№ 2930
гр. София, 27.10.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО I-30 СЪСТАВ, в публично заседание
на седми октомври през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Валерия Банкова
при участието на секретаря Диана Ст. Б.ова
като разгледа докладваното от Валерия Банкова Гражданско дело №
20211100114344 по описа за 2021 година
Ищецът И. М. П. излага в исковата молба, че на 14.07.2019г. бил
обвинен в извършването на изключително тежко умишлено престъпление
против собствеността. С постановление на дежурен прокурор на същата дата
му била наложена мярка за неотклонение „задържане под стража за 72 часа“.
На 16.07.2019г. спрямо него била взета мярка за неотклонение „задържане
под стража“. Максималният 8-месечен срок на мярката за неотклонение е
изтекъл на 16.03.2020г. въпреки това, едва на 02.04.2020г. взетата по
отношение на ищеца мярка за неотклонение била изменена в „подписка“, при
което той намира, че П. не е изпълнила законовото си задължение да го
освободи на 16.03.2020г. Едва на 06.04.2020г. наблюдаващият прокурор
наредил на завеждащия ареста на ОЗСА гр. София да освободи ищеца от
ареста.
С постановление от 24.06.2020г. наказателното производство,
образувано срещу ищеца, било прекратено и взетата спрямо него мярка за
неотклонение „подписка“ била отменена.
Поддържа, че по време на продължилото близо една година срещу него
наказателно преследване е претърпял неимуществени вреди под формата на
стрес, притеснение, страх от неоснователно осъждане, безпокойство, срам от
колеги и семейство. Настъпило отчуждение в отношенията с детето му,
чувствал се омерзен и дискредитиран. Релевира твърдения и за търпени вреди
от неоснователно наложената най-тежка мярка за неотклонение, продължила
и над максимално допустимия по закон срок, което създало допълнително
усещане за безизходица и отчаяние у ищеца.
Ето защо, претендира ответникът да бъде осъден да му заплати сумата
от 26 000 лв. – обезщетение за претърпените неимуществени вреди от
1
повдигнатото срещу него незаконно обвинение, ведно със законната лихва от
24.06.2020г. Претендира разноски.
ОТВЕТНИКЪТ- Прокуратура на Р.Б., оспорва иска по основание.
Оспорва настъпването на вредите и причинната им връзка с повдигнатото
обвинение. Счита претенцията за неимуществени вреди за прекомерна и
несъобразена с принципа за справедливост и съдебната практика.
Съдът обсъди доводите на страните и прецени събраните по делото
доказателства, след което приема от фактическа страна следното:
От приетите по делото и неоспорени от страните писмени
доказателства се установява следното:
Със заповед от 13.07.2019г. на полицейските органи ищецът е бил
задържан за срок от 24 часа по ЗМВР, а с постановление на прокурор от СРП
спрямо лицето е взета мярка за неотклонение „задържане под стража до 72
часа“.
На 14.07.2019г. ищецът е бил привлечен към наказателна отговорност
с постановление за привличане на обвиняем по ДП №33823ЗМК1206/2019г.
по описа на 07РУ – СДВР за престъпление по чл.198, ал.1 от НК – за това, че
на 13.07.2019г. около 13 ч. в гр. София, ж.к. „Младост 1“ до магазин „Т-
маркет“ отнел чужди движими вещи – 1 бр. черна кожена чанта, съдържаща
лични документи и сумата от 50 лв. от владението на Б. А.Н. с намерението
противозаконно да ги присвои, като употребил за това сила – издърпал
чантата от рамото на Н., след което с макетно ножче срязал презрамката й и
избягал.
С определение на СРС от 16.07.2019г. по по нчд № 11499/2019г. на
обвиняемия е наложена мярка за неотклонение „задържане под стража“.
