№ 871
гр. Русе, 03.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – РУСЕ, I ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и девети април през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Стела Д. Бъчварова
при участието на секретаря М.В.Б.
като разгледа докладваното от Стела Д. Бъчварова Гражданско дело №
20254520100148 по описа за 2025 година
за да се произнесе, взема предвид:
Производството е с правна квалификация чл. 26, ал. 1, пр.1-во от ЗЗД, вр.
чл. 22 от ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК и чл. 55, ал.1 от ЗЗД.
Ищецът Е. П. А. твърди, че на 29.11.2022 г. в гр.Русе е сключил договор
за потребителски кредит № ************* с ответното дружество „Креди
Йес“ ООД, по силата на който ответника му е предоставил в заем сумата от
500 лева при следните условия: ГЛП от 39,96 % и ГПР от 48,534 %. Съгласно
погасителния план ищецът следвало да върне заетата сума за главница,
договорна лихва и неустойка за непредставяне на обезпечение на 9 месечни
вноски, всяка в размер на 117,00 лв., в общ размер на 1 053,00 лв.
Заявява, че сключения между него и ответното дружество договор за
кредит е нищожен по следните съображения:
На първо място сочи, че уговореният ГЛП надвишава трикратния размер
на законната лихва, която към датата на сключване на договора – 29.11.2022 г.
е била 10,59 %, съответно трикратният размер бил – 31,77%. Счита, че в
случая възнаградителната лихва от 39,96 %, надвишаваща трикратния размер
на законната лихва, е прекомерна и само на това основание процесния договор
можело да се обяви за нищожен, тъй като по този начин се накърнявали
1
добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 3 от 33Д.
На следващо място, ГПР бил уговорен в размер от 48,534 % , но в случая
по скрит начин бил увеличен, тъй като в него не била включена дължимата
неустойка, което било още едно основание за обявяване нищожността на
сключения договор за потребителски кредит между страните. Заявява, че чл.
11, ал. 1, т. 10 от ЗПК вменявал задължение договорът за потребителски
кредит да съдържа и годишния процент на разходите по кредита и общата
сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на
договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани
при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в
приложение № 1 начин. Твърди, че случая действително бил посочен ГПР от
48,534 %, но липсвала ясно разписана методика на формиране на годишния
процент на разходите по кредита - кои компоненти точно са включени в него и
как се формира същия. По този начин потребителят, в случая ищецът, бил
поставен в невъзможност да разбере какъв реално е процентът на оскъпяване
на ползвания от него финансов продукт.
На следващо място, в чл. 6 от договора било посочено, че
кредитополучателят се задължавал да обезпечи кредита с гарант/и,
отговарящ/и на условията на чл. 10, ал. 2, т. 1 от Общите условия, както и с
още едно от изброените в договора обезпечения, а в чл. 8, страните се
договорили, че в случай на непредоставяне на обезпечение, на заемателя ще
бъде начислена неустойка в размер на 466,13 лв., платима на равни части към
погасителните вноски. В случая уговорката за дължимостта й противоречала
на императивните правни норми на закона и на добрите нрави, разглеждани
като неписани морални норми. Клаузата за неустойка освен това имала за цел
да заобиколи изискванията на закона, който в чл. 71 от ЗЗД регламентирал, че
ако длъжникът не е дал обещаните обезпечения, кредиторът може да иска
изпълнение на срочното задължение и преди срока, с оглед на което била
нищожна и по смисъла на чл. 21, ал. 1 от ЗПК. Клаузата за неустойка била
уговорена в отклонение от функциите й предвидени в чл. 92 ЗЗД, поради което
била нищожна поради противоречие с добрите нрави.
На следващо място, счита, че прибавянето на неустойката към
погасителните вноски, водело до нарастване на ГПР и следователно
неоснователно обогатяване на кредитора. Заобикаляло се ограничението на
2
чл.19, ал.4 от ЗПК.
Освен това твърди, че калкулирането на неустойката към погасителните
вноски водело скрито оскъпяване на кредита, т.к. тя не била включена в ГПР.
Посочването привидно на годишния процент разходите привидно изпълнявал
изискванията на чл. 11, ал. 1 т. 9 и т. 10 от ЗПК, т. е. макар формално същият
да бил уговорен в допустим размер, то при неизпълнение на задължението на
заемателя да предостави обезпечение, неустойката се явявала нищожна като
противоречаща на добрите нрави и клаузата, установяваща я следвало да се
прогласи за нищожна.
