№ 3628
гр. София, 28.02.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 171 СЪСТАВ, в публично заседание на
тридесети ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:ГАБРИЕЛА Д. ЛАЗАРОВА
при участието на секретаря ИСКРА Д. КУРТЕВА
като разгледа докладваното от ГАБРИЕЛА Д. ЛАЗАРОВА Гражданско дело
№ 20221110126154 по описа за 2022 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 235 ГПК.
Oбразувано по искова молба, подадена от Ж. П. В. и Б. С. В. срещу „Юробанк
България” АД, с която са предявени обективно кумулативно съединени осъдителни
искове с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да плати
при условията на солидарност на ищците следните суми:10 756,43 лв. /с определение
от 30.11.2023 г. е прието увеличение на размера на предявения иск – л. 279/,
представляваща разликата между предварително договорените анюитетни вноски и
заплатените от ищците завишени такива за периода 18.05.2017 г. – 18.05.2022 г.
вследствие на едностранно увеличен лихвен процент от страна на банката по Договор
за кредит за извършване на ремонт/подобрения в недвижим имот от 23.10.2006 г.; 50
лв., представляваща надплатена сума за годишна такса за управление на кредита за
периода 18.05.2017 г. – 18.05.2022 г.
В исковата молба са изложени доводи, че между ищците и ответника е сключен
Договор за кредит за извършване на ремонт/подобрения на недвижим имот № HL ........... г.,
по силата на който ищците, в качеството на кредитополучатели, са получили сума в размер
на 79 700 лева Твърди се, че вземанията по договора за кредит са обезпечени с ипотека.
Сочи се, че погасяването на задълженията по кредита е следвало да стане на равни
анюитетни месечни вноски в размер на 530,25 лв., но след сключване на договора банката
едностранно е започнала да увеличава лихвения процент, съответно се е увеличил и размера
на дължимите месечни вноски. Изложени са подробни доводи, че клаузите, в които е
уговорено плащане на възнаградителна лихва и изменение на същата – чл.3, ал. 1, чл. 3, ал. 4
и чл. 6, ал. 3 са нищожни, поради противоречие със закона и добрите нрави. Поддържа се, че
нищожна е и клаузата на чл. 12 от договора за кредит, касаеща правото на банката
едностранно да променя тарифата, касаеща такси, лихви и комисионни. Изложени са
доводи, че ищците са заплатили парични суми, които не дължат, поради неправомерно
повишаване на лихвения процент. Съобразно изложеното е направено искане предявените
искове да бъдат уважени. Претендират разноски. Депозират и писмена защита, в която
излагат доводи за основателност на предявените искове.
1
Ответникът „Юробанк България” АД е депозирал в указания законоустановен
срок по реда на чл. 131 ГПК писмен отговор, с който е заявено становище за
неоснователност на предявените искове. Изложени са подробни доводи, че процесният
договор за кредит не съдържа неравноправни клаузи и съответства на изискванията на
действащата нормативна уредба. Съобразно изложеното е направено искане исковете
да бъдат отхвърлени, като неоснователни. При условията на евентуалност е релевирано
възражение за изтекла погасителна давност. Претендира юрисконсултско
възнаграждение и разноски по делото. Релевира възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съобразно разпоредбата на чл.
12 ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Предмет на делото са осъдителни искове с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1
ЗЗД. Противно на изложените в хода на делото от ответната страна доводи, съдът
намира, че не е сезиран с установителни искове за проглясяване на нищожност на
договорни клаузи, тъй като в исковата молба /л. 9, абзац 4/ изрично е посочено, че се
иска произнасяне по валидността им единствено в мотивите на съдебния акт по
същество на спора. На следващо място, предмета на делото е изрично очертан и с
изготвения доклад по делото по реда на чл. 146 ГПК /л. 160 и сл./, приет за
окончателен на 08.06.2023 г. /л. 169 – гръб/, с който съдът е приел, че е сезиран
единствено с осъдителни искове с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.
Фактическият състав на чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД изисква предаване, съответно
получаване на нещо при начална липса на основание, т. е. когато още при самото
получаване липсва основание за преминаване на блага от имуществото на едно лице в
имуществото на друго. Типичен случай на начална липса на основание е налице в
случаите, в които е получено нещо въз основа на нищожна сделка, респективно въз
основа на нищожна клауза от договор, в който смисъл са разясненията, дадени в т. 1 от
Постановление № 1 от 28.V.1979 г. по гр. д. № 1/79 г. на Пленума на ВС. Следователно,
за основателността на предявените осъдителни искове в доказателствена тежест на
ищеца е да установи, при условията на пълно и главно доказване, факта на получаване
на процесните суми от ответника въз основа на сочените за недействителни договорни
клаузи. При установяване на горепосочените факти, в тежест на ответника е да докаже,
че е налице валидно основание за получаване на претендираните суми, съответно за
задържане на полученото.
Между страните не е спорно, че на 23.10.2006 г. между тях е сключен договор за
кредит за извършване на ремонт/подобрения на недвижим имот № HL
13566/23.10.2006 г. /л. 17 и сл./, наричан по-долу за краткост „Договора”. Не се спори
по делото, че сумата по кредита е преведена от банката по посочена от ищците банкова
сметка, в който смисъл е и заключението на приетата по делото съдебно-счетоводна
експертиза /л. 205 и сл./, което съдът кредитира като компетентно и обективно
изготвено. Не се спори и от представения погасителен план /л. 116 и сл./ се установява,
че са предвидени месечни погасителни вноски в размер на 530,25 лв.
С оглед целевото предназначение на договора – ремонт на недвижим имот /къща
в село Мърчаево/, съдът намира, че кредитополучателите по него имат качеството на
потребители. Възраженията в обратен смисъл, релевирани в депозирания писмен
отговор, не са доказани по делото. Липсват данни кредита да е използван от ищцата за
търговски цели във връзка с упражнявана от нея дейност като едноличен търговец,
каквито твърдения са изложени от ответника. За потребителския характер на договора
за кредит свидетелства и представения формуляр-искане от ищеца от 2006 г. /л. 107 и
сл./.
2
Не е спорно между страните и от писмените доказателства по делото се
установява съдържанието на сочените от ищеца за нищожни договорни клаузи, въз
основа, на които е изчислена възнаградителната лихва:
Чл. 3, ал. 1 от Договора: „За усвоения кредит КРЕДИТОПОЛУЧАТЕЛИТЕ
дължат на БАНКАТА годишна лихва в размер на БЛП на БПБ АД за жилищни кредити
за лева валиден за съответния период. Към момента на сключване на настоящия
договор БЛП на БПБ АД за жилищни кредити за лева е в размер на 7 /седем/ процента.
“
Чл. 3, ал. 4 от Договора: „Действащият Базов лихвен процент на БАНКАТА за
жилищни кредити в лева не подлежи на договаряне и промените в него стават
незабавно задължителни за страните. БАНКАТА уведомява
КРЕДИТОПОЛУЧАТЕЛИТЕ за новия размер на Базовия лихвен процент на БПБ АД за
жилищни кредити в лева и датата, от която той е в сила, чрез обявяването им на видно
място в банковите салони. Договорените в настоящия договор надбавки не се
променят. "
Чл. 6, ал. 3 от Договора :,,В случай, че по време на действието на настоящия
договор БАНКАТА промени Базовия лихвен процент за жилищни кредити в лева,
размерът на погасителните вноски, определен в алинея 1 се променя автоматично, в
съответствие с промяната, за което КРЕДИТОПОЛУЧАТЕЛЯ с подписването на
настоящия договор, дават своето неотменяемо и безусловно съгласие. “
За да се произнесе по наведените твърдения за неравноправни клаузи, с които е
сезиран, съдът, на първо място, следва да вземе предвид дефинитивната норма на чл.
143 ЗЗП, в които законодателят е установил характеристиките на неравноправните
клаузи. Санкцията при наличие на такива е установена в разпоредбата на чл. 146 ЗЗП, в
която законодателят е предписал нищожност на неравноправните клаузи в договорите
с изричното изключение – освен ако не са индивидуално договорени, като е дадена и
легална дефиниция на понятието „индивидуална уговорени".
В конкретния случай съдът намира, че оспорената клауза на чл. 3, ал. 1 от
договора за кредит не е неравноправна, като в тази връзка споделя трайната съдебна
практика на ВКС, съгласно която уговорките, които определят основния предмет на
договора и не са индивидуално договорени, не могат да бъдат преценени като
неравноправни, ако са ясни и разбираеми – чл. 145, ал. 2 ЗЗП. Клаузата за
възнаграждението на кредитодателя е съществен елемент на договора за кредит и
изискването на яснота и разбираемост се счита за изпълнено, не само ако цената е
посочена ясно от граматическа гледна точка, но и ако от съдържанието й може точно да
бъде разбран обхватът на поетото задължението и средният потребител, относително
осведомен и в разумна степен наблюдателен и съобразителен, да разбере
икономическите последици от сключването на договора /в този смисъл: решение №
87/06.11.2019 г. по т.д. 848/2017 г., ТК, I отд. на ВКС и др./.
За приложими по делото съдът намира и разясненията, дадени в решение №
92/09.09.19 г. по т.д.№ 2481/17г. на ІІ т.о. на ВКС, съгласно които при клауза в договор
за банков кредит, с която е постигнато съгласие дължимата от кредитополучателя цена
по възмездния договор за банков кредит да се формира от два компонента - БЛП с
точно определен към датата на подписване на договора размер в проценти и договорна
надбавка, с възможност за промяна на цената (лихвата), обусловена от промяна на
БЛП, но при липса на ясна методика и условия за промяната, доведена до знанието на
кредитополучателя, е неравноправна по смисъла на чл.143, т.10 и т.12 ЗЗП и нищожна
съгласно чл.146 ЗЗП, но само в частта, даваща право на банката - кредитор да променя
едностранно лихвата при промяна на БЛП, но не и в частта, определяща дължимата
към момента на сключване на договора лихва, включваща БЛП и договорна надбавка в
3
определен размер.
С оглед цитираната практика на ВКС и съдържанието на твърдените за нищожни
договорни клаузи, съдът намира, че клаузата на чл. 3, ал. 1 от договора за кредит не е
нищожна, тъй като от съдържанието й става ясно и за средния потребител, че към
момента на сключване на договора за кредит цената на същия – договорната лихва, е в
размер на 7 % и подлежи на последваща промяна, т.е. клаузата не се внася неяснота
относно цената на кредита. В тази връзка е необходимо да бъде взет предвид и
възмездния по дефиниция характер на договора за банков кредит съгласно чл. 430, ал.
1 във връзка с ал. 2 ТЗ, при който заплащането на лихвата представлява насрещна
престация на кредитополучателя за ползването на предоставените парични средства.
Премахването изцяло на клаузата за определяне на лихвата по кредита, при изрична и
ясна уговорка за възнаграждение, изразено като в абсолютна стойност към момента на
сключване на договора, би променило възмездния му характер.
За нищожни, на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД във връзка с чл. 146, ал. 1
във вр. с чл. 143 ЗЗП, като неравноправни, съдът намира клаузите на чл. 3, ал. 4 и на
чл. 6, ал. 3 от Договора за банков кредит.
На първо място, обсъжданите оспорени клаузи не са индивидуално уговорени,
тъй като са част от стандартни, изготвени предварително, типови условия на банката, а
кредитополучателите не са имали възможност на влияят върху съдържанието им. В
тежест на ответника е било да докаже индивидуално уговаряне на същите, съобразно
разпоредбата на чл. 154, ал. 1 ГПК, което не се установява да е сторено.
На следващо място, в клаузите чл. 3, ал. 4 и на чл. 6, ал. 3 е предвидена
възможност за банката едностранно, без изрична уговорка за това с
кредитополучателите, да променя размера на базовия лихвен процент, с оглед на което
да измени и размера на възнаградителната лихва и съответно месечната анюитетна
вноска. В тези клаузи не са посочени условията, при които банката ще извършва
промяна на базовия лихвен процент. Съществено е, че съгласно заключението на
допуснатата съдебно-счетоводна експертиза /л. 210 и сл./, няма данни за формула
/алогиритъм/, по която банката да е определяла лихвения процент за кредити в лева
към датата на сключване на договра. Освен това, обсъжданата в заключението
Методология за определяне на БЛП /приета неясно кога/ не е част от договора за
кредит и няма данни кредитополучателите да са били запознати с нея към датата на
сключването му, доколкото и не се установява да е съществувала въобще. С оглед
изложеното, клаузите на чл. 3, ал. 4 и на чл. 6, ал. 3 не съответстват и на изискванията
на чл. 147, ал. 1 ЗЗП. Същите са неравноправни на основание чл. 143, т. 10, т. 11 и т. 18
ЗЗП.
Предвид изложеното, съдът намира, че платените суми въз основа на
обсъжданите договорни клаузи, които предвиждат едностранно увеличение на
възнаградителната лихва, подлежат на връщане, като платени без основание. Същите
следва да бъдат присъдени в полза на ищците при условията на солидарност. Видно от
представеното удостоверение за граждански брак /л. 24 от делото/, ищците са съпрузи,
като са и солидарни длъжници по договора за кредит.
В приложение 1 към заключението на съдебно-счетоводна експертиза е
представено сравнение и изчисление между действително платените суми за главница
и възнаградителна лихва и дължимите суми за главница и възнаградителна лихва при
ГЛП от 7,00% по първоначалния погасителен план за периода от 18.05.2017 г. до
17.05.2022 г. Изчислените вноски за главница и възнаградителна лихва по
първоначален погасителен план при ГЛП от 7%, за периода 18.05.2017 г. - 17.05.2022 г.
са в размер на 31 814,77 лв. (колона 13 на приложение 1). Изчислената разлика между
платените месечни вноски за главница и възнаградителна лихва и дължимите месечни
4
вноски за главница и възнаградителна лихва по първоначален погасителен план, за
процесния период е в размер на 10 756,43 лв., какъвто е и размера на предявената
искова претенция.
Възражението на ответника за изтекла погасителна давност по отношение част
от претендираното вземане е неоснователно. Съгласно разясненията, дадени в т. 7 от
Постановление № 1 от 28.V.1979 г. по гр. д. № 1/79 г., Пленум на ВС, вземанията,
произтичащи от фактическите състави на неоснователно обогатяване, се погасяват с
изтичането на петгодишната давност по чл. 110 ЗЗД, като с оглед на това, че при
първия фактически състав на чл. 55, ал. 1 ЗЗД основанието не е налице при самото
извършване на престацията, следва да се приеме, че давностният срок започва да тече
от деня на получаването й. При съпоставка между датата на депозиране на исковата
молба и началната дата на периода, за който се претендира процесната сума, е видно,
че исковата претенция не е погасена по давност изцяло или частично. Недоказано е и
възражението, че част от сумите са платени от трети лица, като дори да бе доказано по
делото, същото би било неоснователно, тъй като се установява, че плащанията са
извършени от името и за сметка на ищците, в качеството на кредитополучатели по
договора за кредит, и са осчетоводени на посоченото основание от ответника.
В обобщение, по изложените съображения, предявеният осъдителен иск за сума
в размер на 10 756,43 лв. е основателен и следва да бъде уважен изцяло. Предвид
уважаването му на претендираното основание – платени суми въз основа на нищожни
договорни клаузи, т.е. без основание, съдът не дължи произнасяне по предявения
евентуален иск за същата сума, основан на фактически твърдения, че сумата е
надплатена поради неправилно изчисляване на лихвата от ответника.
Предявеният иск с правно основание чл. 55, ал.1, пр. 1 ЗЗД за сума в размер на
50 лв., представляваща надплатена такса за управление на кредита, е неоснователен,
тъй като не се установява клаузата на чл. 12 от процесния договор за кредит да е
нищожна на сочените от ищците основания, при съобразяване с горепосочените
критерии за преценка за неравноправност. Доколкото не се установи претендираното
вземане за такси за управление да е платено без основание, като от заключението на
приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза не се установи и да е платено в
пълния претендиран размер, то исковата претенция във връзка с него следва да бъде
отхвърлена, като неоснователна.
По разноските:
При този изход на спора и на основание чл. 78 ГПК право на разноски имат и
двете страни. От ищеца се претендират такива, както следва: 4000 лв. – платен по
банков път адвокатски хонорар, 432,25 лв. – държавна такса, 250 лв. – депозит за вещо
лице, и 452 лв. – допълнителен депозит за вещо лице. С оглед уважената част от
предявените искове, ответника следва да бъде осъден да плати на ищеца сума в общ
размер на 2 522,52 лв. Релевираното възражение на ответника по чл. 78, ал. 5 ГПК
съдът намира за основателно с оглед правната и фактическа сложност на делото,
поради което съдът намали размера на адвокатското възнаграждение на 1400 лв., при
съобразяване с предвидения минимален такъв в Наредба № 1 от 09.07.2004 г.
за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
При този изход на спора и на основание чл. 78, ал. 3 вр. ал. 8 ГПК, ответникът
има право на разноски, като претендира юрисконсултско възнаграждение, което съдът
определя по реда на чл. 78, ал. 8 ГПК вр. чл. 37 ЗПП вр. чл. 25, ал. 1 от Наредбата за
заплащането на правната помощ в размер на 100 лв., и разноски за внесен депозит за
вещо лице в размер на 702 лв. Предвид изложеното, с оглед размера на отхвърлената
част от предявените искове, ищците следва да бъдат осъдени да платят на ответника
сума в размер на 3,24 лв. – разноски по делото, и 0,46 лв. – юрисконсултско
5
възнаграждение.
В обобщение, по изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА, на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, „Юробанк България” АД, ЕИК
..........., със седалище в град София и адрес на управление: ........, да заплати на Ж. П. В.,
ЕГН **********, и на Б. С. В., ЕГН **********, и двамата със съдебен адрес: град
.........., при условията на солидарност, сума в размер на 10 756,43 лв., представляваща
платена въз основа на нищожни договорни клаузи - чл. 3, ал. 4 и на чл. 6, ал. 3, сума по
Договор за кредит за извършване на ремонт/подобрения на недвижим имот № HL
........... г. в периода 18.05.2017 г. – 18.05.2022 г., представляваща разликата между
предварително договорените анюитетни вноски и заплатените от ищците в завишен
размер такива, ведно със законна лихва от датата на депозиране на исковата молба до
окончателното изплащане на вземането.
ОТХВЪРЛЯ, като неоснователен, предявения от Ж. П. В., ЕГН **********, и на
Б. С. В., ЕГН **********, и двамата със съдебен адрес: град .........., срещу „Юробанк
България” АД, ЕИК ..........., със седалище в град София и адрес на управление: ........,
осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал.1, пр. 1 ЗЗД за осъждане на
ответника да плати на ищците сума в размер на 50 лв., представляваща надплатена
годишна такса за управление по Договор за кредит за извършване на
ремонт/подобрения на недвижим имот № HL ........... г. в периода 18.05.2017 г. –
18.05.2022 г., ведно със законна лихва от датата на депозиране на исковата молба до
окончателното изплащане на вземането.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, „Юробанк България” АД, ЕИК ..........., със
седалище в град София и адрес на управление: ........, да заплати на Ж. П. В., ЕГН
**********, и на Б. С. В., ЕГН **********, и двамата със съдебен адрес: град .........., сума в
размер на 2 522,52 лв., представляваща разноски по делото, съразмерно с уважената част от
исковете.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 3 и ал. 8 ГПК, Ж. П. В., ЕГН **********, и
на Б. С. В., ЕГН **********, и двамата със съдебен адрес: град .........., да заплатят на
„Юробанк България” АД, ЕИК ..........., със седалище в град София и адрес на
управление: ........, сума в размер на 3,24 лв. – разноски по делото, и 0,46 лв. –
юрисконсултско възнаграждение, съобразно отхвърлената част от исковете.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Софийски градски съд
в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6