Мярката за неотклонение е изменена в „подписка“ с определение на
СРС по нчд №3966/2020г., влязло в законна сила на 07.04.2020г. От мотивите
на определението се установява, че ищецът е бил задържан по реда на ЗМВР
още на 13.07.2019г., като осеммесечният срок по чл.63, ал.4 от НПК –
максималният срок за продължителност на мярката „задържане под стража“,
предвид деянието, за което е повдигнато обвинение, е изтекъл на 16.03.2020г.
Действително, междувременно, с влязло в сила определение на съда от
13.02.2020г. по вчнд №603/2020г. мярката за неотклонение е била изменена от
„задържане под стража“ в „парична гаранция“ в размер на 250 лв., но ищецът
не е внесъл същата, поради което фактически е продължил да търпи мярка за
неотклонение „задържане под стража“, която към момента на постановява на
обсъжданото съдебно определение, е надвишила максимално определения
срок, с оглед на което и същата е била изменена в „подписка“.
С постановление на прокурор при СРП от 24.06.2020г. образуваното
срещу ищеца досъдебно производство е прекратено на осн. чл.243, ал.1, т.2,
чл.243, ал.2, чл.199 от НПК – поради това, че в хода на производството не са
събрани доказателства относно това, че обвиняемия е осъществил състава на
престъплението, за което му е било повдигнато обвинение, а именно – грабеж
2
по чл.198, ал.1 от НК. Със същото постановление е отменена и мярката за
неотклонение „подписка“. Постановлението е връчено на ищеца на
28.08.2020г. и по делото не се твърди и не се доказва същото да е било
обжалвано.
От ангажираната по делото справка за съдимост се установява, че
ищецът е осъждан – с присъда от 1999г. по нохд №655/1999г. на СРС за това,
че на 15.02.1999г. е управлява МПС с концентрация на алкохол в кръвта от
1,4 промила, поради което му е наложено наказание „лишаване от свобода“ за
три месеца, отложено за срок от 3 години на осн. чл.66, ал.1 от НК.
За установяване на конкретните претърпени от ищеца неимуществени
вреди, по делото е преведен разпит на двама свидетели и са изслушани
заключенията на съдебно-психологична и съдебно – психиатрична
експертиза.
При разпита в открито съдебно заседание свидетелят В.П. заявява, че
познава ищеца от поне десет години, т.к. живеят в един квартал. Знае, че два
пъти е бил задържан в ареста, като за първия случай няма спомен за какво
точно, но било преди 4-5 години. От последното си задържане излязъл от
ареста в много лошо състояние. Бил с хлътнали скули и свалил поне 17 кг.
Разказвал на свидетеля, че в ареста било „ужас“. Само за по час на ден
излизали навън за въздух. Споделил, че трябвало да се бие, за да оцелее. След
излизането си от ареста, поведението му било променено – не можел да си
намери място. Искал да работи и да бъде нормален човек, но някои хора го
отбягвали, защото му лепнали етикет „пандизчия“. Първоначално свидетелят
заявява, че преди ищецът не е пиел, после пояснява, че винаги е пиел бира, но
след излизането си от ареста пиел „като за последно“. Свидетелят дава
информация за душевното състояние по негова преценка на дъщерята на
ищеца, на която задържането на баща й също се е отразило, но в тази си част
показанията са неинформативни и не съдържат конкретни данни за
отношенията родител – дете и евентуална промяна в тях в резултата на
воденото срещу ищеца наказателно преследване, поради което съдът не ги
обсъжда подробно. Свидетелят заявява в края на разпита, че след излизането
си от ареста, което било на 31 декември, ищецът бил весел, нямал проблеми,
поддържал контакти с приятели и съседи.
Съдът цени критично показанията на свидетеля, които са вътрешно
противоречиви и непоследователни - ищецът от една страна бил „като
излязъл от концлагер“, а от друга – весел и общителен; не пиел алкохол , но
пиел бира, откакто свидетелят го познава; освен това показанията си
противоречат със събраните писмени доказателства по делото /а и с
твърденията на самия ищец в исковата молба/, които с категоричност
установяват, че ищецът е освободен от ареста през м. април 2020г., а не на 31
декември. Като съобрази изложеното, съдът намира, че показанията на
свидетеля не следва да се кредитират.
