Р Е Ш
Е Н И
Е №……
Гр.
София, 27.08.2019 г.
В И
М Е Т
О Н А
Н А Р
О Д А
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗИВНО ОТДЕЛЕНИЕ, ІV - „Д” състав, в публично съдебно заседание на тридесети
май през две хиляди и деветнадесета година
в следния състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : Здравка Иванова
ЧЛЕНОВЕ : Цветомира Кордоловска
Мл.
съдия : Боряна Петрова
при
секретаря Поля Георгиева, като разгледа докладваното от съдия Иванова в. гр. д.
№ 13092 по описа на съда за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С
решение № 442024/02.07.2018 г. на СРС, 37 с - в, по гр. д. № 35826/2017 г., на
основание чл. 49 ЗЗД във вр. с чл. 45 от ЗЗД „Т.М." ЕООД, ЕИК: ******е
осъдено да заплати на Ю.Б.К., ЕГН
: **********, сумата 1 000 лв. - обезщетение за неимуществени вреди,
причинени от изразите: „Лакеят на олигархията съди Б.за 60 бона“, „лакей",
„протеже", „лакеят на олигархията", ведно със законната лихва върху
тази сума от датата на подаване на исковата молба - 01.06.2017 г. до
окончателното изплащане на сумата, като иска е отхвърлен над сумата от 1 000 лв. до пълния претендиран размер от 4 000 лв. Ответникът е осъден за
разноски.
Срещу решението в частта, в която иска е уважен частично е подадена въззивна жалба от ответника „Т.м.“ ЕООД. В нея се излагат
съображения, че решението в тази част е необосновано и постановено в нарушение
на материалният закон. Съдът неправилно е приел, че използваните в статията
изрази представляват обида и разпространени по публичен начин унизителни за
ищеца твърдения, които засягат частта и достойнството му. Установено е, че процесния материал се основава на изявления във в. М. на
депутата в Европейския парламент Н. Б., разпространено на 08.05.2017 г. Излага се, че ако изданието
се позовава на изявления на друго лице, както в случая, не носи отговорност за тях.
Не се оспорва, че в материала са използвани цитираните в исковата молба „изрази“,
но те не са от естество да накърнят достойнството на адресата, съобразно
установените в практиката на ЕСПЧ и на ВКС на РБ стандарти за неприемливо,
унизително и непристойно отношение към личността. По никакъв начин не са уронени
честта и достойнството на ищеца, поради което той не е понесъл психологически дискомфорт. Според
ответника по делото е установено, че К. е изпълнителен директор холдинговото дружество „А.ф.х.“
АД, в което И.П.е мажоритарен акционер (вкл. към 09.05.2017 г.), поради което ищецът
се явява негов подчинен/служител, доколкото служебното му положение изцяло
зависи от И.П.. В този смисъл в статията е използвана думата „протеже“. Поддържа
се, че изразите, използвани в статията, представляват единствено оценка на личността и дейността на ищеца,
изложена в журналистически материал. Не е допуснато нарушение на конституционното
ограничение, когато изразеното мнение или оценка (дори и крайно негативна) се
основава на верни факти и обстоятелства.
Според жалбоподателя, определенията „лакей“, „протеже“ и „лакеят на
олигархията“ се съотнасят вярно към ищеца. Не се нуждае от доказване
общоизвестният факт, че определението „олигарх“ към личността на И.П., вече е
придобило гражданственост в публичното пространство, понеже ВКС вече
се е произнесъл относно изразът „олигарх", в съчетанието „полуфалирал олигарх“ (точно спрямо И.П.) като
е приел, че израза представлява критично оценъчно съждение, отразяващо
субективното мнение на автора, което не подлежи на проверка за вярност, тъй
като не съдържа твърдение за конкретни факти. Освен това се касае за верни
констатации - И.П.е олигарх, т. е. лице, което притежава власт и незаконно
придобива имущество, срещу което е налице акт на КПКОНПИ. Процесните
думи и изрази не са със съдържание, което разкрива признаците на противоправност, като основание за ангажиране на
отговорността на ответника. Жалбоподателят се позовава на пределите на свободата на словото,
закрепени в нормата на чл. 39, ал. 2 от Конституцията, както и на нормата на
чл. 10, ал. 1 от Европейската конвенция за правата на човека и основните
свободи. Според него не може да се оцени като деликт
поведението при изразяване на лично мнение/отношение към някого (неговите
лични, морални или професионални качества) въз основа на верни факти и
обстоятелства, независимо от използваните изрази и/или квалификации. Изразът „лакей“,
използван спрямо ищеца, е журналистически. Поддържа още, че публичните личности
(какъвто безспорно е Ю.К. - както като изпълнителен директор на холдинговата
структура „А.ф.х. и член на Националната контролна комисия на Движение „Да,
България“), са обект на засилен интерес на медиите и по отношение на тях
допустимата критика в по - широки граници. Твърди се, че при идентични
обстоятелства и за идентични статии, публикувани последователно във в. М. и в.
Телеграф, ищецът е завел общо три дела за вреди, с което е проявил недобросъвестно
поведение. Неоснователно съдът е взел предвид в настоящото производство
обезщетение, присъдено по друго гражданско дело за аналогични вреди. Моли да се отмени решението в оспорената част, като се
постанови друго, с което искът да се отхвърли изцяло. Претендира разноски само
за държавна такса в производството. Не прави възражение по разноските на
насрещната страна.
Въззиваемата страна - ищецът Ю.Б.К., чрез представителя си, е подал
писмен отговор по реда на чл. 263 ГПК, в който оспорва жалбата. Излага доводи,
че решението е правилно, а при постановяването му не са допуснати нарушения на
материалния и процесуален закон. Съдът е изследвал подробно смисъла на
изразите, използвани в статията, като основателно ги е преценил за обидни. Изразите
„лакей“, „протеже“, „лакеят на олигархията“, макар и оценъчни, съдържат обидни,
клеветнически елементи, истинността на които не подлежи на доказване. Правилно СРС е приел, че не се доказва в
статията да са използвани изказвания на Н. Б.. По делото се установява, че в други
медии, които са коментирали изявления на Б., като пряка реч не са отделени подобни
обидни и клеветнически изрази. Пред СРС е доказана противоправността
на деянието и неговото авторство, като съдът подробно е обсъдил границите на
свободата на словото и печата, които ответникът е прекрачил, накърнявайки
защитими от закона права. Неоснователни са възраженията на ответника относно
размера на присъденото обезщетение. В публичното пространство има и други
подобни статии в периода, но използваните от тях изрази не са напълно идентични
с процесните. Те засягат с различен интензитет ищеца, нанасяйки му вреда в
различен размер. По статиите, които са засегнали честта и достойнството на
ищеца, са заведени производства за неимуществени вреди. Според ищеца, СРС е допуснал
грешка преценявайки размера на обезщетението при съпоставяне с други подобни
статии, за който са заведени дела и присъждайки разликата, като е счел, че
ищецът е овъзмезден частично за деликта.
Доколкото решението не е оспорено от
ищеца в отхвърлителната част, този въпрос не е от
значение за спора. По тези и допълнителни съображения моли да се потвърди
решението на СРС в оспорената част. Претендира разноски в производството,
съгласно списък.
Въззивният съд, като взе предвид доводите на
страните и след преценка на доказателствата по делото по реда на въззивната проверка, приема следното:
Районният
съд се е произнесъл по искове с правно основание чл. 49 ЗЗД, вр. с чл. 45 ЗЗД - за присъждане на обезщетение от
1 000 лв. за неимуществени вреди от публикация във в. М.. Решението не се оспорва от ищеца
и е влязло в сила в частта, в която иска е отхвърлен до пълния предявен размер от
4 000 лв.
По съществото на спора, съдът намира следното :
Според уредените в чл. 269 ГПК правомощия, въззивният съд
се произнася служебно по валидността на цялото решение,
по допустимостта в обжалваната част, а по останалите въпроси е ограничен от доводите в жалбата. Съдът
следи служебно за нарушения на императивните материално-правни норми.
Решението
е валидно и допустимо, постановено при съобразяване с установената по делото
фактическа обстановка. Не са допуснати нарушения на императивни материалноправни норми.
По съществото на спора и във връзка
с поддържаните във въззивната жалба съображения,
настоящият състав намира следното :
По делото не е спорно и се установява, че на 09.05.2017г.
във в. „М.“ е публикувана статия със заглавие „Лакеят на олигархията съди Б.за
60 бона“, както и че в съдържанието на статията се съдържат изразите:
„лакей", „протеже“, „лакеят на олигархията“ по отношение на ищеца.
Не е спорно, че издател на вестник „М.“ е „М.“ ЕООД.
Според справка от ТР на 29.05.2018 г., в хода на процеса е настъпило
универсално правоприемство –„М.“ ЕООД се е влял в „Т.М.“
ЕООД и в първото съдебно заседание пред СРС, на мястото на първоначалният
ответник, е конституиран правоприемника му - „Т.М.“ ЕООД.
Спорът, пренесен и във въззивното производство, касае основно въпроса налице ли е противоправно поведение на служители на ответника,
изготвили статията, от което ищецът да е претърпяла неимуществени вреди, които
са в причинна връзка с публикацията в печатното издание на ответното дружество
и какъв е справедливия размер на обезщетението за тези вреди.
По спорните въпроси настоящият
състав, по реда на въззивната проверка, намира
следното :
Претенцията е насочена към
ангажиране отговорността на ответника на основание чл. 49, вр.
с чл. 45 ЗЗД. Принципът при такава обезвреда е, че
всеки носи отговорност за своите деяния, като в чл. 49 от ЗЗД е предвидено
изключение от това общо правило. Съгласно разясненията, дадени в
ППВС № 7/58
г., фактическият състав на чл. 49 ЗЗД е налице, когато са причинени вреди
на пострадалия от лице, при или по
повод изпълнение на работата му,
възложена от отговорния по чл. 49 ЗЗД. Според последния текст възложителят на работата, при изпълнение на която е настъпило
непозволено увреждане, носи отговорност, която е безвиновна и има гаранционно обезпечителна функция и не произтича от вината на възложилия работата.
Издателят на вестник „М.“
– ответникът „Т.м.“ ЕООД (преди „М.“ ЕООД) е юридическо лице, което носи
отговорност по чл. 49 ЗЗД за понесени вреди от публикувани в изданието му
материали.
Ангажирането на отговорността на
ответника по посочения ред изисква осъществяването на следния фактически състав
: противоправно и виновно причинени вреди от действия
на служители на ответника при или по повод извършване на възложена от него
работа и причинно - следствена връзка между действието и претърпените от ищеца
неимуществени вреди.
Във въззивната
жалба ответникът поддържа, че не е противоправно
изказването на журналистически мнения с негативна оценка спрямо конкретно лице,
когато името му се коментира във връзка с обществено значим въпрос, свързан с
неговия пост или дейност. Според жалбоподателя не може да се оцени като деликт изразяването на лично мнение/отношение към някого
(неговите лични, морални или професионални качества) въз основа на верни факти
и обстоятелства, независимо от използваните изрази и/или квалификации.
Във връзка с изложените в жалбата доводи съдът намира, че във всеки
конкретен случай, следва да се прави преценка дали определена публикация, която съдържа негативно
съдържание спрямо засегнатото лице, освен оценка и мнение по обществен въпрос
свързан с това лице, обективира и твърдение за
злепоставящи факти.
По принцип изказването на мнение чрез слово - писмено или
устно, е гарантирано право на всеки гражданин, закрепено в чл. 39, ал. 1 от Конституцията на РБ (КРБ), но правото на мнение не е абсолютно. Ограничаването му,
поради високата си обществена значимост и интензитет, е допустимо по изключение
и само, за да се осигури защита на конкуриращ
интерес и право, с цел охраната на
други, също конституционно защитени права и интереси. Това ограничаване може да става на основанията предвидени в КРБ (чл. 39, ал. 2 от КРБ и чл. 10, ал. 2 от ЕКЗПЧОС). Не се допуска ограничаването със закон на други,
извън посочените в
чл. 39, ал. 2 и чл. 57, ал. 2 КРБ, основания. Съгласно
посочените текстове, свободното изразяване на мнение не може да се използва за накърняване правата и доброто име на
другиго и за призоваване към насилствена
промяна на конституционно установения ред, към извършване
на престъпления, към разпалване на вражда или
към насилие над личността.
Чрез публичното
слово лицата упражняват основното си защитено от конституцията право на
мнение и реализират свободата си на
изразяване на възгледи и идеи. Безспорната ценност на това право
дава основание на Европейския съд по правата
на човека да допусне, че
„журналистическата свобода обхваща
също така и възможно прибягване до определена степен
на преувеличаване или дори провокация,
което единствено може да гарантира
истинската свобода на словото“ (10).
Подобна е и позицията, която защитава нашият КС в РКС № 7 от 04.06.96 г. по конст. дело № 1/1996 г. В решение № 7/1996 г. Конституционният съд
(КС) е дал обстойно тълкуване на правото
на свободно изразяване на мнение
и свързаните с него права и свободи, прогласени от чл. 39 - 41 от Конституцията, както и на случаите, когато
са допустими ограничения на тези свободи и права. КС също приема, че правото на
свободно изразяване на мнение може да се ограничи заради друго, конкуриращо право и това е правото на лично
достойнство, чест и добро име, което
Конституцията също защитава (чл. 4, ал. 2 и чл. 32, ал. 1, изр. 2 от Конституцията).
В практиката на Европейския
съд по правата
на човека (ЕСПЧ) са заложени същите
принципи по отношение на свободата
на словото и възможността тя да бъде ограничавана.
На основание тълкуването на нормите на Европейската
конвенция за защита на правата
на човека и основните свободи (Конвенцията) се приема, че правото
на свободно изразяване по чл. 10 от Конвенцията и правото на получаване и предаване на информация
не са само
основополагащи права в едно демократично общество, но са
и предпоставка за упражняване на голям брой други
права и свободи.
Както се посочи сред ценностите, чиято закрила съставлява основание за ограничаване на правото на свободно изразяване на мнение, Конституцията посочва присъщите на личността
чест, достойнство, добро име. Гражданската отговорност за обида и клевета, като средство за защита на
честта, личното достойнство и доброто име, представлява
такова ограничение на правото на
свобода на изразяване на мнения,
което е допустимо от Конституцията и от Конвенцията.
В
обобщение на изложеното и в отговор на доводите в жалбата, настоящият състав
намира, че в практиката си ВКС действително приема, че оценките, които представляват коментар на факти, а не възпроизвеждане на обстоятелства от обективната действителност, колкото и да са негативно натоварени, не пораждат отговорност
за лицето, което ги дава, като тяхната вярност или
невярност не следва да
се проверява. Тези оценки обаче следва да са направени при спазване ограниченията
по чл. 39, ал. 2 КРБ, т. е. те не трябва да
накърняват лично достойнство, чест и добро име
на адресата им. (в този смисъл
решение № 62 от 06.03.2012 г. по гр. д. № 1376/2011 г., Г. К., ІV Г. О. на ВКС; решение № 253 от 29.01.2014 г. по
гр. д. № 1251/2012 г., ГК, ІІІ ГО на ВКС и др.). Във всеки конкретен случай следва да се
прави
разграничение между обидата
и клеветата, които са в обсега на
ограниченията на правото на свободно
изразяване на мнение по чл. 39-41 от
КРБ и оценъчните съждения, които са извън
този обсег.
В контекста на изложеното,
настоящият състав намира, че журналистите не могат да използват правото
за свободно разпространение на информация, за да нанасят обиди
и да клеветят когото и да било, под претекст, че
името му се коментира във връзка с обществено значим въпрос, свързан с неговия
пост или дейност. Те следва да ограничат критиките
до границите, визирани в чл. 39, ал. 2 Конституцията, а ако ги преминат,
следва да отговарят за причинените
вреди. Дали и доколко е нарушен баланса на посочените
конституционно защитени ценности (свободата на словото от
една страна и доброто име на
гражданите от друга), подлежи на преценка във всеки конкретен случай, въз основа на установените по делото обстоятелства.
