№ 2866
гр. София, 12.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-В СЪСТАВ, в публично
заседание на пети март през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Николай Димов
Членове:Велина Пейчинова
Слави Г. Славов
при участието на секретаря Юлия С. Димитрова Асенова
като разгледа докладваното от Велина Пейчинова Въззивно гражданско дело
№ 20231100511814 по описа за 2023 година
За да се произнесе след съвещание, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.
С решение №11933 от 07.07.2023г., постановено по гр.дело №10274/2023г. по
описа на СРС, І Г.О., 46-ти състав, е осъдена Л. И. А., с ЕГН **********, да заплати на
Д. А. П., с ЕГН **********, на правно основание чл.59, ал.1 ЗЗД сумата от 1551.61 лв.,
сума с която ответницата се е обогатила, ползвайки без основание 9/20 ид.ч. от
самостоятелен обект в сграда с идентификатор 68134.4083.127.38, находящ се в град
София, община Столична, област София /столица/, район "Младост", ж.к. "*********",
*********, на четвърти етаж, върху които 9/20 ид.ч. в полза на ищеца е учредено
вещно право на ползване за периода от 21.05.2021г. до 21.11.2021г., ведно със законната
лихва от датата на предявяване на иска - 27.02.2023г., до окончателното плащане, като
е отхвърлен предявеният иск с правно основание чл.59 ЗЗД за разликата над уважения
размер от 1551.61 лв. до пълния претендиран размер от 2100 лв. и за 1/20 ид.ч. от
имота, както и иска с правно основание чл.86 ЗЗД за сумата от 375 лв., обезщетение за
забава върху сумата от 2100 лв. за периода от 21.05.2021г. до 21.02.2023г.. С
решението е осъдена Л. И. А., с ЕГН **********, да заплати на Д. А. П., с ЕГН
**********, на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата от 877.68 лв., представляваща
направени съдебно-деловодни разноски.
Постъпила е въззивна жалба от ответницата - Л. И. А., с ЕГН **********, с
която се обжалва решението на СРС в частта, в която е уважен предявения осъдителен
иск с правно основание чл.59, ал.1 ЗЗД за сумата от 1551.61 лв., представляваща
обезщетение за лишаване от право на ползване върху 9/20 ид.ч. от процесния имот,
1
върху които е учредено в полза на ищеца вещно право на ползване, за периода от
21.05.2021г. до 21.11.2021г., ведно със законната лихва от датата на подаване на
исковата молба в съда - 27.02.2023г., до окончателното плащане, както и в частта на
присъдените в нейна тежест разноски. Инвокирани са доводи за недопустимост и
алтернативно за неоснователност на предявения осъдителен иск с правно основание
чл.59, ал.1 ЗЗД. На първо място се релевира оплакване, че искът с правно основание
чл.59, ал.1 ЗЗД е недопустим, тъй като ищецът не притежава процесуална легитимация
за предявяването му, както и че няма правен интерес. Твърди се, че е налице висящо
дело за делба, по което страни са К.Л. – ищец-съделител, и Л. И. А. – ответник –
съделител, в което производство не са предявени претенции за разпределение на
ползването на делбения имот, съответно за определяне на суми, които ползващия
съсобственик да заплати на неползващия съсобственик. Поддържа се още, че в
делбеното производство не участва ищеца - Д. А. П., който не притежава право на
собственост върху делбения имот. В тази връзка се поддържа, че след като има висящо
дело за делба ищецът не разполага със самостоятелно право на иск по чл.59, ал.1 ЗЗД
да претендира от ответницата обезщетение за лишаване от право на ползване по
отношение на идеална част от процесния имот. Наведени са още доводи и за
неправилност, необоснованост и незаконосъобразност на обжалвания съдебния акт,
като постановен в нарушение на материалния закон и при непълнота на събраните по
делото доказателства. Излага се, че първостепенният съд е дал неправилна правна
квалификация на предявения иск, който е с правно основание чл.31, ал.2 ЗС, а не както
го е определил съдът с правно основание чл.59, ал.1 ЗЗД. Твърди се още, че съдът в
пълно противоречие на основните принципи в гражданския процес – равенство на
страните в процеса и състезателното начало, е оставил без уважение своевременно
направено искане от ответницата по чл.142, ал.2 ГПК за отлагане на делото поради
наличие на препятствие, което страната не е могла да преодолее – заповед за
командировка. Сочи се, че по този начин първостепенният съд е допуснал съществено
процесуално нарушение, довело до накърняване правото на защита на ответницата,
което е основание за отмяна на обжалваното решение. Твърди се още, че съдът
неправилно е кредитирал показанията на разпитаната по делото свидетелка – А.А. П.а,
без да отчете факта, че същата е сестра на ищеца, и показанията й са пристрастни и е
заинтересована от изхода на спора. Оспорват се още и констатациите на вещото лице,
изготвило приетата по делото съдебно-техническа експертиза. Сочи се още, че съдът е
уважил частично предявения иск с правно основание чл.59, ал.1 ЗЗД, без да отчете
факта, че ищецът не е доказал, че е поканил ответницата да му заплаща
претендираното обезщетение за лишаване от право на ползване досежно процесния
имот за исковия период. По горните съображения моли съда да постанови съдебен акт,
с който да отмени първоинстанционното решение в обжалваната част и да постанови
друго, с което да отхвърли изцяло предявения осъдителен иск с правно основание
чл.59, ал.1 ЗЗД като недопустим и евентуално като неоснователен и недоказан. Прави
се възражение за прекомерност на претендираните от въззиваемата страна разноски за
адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция.
Въззиваемата страна – Д. А. П., с ЕГН **********, чрез процесуален представител
адв.Б. Г., с приложено пълномощно, взема становище за неоснователност на
подадената въззивна жалба. Твърди се, че постановеното съдебно решение в
обжалваната част е допустимо, обосновано и законосъобразно, съдът е обсъдил всички
релевантни по делото факти и обстоятелства и въз основа на тях е приложил правилно
материалния закон, като е обосновал правилен краен извод за частична основателност
на предявения осъдителен иск с правно основание чл.59, ал.1 ЗЗД. Моли съда да
2
постанови съдебен акт, с който да потвърди като правилно и законосъобразно
съдебното решение в обжалваната част. Претендира присъждане на разноски,
направени пред въззивната инстанция за платено адвокатско възнаграждение.
Представя списък по чл.80 от ГПК.
Предявени са от Д. А. П., с ЕГН **********, срещу Л. И. А., с ЕГН **********, при
условията на субективно и обективно съединяване искове с правно основание чл.59,
ал.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД.
С оглед предмета на въззивната жалба на инстанционен контрол подлежи
постановеното първоинстанционно решение в частта, в която е уважен предявения
осъдителен иск с правно основание чл.59, ал.1 ЗЗД за сумата от 1551.61 лв.,
представляваща обезщетение за лишаване от право на ползване върху 9/20 ид.ч. от
процесния имот, върху които е учредено в полза на ищеца вещно право на ползване, за
периода от 21.05.2021г. до 21.11.2021г., ведно със законната лихва от датата на
подаване на исковата молба в съда - 27.02.2023г., до окончателното плащане.
Постановеното съдебно решение в останалите части, в които са отхвърлени
предявения иск с правно основание чл.59 ЗЗД за разликата над уважения размер от
1551.61 лв. до пълния претендиран размер от 2100 лв. и за 1/20 ид.ч. от имота, както и
иска с правно основание чл.86 ЗЗД за сумата от 375 лв., обезщетение за забава върху
сумата от 2100 лв. за периода от 21.05.2021г. до 21.02.2023г., за въззивника-ответник
макар и изрично да не го е заявил във въззивната жалба не е налице правен интерес да
обжалва, поради което съдът счита, че в тези части е влязло в сила.
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, като обсъди доводите на страните и събраните
по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата
обстановка се установява така, както е изложена подробно от първоинстанционния
съд. Пред настоящата инстанция не са ангажирани доказателства по смисъла на
чл.266, ал.2 и ал.3 ГПК, които да променят установената от първоинстанционния съд
фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва
да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, от които се
установяват релевантните за спора факти и обстоятелства.
Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд
фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:
Въззивната жалба е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 ГПК, от
легитимирана страна в процеса, срещу първоинстанционното съдебно решение, което
подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.
Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на
обжалваното решение и спазване на императивните норми на материалния закон (т.1
на Тълкувателно решение №1/09.12.2013г. по тълк.дело №1/2013г. на ОСГТК на ВКС).
В случая при извършената служебната проверка по чл.269, изр.1 ГПК настоящият
въззивен състав намира обжалваното решение на СРС за валидно и допустимо, като
при постановяването му не са допуснати нарушения на императивни
материалноправни и процесуалноправни норми Решението в обжалваната част е и
правилно, като постановено при спазване на съдопроизводствените правила и
материалния закон и при обоснованост на правните изводи, поради което настоящата
въззивна инстанция споделя окончателния извод на първоинстанционния съд за
3
частична основателност на предявения осъдителен иск с правно основание чл.59, ал.1
ЗЗД. При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154
от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК,
първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е
основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и
съобразно приложимия материален закон, поради което съдът следва да разгледа
доводите на жалбоподателката във връзка с неговата правилност. Фактическите и
правни констатации на настоящия съд съвпадат с направените от районния съд в
атакувания съдебен акт констатации /чл.272 ГПК/. В обжалвания съдебен акт са
изложени конкретни и ясни мотиви по отношение разкриване действителното правно
положение между страните и разрешаването на правния спор. Обратно на изложеното
във въззивната жалба изводите на съда са обосновани с оглед данните по делото и
събраните по делото доказателства. Доводите в жалбата са общи, а по същество са
изцяло неоснователни. Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи, следва
да се добави и следното:
На първо място следва да се разгледат релевираните във въззивната жалба
възражения за липсата на процесуална легитимация на ищеца – въззиваем в
настоящото производство, за предявяването на иск с правно основание чл.59, ал.1 ЗЗД,
които настоящият въззивен състав счита за неоснователни.
В случая от приетия като доказателство по делото нотариален акт за продажба на
идеална част от недвижим имот акт №27, том ІІІ, рег.№5836, дело №371/21.05.2021г.
на нотариус С.Т., с рег.№065 на НК, с район на действие СРС, се установява, че в полза
на ищеца - Д. А. П. е учредено вещно право на ползване върху 90 % от 1/2 ид.ч. от
недвижим имот – апартамент №38, находящ се в град София, община Столична,
област София /столица/, район "Младост", ж.к."*********", *********, ет.4. Правото
на ползване като ограничено вещно право е уредено в чл.56-62 от ЗС и като такова
може да бъдат обект на самостоятелно придобиване и притежание. То подлежи на
петиторна защита, както правото на собственост съгласно чл.111 ЗС /в този смисъл е
решение №561/26.06.2010г. по гр.дело №1201/2009г. по описа на I Г.О., Г.К., ВКС/.
Съгласно чл.56, ал.1 ЗС правото на ползване включва правото да се използува вещта
съгласно нейното предназначение и правото да се получават добиви от нея без тя да се
променя съществено. По съдържание правото на ползване включва правото да се
използва лично вещта съобразно нейното предназначение и по начин, че да не се
променя съществено и да се получават гражданските и естествени плодове от нея
/чл.56 от ЗС/. По тези аргументи съдът приема, че носителят на вещно право на
ползване – в случая ищецът по делото - Д. А. П., притежава процесуална легитимация
за предявяването иск с правно основание чл.59, ал.1 ЗЗД за заплащане от ответницата
на обезщетение за лишаване от правото на ползването върху идеална част от имота,
досежно която има учредено вещно право на ползване. Противно на изложеното във
въззивната жалба съдът счита, че доколкото в исковата молба са релевирани
твърдения, че ответницата упражнява фактическата власт върху целия имот, поради
което ищецът е бил лишен от възможността да упражнява учреденото в негова полза
право на ползване върху съответната идеална част от процесния имот, за него е налице
правен интерес от предявяването на иск с правно основание чл.59, ал.1 ЗЗД.
На следващо място неоснователен се явява и наведеният във въззивната жалба
довод, че след като има висящо дело за делба, в което е допустимо да бъдат предявени
претенции за разпределение на ползването на делбения имот, съответно за определяне
на суми, които ползващия съсобственик да заплати на неползващия съсобственик,
4
поради което ищецът - Д. А. П., който не е страна в делбеното производство, не
разполага със самостоятелно право на иск по чл.59, ал.1 ЗЗД да претендира от
ответницата обезщетение за лишаване от право на ползване по отношение на идеална
част от процесния имот. В разглеждания случай ищецът - Д. А. П. е вещен ползвател
на 9/20 ид.ч. от процесния имот и търсената от него правна защита е на основание,
различно от възникналия правен спор за делба, в който участват лицата, които твърдят,
че притежават право на собственост досежно делбения имот. Спорът за делба на
процесния имот не се явява преюдициален по отношение на предявения от ищеца иск
по чл.59, ал.1 ЗЗД, тъй като в делбеното производство съдът се произнася по
въпросите между кои лица следва да се извърши делбата и съответно всеки от
съделителите каква част притежават от правото на собственост върху делбения имот, а
в производството по иска по чл.59, ал.1 ЗЗД ищецът навежда твърдения, че е засегнато
негово материално право, тъй като ответницата упражнява фактическа власт върху
целия имот и по този начин го лишава неправомерно от правото да упражнява
учреденото в него полза вещно право на ползване върху 9/20 ид.ч. от процесния имот,
което съответно води до неговото обедняване, защото е било възможно имуществото
му да се увеличи и това не е станало, защото облагата е останала в патримониума на
другото лице, което без да притежава правно основание, т.е. неправомерно е ползвало
идеалните части от имота по отношение на които притежава вещно право на ползване.
По релевираните във въззивната жалба доводи досежно допуснати от
първостепенния съд процесуални нарушения, настоящият състав счита за
неоснователни поради следните съображения:
В разглеждания случай не може да бъде споделен доводът на въззивника, че съдът е
допуснал съществено процесуално нарушение като е дал неправилна правна
квалификация на предявения иск. Твърди се, че правилната квалификация на иска е по
чл.31, ал.2 ЗС, а не както го е определил съдът с правно основание чл.59, ал.1 ЗЗД.
Съобразно принципа на диспозитивното начало в процеса, съдът е обвързан от
твърденията на ищеца при квалификацията на иска. В случая ищецът в исковата молба
твърди, че е титуряр на вещно право на ползване върху 9/20 ид.ч. от процесния имот и
претендира от ответницата, за която твърди, че упражнява фактическата власт върху
целия имот, заплащане на обезщетение за неоснователното лишаване от право на
ползване върху 9/20 ид.ч. от процесния имот, върху които е учредено в полза на ищеца
вещно право на ползване, с която сума ответницата се е обогатила за сметка на
обедняването му. Съгласно дадените разяснения в Постановление №1/1979г. на
Пленума на ВС, ищецът разполага с иск по чл.59 ЗЗД, когато не са налице
фактическите състави на чл.55, ал.1 ЗЗД, липсва друг път за правна защита, но е
увеличено без основание имуществото на едно лице за сметка на имуществото на
друго лице. При осъществяване на общия фактически състав на чл.59, ал.1 ЗЗД има
неоснователно преминаване на блага от имуществото на едно лице в патримониума на
друго лице и в тези случаи според ППВС №1/79г. вземането е изискуемо от деня на
разместване на благата, защото неоснователността съществува при самото
преминаване на имуществото, а не в някой последващ момент. Когато между страните
няма друга обвързаност и по причина на обедняването на една от страните другата се е
обогатила, обогатилият се дължи да върне на обеднелия онова, с което се е обогатил,
до размера на обедняването. В тежест на ищеца по иска е да докаже, както своето
обедняване, така и обогатяването на ответницата, също и общите факти, от които
произтичат обедняването и обогатяването (причинната връзка). Настоящият въззивен
състав приема, че наведените в исковата молба твърдения и петитум се субсумират
5
под нормата на чл.59, ал.1 ЗЗД. В този смисъл е решение №69/04.03.2010г. по гр.дело
№159/2009г. на III Г.О. на ВКС, както и решение №347 от 02.12.2011г. по гр.дело
№30/2011г. на II Г.О. на ВКС. В случая първоинстанционният съд се е произнесъл по
предмета на претенцията в рамките на посочените от ищеца основание и петитум на
претенцията. Противно на поддържаното от въззивника настоящият състав счита, че
правилно първостепенният съд е дал правна квалификация на предявения иск като
такъв с правно основание чл.59, ал.1 ЗЗД, която норма постановява, че всеки, който се
е обогатил без основание за сметка на другиго, дължи да му върне онова, с което се е
обогатил, до размера на обедняването. За да бъде уважен искът по чл.59, ал.1 ЗЗД,
следва да бъде доказан следния фактически състав: увеличение на имуществото на
ответника за сметка на имуществото на ищеца, липса на друга правна възможност за
ищеца да защити интереса си, обедняването на ищеца и обогатяването на ответницата
да произтичат от едни и същи факти. Така посочените елементи от фактическия състав
на сочената правна норма са подробно обсъдени в мотивите на обжалвания съдебен
акт, които настоящият състав споделя и изцяло препраща към тях.
Относно доводът, изложен във въззивната жалба, досежно допуснато процесуално
нарушение от СРС във връзка с неуважаване на искане на ответницата за отлагане на
делото поради невъзможност да се яви в съдебно заседание, довело до нарушаване на
правата на ответницата по чл.9 ГПК, съответно накърняване на правото й на защита в
процеса, е без значение към законосъобразността на обжалваното решение. Въззивната
инстанция е такава по същество на спора, а не е контролно-отменителна, поради което
ирелевантни са процесуални нарушения, които не водят до нищожност или
недопустимост на обжалваното решение. Процесуалните нарушения в случай, че
бъдат констатирани такива, могат да бъдат само основание за събиране на нови
доказателства от въззивния съд по реда на чл.266, ал.3 ГПК. В разглежданата хипотеза
посочените от ответницата в молба от 04.07.2023г. обстоятелства, а именно служебна
командировка в страната, не представляват препятствие по смисъла на чл.142, ал.2
ГПК, което страната не може да отстрани доколкото видно от данните по делото
същата е била редовно призована за датата на съдебното заседание и е могла да
съобрази служебните си ангажименти с датата на която е насрочено съдебното
заседание, евентуално да упълномощи свой представител. Първостепенният съд като е
оставил без уважение искането на въззивника-ответник за отлагане на насроченото
съдебно заседание не е допуснал процесуално нарушение, което да е лишило страната
от участие в производството. С оглед на което довода на въззивника-ответник за
допуснато процесуално нарушение от СРС, изложен в депозираната от него въззивна
жалба се явява неоснователен.
По материалната законосъобразност на първоинстанционното решение в
обжалваната част, съдът приема следното:
По съдържание упражняване на вещното право на ползване от ползвателя не се
различава от това на собственика на имота - може да се упражнява лично или чрез
другиго и включва всяка форма на фактическо и правно използване на имота
съобразно неговото предназначение и без да се изменя субстанцията му - чл.56 ЗС.
Ограниченото вещно право на ползване е противопоставимо като абсолютно
субективно материално право на всеки, в т.ч. и на собственика на имота. За да
възникне правото на обезщетение за ползването на чуждия недвижим имот, е
достатъчно да се установи, че за ползвателя не съществува основание да държи имота.
Лицето, което държи без правно основание чужда вещ, по силата на чл.59 ЗЗД, всякога
дължи на собственика, респективно на ползвателя й обезщетение за ползите от които
6
го е лишил, като правноирелевантно за пораждане на извъндоговорното му
задължение е обстоятелството, дали вещта реално е била ползвана и получени ли са от
това приходи. Ползването на вещта от несобственика може да се осъществява по
различен начин. Обстоятелството дали той получава добиви от вещта, включително и
наем е ирелевантно. Съгласно приетото в Постановление №1 от 28.05.1979г. на
Пленума на ВС, обогатяване е налице не само при увеличаване имуществото на едно
лице, но и когато са му спестени средства за сметка на имуществото на друго
претърпяло обедняване лице. Правото на собственика, респективно ползвателя да
получи обезщетение за ползите, от които е бил лишен, не може да бъде поставяно в
зависимост от волята на това лице, дали да реализира или не доходи от държаната без
основание чужда вещ. Основен правопораждащ юридически факт за основателността
на иска е, че вещта на ищеца е била държана от ответника, без последния да има
основание за това. По този начин собственикът, респективно вещният ползвател е бил
лишен от възможност да я ползва, поради което за него е налице обедняване. От друга
страна - ответникът е държал чужда вещ, която е ползвал или е могъл да ползва, в
зависимост единствено и само от волята си.
В конкретния случай от съвкупната преценка на събраните по делото доказателства
се налага извод, че по делото е доказано твърдението на ищеца, че ответницата е
упражнявала фактическа власт върху целия имот през исковия период 21.05.2021г. -
21.11.2021г.. Правилно първостепенният съд при обосноваване на този извод е
кредитирал показанията на разпитаната по делото свидетелка А.П., сестра на ищеца,
които преценени с оглед разпоредбата на чл.172 ГПК, са дадени в резултат на нейни
преки и непосредствени впечатления, логично последователни са и не са
противоречиви.
На следващо място съдът приема, че в тежест на ответницата е да докаже наличие
на основание, на което упражнява фактическата власт върху целия имот. Наличие на
такова основание не се доказва по делото спрямо 9/20 ид.ч., върху които е учредено
вещно право на ползване в полза на ищеца, поради което и съдът приема, че тази част
от имота се е държала от ответницата без основание. С ползването от ответницата без
основание на спорната част от процесния имот е накърнено материалното благо на
ищеца, тъй като същият е бил в обективна невъзможност да ползва 9/20 ид.ч. от имота,
върху които е учредено вещно право на ползване, съответно е бил лишен от
възможността лично да си служи с недвижимия имот по предназначение и да извлича
полезните му свойства. Невъзможността титулярът на едно вещно право да получи
гарантираното му от закона материално благо е довело до настъпване на
неблагоприятни изменения в правната му сфера – налице е обедняване - намаляване на
активите от имуществото чрез пропуснато сигурно негово увеличение от ползването
на недвижимата вещ. При това положение ответницата дължи да заплати на ищеца
обезщетение за ползите, от които го е лишила. За разликата специалната хипотеза
на чл.31, ал.2 ЗС, при която обезщетението се дължи след покана, в хипотезата
на чл.59, ал.1 ЗЗД, обезщетението се дължи от датата на неоснователно установената
фактическа власт върху вещта, в случая това е датата на която в полза на ищеца е
учредено вещното право на ползване – 21.05.2021г. /начална дата на исковия период/ и
за да възникне правото на такова законът не се изисква покана. В този смисъл
неоснователно се явява възражението на въззивника, че не е била канена да
предостави на ищеца възможност да ползва имота, съобразно притежаваното от него
право на ползване върху съответната идеална част. Размерът на обезщетението се
равнява на стойността на наемите, които ответницата е спестила, респективно се е
7
обогатила, а ищецът не е получил, респективно се е обеднил. Установява се и третата
предпоставка на предявения иск - връзка между обедняването и обогатяването, тъй
като е общ правопораждащия ги факт - ползване на чужд имот без правно основание.
На следващо място съдът приема, че за ищеца не съществува друга правна
възможност да защити интересите си, предвид обстоятелството, че за исковия период
от време страните по делото не са обвързани от валидно правоотношение досежно
спорната част от имота.
С оглед на изложените правни аргументи въззивният съд приема, че чрез
установеното ползване на процесната част от имота без основание ответницата са е
обогатила, а ищецът като вещен ползвател се е обеднил. Размерът на това обогатяване
и обедняване се съизмерва със средния пазарен наем на процесния имот за исковия
период, който правилно първостепенният съд е определил като е кредитирал приетото
по делото заключение на вещо инж.Б.Т., изготвил съдебно-оценителна експертиза,
която е обективно и компетентно изготвена. Заключението на вещото лице по СТЕ е
мотивирано, даден е отговор на поставените му задачи, предвид на което и съдът във
връзка с чл.202 ГПК намира, че следва да го кредитира. Заявените с въззивната жалба
общи възражения съдът намира, че не сочат необоснованост на заключението и като
отчита че не са подкрепени от събрани по делото доказателства, приема за
неоснователни.
С оглед на горните аргументи решаващият състав счита, че правилно и в
съответствие със събраните по делото доказателства първоинстанционният съд е
приел, че по делото са доказани всички елементи от фактическия състав на правото по
чл.59 ЗЗД и са налице основанията за ангажирането на отговорност на ответницата.
Поради съвпадение на изводите на въззивната инстанция с тези на
първоинстанционния съд съдебното решение в обжалваната част, вкл. и в частта за
разноски, възложени в тежест на ответницата съобразно изхода на спора /чл.78, ал.1
ГПК/, като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено на основание
чл.271, ал.1 ГПК.
С оглед изхода на спора пред настоящата съдебна инстанция и предвид изричната
претенция на въззиваемата страна – ищец за присъждане на разноски, на основание
чл.81 и чл.273 във вр. с чл.78, ал.1 ГПК следва да му се присъдят сторените от него
разноски пред настоящата инстанция. Доколкото в хода на настоящото производството
своевременно е направено от въззивника-ответник, чрез процесуален представител в
съдебно заседание възражение по реда на чл.78, ал.5 ГПК, съдът дължи произнасяне.
Нормата на чл.78, ал.5 ГПК регламентира, че в случаите, когато заплатеното от
страната възнаграждение за адвокат е прекомерно съобразно действителната правна и
фактическа сложност на делото, съдът може по искане на насрещната страна да
присъди по - нисък размер на разноските в тази им част, но не по - малко от
минимално определения размер съобразно чл.36 ЗАдв.. Съгласно задължителните
разяснения, дадени с ТР №6 от 06.11.2013г. по т.д. №6/2013г. на ОСГТК на ВКС,
основанието по чл.78, ал.5 от ГПК се свежда до преценка на съотношението на цената
на адвокатската защита и фактическата и правна сложност на делото, като съдът
следва да съобрази доказателствените факти и доказателствата, които ги обективират
и дължимото правно разрешение на повдигнатите правни въпроси, което е различно по
сложност при всеки отделен случай. След тази преценка, ако се изведе несъответствие
между размера на възнаграждението и усилията на защитата при упражняване на
процесуалните права, съдът намалява договорения адвокатски хонорар. В случая съдът
отчитайки ниската фактическа и правна сложност на спора, материалният интерес и
8
при съобразяване с вида на извършените процесуални действия от страна на
процесуалния представител на въззиваемата страна, изразяващи се в подаден отговор
на въззивната жалба, както и процесуално представителство на въззиваемия в едно
открито съдебно заседание, намира, че размерът на претендираните разноски от
въззиваемата страна – ищец, за които по делото са налице доказателства за реално
плащане, които възлизат на сумата от 1000 лв., са прекомерни и следва да се редуцират
на сумата от 400 лв., която следва да се присъди в полза на въззиваемата страна –
ищец за платено адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция.
Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №11933 от 07.07.2023г., постановено по гр.дело
№10274/2023г. по описа на СРС, І Г.О., 46-ти състав, в обжалваната част.
ОСЪЖДА Л. И. А., с ЕГН **********, с адрес: град София, ж.к."*********",
*********, ет.4, ап.38; да заплати на Д. А. П., с ЕГН **********, със съдебен адрес:
град София, бул."********* ІІІ" №*********; на основание чл.81 и чл.273 във вр. с
чл.78, ал.1 ГПК сумата от 400 лв. /четиристотин лева/, представляваща направени
разноски за адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване по аргумент на
чл.280, ал.3 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9