Сочи, че процесния договор за потребителски кредит № *************
бил рефинансиран с последващ - № ********* от 28.04.2023 г., като
задължението било погасено изцяло. Следователно надвнесените суми по
нищожния договор следвало да бъдат върнати обратно на ищеца, тъй като
били дадени по нищожен договор. Разпределена по пера общата сума на
договора била следната - 500 лв. главница, 86,87 лв. лихва по договора и
466,13 лв. неустойка за непредоставяне на обезпечение.
Моли съда да постанови решение, с което да обяви за нищожен договор
за потребителски кредит № *************, сключен на 29.11.2022 г. между Е.
А. и ,,Креди Йес“ ООД, ЕИК *********, тъй като същият съдържал нищожни
неравноправни клаузи.
В условията на евентуалност, моли съда да признае за установено по
отношение на „Креди Йес“ ООД, че клаузата от Договор за потребителски
кредит № *************, сключен на 29.11.2022 г., която предвижда
заплащане на неустойка в размер на 466,13 лв. е нищожна.
Моли да осъди ответника „Креди Йес“ ООД да заплати на ищеца Е. А.
сумата от 553,00 лв., която е изплатена от него на ответника по нищожен
договор и представлявала неоснователно обогатяване, а именно сумата
надвнесена над главницата. Претендира разноски, включително адвокатско
възнаграждение по чл.38, ал.1, т.2 от ЗА.
В рамките на предоставения му срок по чл. 131 от ГПК, ответникът е
депозирал отговор на исковата молба. Не оспорва фактическите твърдения
относно сключения договор №*************/29.11.2022 г., както и
посочените от ищеца договорки за размер на заема, ГПЛ и ГПР, срок за
връщане и останалите съществени елемент на договора за кредит между
3
страните. Сочи, че заемната сума в размер от 500 лева е предадена на ищеца, с
РКО. По договора от страна ищеца били извършени плащания на пет пъти,
като първото плащане било извършено на 26.01.2023 г., а последното на
28.04.2023 г., в размер на 117,00 лева за три от плащанията, съответно за
останалите две – 234,00 лева и 375,00 лева, т.е общо сумата от 960,33 лева.
Счита, че претенциите на ищеца са напълно неоснователни и следва да бъдат
изцяло отхвърлени по следните съображения:
Относно твърдението, че сключеният договори за паричен заем
противоречи на изискването на чл. 10, ал. 1 от ЗПК, счита същото за
неоснователно. Процесният договор бил написан на български език, по ясен,
разбираем и недвусмислен начин, изцяло спазвайки законовите разпоредби.
Договорът бил изготвен в писмена форма и разпечатан на хартиен носител с
еднакъв по вид и размер шрифт 12, в два еднообразни екземпляра - по един за
всяка страна. След подписването му екземпляр от договорната документация,
в това число договор за заем, ОУ към него, погасителен план, СЕФ били
предоставени на заемателя.
Неоснователни били твърденията на ищеца, че процесният договор
противоречал на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Неоснователно
било и твърдението, че не е посочен начинът на изчисляване на ГПР и
липсвала яснота по какъв начин е формиран същия. Съгласно разпоредбата на
чл. 19, ал.3, т.1 от ЗПК при изчисление на ГПР не следвало да бъде включен
размерът на неустойката, която по своята същност съставлявала разход, който
потребителят следвало да заплати поради неизпълнение на задължението си за
предоставяне на обезпечение по договора за заем, посочено в чл.6 от същия. В
разпоредбата на чл.3.3 от процесния договор за заем било посочено по ясен и
разбираем начин как е изчислен ГПР по кредита, както и какви суми и
величини са включени при изчислението му. Съгласно разпоредбата на чл. 19,
ал.3, т.1 от ЗПК при изчисление на ГПР не следвало да бъде включен размерът
на неустойката по чл.8 от договора за заем, тъй като по своята същност тя
съставлява разход, който потребителят следвало да заплати поради
неизпълнение на задължението си за предоставяне на обезпечение по договора
за заем, посочено в чл.6. Заявява, че неустойката по чл.8 от договора за заем
нямала характера на лихва, такса или друг разход по кредита и тя се
начислявала само ако потребителя не изпълни изискването за обезпечаване на
кредита.