Предвид практиката на ВКС, въззивният състав приема, че мненията и оценките
могат да ангажират отговорността на лицето, което ги прави ако представляват
обида. При обидата деецът дава своя
негативна оценка за личността на пострадалия под формата на епитети,
квалификации, сравнения и пр., които по своето съдържание засягат честта и
достойнството на адресата.
Относно използваните от ответника по адрес на ищеца
квалификации и изрази, следва да се
отбележи следното :
Настоящият състав споделя изводите, до които е
достигнал и СРС при преценка основателността на предявения иск, че използваните
в статията на в. „М.“ от 09.05.2017 г. по адрес на ищеца Ю.К. изрази, представляват обида, разпространена
по публичен начин, а не на свободно изказано мнение или
оценка на личността на ищеца, дадени от изготвилия материала журналист. Тези
изрази не могат да се квалифицират единствено като коментар на факти от
обективната действителност, за да не подлежат на журналистическа проверка преди
да бъдат публикувани, както твърди ответникът. Изразът „Лакей на П.“, използван в заглавието
на статията, както и в съдържанието й, както и изразът „протеже на олигарх“, внушават
участие в групировка с олигархичен характер и представляват обективно твърдения,
които по естеството си засягат честта и достойнството на ищеца. Думата „лакей“
в българския език също е натоварена с негативен, преносен смисъл е се използва за човек, който е подмазвач, подлизурко, натегач. В
контекста на общият смисъл на статията, в съвкупност със заглавието й, правилно
СРС е приел, че се прави внушение, че ищецът обслужва интересите на определено
лице - олигарх (лице, което притежава власт и незаконно придобива имущество).
Дори да се приеме, че думата е използвана в преносен смисъл, съдържанието й отново
е обидно и засяга честта и достойнството на ищеца. Обстоятелството, че Ю.К. е изпълнителен директор в холдинговото
дружество „А.ф.х.“ АД, в което И.П.е мажоритарен акционер, не прави ищеца
„лакей“ или „протеже“ на И.П., както се твърди в жалбата, нито прави факта
„общоизвестен“.
Въззивният
съд намира за съобразени с приетите по делото доказателства изводите първоинстанционният съд, че използваните в публикацията
изрази пряко засягат достойнството и честта на ищеца. Не може да се
сподели възражението, че изразните средства, използване в статията, съставляват
единствено по - остра оценка за личност, открояваща се по
една или друга причина в обществения живот, поради което не пораждат отговорност за
ответника.
Процесната публикация съставлява противоправно, неправомерно деяние, за което отговорност носи ответника, в качеството му
на възложител по смисъла на чл. 49 от ЗЗД. По делото не са ангажирани доказателства, които да опровергаят
презумпцията за вина на автора на публикацията.
При обсъждане вината и противоправността на деянието, следва да се прецени
дали когато журналист е изнесъл засягащи името, честта и достойнството на друго лице
факти, е проверил тяхната достоверност. Неблагоприятните за другиго факти, когато са опозоряващи,
трябва да бъдат проверени от журналиста, преди да ги
разпространи. Правни норми за начина,
по който тази проверка да
се извършва няма. В практиката е утвърдено схващането, че журналистът трябва да е получил потвърждение
поне от два
независими източника, които да са
достоверни относно изнесените в публикацията факти, т. е. източниците
следва обективно да могат да гарантират
истинността на информацията, преди тя да се публикува. Само ако се
установи, че проверката е добросъвестна може да се изключи вината.
Въззивният съд, както и СРС намира, че от представените доказателства не се установява да е
извършено обективно журналистическо проучване на изложените в статията твърдения
и факти, преди те да бъдат публикувани и по този начин разгласени пред
неопределен брой читатели. Доказването на тези обстоятелства е било в тежест на
ответника.
