РЕШЕНИЕ
№ 279
гр. Монтана, 06.12.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – МОНТАНА в публично заседание на тринадесети
ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Аделина Троева
Членове:Елизабета Кралева
Таня Живкова
при участието на секретаря Мадлена Н. Митова
като разгледа докладваното от Аделина Троева Въззивно гражданско дело №
20231600500354 по описа за 2023 година
Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК, образувано по въззивна жалба на Б. Д.
против решение № 260016 от 23 юни 2023 по гр. д. № 1678/2019 г. на Районен съд –
Лом в частта, с която са уважени претенции по сметки в делбено производство.
Жалбоподателят Б. Д. твърди, че решението на ЛРС в частта, с която е осъден да
плати на съделителите Б. Ц., И. Ц. и И. Х. съразмерна на дела им част от получената от
него рента за отдадени под аренда съсобствени земеделски земи, е неправилно.
Поддържа, че вземанията на тримата съделители са погасени поради изтичане на
тригодишен давностен срок. Обосновава становище, че задължението произтича от
договор за аренда, което се погасява с кратката погасителна давност от 3 години, а
съдът неправилно е приел, че давността е 5 години. Моли решението в тази част да
бъде отменено и вместо него МОС да постанови друго, с което да отхвърли исковете.
Въззиваемата И.Х. е подала писмен отговор, с който оспорва въззивната жалба и
моли да бъде оставена без уважение като неоснователна, а решението на ЛРС -
потвърдено като правилно и законосъобразно.
При въззивното разглеждане на делото не са събрани нови доказателства. МОС
провери обжалвания съдебен акт като обсъди събраните в производството
доказателства във връзка с доводите на страните и приема за установено следното:
Въззивната жалба е подадена от легитимирано да обжалва лице в срока по чл.
1
259, ал.1 от ГПК, поради което е процесуално допустима, но разгледана по същество е
неоснователна.
Производството пред ЛРС е за делба на наследствени земеделски земи във
фазата по извършване на делбата. В срока по чл. 346 от ГПК съделителите Б. Ц., И. Ц.
и И. Х. са предявили срещу съделителя Б. Д. иск по чл. 30, ал. 3 от ЗС за присъждане
на припадащи им се части от получените арендни плащания (граждански плодове) за
процесните имоти за период, обхващащ стопанските години от 2014/15 до 2018/19.
За да уважи исковете, ЛРС е приел, че съделителят Д. е сключил договор за
аренда на земеделски земи на 26 юни 2014 г. за три от допуснатите до делба земеделски
имоти с обща площ 34,782 дка. От представени по делото писмени доказателства,
включително изходящи от арендатора, е установено, че Д. е получавал арендни
плащания през целия период. Чрез заключение по приета от съда експертиза е
установено, че получените от арендодателя суми са в общ размер 14 693,97 лв.
Първоинстанционният съд е изложил мотиви, че получените арендни плащания имат
характера на граждански плодове от съсобствените недвижими имоти, поради което те
следва да бъдат разпределени между всички съсобственици.
Възражението на Д. за погасяване на вземанията по давност с изтичането на три
години е отхвърлено като неоснователно, като съдът е развил тезата, че вземането на
тримата ищци по иска по чл. 30 от ЗС няма договорен характер, неговото основание не
се извлича от договора за аренда, а от съпритежаването на земеделските имоти.
Претенцията е за обезщетение, а не за периодични плащания.
Въззивният съд намира обжалваното решение за правилно и законосъобразно и
като препраща към мотивите му на основание чл. 272 от ГПК го потвърждава.
Фактическата обстановка е безспорна между страните, потвърдена и от
събраните от първонистанционния съд доказателства. Във въззивната жалба не са
наведени доводи за неправилно установяване на факти, поради което съдът намира, че
е налице договор за аренда, сключен през 2014 г. по отношение три от съсобствените
имоти, че по този договор съделителят Д. е получавал арендните плащания.
Спорът във въззивната инстанция се концентрира до приложението на
давността, като въззивникът поддържа приложение на кратката тригодишна давност .
МОС намира доводите му за несонователни. Плащанията по договора за аренда имат
периодичен характер и се погасяват след изтичане на три години от падежа им. Тази
давност обаче намира приложение само между страните по облигационния договор, т.е
между арендодателя Б. Д. и арендатора.
Вземанията на съделителите Б. Ц., И. Ц. и И. Х. не произтичат от договора за
аренда. Тяхното основание е правото им да получат добивите от вещта. Паричната
сума от арендуването на имотите има характера на граждански плодове, а те по
правилото на чл. 30, ал. 3 от ЗС се разпределят между всички съсобственици
2
съразмерно на дяловете им в съсобствеността. Правоотношението между Д. от една
страна и тримата ищци по иска с правно основание чл. 30 от ЗС не се основава на
договор, а на съпритежанието на имотите. Задължението на съсобственика, придобил
изцяло дохода от имота, да плати съразмерно дяловете на останалите съсобственици
произтича от правилото на ЗС, той дължи едно глобално обезщетение, а не периодично
плащане, уговорено в договор и отнапред уговорено по размер и период на плащане.
Именно защото задължението е единно, то приложима е общата петгодишна давност.
Задължението на Б. Д. за плащане на дяловете на съсобствениците е възникнало
от момента, в който той е получил съответните годишни арендни плащания: на
31.05.2016 год. за стопанската 2014/2015 год., на 14.12.2016 год. за стопанската
2015/2016 год., на 06.12.2017 год. за стопанската 2016/2017 год., на 11.10.2018 год. за
стопанската 2017/2018 год. и на 01.11.2019 год. за стопанската 2018/2019 год.
Сумите, присъдени от първоинстанционния съд с адължими за период от пет
години назад преди предявяване на исковете от тримата съсобственици и са
съразмерни ня техните дялове в съсобствените имоти.
Въззивният съд намира исковете по сметки на Б. Ц., И. Ц. и И. Х. за
основателни, поради което потвърждава решението на ЛРС в обжалваната част и
оставя без уважение въззивната жалба.
С отговора на въззивната жалба Б. Ц. е направил искане за присъждане на
деловодни разноски, което МОС намира за основателно, затова осъжда жалбоподателя
Б. Д. да му плати 500 лв разноски по делото.
На основание горното съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 260016 от 23 юни 2023 по гр. д. № 1678/2019 г. на
Районен съд – Лом В ЧАСТТА, с която Б. Д. е осъден да плати на И. Х. 178,14 лв, на И.
Ц. 353,38 лв и на Б. Ц. 353,38 лв, на основание чл. 30, ал. 3 от ЗС, както и законна
лихвавърху тези суми.
В останалата част решението на ЛРС не е обжалвано и е влязло в сила.
ОСЪЖДА Б. Д., ЕГН **********, да плати на Б. Ц., ЕГН **********, 500 лв
разноски за въззивното производство.
Решението не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
3
2._______________________
4