4
На следващо място, неоснователно било и твърдението, че процесният
договор не съдържал информация за лихвения процент по заема, както и за
условията за прилагането му. Лихвеният процент бил посочен както в СЕФ,
изчислен на годишна база, така и в чл.3, т.7 от договора за заем, изчислен на
месечна база. В разпоредбата на чл.9 от ОУ било посочено, че лихвеният
процент не подлежи на промяна за целия срок на договора за заем.
Счита за неоснователни твърденията на ищеца за нищожност на клаузата
на чл.8 от договора за заем, поради следните съображения: Изискването за
предоставяне на обезпечение при сключване на договор за заем с ответното
дружество било посочено като условие още в общите условия на дружеството,
поставени на видно място във всеки един от офисите на дружеството, както и
на интернет страницата му. Процесната неустойка била изчислена на база
зададените от ищеца параметри на заема - главница, срок на договора, вид на
месечните вноски и вид на кредитния продукт, за който е поискал
предварителна информация. Ищецът е знаел за условията на дружеството за
обезпечаване на заема, разяснени му били от консултанта в офиса на
дружеството и с последиците от непредоставяне на исканите обезпечения, т.е.
сключил е процесния договор за заем след възможност да направи преценка. В
сключения договор за заем били посочени конкретно сумите за главница,
лихва, ГПР и неустойка. В разпоредбата на чл.10 от ОУ също били посочени
условията за обезпечаване на договорите за заем, които ответното дружество
сключва с потребителите.
Заявява, че клаузата по чл.8 от договор за паричен заем №
************* била индивидуално уговорена със заемателя и не била
дължима от заемателя в момента на сключване на договора. Тази клауза била
уговорена под отлагателно условие - в случай, ще потребителят не предостави
поръчители в 3 дневен срок след сключване на договора за заем. По този
начин ищецът чрез собственото си поведение е можел да влияе на действието
на тази разпоредба и след сключване на договора за заем. Счита, че
уговорената по този начин неустойка отговаряла на присъщата й съгласно
чл.92, ал.1 от ЗЗД обезпечителна функция.
Още при подписване на договора страните били определили ясно кое е
задължението, каква е дължимата лихва, какво би могло да бъде
неизпълнението, а размерът на неустойката бил предварително точно
5
определен още в договора за заем, от момент предхождащ нейното
начисление. Обстоятелството, че се е натрупало задължение за плащане на
тази неустойка е последица именно от неизпълнение от страна на неизправния
заемател, която не е изпълнил едно доброволно и съзнателно поето
задължение при сключване на договор № *************. Предвид, че се
касаело за договор за заем, разбираемо било потребителят да не разполага с
конкретната сума към момента на възникване на задължение за заплащането
й, поради което в чл.8 от договора било договорено нейното разсрочване. С
оглед на горното, не можело да се сподели твърдението, че конкретната клауза
не е индивидуално договорена и противоречи на разпоредбата на чл.146, ал.1
от ЗЗП, а с оглед забраната на чл.19 ал.3 т.1 ЗПК, тя не била включена като
елемент на ГПР.
Заявява, че твърденията на ищеца за заобикаляне на законовите
разпоредби и добрите нрави за неоснователни. Неустойката по чл.8 от
договора за заем била индивидуално договорена със заемателя и била
съобразена с изразените от нея предпочитания за размер на главница, срок на
договора и кредитен продукт. Представя договор за паричен заем, сключен
между същите страни. Тъй като и при неговото сключване заемателят не е
предоставил поръчител, то била предвидена отново неустойка в чл.8 от
договора за заем, но тя била с различен размер от този по процесния договор
за заем. Следователно клаузата за неустойка по чл.8 от договора за заем се
уговаряла индивидуапно по всеки отделен кредит и зависила от това на първо
място дали е предоставен поръчител към момента на подаване на молба за
заем и сключване на договора за заем. Ако такъв не бил предоставен към този
момент, в договора се предвиждала клауза с неустойка, като размерът на
неустойката зависел от параметрите на договора и от индивидуалните
възможности на всеки отделен клиент.
В този смисъл неустойката не представлявала разход по управление на
кредита, нито представлявала допълнителна печалба към договорната лихва.
Неустойката нямала и характер на договорна лихва, тъй като понятието за
възнаградителна лихва включвало това, че тя може да бъде определена като
граждански плод - цена, която се дължи за ползването за определено време на
предоставени от страна на заемодателя по договор парична сума.
Неустойката имала санкционна функция, тъй като санкционирала
6
поведението на заемателя, изразяващо се в неизпълнение на договорни клаузи
и непредоставяне на исканото обезпечение. Неустойката имала и
обезщетителен за кредитора характер, изразяващ се в това, че същата би
послужила като обезщетение на кредитора в случай, че не е предоставен
поръчител и заемателят престане да плаща вноски по предоставения му
кредит.
На следващо място заявява, че доколкото добрите нрави представляват
морални норми, които съществуват в съвременното общество, и на които
законът придава правно значение, то при извършване на конкретна преценка
за това, следвало да се вземе предвид обстоятелството, че заемодателят е
небанкова финансова институция, която отпуска краткосрочни потребителски
кредити. В този смисъл профила на клиентите, с които дружеството работи
бил по-рисков откъм изпълнение на задълженията за плащане на
погасителните вноски. Следвало да се вземе предвид и обстоятелството, че
дружеството било предоставило на време и в срок на заемателя цялата
преддоговорна информация, изискуема по закон. Следвало да се отчете и
факта, че в предоставения на заемателят СЕФ било посочено както
обстоятелството, че дружеството изисква задължително обезпечаване на
договорите си за заем с поръчителство, така също и че е предвидена неустойка
под формата на конкретно посочена в СЕФ сума. Заемателят е бил на ясно с
тези обстоятелства и въпреки тях е подал молба за заем, подписал е договора
за заем. При преценката следвало да се вземе предвид и правната презумпция,
че незнанието не е оправдание.
Моли съда да отхвърли изцяло предявените искове като неоснователни и
недоказани.
В съдебно заседание ищецът не се явява и не се представлява.В писмено
становище на процесуалния представител ищеца адв. Л. Б. заявява, че счита
исковете за основателни и доказани. Претендира адвокатски хонорар, съгласно
чл.38, ал.1, т.2 от ЗА.
В съдебно заседание ответната страна не се явява и не се представлява. В
писмено становище процесуалния представител адв.Н. Шерметова оспорва
исковата молба и поддържа депозирания отговор. Счита, че на процесуалния
представител на ищеца по делото не следва да бъде присъждано
възнаграждение, доколкото не били представени доказателства за материална
7
затрудненост. В случай, че съдът не уважал това възражение, счита, че на
адвоката следва да се присъди възнаграждение в минимален размер съобразно
сложността на делото.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и като
съобрази разпоредбите на закона, приема за установено от фактическа и
правна страна следното:
От приложения по делото договор за потребителски кредит №
*************/29.11.2022 г., сключен между „Креди Йес“ ООД, ЕИК
********* като заемодател и Е. П. А., ЕГН: ********** - заемополучател, се
установява, че съгласно постигнатите между страните уговорки в договора,
ответникът е предоставил на ищеца сумата в размер на 500 лева, за срок от 9
месеца, с дата на първо плащане 28.12.2022 г., при месечен лихвен процент
3,33 % и ГПР 48,534 %, размер на месечна вноска от 65,21 лева, като общата
сума, подлежаща на връщане, е 586,87 лв. Посочено било, че лихвения
процент е фиксиран за целия срок на договора. Посочено е че ГПР е изчислен
при следните допускания: Потребителят не дължи допълнителни плащания,
които не са посочени в договора за заем при неговото сключване.
Съгласно чл. 6 от Договора за заем ищецът следвало в срок до 3 дни от
сключване на договора да обезпечи кредита с гарант/и, отговарящ/и на
условията на чл. 10, ал. 2, т. 1 от ОУ, а именно: - гаранти - две физически лица,
всяко от които да отговаря на следните условия: да има нетен размер на
осигурителен доход в размер над 1000 лева, съгласно справочни данни на
НОИ; да работи по безсрочен трудов договор; да не е заемател по договор за
заем; да няма неплатени осигуровки за последните две години; да няма
кредити към банки или финансови институции с класификация, различна от
"редовен", както по активи, така и по погасени задължения, съгласно
справочните данни на ЦКР към БНБ; Както и с още едно обезпечение по
избор на заемателя, а именно: - ипотека върху недв. имот, първа по ред; -
особен залог върху движимо имущество, чиято пазарна стойност (оценка)
надвишава два пъти общата сума за плащане по договора за заем, вкл.
договорената главница и лихва; - представяна на безусловна банкова
гаранция, издадена от лицензирана в БНБ търговска банка, за периода,
включващ от сключването договора за заем до изтичане на 6 (шест) месеца
след падежа на последната редовна вноска по погасяване на заема и
8
обезпечаваща задължение в размер на два пъти общата сума за плащане по
договора за заем, включваща договорената главница и лихва; - ценна книга,
издадена в полза на заемателя.
Отразено в чл. 8 от процесния договор е, че в случай на неизпълнение на
задължението за предоставяне на обезпечение, кредитополучателят ще дължи
на кредитора неустойка в размер на 466,13 лева, с начин на разсрочено
плащане, подробно посочен в Погасителен план към договора за заем.
По делото е изготвена съдебно - счетоводна експертиза. От
заключението на същата се установяват условията на процесния договор, а
именно: размер на кредита 500,00 лева; месечен лихвен процент 3,33 %, което
се равнява на ГЛП от 39,96 %; Дължима възнаградителна лихва от 86,87 лева
Срок за погасяване на кредита 9 месеца на 9 погасителни вноски -8 бр. по
62,51 лева и 1 бр. изравнителна от 65,19 лева, дължими на 28-мо число,
считано от 28.12.2022 г. ГПР посочен в договора е 48,534%, като при
изчисляването му не е включена неустойката за липса на обезпечение.
Експерта е констатирал, че общият процент на разхода по кредита би бил
644,34%, ако към годишният процент на разходите, посочен в Договор за
потребителски кредит се добавят всички разходи по договора за кредит.
Съдът счита, че следва да кредитира с доверие приетото като
доказателство по делото заключение, като обективно, безпристрастно и
подкрепящо се от събрания по делото доказателствен материал.
Въз основа на така приетото за установено от фактическа страна, съдът
прави следните изводи от правна страна:
Предявен е главен иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр.1-во от ЗЗД,
вр. чл. 22 от ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, за прогласяване нищожността
на сключен между страните договор за потребителски кредит №
************* от 29.11.2022 г., който е процесуално допустим.
При условията на евентуалност е предявен иск с правно основание чл.
26, ал. 1 и ал. 2 от ЗЗД, вр. чл. 26, ал. 4 от ЗЗД за прогласяване
недействителността на чл. 8 от сключения между страните договор за
потребителски кредит, предвиждащ заплащане на неустойка в размер на
466,13 лева.
Разгледан по същество, предявеният главен иск е изцяло основателен,
9
като съображенията за това са следните: Не се спори от страните, а и от
приетите по делото писмени доказателства по безспорен начин се установява,
че между страните е бил сключен Договор за потребителски кредит. Според
чл. 9, ал. 1 от ЗПК договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на
който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя
кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма
на улеснение за плащане. В този смисъл процесния договор попада под
уредбата на ЗПК. В настоящия случай ищецът има качеството на потребител
по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на Закона за защита на потребителите, поради
което по отношение на представения договор за потребителски кредит са
приложими освен правилата на ЗПК и разпоредбите на чл. 143 - 148 от ЗЗП.
Съгласно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК, договорът за потребителски
кредит може да бъде обявен за недействителен единствено в случаите, когато
не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и
чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9 от закона. Липсата на всяко едно от тези императивни
изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има
характер на изначална недействителност, защото последиците й са при самото
сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен,
заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и
връщане на лихвата и другите разходи - чл. 23 от ЗПК.
В случая не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. С
клаузата на разпоредбата е установено, че в договора за потребителски кредит
следва да се съдържа информация за годишния процент на разходите по
кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на
сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид
допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите.
В случая в чл. 3, т. 5 от процесния договор е посочен годишен процент
на разходите по кредита в размер от 48,534%, т.е. договорът за кредит между
страните формално отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК,
доколкото в него е налице посочване годишен процент на разходите, който е
под 50% и обща сума, дължима от потребителя, но от съдържанието на
договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и
по какъв начин е формиран ГПР. Всичко това поставя потребителя в
положение да не знае колко точно е оскъпяването му по кредита, което ще
10
дължи. Налице е и друго нарушение, тъй като посочените в договора ГПР и
общата сума на плащанията, не съответстват на действителните. Това е така,
тъй като още при самото му сключване, е предвидено уговорената в чл. 8
неустойка да се плаща разсрочено във времето, заедно със съответната
погасителна вноска.
Договорът за потребителски кредит представлява двустранна сделка с
възмезден характер, тъй като в този договор следва да е уговорен в момента
на сключването му годишният процент на разходите (ГПР) по кредита - арг. чл.
11, т. 10 от ЗПК, включващ общите разходи по кредита за потребителя,
настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит- арг. чл. 19, ал. 1 ЗПК. Следователно годишният
процент на разходите изразява задълженията на потребителя в процентно
отношение към размера на отпуснатия кредит, като в него се включва и
уговорено заплащане на възнаградителна лихва за възмездно ползване на
заетата сума от кредитополучателя, какъвто е настоящия случай. Презюмира
се, че всички разходи, свързани с отпускането и използването на финансовия
ресурс, предмет на договора за потребителски кредит, представляват
граждански плод (възнаградителна лихва). При формиране на годишния
процент на разходите, се включват не само тези, установени към момента на
сключване на договора за потребителски кредит, но и всички бъдещи разходи
по кредита за потребителя - арг. чл. 19, ал. 1 от ЗПК. В чл. 19, ал. 3 от ЗПК е
посочено, че при изчисляване на годишния процент на разходите по кредита
не се включват разходите: 1. които потребителят заплаща при неизпълнение на
задълженията си по договора за потребителски кредит; 2. различни от
покупната цена на стоката или услугата, които потребителят дължи при
покупка на стока или предоставяне на услуга, независимо дали плащането се
извършва в брой или чрез кредит и 3. за поддържане на сметка във връзка с
договора за потребителски кредит, разходите за използване на платежен
инструмент, позволяващ извършването на плащания, свързани с усвояването
или погасяването на кредита, както и други разходи, свързани с извършването
на плащанията, ако откриването на сметката не е задължително и разходите,
свързани със сметката, са посочени ясно и отделно в договора за кредит или в
друг договор, сключен с потребителя. Предвид предпоставките, при които
11
става изискуема предвидената в Договора неустойка, то тя е с характер на
възнаграждение и следва да бъде включена изначално при формирането на
ГПР.
На следващо място, посочването само с цифрово изражение на процента
ГПР не е достатъчно, за да се считат спазени законовите изисквания. Целта на
цитираната разпоредба на чл. 11, т. 10 от ЗПК е на потребителя да се
предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които
следва да стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и
икономически обоснован избор дали да го сключи. Поради това в договора
трябва да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия
размер на предоставения кредит представлява ГПР, но изрично и
изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи
и които са отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на
кредитополучателя в положение да тълкува всяка една от клаузите в договора
и да преценява дали тя създава задължение за допълнителна такса по кредита,
невключена в ГПР, противоречи на изискването за яснота, въведено с чл. 11,
ал. 1, т. 10 от ЗПК. Липсата на разбираема и недвусмислена информация в
договора по смисъла на чл. 11, т. 10 от ЗПК е възможно да заблуди средния
потребител относно цената и икономическите последици от сключването му.
Същевременно посочването на по - нисък от действителния ГПР,
представлява невярна информация относно общите разходи по кредита и
следва да се окачестви като нелоялна и заблуждаваща търговска практика по
смисъла на член 6, § 1 от Директива 2005/29/ЕО. Това от своя страна означава,
че клаузата за общия размер на сумата, която следва да плати потребителят, е
неравноправна по смисъла на член 4, § 1 от Директива 93/13/ЕО и влече
недействителност на договора в неговата цялост.
В случая съдът установи съдържанието на включените разходи
посредством тълкуване на клаузите на договора за потребителски кредит
съотнесени към разпоредбата на чл. 19, ал. 1 от ЗПК и тази на § 1, т. 1 от ДР на
ЗПК. Формиране на процентното съотношение на годишния разход по кредита
към размера на главното вземане следва от разпоредбата на § 1, т. 1 от ДР на
ЗПК, съгласно която общ разход по кредита за потребителя са всички разходи
по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за
кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с
договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
12
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни
услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните
премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително
условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на
кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият
разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси. От това
следва, че в него задължително трябва да са описани всички разходи, които
потребителят трябва да заплати, а не да бъде поставен в положение да тълкува
клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния
случай са посочени процентните стойности на ГПР в договора, но от
съдържанието на същия не може да се направи извод за това кои точно
разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Като обща дължима
сума в погасителния план към договора е записано 9 бр. вноски по 117 лева,
представляваща сбор от 9 погасителни вноски - 8 бр. по 62,51 лева и 1 бр.
изравнителна от 65,19 лева и неустойка - 9 погасителни вноски -8 бр. по 51,79
лева и 1 бр. изравнителна от 51,81 лева, т.е. дължима е общо сумата от 1053
лева.
Съгласно заключението на вещото лице по изготвената и приета по
делото експертиза тази сума не съответства на посочения размер на годишния
процент на разходите -48,534%. Включени в ГПР тези допълнителни разходи
за възнаградителна лихва и неустойка надвишват значително 50%. От тук
следва, че е нарушена разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, предвиждаща че
годишният процент на разходите по кредита не може да бъде по- висок от пет
пъти размера на законната лихва по просрочени задължения, тъй като
договорено задължение за потребителя да заплати неустойка по чл.8 от
договора не са взети предвид при изчисляване на посочения в договора
годишен процент на разходите, в резултат на което последният не съответства
на действителния такъв, определен съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК и изразяващ
общите разходи по кредита. Тази уговорка е във вреда на потребителя, не
отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително
неравновесие между правата и задълженията на кредитора и потребителя,
поради което съставлява и неравноправна клауза по смисъла на чл. 143, ал. 1
от Закона за защита на потребителите. В този смисъл, за пълнота на
изложеното, доказано е и твърдението на ищеца за неравноправност на
клаузата за неустойка при непредставяне на обезпечение, уговорена в текста
13
на чл. 8 от процесния договор. Тя на самостоятелно основание, на осн. чл. 26,
ал. 1, предл. 3 от ЗЗД е нищожна, тъй като противоречи на добрите нрави.
Предвид изложеното и с оглед приетото по-горе, то следва да се приеме,
че процесният договор е недействителен на основание чл. 22 от ЗПК във вр.
11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.
Поради уважаването на главния иск, съдът не дължи произнасяне по
предявения евентуален иск.
По осъдителния иск по чл.55 ал.1, пр.1 от ЗЗД.
С оглед установената недействителност на договора за кредит, следва да
се приложи правилото на чл. 23 от ЗПК, съгласно което, когато договорът за
потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само
чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.
По делото ищецът, чиято е доказателствената тежест не доказа да е
заплатил пълната сума по договора за кредит в размер на 1053 лв.
Твърдението, че пълната сума е заплатена с рефинансирането на процесния
договор с нов от 28.04.2023 г. не се подкрепя от представените доказателства.
От справката предоставена от ответника по договора за заем се установява, че
ищецът на пет пъти е погасявал по договора за кредит суми, като по този
начин е заплатил общо сумата от 960,33 лв. Ответното дружество е разнесло
тази сума по главница – 500 лв., договорна лихва – 66,53 лв. и неустойка –
393,80лв., което не се оспорва от страните. В този смисъл е заключението и на
изготвената по делото експертиза. Оттук следва, че внесеното над чистата
стойност на кредита от 500 лв. е недължимо платено при начална липса на
основание. Разликата от 460,53 лв. следва да бъде върната на основание чл. 55,
ал. 1, пр. 1 от ЗЗД. С оглед на това разликата от уважената сума от 460,53 лв.
до пълно претендираната сума от 553,00 лв. следва да бъде отхвърлена като
неоснователна и недоказана.
По разноските:
Ищецът не направил разноски за ДТ и възнаграждение за вещото лице
по допусната ССЕ. С оглед изхода на спора, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК
ищецът следва да бъде осъден да заплати на ответника, съобразно
отхвърлената част от претенцията сторените по делото разноски. По делото
ответната страна нито е представила списък на разноските по чл.80 от ГПК,
14
нито е представила договор за правна защита и съдействие, доказващ
направени от ответната страна разноски за адвокат. Поради това съдът не
дължи присъждане на такива.
На основание чл. 78, ал. 6 от ГПК, съгласно която норма, когато делото
е решено в полза на лице, освободено от държавна такса или от разноски по
производството, осъденото лице е длъжно да заплати всички дължащи се
такси и разноски, ответното дружество следва да бъде осъдено да заплати ДТ
в размер на 100 лева и депозит за вещо лице в размер на 300 лева в полза на
бюджета на съдебната власт.
