Р Е Ш
Е Н И Е
№………
гр. София,
13.10.2017 г.
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, І ГРАЖДАНСКО
ОТДЕЛЕНИЕ, 10 състав, в
публичното заседание на трети май през две хиляди и седемнадесета година в
състав:
СЪДИЯ: ДЕСИСЛАВА
ЗИСОВА
при секретаря Панайотова, като
разгледа докладваното от съдията гр.д. № 10566 по описа за 2015 г., за да се
произнесе взе предвид следното:
Производството е образувано по
искова молба от А. ЕООД, с която е предявен срещу В.В.В. иск с правно основание
чл.45, ал.1, вр. чл.21, ал.2 ЗЗД, вр. чл.3 ГПК за сумата от 80000 лв. –
частичен от сумата от 216000 лв., представляваща обезщетение за вреди от недобросъвестно
упражняване на процесуални права от ответника чрез налагане на обезпечителна
възбрана върху имот, собственост на съдоговорител на ищеца.
Ищецът твърди, че е страна по
предварителен договор за закупуване на недвижим имот, чието изпълнение е
осуетено от недобросъвестно наложената от ответника възбрана върху него.
Твърди, че наличието на възбрана е станало причина да му бъде отказан банков
кредит, с който като купувач по предварителния договор е щял да заплати
продажната цена на имота, поради което до сключването на окончателен договор не
се е стигнало. В качеството си на наемател в имота ищецът е претърпял вреда,
изразяваща се в заплащане на наемната цена за периода от датата, на която е
следвало да се сключи окончателния договор, до настоящия момент. Претендира
разноски.
Ответникът – В.В.В., оспорва иска.
Счита, че не е осъществен фактическият състав на деликта. Претендира разноски.
Съдът, след като се запозна със
становищата на страните и събраните по делото доказателства, намира следното от
фактическа и правна страна:
По иска по чл.45, ал.1, вр. чл.21,
ал.2 ЗЗД, вр. чл.3 ГПК:
С обезпечителна заповед от
15.01.2013 г., издадена въз основа на определение от 12.12.2012 г. по ч.гр.д. №
4539/2012 г. на САС е допуснато обезпечение на бъдещия иск за вземане на В.В.
за сумата от 617391,94 лв., представляваща сбор от главница, възнаградителна
лихва и мораторна неустойка по договор за заем от 01.07.2008 г. и договор за
встъпване в дълг от 09.01.2011 г. Като обезпечителна мярка е наложена възбрана
върху собствени на А. ЕООД недвижими имоти, включително сграда с идентификатор
05815.303.54.1 на три етажа, в поземлен имот с идентификатор 05815.303.54,
намираща се в гр.Б., Промишлена зона. Възбраната е вписана в Служба по
вписванията на 15.01.2013 г.
Представено е по делото Споразумение
от 15.01.2013 г, сключено между А. ЕООД, А. ЕООД и Т.В.Й., в което страните са
приели за установено, че А. ЕООД дължи на Т.В.Й. сумата от 869372,20 лв. Постигнато
е съгласие двете дружества да сключат предварителен договор, по силата на който
А. ЕООД да се задължи да продаде на А. ЕООД следния недвижим имот: сграда с
идентификатор 05815.303.54.1 на три етажа, в поземлен имот с идентификатор
05815.303.54, намираща се в гр.Б., промишлена зона, както и три леки
автомобила, за сумата от 900000 лв. Уговорено е купувачът да заплати продажната
цена директно на кредитора на продавача - Т.В.Й., с което да бъде погасен
дългът на А. ЕООД. Документът е частен диспозитивен, не носи подписа на ищеца,
поради което му е непротивопоставим – не се ползва спрямо него с достоверна
дата, нито с формална доказателствена сила по реда на чл.180 ГПК – не го
обвързва, че съдържащите се в документа изявления са направени на посочената
дата от лицата, вписани като автори.
На 11.02.2013 г. – след вписване на
възбраната върху имота, е сключен предварителен договор, с който А. ЕООД и А.
ЕООД са се задължили да сключат окончателен договор в срок до 3 месеца за
покупко-продажба на: цялата сграда с всички обекти в нея с площ от 2210 кв.м. и
идентификатор 05815.303.54.1 на три етажа, разположена в поземлен имот с
идентификатор 05815.303.54, намираща се в гр.Б., промишлена зона, целият с площ
6936 кв.м., с трайно предназначение – урбанизирана територия и начин на трайно
ползване – за търговски обект, комплекс, при съседи: 05815.303.171,
05815.303.172 и 05815.303.53. Имотът представлява цех за алуминиева и ПВЦ
дограма и стъклопакети – производствена сграда, състояща се от два цеха,
свързани с триетажна административна сграда със застроена площ от 1987,20 кв.м.
и РЗП 2771,64 кв.м., построена в югозападната част на УПИ LI – за
производствени, обслужващи дейности, складови нужди и парк, кв.199, по плана на
гр.Б. с площ от 6876 кв.м.; 4 магазина за промишлени стоки и кафе – бърза
закуска, представляващи обособена част от сградата - цех за алуминиева, ПВЦ
дограма и стъклопакети, с магазини за промишлени стоки и кафе – бърз закуска, с
административен адрес: гр.Б., ул.**********; пристройка към цеха със застроена
площ от 214,12 кв.м. Продавачът е декларирал в чл.3, ал.1 от договора, че
имотът не е обременен с права на трети лица, в т.ч. възбрани. Документът е
нотариално заверен и поради това достоверна дата.
В изпълнение на предварителния договор
купувачът е заплатил задатък в общ размер 30000 лв., видно от представените
вноски бележки (л.9-12).
Представено е искане за кредит от 25.03.2013
г. от А. ЕООД до ЦКБ АД за закупуване на дълготраен материален актив –
процесния имот, по което същият е предложен като обезпечение (л.13-17). Банката
е отказала отпускане на кредита, тъй като към 08.03.2013 г. по отношение на
имота са били вписани възбрани.
Безспорно е между страните, че окончателен
договор не е бил сключен. Видно от представените платежни нареждания (л.249 –
269), продавачът е възстановил на купувача платения задатък в двоен размер –
60000 лв., и му е изплатил неустойка в общ размер 153170 лв. Безспорно е, а и
се установява от представените писмени доказателства, че производството по предявения
пред Арбитражния съд на БТПП иск срещу А. ЕООД е прекратено поради липса на
компетентност, без съда да се произнесе по същество възникнало ли е вземането,
за обезпечение на което е допуснато процесното обезпечение.
Както бе указано на страните с
доклада по делото, предявен е деликтен иск по специалния състав на чл.3 ГПК и
противоправното поведение представлява злоупотреба с права – съзнателно
упражняване на субективни права, за които страната знае, че не притежава, с цел
нанасяне на увреда, като недобросъвестността не се предполага, а подлежи на
доказване. Със задължителната си практика, съдържаща се в решения, постановени
по реда на чл.290 ГПК (Решение № 189 от 20.06.2014 г. на ВКС по гр. д. №
5193/2013 г., IV г. о., Решение № 257 от 14.07.2011 г. на ВКС по гр. д. №
1149/2009 г., IV г. о., ГК и др.) ВКС приема, че „злоупотребата с право е налице, когато правото се упражнява
недобросъвестно - за да бъдат увредени
права и законни интереси на други (чл. 57, ал. 2 от Конституцията)“. „За да е налице злоупотреба с право на
обезпечение на иск, следва да се докаже твърдяната цел“. В настоящия случай
ищецът твърди, че нанесената му вреда представлява невъзможността за
осигуряване на банково кредитиране и съответно – придобиване на имот съгласно
предварителен договор от 11.02.2013 г. и споразумение от 15.01.1013 г., поради
вписана възбрана върху имота от 15.01.1013 г. Ищецът е упражнил правото си да
поиска обезпечаване на бъдещ иск още през 2012 г., когато е образувано делото
по молбата му, а обезпечителната мярка е наложена с Определение на САС от
12.12.2012 г. по ч.гр.д. № 4539/2012 г. Т.е. към момента на извършване на
деянието, представляващо подаване на молба за обезпечение – 2012 г.,
предварителния договор от 11.02.2013 г. и споразумението от 15.01.1013 г. още
не са били сключени. Ето защо не е възможно ответникът, упражнявайки своето
право да подаде молба за обезпечение, да е целял да увреди ищеца, като П.тврати
изпълнението на сделки, които още не са сключени.
На следващо място, в цитираната
практика по чл.290 ГПК ВКС приема, че съществуването или не на евентуалното
субективно право, в защита на което се упражняват процесуални права, съответно
– евентуална грешка на страната в преценката й дали правото съществува, не е
достатъчно за да обоснове злоупотреба с права. Конституционното право на всички
граждани е да подават жалби, предложения и петиции до държавните органи, както
и да търсят защита, когато са нарушени или застрашени техни права или законни
интереси. Ето защо, не може да се ангажира отговорността на молителя по чл. 390 ГПК извън хипотезите на чл. 403 ЗЗД, дори когато молбата или исковата претенция
се окажат неоснователни. Изключението - при злоупотреба с права по чл. 3 ГПК,
изисква съзнаване, че претендираните права не съществуват, което представлява
недобросъвестност, която следва да се докаже от ищеца. По делото такава
недобросъвестност не се установява. Процесът относно вземането на ответника в
частта му срещу длъжника А. ЕООД е прекратен на основание липса на
компетентност поради извод на Арбитражния съд, че арбитражната клауза в
договора за заем не обвързва встъпилия в дълг. Видно от мотивите към решението
от 30.06.2014 г. по арб. дело № 541/2012 г. на БТПП, претенцията на ищеца В.В.В.
се основава на договор от 09.01.2011 г., с който А. ЕООД е встъпило в дълга на А.П.