Свидетелят И. Г. заявява при разпита, че познава ищеца от над 20
3
години, живеят заедно, откакто ищецът е освободен. Знае за задържането му.
Преди него, ищецът работел като строител – лепял плочки. След като излязъл
от ареста не можел да си намери работа – свидетелят не знае защо, но
предполага, че е заради престоя му в затвора. Всички колеги от
професионалния му кръг го мислели за престъпник. Не познава никой от тях
лично, само ги е виждал. Не потвърждава изрично горното да е заявявано
пред него и да го е чувал лично от трети лица.
Също твърди, че ищецът е излязъл от ареста драстично отслабнал и
престоят там му се е отразил ужасно – след това плачел и нямал къде да
живее, затова заживял при свидетеля.
Като обсъди показанията ведно с другите събрани по делото
доказателства, съдът намира, че същите са непосредствени и обективни,
досежно загубата на тегло и психичното напрежение, демонстрирано от
ищеца след задържането му под стража. В останалата си част, те не отразяват
непосредствени впечатления на свидетеля, а негови предположения и
размисли, поради което и не следва да се кредитират в тази им част.
От заключението на изслушаната по делото съдебно – психологична
експертиза, неоспорена от страните, се установява, че на уговорената дата за
извършване на клинично обследване ищецът се явява във видимо нетрезво
състояние, разговорлив, общителен, без бариери и задръжки в непозната
обстановка. Заявил, че и преди е пиел, но откакто излязъл от ареста започнал
да пие повече. Споделя за тежки условия по време на задържането си, вкл. и
за прояви на насилие от негова страна по отношение на други задържани /“на
един забих една химикалка в главата, а на другия метална консерва….“/.
Случилото се е довело до стресово състояние у ищеца, а изолацията и
условията са отключили повишена чувствителност, раздразнителност и
агресия. Психологическият стрес е намерил отдушник – загуба на тегло, а
липсата на дневна светлина и силното изкуствено осветление са дали
отражение на зрението му. Ищецът се притеснявал, вкл. и след излизането си
от ареста, дали ще си намери работа и как ще издържа себе си и дъщеря си. За
целите на експертизата е приложена самооценъчна скала за тревожност
/Спилбъргър/, според която ищецът показва висока степен на ситуативна
тревожност – 62 бала и умерено равнище на личностна тревожност. Не се
установява депресивна симптоматика. Изразените прояви на тревожност са
придружени от раздразнителност, нарушен сън и повишена употреба на
алкохол. Вещото лице счита, че преживяванията от задържането на ищеца в
ареста, не са преработени психологически.
От заключението на изслушаната по делото съдебно – психиатрична
експертиза, неоспорена от страните, както и от обсъдените от същата
медицински документи, /поради което съдът не ги обсъжда отделно/, се
установява, че в периода 17.07.2019г. – 05.08.2019г. – тоест по време на
изтърпяването на мярката за неотклонение „задържане под стража“ – ищецът
е бил на лечение в Психиатрично отделение с диагноза: Психични и
4
поведенчески разстройства, вследствие употреба на алкохол. Абстиненстно
състояние с делир. При анализа на резултатите от проведеното изследване,
вещото лице сочи, че не се установяват у ищеца симптоми, които да покриват
критерия за психоза в смисъла на Международната класификация на
болестите. Не се установяват психо-патологични болестни състояния,
налудности и халюцинации, които да променят качествено съзнанието му.
Има данни за системна употреба на алкохол с формирана физическа и
психическа зависимост, която е от преди задържането му, което е видно от
развилия се няколко дни след същото алкохолен делир /проява на
абстиненция, поради рязкото спиране на алкохола след дългогодишна
употреба/, характеризиращ се с остра психо-моторна възбуда,
дезорганизирано поведение, дезориентация, агресия, интензивен страх,
халюцинаторна симптоматика.
След проведеното лечение в Психиатрично отделени ищецът е бил
изписан апсихотичен. Не са установени последващи нарушения –
халюцинации, налудности и пр.
След освобождаването си от ареста ищецът се чувствал потиснат,
тревожен, напрегнат, подновил употребата на алкохол.
Вещото лице заключава, че у ищеца няма данни за психична болест.
Алкохолната зависимост не е ендогенно психично разстройство. Тя се
формира на базата на системна и продължителна употреба на алкохол.
Причините за формирането и са различни и тя води до сериозна промяна на
личността, като нарушава функционирането й. При изслушването в съдебно
заседание, вещото лице отрича да е възможно да се направи извод, че след
престоя си в ареста ищецът е станал в по-голяма степен зависим от алкохола,
в сравнение със състоянието си преди задържането.
При така установената фактическа обстановка, съдът достигна до
следните правни изводи:
Предявеният иск е с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ.
По материалната легитимация на ответника:
Отговорността на П. на Р.Б. се претендира на основата на разпоредбата
на чл. 52, ал.3 от НПК, съгласно която разследващите органи действат под
ръководството и надзора на прокурор. Следователно П. на Р.Б. (като
централизирана и единна система) е пасивно материално легитимирана да
отговаря по предявения иск, тъй като в нейния персонален състав е било
включено лицето, осъществяващо ръководство и надзор върху разследващите
органи в рамките на досъдебното производство.
Основателността на иска с правно основание чл. 2, ал.1, т. 3 от ЗОДОВ
предполага кумулативната наличност на следните предпоставки: 1/. Ищецът
да е бил привлечен като обвиняем в извършване на престъпление от общ
характер; 2/. наказателното производство срещу същия да е прекратено,
поради това, че деянието не е извършено от лицето или че извършеното
5
деяние не е престъпление, или поради това, че наказателното производство е
образувано, след като наказателното преследване е погасено по давност или
деянието е амнистирано;3/. да е претърпял вреда /вреди/ и 4/. между
незаконното действие на правозащитните органи и неблагоприятните
неимуществени последици /вредите/ да е налице причинно следствена връзка.
Посочените елементи от фактическият състав трябва да се докажат от
ищеца, съобразно правилата за разпределение на доказателствената тежест –
чл. 154, ал.1 от ГПК. Отговорността по ЗОДОВ е обективна и не е
необходимо вредите да са причинени виновно от длъжностните лица.
По делото е безспорно установено, че ищецът е бил привлечен като
обвиняем в извършването на престъпление от общ характер, описано по-горе,
при установяването на фактическата страна на казуса, както и че
наказателното производство срещу него е било прекратено, тъй като в хода на
производството не са събрани доказателства относно това, че обвиняемия е
осъществил състава на престъплението, за което му е било повдигнато
обвинение. Съдът намира и че по делото се събраха достатъчно доказателства
за претърпени от ищеца неимуществени вреди – стрес, потиснатост, тревога,
което следва да се приеме за установено дори и без събиране на формални,
външни доказателства като гласни доказателства.
Поради изложеното съдът намира иска за доказан по основание, а при
определяне на неговия размер взе предвид следното:
Предвид §1 от ЗР към ЗОДОВ във вр. с чл.52 от ЗЗД обезщетението за
неимуществени вреди с правно основание чл.2, ал. 1, т.3 от ЗОДОВ следва да
бъде определено от съда по справедливост. Това означава, че същото трябва
да бъде съразмерно с обществения критерий за справедливост, като при
определянето му се вземат предвид конкретните обстоятелства по делото.
Съдът, при определяне на обезщетението, което да репарира причинените
неимуществени вреди следва да отчете характера и степента на увреждането,
начина и обстоятелствата, при които е получено, последиците, тежестта на
обвинението, неговата продължителност, каква мярка за неотклонение е била
взета по отношение на неоснователно обвиненото лице и с каква
продължителност, какви други мерки за процесуална принуда са били
упражнени, колко, с каква продължителност и с какъв интензитет действия по
разследването с участието на обвиняемия са били извършени, ефектът на
всички тези действия върху ищеца, продължителност и степен на интензитет,
възраст на увредения, обществено и социално положение.
Ищецът е бил задържан на 13.07.2019г., а на следващия ден привлечен
към наказателна отговорност. От този момент същият има качеството на
обвиняем. Наказателното производство е продължило до стабилизирането на
6
постановлението за прекратяване. Стабилитетът на постановлението за
прекратяване на наказателното производство в смисъла на т. 4 на ТР №
3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, като основание за възникване отговорността
на държавата за вреди от незаконни действия на правозащитни органи,
изисква то да е съобщено на лицето, което претендира вредите по реда на чл.
2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ и лицето да не е поискало наказателното производство да
продължи и то да завърши с оправдателна присъда. В случая, с оглед датата
на която постановлението е било съобщено на лицето, същото е постигнало
стабилитет на 05.09.2020г. Така, наказателното преследване срещу ищеца е
продължило 1г., 1 мес. и 23 дни.
През този период ищецът безспорно е търпял негативни психически
изживявания и стрес досежно качеството си на обвиняем и свързаната с това
възможност за налагане наказание.
Съдът следва да съобрази и това, че повдигнатото обвинение е било за
тежко престъпление, за което законът предвижда налагане на наказание
„лишаване от свобода“ от три до десет години.
На следващо място, при определяне размера на обезщетението, съдът
съобразява и факта, че по време на воденото срещу него досъдебно
производство, ищецът е търпял мярка „задържане под стража“ – възможно
най-тежката мярка за неотклонение. Обезщетението за неимуществени вреди
обхваща и вредите от незаконно задържане под стража/т. 13 от ТР № 3/04 г. /,
т.е в обема на отговорността следва да бъдат включени не само претърпените
болки и страдания от повдигане на незаконно обвинение, но и от
неправомерното задържане под стража. Съдът намира, че същото неминуемо
тежко се е отразила върху личната сфера на ищеца, накърнявайки основни
човешки права и ценности, което е причинило силни негативни емоции -
нервно напрежение, безпокойство. От обсъдените свидетелски показания се
установява, че наложената мярка за неотклонение е причинили на ищеца
душевни страдания, неудобства и терзания, дори в по-висока степен от
самото повдигнато обвинение. Те са били допълнително утежнени от
продължителността на задържането под стража. В тази връзка, съдът взема
предвид и факта, че мярката за неотклонение не е била своевременно
отменена при изтичането на максимално разрешения срок от 8 месеца,
съгласно чл.63, ал.4 от НПК, което е наложило сезиране на съда с искане за
7
нейната отмяна и незабавно освобождаване на ищеца от ареста.
Същевременно, съдът намира, че не се установиха твърдените от ищеца
неимуществени вреди под формата на нарушения в социалното общуване,
накърняване на репутацията му, отчуждение в отношенията с детето му и
отключено психиатрично заболяване. Наличието на последното се изключва
категорично от изслушаната по делото психиатрична експертиза, а за
останалите вреди не се събраха категорични гласни доказателства. Що се
касае до системната употреба на алкохол, по делото се установи, че същата не
се намира в причинна връзка с образуваното срещу ищеца наказателно
производство, а е с давност преди него.
На следващо място, при определяне размера на обезщетението, съдът
взема предвид данните за предходно осъждане на ищеца за управление на
МПС след употреба на алкохол. Възраженията на процесуалния му
представител във връзка с факта на настъпила реабилитация, съдът намира за
неоснователни, поради следното:
По въпроса следва ли да бъде отчетен от съда установения по делото
факт за налични предходни осъждания на лицето, съдът съобрази следната
съдебна практика трайната и непротиворечива съдебната практика по
въпроса, че наличието на предишните осъждания, за които лицето е
реабилитирано, е фактор, имащ значение за преценката относно личността му
и обема на търпените неимуществени вреди, доколкото несъмнено лице,
което не е било до момента обект на наказателна репресия, и лице, което е
осъждано, макар и към момента да е реабилитирано, проявяват различна
чувствителност и понасят в различен интензитет несгодите от незаконното
обвинение / в т.см. напр. мотивите на Определение № 779 от19.11.2018 г. по
гр.д. № 2598/2018 г., Г. К., ІІІ Г. О. на ВКС/.
Като съобрази посочената съдебна практика, която напълно споделя,
съдът намира, че не следва да игнорира обстоятелство, че ищецът е бил
осъждан и преди, което неминуемо се е отразило на обема на претърпените от
него неимуществени вреди, изразяващи се в стрес и тревога от воденото
срещу него наказателно преследване, като го е намалило.
Като взе предвид установените по делото и изложени по-горе
обстоятелства, а също и социално-икономическите условия на живот в
страната, настоящият състав на съда намира за справедливо обезщетение
8
сумата от 4 500 лв., която сума би репарирала претърпените от ищеца
неимуществени вреди. При определяне на този размер съдът взема предвид и
факта, че самото осъждане на П., повдигнала незаконното обвинение, има
основно репариращо действие, предвид моралния, а не имуществения
характер на подлежащите на обезщетяване вреди /Решение от 30.11.2018г. по
гр. д. №125/2018г. по описа на ВКС, ГК, IV ГО/. До пълния предявен размер
претенцията е неоснователна и следва да се отхвърли.
Предвид основателността на главния иск, основателна се явява и
акцесорната претенция за присъждане на законната лихва. Началният момент
на забавата и дължимостта на законна лихва върху дължимото обезщетение
обаче настъпва не от датата на постановяване на прекратяването, както е
поискано, а от датата, на която постановлението за прекратяване се е
стабилизирало – 05.09.2020г.
По отношение на разноските:
На осн. чл.10, ал.3 от ЗОДОВ ответникът следва да бъде осъден да
заплати на ищеца разноските за адвокатско възнаграждение, съразмерно с
уважената част от иска, а за държавната такса – в цялост.
Видно от представения по делото договор за правна защита и
съдействие, адв. Г. е оказал безплатна правна помощ на ищеца. Ето защо, на
осн. чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата ответникът следва да бъде осъден
да заплати на адв. Г. сумата от 226,73 лв.
Ответникът следва да бъде осъден да заплати по сметка на СГС и
разноските за изслушаните по делото експертизи, а именно сумата от 600 лв.,
които разноски не са внесени от ищеца предварително на осн. чл. 9а, ал.2 от
ЗОДОВ.
С оглед изложените съображения съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА П. НА Р.Б., гр. София, бул. „**** да заплати на И. М. П.,
чрез адв. Г. със съдебен адрес гр. София, бул. „********* сумата от 4 500
лева по иск с правно основание чл. 2, ал.1, т. 3 от ЗОДОВ за обезщетяване
неимуществените вреди от незаконното обвинение в извършване на
престъпление по чл.198, ал.1 от НК, наказателното производство по което е
прекратено с Постановление на прокурор при СРП от 24.06.2020г., ведно със
законната лихва върху тази сума, считано от 05.09.2020г. до окончателното
изплащане, като ОТХВЪРЛЯ иска за разликата над присъдения размер от 4
500 лева до пълния му размер от 26 000 лева;
9
ОСЪЖДА П. НА Р.Б., гр. София, бул. „**** да заплати на адв. С. Д. Г.
от САК сумата от 226,73 лв. – адвокатско възнаграждение за оказана
безплатна правна помощ по чл.38, ал.1 от ЗА.
ОСЪЖДА П. НА Р.Б., гр. София, бул. „**** да заплати по сметка на
СГС сумата от 600 лв. – разноски за експертизи по делото.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с въззивна жалба пред САС в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски градски съд: _______________________
10