Съдът приема за неоснователно възражението, което се
поддържа и във въззивната жалба, че издателят не
следва да носи отговорност, понеже в статията са използвани цитати от изказване
на лицето Н. Б.. Като се съобрази заглавието на статията и частта, в която са
използвани процесните изрази, съдът намира, че за читателя не е ясно, че
изразите представляват цитати или информация, която е препечатана и използвана
от автора на статията.
В обобщение на изложеното въззивният съд споделя решаващият
извод на СРС, че е реализиран състава на чл. 49 ЗЗД и отговорността на ответника следва да
се ангажира.
Относно размер на обезщетението за вреди, въззивният
съд намира следното :
Съгласно чл. 51 ЗЗД на обезщетяване
подлежат вредите, които са пряка и непосредствена последица от увреждането,
като неимуществените се преценяват по справедливост от съда. При определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, следва да се отчетат всички конкретни, обективно съществуващи обстоятелства имащи отношение към претърпените от ищеца неимуществени
вреди, да се съобрази злепоставящ характер на публикувания материал, с които са засегнати лични, граждански и човешки права на
ищеца, накърнен е авторитета му в личен и професионален план, с което ответникът, като издател на вестника определящ
характера и съдържанието на публикуваните материали, е нарушил
общият дълг да не се
вреди другиму.
Въз основа на ангажираните в производството гласни доказателства въззивният съд приема за установено настъпването на твърдените от
ищеца неимуществени вреди, състоящи се в това, че се е чувствал злепоставен пред неограничен кръг субекти, станал е тревожен, раздразнителен,
чувствал е емоционално напрежение и смущение в нормалния си начин на живот
и работа.
Съобразно
критериите на чл. 52 ЗЗД, като се отчетат конкретните обстоятелства свързани с
публикацията и негативните емоции след публикуване на статията, настоящият
състав не намира основание да промени определения от СРС размер на
обезщетението за неимуществени вреди от 1 000 лв. Понеже решението не се оспорва от ищеца в частта, в
която иска е отхвърлен до пълния предявен размер от 4 000 лв., въззивният
съд намира за ирелевантни възраженията в жалбата,
касаещи съобразяване размера на обезщетението с други заведени от ищеца
производства.
Доколкото изводите на въззивният
състав съвпадат с тези на СРС, решението
е постановено при съобразяване с материалния закон и следва да се потвърди в оспорената част, както е
постановено. Същият
извод се отнася и до решението в частта по присъдените разноски в полза на
ищеца пред СРС, които са съобразени с изхода от спора.
По разноските пред СГС :
С оглед изхода на спора (жалбата няма да бъде
уважена), право на разноски пред СГС има ищеца, на когото следва да се присъдят
разноски за адвокат, направени реално в производството, в размер на 300 лв.
Така мотивиран СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение
№ 442024/02.07.2018 г. на СРС, 37 с - в, по гр. д. № 35826/2017 г., в частта, в
която „Т.М." ЕООД, ЕИК:
******е осъдено да заплати на Ю.Б.К.,
ЕГН : **********, на основание чл. 49 ЗЗД във вр.
с чл. 45 от ЗЗД, сумата от 1 000 лв., обезщетение за неимуществени
вреди, причинени от изразите: „Лакеят на олигархията съди Б.за 60 бона“, „лакей“,
„протеже“, „лакеят на олигархията“, ведно със законната лихва върху тази сума
от датата на подаване на исковата молба - 01.06.2017 г. до окончателното
изплащане на сумата и ответникът е осъден за разноски, на основание чл. 78, ал.
1 ГПК.
РЕШЕНИЕТО е влязло в сила в частта, в която иска
е отхвърлен над сумата от 1 000 лв. до
пълния претендиран размер от 4 000 лв.
ОСЪЖДА „Т.М.“ ЕООД, ЕИК: *********, със съдебен
адрес ***, чрез адв. П., да заплати на Ю.Б.К., ЕГН: **********,***, чрез адв. Х., разноски за адвокат пред СГС в размер на 300 лв.,
на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.
РЕШЕНИЕТО не
подлежи на
обжалване на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.