ЕООД по договор за заем от 01.07.2008 г. При извършване на проверката за допустимост
на предявения иск, Арбитражният съд е констатирал, че в договора за встъпване в
дълг липсва арбитражна клауза, каквато се съдържа в договора за заем, а
встъпването в дълга няма за последица и встъпване в арбитражната клауза. Това е
въпрос на правен извод, а не на наличие или липса на факт, за съществуването на
който ответникът не би могъл да не знае. Ето защо от събраните доказателства не
се установява обективно знание на ответника относно наличието или липсата на
обвързаност на длъжника от арбитражната клауза. Действително незнанието на
правото не извинява - в контекста на неизпълнение на задължения, произтичащи от
закона. Когато обаче се касае за предприемане на действия за защита на права по
съдебен ред, това би означавало всяко предявяване на иск, който се окаже
недопустим или неоснователен, да е противоправно, какъвто извод не може да бъде
споделен. Ответникът е упражнил свои процесуални права законосъобразно, като с
определение от 01.10.2014 г. по ч.гр.д. № 4539/2012 г. на САС с оглед прекратяване
на арбитражното дело по отношение на А. ЕООД е отменено определението, с което
е допусната възбраната.
По така изложените съображения съдът
приема, че не се установява противоправността на деянието на ответника. При
липса на един от елементите на фактическия състав на непозволеното увреждане,
не възниква вземане за обезвреда, ето защо безпредметно е да се обсъжда
възникнали ли са останалите елементи. Въпреки това следва да се отбележи, че не
е налице и причинна връзка между деянието, за което се твърди да е
противоправно и вредите, които се твърди да са настъпили. Процесната възбрана е
наложена повече от половин месец преди сключване на предварителния договор –
вписана е в публичен регистър и всяко заинтересовано лице, включително ищеца, е
могло да провери налице ли са вписани тежести или обезпечения върху имота.
Дължимата грижа на купувача при сключване на предварителен договор за
покупко-продажба на недвижим имот изисква извършването на такава проверка и
евентуалните бъдещи вреди при вписани вещни тежести/чужди права или обезпечения
върху имота си остават за сметка на лицето, неположило грижа към собствените си
работи. Наред с това, отказът на банката да отпусне кредита, с който купувачът
е щял да заплати цената, е мотивиран с вписаните по отношение на имота
възбрани. Видно от представеното удостоверение от Служба по вписванията от
08.03.2013 г. (л.23), към посочената дата за имота са били вписани две възбрани
– от 04.09.2012 г. и процесната. Следователно не може да се приеме, че именно наложената
от ответника възбрана, и то преди сключване на предварителния договор, е довела
до невъзможност за изпълнението му от страна на ищеца. Ето защо не се
установява и причинна връзка между деянието и твърдяните вреди.
И на последно място следва да се
посочи, че вредата по дефиниция представлява намаление на имуществото на
кредитора или пропуск за увеличаването му. Платената наемна цена изначално не
би могла да се квалифицира като имуществена вреда, тъй като тя представлява
насрещна престация по възмезден договор – срещу платената наемна цена ищецът е
получил правото да ползва имота. Ето защо заявеното от него като „вреда“ не
представлява намаление на партимониума му – срещу извършен разход е получил
облигационно право на ползване и не е налице отрицателно изменение на
имущественото му състояние.
По изложените съображения съдът
приема, че в полза на ищеца не е възникнало вземане за обезщетение за
имуществени вреди от деликт, представляващ злоупотреба с процесуални права.
Предявеният иск е неоснователен и следва да се отхвърли.
По разноските:
На ответника следва да се присъдят
направените разноски в размер на 3235 лв. Неоснователно е възражението по
чл.78, ал.5 ГПК, тъй като уговореният адвокатски хонорар по договор за правна
защита от 25.05.2016 г. не превишава установените с Наредба № 1 от 9.07.2004 г.
минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Поради което
Софийският градски съд
Р Е
Ш И :
ОТХВЪРЛЯ предявения от А. ЕООД, ЕИК ********,
със седалище и адрес: ***, срещу В.В.В.,
ЕГН **********, адрес: ***, иск с правно основание чл.45, ал.1, вр. чл.21, ал.2 ЗЗД, вр. чл.3 ГПК, за сумата от 80000
лв. – частичен от 216000 лв., представляваща обезщетение за имуществени
вреди от недобросъвестно упражняване на процесуални права от ответника чрез
налагане на обезпечителна възбрана върху недвижим имот: сграда с идентификатор
05815.303.54.1 на три етажа с площ от 2210 кв.м.цялата сграда, с всички обекти
в нея, разположена в поземлен имот с идентификатор 05815.303.54, ведно с
пристройка със застроена площ от 214,12 кв.м., с административен адрес: гр.Б.,
ул.**********, собственост на съдоговорител на ищеца.
ОСЪЖДА А.
ЕООД, ЕИК ********, със седалище и
адрес: ***, да заплати на В.В.В.,
ЕГН **********, адрес: ***, на основание чл.78, ал.3 ГПК, сумата от 3235 лв., представляваща съдебни разноски.
Решението
подлежи на обжалване пред Софийския апелативен съд в двуседмичен срок от
съобщаването му чрез връчване на препис.
СЪДИЯ: