Решение по дело №68/2025 на Административен съд - Велико Търново

Производството е по реда на чл.203 от АПК вр.чл.1 ал.1 от ЗОДОВ и чл.284 и следващите от ЗИНЗС.

Образувано е по искова молба на А. А. А., понастоящем в затвора гр.Ловеч, срещу ГД „Изпълнение на наказанията“, гр.София, с искане за присъждане на обезщетение в размер на 7 000лв. за претърпени от ищеца неимуществени вреди от условията в Следствения арест гр.Велико Търново по време на пребиваването му от 07.09.2024г. до 10.01.2025г. В исковата молба се твърди, че във връзка с наложени му мерки за неотклонение, той пребивава в следствения арест гр.Велико Търново, без осигурена благоприятна среда и условия за съхранение на физическото и психическото здраве на ищеца, като постоянен достъп до санитарен възел, течаща вода, дневна светлина, наличие на дървеници, жилищна площ от 4 кв.м. и липса на място за свиждане с адвокат. Твърди се, че това е рефлектирало негативно върху човешкото му достойнство и изпитва голям психически тормоз за нечовешките условия. Моли се за уважаване на исковата претенция.

Ответникът Главна дирекция „Изпълнение на наказанията”, чрез процесуален представител, оспорва изцяло предявеният иск, като моли за отхвърлянето му и присъждане на разноски.

Представителят на ВТОП дава заключение за частична основателност на исковата претенция, като размера на обезщетението е завишен и предлага определяне на справедлив размер на обезщетение.

След като разгледа твърденията на страните и доказателствата по делото, административният съд приема за установено от фактическа страна следното:

А. А. А. изтърпява наложена му мярка за неотклонение „задържане под стража“ в ареста в гр.Велико Търново от 07.09.2024г. до 10.01.2025г., когато е преместен в Затвора гр.Ловеч.

При постъпването на 07.09.2024г. А. е настанен в спално помещение № 3, заедно с Т. П. П. и З. С. Н..

На 10.09.2024г. ищецът е преместен в помещение № 4, където до 03.10.2024г. е настанен с Р. А. П. и М. М. И.. За периода от 04.10.2024г. до 10.10.2024г. в помещението са двама задържани. На 10.10.2024г. в помещението са А., Р. А. П. и Ц. И. С.. От 11.10.2024г. до 28.10.2024г. в помещение № 4 са настанени А., Р. А. П., Ц. И. С. и С. А. А.. От 28.10.2024г. до 31.10.2024г. заедно са настанени А., Ц. И. С. и С. А. А.. От 31.10.2024г. до 08.11.2024г. заедно са настанени ищецът, С. А. А. и В. А. А.. От 08.11.2024г. до 13.11.2024г. заедно са настанени ищецът, С. А. А. и С. С. Х.. От 15.11.2024г. до 18.11.2024г. заедно са настанени ищецът, С. А. А. и К. М. С.. От 20.11.2024г. до 22.11.2024г. заедно са настанени ищецът, С. А. А. и Й. С. И.. От 23.11.2024г. до 28.11.2024г. заедно са настанени ищецът и С. А. А.. От 28.11.2024г. до 03.12.2024г. няма настанен друг задържан при ищеца. От 03.12.2024г. А. е преместен в помещение № 6, където до 10.12.2024г. е заедно с Д. Р. С., а от 10.12 до 20.12.2024г. при тях е настанен и С. С. И.. От 20.12.2024г. до 10.01.2025г. ищецът е преместен в спално помещение № 2, където е заедно със С. А. А..

В хода на съдебното производство са представени писмени доказателства от които се установява пребиваването на ищеца в арест гр.Велико Търново през посочените периоди. Представени са и данни за медицински прегледи на лицето, данни за провеждани фитосанитарни мероприятия и заявления на ищеца с желание за настаняване с определени лица.

С определение от съдебно заседание съдът приема за служебно известно състоянието на следствения арест в гр.Велико Търново като съдия-докладчик по административни дела № 303 / 2018г., № 580 / 2018г., № 640 / 2018г., № 702 / 2018г. и № 142 / 2021г.

Искът е предявен в петгодишния давностен срок от прекратяване на незаконосъобразното бездействие.

Съгласно чл.1 ал.1 ЗОДОВ държавата и общините отговарят за вредите, причинени на гражданите и юридическите лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност.

Разпоредбата на чл.284, ал.1 от ЗИНЗС предвижда, че държавата отговаря за вредите, причинени на лишението от свобода и задържаните под стража от специализираните органи по изпълнение на наказанията в резултата на нарушения на чл.3 от ЗИНЗС, като ал.5 на същата въвежда оборима презупция за наличие на неимуществена вреда за лице, което е адресат на нарушение по чл.3 от ЗИНЗС.

Нормата на чл.3, ал. 1 от ЗИНЗС съдържа забрана за подлагане на изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително отношение на лишените от свобода и задържаните под стража. В същото време алинея 2 от същата съдържа законова презумпция за наличие на нарушение на чл.3, ал.1 когато липсва достатъчно жилищна площ, храна, облекло, отопление, осветление, проветряване, медицинско обслужване, условия за двигателна активност, продължителна изолация без възможност за общуване, необоснована употреба на помощни средства, както и други подобни действия, бездействия или обстоятелства, които уронват човешкото достойнство или пораждат чувство на страх, незащитеност или малоценност.

Следователно специалният закон съдържа различни правила както за установяване на незаконосъобразно бездействие на администрацията – тежестта да докаже изпълнението на изискванията на закона е за ответника, така и за наличието на неимуществени вреди от нарушението – те се предполагат до доказване на противното, като отново именно ответника следва да установи липсата на въздействие върху психиката на ищеца. Като краен извод следва, че за уважаване на иск с правно основание чл.284 от ЗИНЗС, е достатъчно да се установи поставянето на задържаното лице в условия, при които липсва достатъчно жилищна площ, храна, облекло, отопление, осветление, проветряване, медицинско обслужване, условия за двигателна активност, продължителна изолация без възможност за общуване, необоснована употреба на помощни средства.

Съдът намира, че в конкретния случай такива неблагоприятни условия са доказани.

От писмените становища на ответника и показанията на началника на ареста по административни дела № 303 / 2018г., № 580 / 2018г., № 640 / 2018г., № 702 / 2018г. и № 142 / 2021г. се установява липсата на естествена светлина и чист въздух. В решението Н. срещу България се посочва, че последните са основни елементи на живота, до които всеки затворник има право на достъп; нещо повече, отсъствието на тези елементи създава условия за разпространение на болести и по-специално на туберкулоза. Следователно това нарушение толкова съществено накърнява правата на задържаното лице, че дори само неговото наличие води до извод за нарушение на чл.3, ал.1 от ЗИНЗС и чл.3 от Конвенцията. Твърденията на ответника, че проветрение се извършва чрез отваряне на прозорци над вратите и плътни врати на килиите, не води до извод за липса на нарушение, тъй като описаният начин не осигурява достъп до чист въздух – проветрението е чрез коридора. Както прозорците, така и вратите са към коридора на етажа. Изрично свидетеля Г. заявява липсата на вентилационна система, като според него самата конструктивна особеност не позволява подобрения.

Съдът намира за доказано по основание оплакването на ищеца за неосигуряване на минимална жилищна площ при престоя му в ареста през релевантния по делото период. Съгласно служебно известните на съда условия в ареста в гр.Велико Търново, всички килии са идентични – с площ от 8 кв.м. и предназначени за 4 души. Съгласно чл. 43, ал. 4 от ЗИНЗС (Нова – ДВ, бр. 13 от 2017г., в сила от 7.02.2017г.) минималната жилищна площ в спалното помещение за всеки лишен от свобода не може да е по-малка от 4 кв. м. Ищецът не сочи броят на задържаните лица, с които е бил настанен в помещение през процесния период, но от представената от ответника справка се констатира, че в съответната килия А. е настаняван с още двама, а понякога и с трима задържани. Съгласно описаните по-горе факти относно настаняването на ищеца в помещенията на ареста в гр.Велико Търново се установява, че от общо 125 дни само през 46 от тях лицето е било само или с един задържан. През останалото време в помещенията са били по трима задържани, а за период от 18 дни в килията са били четирима души. За тези периоди безспорно се установява, че площта, която обитава ищеца в помещенията, в които е настанен е била близо три пъти по-малка от минимално допустимия размер - 4 [жк], чрез неговите служители, не изпълнява своите задължения и не осигурява на ищеца минимално изискуемата жилищна площ, която да съответства на човешките представи за необходимо на едно лице свободно пространство, което да обитава, извършвайки своите елементарни, необходими за самото му съществуване потребности от сън, хигиена, преобличане и хранене. В случая не се касае за необходимост от жилищна площ, надминаваща изискванията за ограниченията, които самото наказание поставя, а се касае за изисквания, които биологичното съществуване на човек предполага. Не е проведено специално нарочно доказване на емоционалните преживявания, които липсата на тази жилищна площ е произвела у ищеца, но съдът счита, че самия факт установен по делото, сочещ за непредоставяне на такава минимална площ за обитаване, води до извода, че при всяко психично здраво човешко същество липсата на минимално пространство, което да му позволява спокойно биологично съществуване би произвела негативните емоционални преживявания, които ищецът твърди, че е преживял и би основал извод за наличие на унизително отнасяне. Този извод следва и от разпоредбата на чл. 284, ал.5 ЗИНЗС. Представените по делото декларации от ищеца с изявено желание за настаняване с други лица са без правно значение. От една страна специалния закон – ЗИНЗС – не предвижда създаването на такъв документ и подаването му от задържано и/или осъдено лице, поради което и декларациите се явяват съставени без нормативно основание, поради което и не създават задължения за служителите на ответника. От друга страна, за разлика от заведения за настаняване от типа на хотели, мотели и др., в управляваните от ответника заведения липсва възможност за избор на броя и вида на лицата, с които да бъде настанен задържания. Такава правна възможност не е предвидена. И с подобно деклариране се игнорира един от ефектите на задържането – лицето да бъде поставено в изолирана среда, за да не може да въздейства на други лица. Още повече, че задържания не може да влияе на броя на останалите посетители на ареста и кои конкретни лица са там по това време, следователно не може да бъде направен самостоятелен и независим избор, което води до извод за липса на заявена воля в декларациите и съставянето им единствено с цел преодоляване на разпоредбата на чл. 284, ал.5 ЗИНЗС.

По силата на общите принципи залегнали в чл.3 от ЕКПЧОС, администрацията на Арест гр.Велико Търново е длъжна да осигури нормални условия за пребиваване в тези места на лишените от свобода и задържаните под стража. ЕКПЧОС е ратифицирана от Република България, поради което, и на основание чл.5, ал.4 от Конституцията, има пряко действие и съставлява част от националното право, тоест спазване на принципите на чл.3 от Конвенцията представлява задължение пряко произтичащо от закон по смисъла на чл.256 и чл.257 от АПК.

Липсата на санитарен възел в килията и течаща вода не са посочени в разпоредбата на чл.3, ал.2 от ЗИНЗС, поради което липсва законова презумпция за наличие на нарушение и съдът следва да извърши самостоятелна преценка дали това представлява нечовешко или унизително отношение към задържаното лице.

Съгласно трайната практика на Европейския съд по правата на човека „достъпът до правилно оборудвани и хигиенични санитарни помещения е от изключително значение за запазване на чувството на затворниците за лично достойнство. Не само че хигиената е неразделна част от уважението, което тези лица дължат на телата си и на другите, с които те споделят помещения, особено за дълги периоди от време, но тя също представлява предпоставка за запазване на здравето. Наистина хуманна среда не е възможна без непосредствен достъп до тоалетни помещения или на възможността за поддържане на тялото на човек чисто.” – Н. срещу България. След като компетентния съд приема за нарушение на чл.3 от Конвенцията липсата на санитарни помещения в килиите, то това обстоятелство представлява забраненото и от Конституцията на Република България и закона нечовешко и унизително отношение към задържания, респективно нарушение на чл.3 от ЗИНЗС. Твърденията на ответника за липса на отказ за извеждане до санитарния възел са ирелевантни за наличието на нарушение на чл.3 от Конвенцията. Те обективират усилията на служителите на ответника да минимализират вредните въздействия на помещенията, които е извън правомощията им дали да бъдат експлоатирани като арест или не. При липсата на течаща вода в помещението основателно се явява и оплакването на ищеца за невъзможност за поддържане на лична хигиена и най-елементарното измиване на ръцете преди храна.

Оплакването на ищеца за наличие на дървеници в помещенията, в които е настаняван в ареста в гр.Велико Търново не се потвърждават от приложените по делото доказателства. От една страна от показанията на началника на ареста по административни дела № 303 / 2018г., № 580 / 2018г., № 640 / 2018г., № 702 / 2018г. и № 142 / 2021г. и представените по делото писмени справки се установява наемането на трето лице за извършване на третиране на помещенията в ареста със специализирани препарати за борба с вредители и периодичността на извършването на пръсканията. От друга страна от представените извлечения от медицински журнал се установява извършването на прегледи на ищеца, но във връзка с други оплаквания, като при тези прегледи не са констатирани проблеми, предизвикани от ухапвания от насекоми.

Основателно е и оплакването на ищеца за допуснати нарушения на закона при провеждане на срещи с адвокат.

Според приложимата разпоредба на чл.256, ал.1, т.2 от ЗИНЗС обвиняемите и подсъдимите имат право на телефонна връзка с роднини, близки, защитници и повереници по ред, установен от главния директор на Главна дирекция "Изпълнение на наказанията". Този ред е определен в Заповед № 1-6399/Ц от 26.07.2010г. за вътрешния ред в арестите на Главния директор на ГД "ИН", в която с чл.59 е регламентирано правото на задържаните лица да провеждат телефонни разговори / от 08.30ч. до 17.00ч. / чрез телефонен апарат от доставчик на телефонни услуги, като лицата и обявените телефонни номера, с които задържаните лица могат да провеждат телефонни разговори, се утвърждават от началника на сектор "Арести" след представено от тях заявление, като в т.5 от тази норма е предвидено, че телефонните разговори на задържаните лица с техните защитници и повереници се провеждат по начин, по който не позволява да бъдат подслушвани от надзорно-охранителния състав.

Конституционно регламентирано е правото на адвокатска защита на задържаното лице или на привлечения като обвиняем. Съгласно чл.30, ал.5 от Конституцията всеки има право да се среща насаме с лицето, което го защитава. Тайната на неговите съобщения е неприкосновена. Това конституционно право е защитено с разпоредбата на чл.254, ал.3 от ЗИНЗС, според която срещите на обвиняемите и подсъдимите с адвокати, защитници и повереници се извършват насаме. Те могат да бъдат наблюдавани, но разговорите им не могат да бъдат слушани и записвани. Според чл.74, ал.4 от ППЗИНЗС, приложима на основание чл.281 от правилника, разговорите по време на срещите между лишените от свобода и техните защитници или повереници не могат да бъдат слушани или записвани. Това ще рече, че защитата на кореспонденцията, разговорите и срещите между задържан и адвокат е особено силна, с оглед принципа за професионална привилегированост и изключва всякакъв вид слушане и записване от други лица.

От показанията на началника на ареста по административни дела № 303 / 2018г., № 580 / 2018г., № 640 / 2018г., № 702 / 2018г. и № 142 / 2021г. се установява, че в арест в гр.Велико Търново по време на провеждане на телефонни разговори и свиждания през цялото време лице от надзорно-охранителния състав стои в непосредствена близост с цел да наблюдава задържания, но поради ограничение в мястото, няма възможност да застане така, че да не чува разговора. Присъствието на охранително-надзорния състав по време на срещите на задържаното лице с неговия адвокат, съдът намира, за нарушаващо гарантираната от върховния закон тайна на разговорите между ищеца и неговия защитник, като не му е позволено да упражни правото си на неприкосновеност на тези разговори.

По изложените съображения, съдът намира, че в периода от 07.09.2024г. до 10.01.2025г. в ареста в гр.Велико Търново А. А. А. е поставен в нечовешки и унизителни условия, изразяващи се в липса на естествена светлина, чист въздух, достъп до санитарен възел, липса на възможност за поддържане на лична хигиена, представяващи нарушение на чл.3, ал.1 от ЗИНЗС и чл.3 от Конвенцията за защита на правата на човека. При съобразяване с посочените по-горе законови презумпции при наличието на нарушение на чл.3 от ЗИНЗС се предполага до доказване на противното претърпени неимуществени вреди, които се явяват следствие на незаконосъобразните бездействия на администрацията на ареста, респективно на държавата, доколкото именно Държавата, като страна по ЕКПЧ има задължението да спазва разпоредбите на Конвенцията.

По делото няма данни за извършени умишлени действия или бездействия на длъжностни лица, довели до целенасочено поставяне на ищеца в неблагоприятни условия, до унизително отношение, което уронва човешкото достойнство на осъдения и до емоционални и физически страдания, но липсата на подобна цел не може категорично да изключи нарушението на чл.3 от ЕКЗПЧОС (решение от 09.06.2005г. И. срещу България, решение от 15.07.2002г. К. срещу Р.). Липсата на осигурени елементарни хигиенни и битови стандарти неминуемо водят до потискане, унижаване, и неблагоприятно засягане на личността. При отчитане на кумулативния ефект на описаните отделни аспекти на конкретните условия, при които е поставен ищецът в следствения арест през заявения период, съдът приема, че те действително са причинили у него негативни преживявания, емоционално и морално страдание, които надвишават неизбежното ниво, присъщо на изпълнението на мярката за неотклонение "задържане под стража".

Следва да се има предвид и приложимата разпоредба на чл.284, ал.5 от ЗИНЗС, според която при поставянето в неблагоприятни условия за изтърпяване на мярката "задържане под стража", изразяващи се в липса на достатъчно жилищна площ, осветление, проветряване, условия за двигателна активност, както и други подобни действия, бездействия или обстоятелства, които уронват човешкото достойнство или пораждат чувство на страх, незащитеност или малоценност, настъпването на неимуществени вреди се предполага до доказване на противното.

За ангажиране отговорността на държавата по чл.1, ал.1 от ЗОДОВ и чл.284 от ЗИНЗС е ирелевантно обстоятелството, че съществуват обективни трудности за привеждане на арестантските помещения в съответствия с изискванията и европейските стандарти за условията в арестите - необходимо и достатъчно е да бъде установено настъпване на вреди (неблагоприятно засягане на имуществени права и/или на защитени от правото нематериални блага, неимуществени субективни права и основни ценности), което засягане следва закономерно от обективния факт на наличие на незаконосъобразна административна дейност. Липсата на ресурси или други структурни проблеми не са обстоятелства, които изключват или намаляват отговорността на държавата, тъй като задължение на държавата е да организира своята пенитенциарна система по начин, който не води до поставянето на лишените от свобода и задържаните под стража лица в унижаващи човешкото им достойнство условия, независимо от финансовите или логистични затруднения /Решение на ЕСПЧ от 27.01.2015 г. по делото "Н. и други срещу България"/. Още повече че разпоредбата на чл.43, ал.2 от ЗИНЗС по императивен начин регламентира, че всеки арест трябва да разполага с необходимите жилищни, битови и други помещения за поддържане на физическото и психическото здраве и уважаване човешкото достойнство на задържаните лица.

Обезщетението за претърпените неимуществени вреди /претендирано от ищеца като такова в размер на 7 000 лв./ подлежи на определяне от съда по справедливост на основание чл.52 от Закона за задълженията и договорите ЗЗД) по препращане от §1 от ЗР на ЗОДОВ и чл.284, ал.2 от ЗИНЗС. Понятието "справедливост" е морално-етична категория и включва съотношението между деянието и възмездието. Всъщност факта на осъждането само по себе си има характер на овъзмездяване, а размера на обезщетението като паричен еквивалент на причинените неимуществени вреди следва да бъде определен при съобразяване характера, вида, изражението и времетраенето на претърпените вредни последици, ценността на засегнатите нематериалните блага и интереси и при отчитане икономическия стандарт в страната към момента на увреждането, така, че обезщетението да не бъде средство за неправомерно обогатяване. Настоящият състав намира, че при определяне размера на обезщетението следва да бъде взета предвид и практиката на Европейския съд по правата на човека. Този съд при спазване на същите принципи за справедливост многократно определя обезщетения на осъдени лица за лошите условия в затворите в Република България, които до голяма степен съвпадат и с условията в ареста в гр.Велико Търново. Така например в пилотното решение Н. и други срещу България на г-н Н. е присъдено обезщетение от 6 750 евро / 13 230лв. / за период от 3 години и 10 дни или 11,97лв. на ден. Тази сума съдът приема за справедливо дневно обезщетение. При тези данни и съобразяване с периода на пребиваване от 125 дни, настоящият състав приема за справедливо обезщетение от 1 500 лева. За разликата от 5 500 лева искът следва да бъде отхвърлен.

Неоснователно е направеното от ответника искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Съгласно чл.286, ал.2 от ЗИНЗС, когато искът се отхвърли изцяло, съдът осъжда ищеца да заплати разноските по производството, като разноските се заплащат от ищеца и при оттегляне на иска изцяло или при отказ от иска изцяло. Нормите на чл.286, ал.2 и ал.3 от ЗИНЗС, са специални и дерогират общото правило на чл.78, ал.3 от ГПК, съгласно което ответникът също има право да иска заплащане на направените от него разноски, съразмерно с отхвърлената част от иска. Ето защо, въпреки частичната основателност на исковата претенция, искането на ответника за присъждане на юрисконсултско възнаграждение е неоснователно.

Предвид нормата на чл.10, ал.3 от ЗОДОВ следва Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" - София да бъде осъдена да заплати в полза на органа на съдбата власт Административен съд Велико Търново разноски за държавна такса в размер на 10лв.

С оглед на гореизложеното на основание чл.1, ал.1 във връзка с чл. 4 от ЗОДОВ и на основание чл.203 и сл. АПК, съдът

 

Р Е Ш И :

 

ОСЪЖДА Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" с адрес гр.София, [улица], да заплати на А. А. А. с [ЕГН], понастоящем в затвора гр.Ловеч, сума в размер на 1 500лв. ( хиляда и петстотин лева) представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди при престоя в следствения арест в гр. Велико Търново.

 

 

ОТХВЪРЛЯ искова молба на А. А. А. с [ЕГН], понастоящем в затвора гр.Ловеч срещу ГД „Изпълнение на наказанията“, гр. София за сумата от 5 500лв.

 

ОСЪЖДА Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" с адрес гр.София, [улица]да заплати в полза на органа на съдебната власт Административен съд Велико Търново, разноски по делото за държавна такса в размер на 10лв. (десет лева).

 

РЕШЕНИЕТО подлежи на касационно обжалване пред Административен съд Велико Търново в 14-дневен срок от съобщаването му на страните.