Претендира се и присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на
чл. 38 от ЗА. По делото е представен договор за правна помощ и съдействие,
съгласно който на ищеца е предоставена безплатна правна помощ по реда на
чл. 38, ал.1, т.3, пр.2 от ЗА – на близък. Съгласно чл. 38, ал. 2 ЗА на адвоката се
определя размер не по-малък от предвидения в Наредбата за възнаграждения
за адвокатска работа. Предмет на разглеждане по делото са два обективно
кумулативно съединени иска и в случая е приложима разпоредбата на чл. 2,
ал. 5 от същата наредба, според която дължимото възнаграждение за
осъществено процесуално представителство по гражданско дело се определя
съобразно вида и броя на предявените искове, за всеки един от тях поотделно.
Ответната страна възразява срещу искането за присъждане на адвокатското
възнаграждение, на соченото правно основание, предвид че обстоятелството,
че липсват доказателства за реалното материално състояние на ищеца.
Релевирала е и възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение.
Според настоящия съдебен състав в разпоредбата на чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА
липсва изискване предварително клиентът да доказва обстоятелството, че е
материално затруднено лице, поради което оказването на безплатна помощ се
извършва единствено по преценка на самия адвокат на база заявеното от
доверителя му. В подкрепа на изложеното е и предвиденото в, ал. 2 на същия
член, според която адвокатът има право на адвокатско възнаграждение, ако в
съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски.
Респективно на адвоката се следва присъждане на възнаграждение единствено
в благоприятен за неговия доверител изход на спора. В този смисъл
преценката дали да предостави правна помощ при съществуващ риск да не
получи никакво възнаграждение е само негова. Наличието на основанията по
чл. 38, ал. 1 от ЗА не може да бъде обсъждано от съда при произнасяне по
15
отговорността за разноските, като предпоставките за присъждането им са: 1)
да има доказателства за извършване на безплатна правна помощ; 2) в
съответното производство насрещната страна да е осъдена за разноски. При
кумулативното наличие на двете условия съдът е длъжен да присъди
адвокатското възнаграждение, платимо на процесуалния представител, като
при определяне конкретния размер се изхожда от действителната фактическа
и правна сложност на спора. В случай, че страната, която следва да заплати
направените по делото разноски, оспори наличието на предпоставки по чл. 38,
ал. 1, т. 1-3 от ЗА за предоставяне на правна помощ, тя следва при условията
на пълно и главно доказване да установи, че страните по договора за
адвокатска услуга са договорили предоставянето на адвокатска помощ по
различни от посочените в разпоредбата причини, като такива в настоящия
случай липсват. В случая при определяне размера на дължимото адвокатско
възнаграждение за осъществено процесуално представителство по делото
съдът съобрази сложността на делото, извършените процесуални действия от
страните и определи на адв. Б. възнаграждение в размер на 680,00 лева.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА нищожността на Договор за потребителски кредит №
************* /29.11.2022 г., сключен между Е. П. А., ЕГН: ********** и
„Креди Йес“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.
Хасково, бул. България № 196, управител Владислав Михайлов Инджов,
поради противоречието му с чл. 22 от Закона за потребителския кредит, на
основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД.
ОСЪЖДА на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД „Креди Йес“ ООД,
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. Хасково, бул.
България № 196, управител Владислав Михайлов Инджов да заплати на Е. П.
А., ЕГН: ********** сумата от 460,53 лв. /четиристотин и шестдесет лева и 53
ст./, представляваща недължимо платена сума по Договор за потребителски
кредит № ************* /29.11.2022 г., като отхвърля иска за разликата от
уважената сума от 460,53 лева до претендираната от 553,00 лева, като
неоснователен и недоказан.
16
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.6 от ГПК „Креди Йес“ ООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. Хасково, бул. България №
196, управител Владислав Михайлов Инджов да заплати в полза на бюджета
по сметка на РС-Русе ДТ в размер на 100,00 лв. /сто лева/ и 300 лв. /триста
лева/ депозит за вещо лице.
ОСЪЖДА на осн. на чл. 38, ал.1, т.2 от ЗА „Креди Йес“ ООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. Хасково, бул. България №
196, управител Владислав Михайлов Инджов да заплати на адвокат Л. К. Б. от
САК, с адрес на кантората гр. София, ул. „Триадица“ № 5Б, ет.3, офис 311
сумата 680,00 лева (шестстотин и осемдесет лева) за осъщественото от
представителство и защита на Е. П. А., ЕГН: ********** пред първа
инстанция.
Решението подлежи на обжалване в двуседмичен срок от връчването му
на страните пред Окръжен съд -Русе.
Съдия при Районен съд – Русе: _______________________
17