетентна държава отговаря за предоставянето на обезщетения за безработица, са регламентирани в чл.65 от Регламент (ЕО) №883/2004.

Нормата на чл.65, §2 от горепосочения Регламент гласи, че напълно безработно лице, което по време на последната си дейност като заето или като самостоятелно заето лице е пребивавало в държава-членка, различна от компетентната държава-членка и което продължава да пребивава в тази държава-членка или се върне в тази държава-членка, се поставя на разположение на службите по заетостта в държавата-членка по пребиваване. Без да се засяга чл.64, напълно безработно лице може, като допълнителна мярка, да се постави на разположение на службите по заетостта в държавата-членка, в която то последно е осъществявало дейност като заето или като самостоятелно заето лице. Безработно лице, без да е пограничен работник, което не се върне в неговата държава-членка по пребиваване, се поставя на разположение на службите по заетостта на държавата-членка, чието законодателство за последно е било подчинено.

Съгласно чл.65, §5 от Регламент (ЕО) №883/2004 a) Безработното лице по първото и второто изречение на §2 получава обезщетения в съответствие със законодателството на държавата-членка по пребиваване както ако спрямо него се е прилагало това законодателство по време на последната му дейност като заето или като самостоятелно заето лице. Тези обезщетения се предоставят от институцията по пребиваване. б) Въпреки това, работник, без да е пограничен работник, на когото са били отпускани обезщетения за сметка на компетентната институция на държавата-членка, на чието законодателство е бил подчинен при завръщането си в държавата-членка по пребиваване първо получава обезщетения в съответствие с чл.64, като получаването на обезщетения в съответствие с буква а) се спира за периода, през който той получава обезщетения съгласно законодателството, на което последно е бил подчинен.

Безспорно е, че като лице с българско гражданство К. И. К. попада в персоналния обхват на Регламент (EО) №883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 година за координация на системите за социално осигуряване, съгласно чл. 2, § 1 от същия. Установено по безспорен начин е и времето на пребиваване в Нидерландия, поради трудова заетост на лицето, както и че от 11.12.2023г. жалбоподателката е регистрирана в „Бюро по труда“ - [област], като търсещо работа лице, както и че трайно се е установил да живее в [държава].

В случая правният спор е свързан с тълкуването и прилагането на термина „пребиваване“. Според легалната дефиниция, дадена в чл.1, §3, б.“й“ от Регламент (EО) №883/2004, това е мястото, където лицето обичайно пребивава, а според определението на б.„к“, „престой“ означава временно пребиваване. Критерии за определяне на мястото на обичайно пребиваване на лицето са регламентирани в чл.11, §1 от Регламент (ЕО) №987/2009 /Регламента по прилагането/. Според тази норма 1. При различия в становищата на институциите на две или повече държави-членки относно определяне на пребиваването на лице, за което се прилага основният регламент, тези институции установяват с взаимно съгласие центъра на интересите на съответното лице въз основа на цялостна оценка на наличната и информация относно релевантните факти, които може по целесъобразност да включват: а) продължителността и непрекъснатото пребиваване на територията на съответните държави-членки; б) положението на лицето, включително: i) естеството и специфичните характеристики на упражняваната дейност, по-специално мястото, където обичайно се упражнява тази дейност, постоянният характер на дейността и продължителността на всеки договор за заетост; ii) семейното положение и роднинските връзки на лицето; iii) упражняването на неплатена дейност; iv) когато става въпрос за студенти, източникът на техните доходи; v) жилищното положение на лицето, по-специално доколко е постоянен характерът му; vi) държавата-членка, в която се счита, че лицето пребивава за целите на данъчното облагане. 2. Когато съобразяването на различните критерии, основаващи се на приложимите факти, посочени в §1, не води до постигане на съгласие между съответните институции, намерението на лицето, което произтича от тези факти и обстоятелства, особено причините за преместването на лицето, се приемат за решаващи при определяне на действителното място на пребиваване на това лице.

Така въведеното изброяване на критериите е примерно и зависи от конкретните фактически установявания, свързани с определяне на действителното място на пребиваване на лицето. Съгласно разпоредбата на чл.11, §2 от Регламента по прилагането решаващо значение при определяне на действителното място на обичайно пребиваване на дадено лице, е намерението на лицето, което произтича от горепосочените факти и обстоятелства, особено причините за преместването на лицето. Съгласно правото на ЕС може да има само едно обичайно място на пребиваване и съответно само една държава-членка, която отговаря за плащанията на обезщетения по социалноосигурителните схеми, отпускани по местожителство.

По делото не се спори, че К. И. К. не е пограничен работник. Тя е пребивавала за времето на трудовата си заетост в държава-членка, различна от компетентната държава-членка, а именно във Великобритания /от 2017г. до 2023г./ по трудов договор за временна заетост, след което трудовото правоотношение е прекратено. В последствие е упражнявала трудова дейност в [държава] от 16.10.2023г. до 08.12.2023г., където отново трудовото правоотношение е прекратено поради спад на поръчките, и лицето се е установило трайно в [държава] /срав. декларация/. От представените писмени доказателства по делото не се установява жалбоподателката да продължава да живее в държавата по трудова заетост. Т.е. доказано е, че тя не работи /трудовото правоотношение е прекратено/ и не пребивава в държава-членка, на чието законодателство за последно е била подчинена по трудово правната връзка. Следователно не се е поставила на разположение на службите по заетостта в държавата-членка по пребиваване за времето на трудова заетост – Великоблритания, а се е завърнала в родината си и се е регистрирала като търсещо работа лице, където и обичайно пребивава. Безспорно установено е, че в [държава] жалбоподателката има постоянен адрес, семейство, жилище. В този смисъл съдът приема за доказано отсъствието на каквото и да е трудовоправно отношение с държавата-членка на заетост, поради което и лицето следва да се разглежда като напълно безработно в съответствие с чл.65, §2 от Регламент (ЕО) №883/2004. Оттук следва, че обезщетенията се предоставят от институцията по местопребиваване.

Преценката на доказателства в съвкупност и поотделно обуславя извод, че местопребиваването на К. И. К. е именно в [държава], поради което приложимото законодателство в настоящия казус е това на държавата-членка по обичайното местопребиваване на оспорващата страна, на която държава тя е и гражданин, а именно - законодателството на РБългария. Обезщетението за безработица, претендирано от жалбоподателката, правилно е било поискано по реда и при условията на действащото българско законодателство, в съответствие с приложимите европейски регламенти за това. Следователно в оспореното решение и в потвърденото с него разпореждане, незаконосъобразно е тълкуван чл.65, §2 от Регламент (ЕО) №883/2004.

Жалбата се явява основателна, поради което решението и потвърденото с него разпореждане ще бъдат отменени и преписката върната за ново разглеждане, при спазване на указанията по тълкуването и прилагането на закона.

С оглед изхода от делото и на основание чл.143, ал.1 от АПК съдът присъжда разноски на оспорващата страна в размер на 600 лв. - адвокатско възнаграждение. Съдът не счита, че е налице прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение, отчитайки фактическата и правна сложност на делото, извършените процесуални действия от пълномощника и минимума на адвокатското възнаграждение по Наредбата.

Воден от горното и на основание чл.172, ал.2 от АПК, съдът

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ решение №1040-09-28/16.07.2024г. на директора на ТП на НОИ – [област] и потвърденото с него разпореждане №091-00-1154-3/31.05.2024г. на ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ – [област], с което на К. И. К. от [населено място], [улица] отказано отпускането на парично обезщетение за безработица по чл.54а от КСО.

ВРЪЩА преписката на ТП на НОИ – [област] за ново произнасяне по заявление вх.№091-00-1154/11.12.2023г. на К. И. К. от [населено място], [улица]при спазване указанията на съда по тълкуването и прилагането на закона, като се определя срок от един месец.

ОСЪЖДА ТП на НОИ – [област], бул.“[държава]“ №46 да заплати на К. И. К. от [населено място], [улица]съдебни разноски в размер на 600 лв. /шестстотин/.

Решението е окончателно.