Решение по дело №500/2023 на Административен съд - Варна

Производството е по реда на чл. 95 и сл. от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК).

Образувано е по жалба на М.П. с ЛНЧ **********, германски гражданин, с адрес в Република България, гр.Бяла, ул.Х.А, чрез адв. Й.Б., ВАК и адв. С.С., ВАК срещу Решение № 38/23.02.2023 г. на директора на ТД на НАП – Варна, с което е отхвърлена жалбата на г-н П. срещу решение с изх.№ 351/06.02.2023г., с което от орган по приходите при ТД на НАП Варна е отказано издаване на удостоверение за местно лице.

В жалбата се излагат доводи, че жалбоподателят има постоянен адрес в България, че е закупил недвижим имот в Р България и, че неправилно органът по приходите е изчислил времето му на престой в Р България за 2022г. Иска да бъде отменен отказът и да му бъде издадено Удостоверение за местно данъчно задължено лице. В съдебно заседание жалбоподателят лично и чрез двама процесуални представители – адв. Б. и адв. С. поддържа жалбата и моли тя да бъде уважена. Претендира разноските по делото.

Ответникът – директорът на ТД на НАП Варна., представляван от процесуален представител в открито съдебно заседание и в писмено становище, заявява неоснователност на жалбата и моли тя да бъде отхвърлена. Претендира за юристконсултско възнаграждение.

Съдът, след като се запозна с доводите на страните и доказателствата по делото, установи от фактическа и правна страна следното:

Административното производство е образувано въз основа на подадено от г-н П. искане за издаване на удостоверение за местно лице за 2022 г., което да му послужи в Швейцария.

Във връзка с направеното искане е извършена проверка и е издадено от орган по приходите при ТД на НАП Варна решение с изх№ 351/06.02.2023г. за отказ за издаване на удостоверение за местно лице на констатацията за наличие на противоречива информация относно изпълнението на критериите по чл.4 от ЗДДФЛ.

Директорът на ТД на НАП Варна е констатирал, че в проверявания от него акт е посочено: че липсвали доказателства от страна на лицето за изпълнението на който е да е от критериите по чл.4 от ЗДДФЛ и сочи, че в искането за издаване на удостоверение за местно лице г-н П. е вписал, че: няма семейство в Р България; разполага с постоянно жилище и в България и в чужбина; притежава недвижимо имущество и в Р България и в чужбина; не е изпратен в чужбина от българската страна и не осъществява трудова, професионална или стопанска дейност на територията на Р България. Констатирано е, че в искането г-н П. е твърдял, че е трайно установен в Р България. За проверка на твърдението е изискана информация от ОД на МВР Варна, сектор „Миграция“ за регистрираните пътувания на г-н П.. От получената информация е констатирано следното:

1.влизане в Р България на 02.10.2021г. и излизане на 09.10.2021г.;

2.влизане в Р България на 04.11.2021г. и излизане на 10.11.2021г.;

3.влизане в Р България на 28.11.2021г. и излизане на 14.12..2021г.;

4.влизане в Р България на 29.05.2022г. и излизане на 23.09.2022г. и

5. влизане в Р България на 11.10.2022г.

След преценката на горните данни, органът по приходите е приел, че не е изпълнено изискването на чл.4, ал.1, т.2 от ЗДДФЛ г-н П. да пребивава на територията на Р България повече от 183 дни през всеки 12 – месечен период.

Решаващият орган е направил извод, че оспореният пред него акт е издаден от компетентен орган в предвидената форма, съдържа изискуемите реквизити, мотивирано е и е законосъобразно и правилно. На тези съображения оставил без уважение жалбата на г-н П. срещу издадено от орган по приходите при ТД на НАП Варна решение с изх.№ 351/06.02.2023г. за отказ за издаване на удостоверение за местно лице.

При така установеното от фактическа страна съдът формира следните правни изводи: Жалбата е подадена от лице с правен интерес, в срока по чл. 95, ал. 1 от ДОПК, след като е изчерпана възможността за обжалване по административен ред, поради което е процесуално допустима.

Разгледана по същество, жалбата е основателна.

Оспореното Решение № 38/23.02.2023 г. на директора на ТД на НАП – Варна е издадено от компетентен орган по приходите, при спазване на изискванията за форма и на административно-производствените правила.

Спорът е формиран за материалната законосъобразност на акта и се свежда до отговор на въпроса: дали жалбоподателят отговоря на законоустановените критериите за местно лице?

Съгласно чл. 4 от ЗДДФЛ местно физическо лице, без оглед на гражданството, е лице: 1. което има постоянен адрес в България, или 2. което пребивава на територията на България повече от 183 дни през всеки 12-месечен период, или 3. което е изпратено в чужбина от българската държава, от нейни органи и/или организации, от български предприятия, и членовете на неговото семейство, или 4. чийто център на жизнени интереси се намира в България.

Видно от посочената разпоредба, за да е местно лице по смисъла на ЗДДФЛ е необходимо и достатъчно лицето да отговоря само на един от посочените в алтернативност критерия.

Ал. 5 на чл.4 от ЗДДФЛ предвижда, че лицето, което има постоянен адрес в България, но центърът на жизнените му интереси не се намира в страната, не е местно физическо лице, т. е. за да се счита за местно едно физическо лице, освен въз основа на постоянен адрес в страната е необходимо и центърът на жизнените му интереси да бъде в България. Според ал. 4 на чл. 4 ЗДДФЛ, за целите на ал. 1, т. 4 центърът на жизнените интереси се намира в България, когато интересите на лицето са тясно свързани със страната. При тяхното определяне могат да се вземат предвид семейството, собствеността, мястото, от което лицето осъществява трудова, професионална или стопанска дейност, и мястото, от което управлява собствеността си.

От представените с административната преписка и с жалбата, както и в откритото съдебно заседание доказателства се констатира, че г-н П. изпълнява изискванията за местно лице формулирани в ЗДДФЛ.

Първо, той е лице, което има постоянен адрес в България и не се сочи, а и от доказателствата не се констатира наличието на отрицателната предпоставка - центърът на жизнените му интереси да не се намира в страната. Г-н П. е представил документ за самоличност издаден от компетентния национален орган с вписано в него ЛНЧ и данни за постоянен адрес. Не е констатирано за периода на исканото удостоверение (2022г.) г-н П. да е работил в чужбина или да е имал там регистрация като търговец. За този период не е констатирано и да е имал задължения към семейство в чужбина – да е полагал грижи за болни членове на семейството или да е полагал грижи за непълнолетни. От данните по делото – закупен дом, избран лекар в Р България, подписани договори с доставчици на услуги и заплащането на тези услуги се констатира, че г-н П. в разглеждания период (2022г.) е пребивавал трайно на територията на Р България, като включително е празнувал различни празници (Коледа, Нова година) тук (доколкото няма данни да е напускал територията на страната). Посоченият извод не се променя от факта, че г-н П. има жилище и в друга държава. От основно значение е обстоятелството, че има постоянен адрес на територията на Р България. Представено е и доказателство, че към 23.05.2022г. е отписан от адресната служба на град Майнц.

Налице е условието на чл.4, ал.1 от ЗДДФЛ за издаване на удостоверението за местно лице.

Второ, констатира се от данните предоставени от МВР, че административният орган необосновано е приел, че за искания период посочен в подаденото искането за издаване на удостоверението г-н П. не е изпълнявал изискването на чл. 4, ал. 1, т. 2 ЗДДФЛ, тъй като не е пребивавал през процесната 2022 година повече от 183 дни на територията на България.

Видно от данните за влизане и излизане от територията на Р България г-н П. е влязъл в Р България на 29.05.2022г. и излязъл на 23.09.2022г., след което е влязъл в Р България на 11.10.2022г. и няма данни да е излязъл до края на годината. Изчисляването на броя дни от 2022г., през които г-н П. е бил на територията на Р България, а именно: 2 дни от м.май, всички дни от м.юни, юли, август, 23 дни от м. септември, 20дни от октомври, 30дни от ноември и 31 дни от декември 2022г., или 2+30+31+31+23+20+30+31 е равен на 195 дни. Налице е и предпоставката на чл. 4, ал. 1, т. 2 ЗДДФЛ за издаване на исканото удостоверение.

Като е приел обратното, Решаващият орган в противоречие със закона е отхвърлил жалбата на г-н П. срещу издаденият отказ от органа по приходите. Като е приел обратното, Решаващият орган в противоречие със закона е отхвърлил жалбата на г-н П. срещу издаденият отказ от органа по приходите. Решение с изх.№ 351/06.02.2023г. на орган по приходите при ТД на НАП Варна, с което е отказано издаване на удостоверение за местно лице за 2022г. на М.П. е необосновано и е издадено в противоречие с материалния закон. Констатацията в последното за срока на пребиваване на жалбоподателя на територията на Р България е изведена при неправилно изчисляване на дните на пребиваване посочени от МВР, освен това не е изследвана и възможността за издаването му на друго предвидено от чл.4 от ЗДДФЛ основание.

Предвид изложеното, оспорения акт следва да бъде отменен и преписката да бъде върната на административния орган за ново произнасяне съобразно дадените указания по тълкуването и прилагането на закона.

При този изход на спора претенцията на жалбоподателя за разноските по делото се явява основателна и следва да бъде уважена. Представени са доказателства за платена държавна такса от 10 лв. и адвокатско възнаграждение в размер на 1000 лв., като възражението за прекомерност на адвокатския хонорар е неоснователно.

Водим от горното, Съдът

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ по жалбата на М.П. чрез адв. Й.Б., ВАК и адв. С.С., ВАК решение с изх.№ 351/06.02.2023г. на орган по приходите при ТД на НАП Варна, с което е отказано издаване на удостоверение за местно лице за 2022г. на М.П., потвърдено с Решение № 38/23.02.2023 г. на директора на ТД на НАП – Варна.

ИЗПРАЩА преписката на компетентния орган по приходите при ТД на НАП- Варна за ново произнасяне съобразно дадените указания.

ОСЪЖДА Националната агенция за приходите да заплати на М.П. разноски по делото в общ размер на 1010 (хиляда и десет лева) лева.

Решението е окончателно.

	Съдия: