РЕШЕНИЕ
№220
С., 30.09.2021 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
С.СКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, пети състав, в открито съдебно
заседание, проведено на двадесет и първи декември през две хиляди и двадесетата
година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ ЯНКО ЧАВЕЕВ
при участието на секретаря Дарина
Николова сложи за разглеждане докладваното от съдията гр. д. № 1330 по описа на съда за 2018 г. и за да се произнесе, взе
предвид следното:
След влизане в сила на
определение № 946/25.10.2019 г. по ч. гр. д. №
663/2019 г. по описа на СОС производството по делото е висящо по
исковете на Р.В.Б. от гр. Р. срещу Н.П.Б. - Т., Е.П.Б. и М.А.Б.,***, за установяване
на правото му на собственост върху гаражна клетка с площ 21 кв. м.,
представляваща източна реална част от сграда с идентификатор 65231.913.77.3,
цялата със застроена площ 41 кв. м. (относно индивидуализацията на спорната
реална част от сграда - вж. изявление на пълномощника на ищеца в с. з. на
18.06.2020 г. и ориентацията на сградата според посоките на света на скицата на
поземлен имот с идентификатор 65231.913.77 на л. 66 от делото) и върху 1/2 идеална
част от лятна кухня с идентификатор 65231.913.77.2 по КККР на гр. С., със
застроена площ 30 кв. м., построени в поземлен имот с идентификатор
65231.913.77, по кадастралната карта и кадастралните регистри (КККР) на гр. С.,
с площ 303 кв. м.
Твърди се в исковата молба, че с
нотариален акт № 160/1997 г. на нотариуса при РС – С. ищецът Р.Б., баща му В. Б.
и сестра му Ю. Б. били признати за собственици на процесната
част от гаража на основание давностно владение и
наследство, а след смъртта на В. Б. и на Ю. Б. ищецът като единствен техен
наследник продължил да владее гаража и лятната кухня спокойно, явно и
непрекъснато. През 2017 г. ответниците Н.Б. - Т. и Е.Б.
се снабдили с нотариален акт № 29/2017 г. на нотариус Магдалена Хаджиангелова, с който били признати за собственици на 2/3 ид. ч. от дворното място, ведно с построените в него лятна
кухня със застроена площ 30 кв. м. и целия гараж със застроена площ 41 кв. м. и
впоследствие се разпоредили с тези обекти като ги продали на ответника М.Б..
Твърди се в исковата молба също така, че ответниците Н.
и Е.Б. не са могли да прехвърлят на третия ответник права, каквито те нямат по
отношение на лятната кухня и гаража и каквито са им признати с нотариалния акт
от 2017 г., което обосновава твърденията на ищеца за наличие на спор с всички ответници относно правото на собственост върху процесните имоти, обосноваващ процесуалната легитимация на
всички тях като ответници по исковете. Отправено е
искане за отмяна на нотариален акт № 29/2017 г. в частта му относно процесните имоти.
В срока по чл. 131 от ГПК ответниците Н.Б. - Т. и Е.Б. са представили отговор на
исковата молба, в който са оспорили исковете като недопустими и неоснователни.
В тази връзка са изложили твърдения, че гаражната клетка не представлява
самостоятелен обект на право на собственост, поради което предявеният по
отношение на нея иск за собственост е недопустим или алтернативно –
неоснователен. Тези ответници са оспорили в отговора
обстоятелствата, въз основа на които ищецът е признат за собственик на гаража
по давност, както и поддържат, че те самите са придобили правото на собственост
върху посочените в нотариален акт № 29/2017 г. обекти по давност, присъединявайки
към своето владение и владението на своите наследодатели – родителите им П. и П.Б..
Изложили са също така съображения, че разпореждането, извършено от тях в полза
на ответника М.Б., е изцяло действително и е в рамките на притежаваните от тях
права.
В срока по чл. 131 от ГПК
ответникът М.Б. не е подал отговор на исковата молба.
Пред съда ищецът Р.Б. се
представлява от пълномощника си адв. Емилия
Атанасова, която заявява, че поддържа исковете.
Ответниците Н.Б. - Т. и Е.Б. се
представляват от пълномощника им адв. Екатерина Вададжийска, която заявява, че поддържа становището по
исковете, изразено в отговора на исковата молба.
Ответникът М.Б. се представлява
от пълномощника си адв. Иванка Стефанова, която се
солидаризира със становището по исковете, изразено в отговора на исковата
молба, подаден от ответниците Н.Б. - Т. и Е.Б.. В
допълнение счита, че исковете срещу М.Б. са недопустими поради липса на пасивна
легитимация за него по тези искове, а срещу основателността им изтъква
съображението, че този ответник е придобил процесните
имоти като трето добросъвестно лице.
Съдът, като прецени по свое
убеждение събраните по делото доказателства, намира за установено от фактическа
и правна страна следното:
Предявени са обективно и
субективно съединени искове с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 от ЗС.
При съобразяване на основание чл.
278, ал. 3 от ГПК с определение №
946/25.10.2019 г. по ч. гр. д. №
663/2019 г. по описа на СОС настоящият съд приема исковете за допустими.
Допълнително въведеното от пълномощника на ответника М.Б. възражение за
недопустимост на исковете срещу този ответник е неоснователно. Последният се
сочи за купувач, придобил правото на собственост върху процесните
имоти, в нотариален акт № 95/2018 г. на нотариус М. Хаджиангелова,
с район на действие съдебния район на РС – С., с който на 29.03.2018 г. е
сключен договор за продажба, по силата на който ответниците
Н.Б. - Т. и Е.Б. са му ги продали. Ето защо спор за собственост е налице не
само между ищеца и прехвърлителите на имотите по този
договор, които му противопоставят възражения срещу твърдяните
от него придобивни основания и срещу твърдението му,
че са прехвърлили права, каквито нямат, но такъв спор е налице и между ищеца и приобретателя на имотите съгласно този нотариален акт, тъй
като с него се създава външна легитимация за приобретателя
като носител на спорното право върху тях.
Разгледани по същество, исковете
са неоснователни.
С нотариален акт № 160, т. ІV, д.
№ 2243/1997 г. на нотариуса при С.ския районен съд на
23.12.1997 г. В. Б., Ю. Б. и ищецът Р.Б. са признати за собственици на
основание давностно владение и наследство – първият
на 1/2 идеална част, а останалите двама – всеки от тях на по 1/4 идеална част
от следния недвижим имот: втория етаж от двуетажна масивна жилищна сграда със
застроена площ 72 кв. м., построена в дворно място с пространство 303 кв. м.,
образуващо урегулиран парцел ХХ с пл. № 3046 в кв. 175 по плана на гр. С., при
съседи: А.В., Б.Л., С.Б. и улица, заедно с 1/2 идеална част от общите части на
сградата, както и целия гараж, построен в описаното дворно място с площ 21 кв.
м.
Не са спорни между страните, а и
се установяват от представени и неоспорени писмени доказателства
обстоятелствата, че В. Б. е баща на ищеца Р.Б. и е починал на 28.12.2002 г., а Ю.
Б. е негова сестра и е починала на 04.06.2012 г. (вж. удостоверение за
наследници изх. № 2843/07.12.2018 г., издадено от Община С.), както и че
поземленият имот, индивидуализиран в гореобсъдения
нотариален акт, е с настоящ идентификатор 65231.913.77 по КККР на гр. С. (вж.
скица на поземлен имот № 15-383157, издадена на 09.08.2017 г. от СГКК –
Софийска област, л. 66 от делото).
От същата скица се установява, че
построената в поземления имот сграда с идентификатор 65231.913.77.3 е със
застроена площ 41 кв. м.
Установява се от заключението на
в. л. инж. Д.К. по първоначалната съдебно-техническа експертиза (СТЕ), прието в
с. з. на 21.09.2020 г., че сградата с идентификатор 65231.913.77.3 с площ 41
кв. м. е нанесена през 2005 г. в кадастралната карта на гр. С., одобрена със
Заповед № РД-18-3/27.01.2005 г. на изпълнителния директор на Агенцията по
кадастъра, а от направената извадка от регулационния план на гр. С., одобрен
през 1978 г. се установява, че по този план в североизточната част на УПИ
ХХ-3046, кв. 175 (т. е. на поземлен имот с настоящ идентификатор 65231.913.77)
е нанесена сграда с инициалите „МГ“ (масивен гараж). Видно е от тази извадка,
че сградата с инициали „МГ“ в УПИ ХХ-3046, кв. 175 е с идентични конфигурация и
площ като сграда с идентификатор 65231.913.77.3 по действащите КККР на гр. С..
Съгласно същото заключение по СТЕ последната представлява масивна сграда с
бетонова конструкция, бетонна плоча и тухлени стени, разположена по северната и
източната част на поземлен имот с идентификатор 65231.913.77, като размерите на
сградата са 6,00 м./6,40 м. и светла височина 2,10 м. В сградата са обособени
два гаража – източен (десен) и западен (ляв) с размери 3,00 м./6,40 м. и светла
височина 2,10 м. с входове от южната им част. Гаражите са с обща конструкция и
са разделени по дължина с масивна тухлена стена с дебелина 25 см., а
предназначението на сградата е „за гаражи“.
Следователно, към 23.12.1997 г. – датата на
съставяне на н. а. № 160/1997 г. на нотариуса при С.ския
районен съд, с който ищецът, заедно с баща си и сестра си, са признати за
собственици по давностно владение и наследство на
гараж с площ 21 кв. м., построен в УПИ ХХ-3046 в кв. 175 по регулационния план
на гр. С. от 1978 г. такъв самостоятелен обект на право на собственост не е
съществувал, а е бил реална част от сграда с площ 41 кв. м., нанесена в същия
план с инициали „МГ“ (масивен гараж), която понастоящем е с идентификатор
65231.913.77.3.
Към тази дата е била в сила
разпоредбата на чл. 62, ал. 1 от ЗТСУ (отм.), съгласно която доброволна делба
на съсобствена сграда или жилище може да се извършва
и правни сделки за прехвърляне на реално определени части от сгради или жилища
могат да се сключват само ако обособените дялове или части отговарят на одобрен
за това архитектурен проект, което е удостоверено от специализираните органи на
общинската администрация. По това време е в сила и разпоредбата на чл. 59 от
ЗТСУ (в редакцията й обн. ДВ, бр. 29/1973 г.),
съгласно която реално определени части от дворищнорегулационни
парцели не могат да се придобиват чрез правни сделки или по давност, като само тази разпоредба е изменена (обн. ДВ, бр. 34/2000 г.) така че да позволява придобиване
на реално определени части от поземлени имоти в границите на населените места
чрез правни сделки или по давност само ако отговарят на изискванията за
минимални размери за площ и лице, определени в ППЗТСУ.
Съпоставителното
тълкуване на разпоредбите на чл. 59 от ЗТСУ преди и след изменението й (обн. ДВ, бр. 34/2000 г.) и на чл. 62, ал. 1 от ЗТСУ сочи,
че към 1997 г. е било недопустимо придобиване по давност както на реални части
от дворищнорегулационни парцели (поземлени имоти),
така и на реални части от сгради или жилища, а едва след това изменение на чл.
59 от ЗТСУ е допустимо придобиване по давност и то само на реални части от
поземлени имоти при горепосочените условия, като придобиването по давност на
реални части от сгради и жилища без одобрен за обособяването им архитектурен
проект продължава да е непозволено от благоустройствения закон. Аналогично е
съотношението и между разпоредбите на чл. 200, ал. 1 и чл. 202 от действащия
понастоящем ЗУТ, независимо от нюанса, че съгласно чл. 202 от ЗУТ (който не е
бил част от действащото законодателство към 23.12.1997 г.) това изискване не се
отнася до правни сделки със сгради на допълващото застрояване по чл. 147, ал.
1, т. 1 от ЗУТ, каквато безспорно представлява гаражът.
Разликата между режимите за
придобиване на реални части от поземлени имоти и за придобиване на реални части
от сгради и жилища е съществена и не е случайна. Тя произтича от естеството на придобивното основание и на обекта на придобиване. Както
съгласно ЗТСУ, така и съгласно ЗУТ изискванията за минимални размери за площ и
лице на урегулиран поземлен имот са нормативно установени и ако частта от него,
върху която се осъществява владение, ги удовлетворява, то от 2000 г. законът е
отдал приоритет на частния интерес за придобиване на тази част по давност над
обществения благоустройствен интерес, който не е съществено накърнен ако
владението върху реална част от поземлен имот съответства фактически на
нормативно установени параметри за негови лице и площ.
Не така стои въпросът с
владението върху реална част от сграда, която част не е обособена като
самостоятелен обект в нея. Ако за обособяването й липсва административен акт
(одобряване на архитектурен проект), който да се насложи към еднократен правен
акт, какъвто е сключването на правна сделка (най-често договор) с предмет тази
част, то сделката не може да породи вещно-прехвърлително
действие до издаване на административния акт, въпреки че сама по себе си не е
нищожна поради липса на предмет. Това е действителният смисъл на ТР № 3/2014 от
28.06.2016 г.на ОСГК на ВКС, чието съдържание е изключително концентрирано върху
сделките с необособените като
самостоятелни обекти реални части от сгради. То е неотносимо
към придобивната давност като способ за придобиване
на право на собственост върху такива обекти защото разумът на закона е, че
сградите имат не само предназначение, но и функционалност съгласно
предвижданията на съответните устройствени планове,
които предназначение и функционалност не следва да бъдат изменяни чрез
едностранни фактически действия, продължаващи в един значителен период от
време, каквито са действията с белези на давностно
владение съгласно чл. 79, ал. 1 от ЗС.
Що се отнася до „изключението“ по
чл. 202 от ЗУТ от изискването за одобряване на архитектурен проект при
обособяване на реални части от постройки на допълващото застрояване по чл. 147,
ал. 1, т. 1 от ЗУТ към момента на сключване на сделка с такъв предмет, то е
обосновано от разбирането, че тези сгради не са самостоятелни вещи, а са
принадлежност към жилищните обекти и не могат да се придобиват самостоятелно, а
следват собствеността на главната вещ (в т. см. решение № 89/12.07.2019 г. по
гр. д. № 3607/2018 г. на ВКС, І г. о.). Така чл. 202 от ЗУТ не може да
аргументира извод, че реални части от постройки на допълващото застрояване е
допустимо да се придобиват по давност без да е необходим одобрен архитектурен
проект за обособяването им, а такава недопустимост следва и от съпоставката между чл.
200, ал. 1 от ЗУТ и чл. 202 от ЗУТ. Затова заключението по първоначалната СТЕ в
частта му, в която е посочено, че процесната източна
(дясна) гаражна клетка представлява обект на кадастъра съгласно ЗКИР и може да
бъде нанесен като самостоятелен обект в сграда с идентификатор 65231.913.77.3
въз основа на Наредба № РД-02-20-5 от 15.12.2016 г. за съдържанието,
създаването и поддържането на кадастралната карта и кадастралните регистри, както
и заключенията на в. л. К. и на в. л. И.Т. по допълнителните СТЕ, а така също и
заключението на в. л. инж. Л.П. по съдебната автотехническа
експертиза, се явяват неотносими към предмета на
делото.
По всички тези съображения, към
датата на съставяне на н. а. № 160/1997 г. – 23.12.1997 г., ищецът, баща му и
сестра му не са придобили по давност реална част с площ 21 кв. м. от сградата с
идентификатор 65231.913.77.3 по КККР на гр. С., респ. след смъртта на бащата на
ищеца през 2002 г. и на сестра му през 2012 г. той не може като техен наследник
да се легитимира като изключителен собственик на такава реална част.
Към същата тази дата 23.12.1997
г. лицата, посочени в н. а. № 160/1997 г. са могли да притежават единствено
идеални части от процесните гараж и лятна кухня.
Именно защото тези обекти са постройки на допълващото застрояване и като такива
те следват собствеността на главната вещ, ищецът се е разпоредил и с тях с н.
а. № 47, т. Іа, рег. № 439, д. № 46/2001 г. на
нотариус М. Хаджиангелова, с който на 23.03.2001 г. той
е продал на Г.К.Щ. 1/3 идеална част от УПИ ХХ-3046 в кв. 175 по плана на гр. С.
ведно с целия втори етаж със застроена площ 72 кв. м. от двуетажната масивна
жилищна сграда, построена върху това дворно място, както и 1/2 идеална част от
общите части на сградата – независимо, че процесните
постройки не са описани в този нотариален акт изрично като предмет на договора,
те следват собствеността на продадените етаж от жилищна сграда и идеална част
от поземления имот, върху който тя е построена. Нещо повече, независимо от
различните оценъчни аспекти в показанията на свидетелите М. Б. (дъщеря на ищеца)
и А.Б. относно житейското основание за сключване на този договор за продажба –
според св. Б. баща й станал жертва на имотна измама, за която му било болно да
говори, а според св. Б. ищецът „заложил“ имота в полза на трето лице – от
съдържанието на този договор следва ясната воля на ищеца да се разпореди с
идеалната си част от поземления имот и с всичко, което притежава в този
поземлен имот, а не да изключи конкретни обекти в него от предмета на договора.
С оглед разпоредбите на чл. 88, ал. 1 и 2 от ЗЗД не може да се приеме за
установено, че вещно-прехвърлителното действие на
този договор, сключен на 23.03.2001 г. е засегнато от развалянето с решение от
13.11.2001 г. по гр. д. № 166/2001 г. на РС – С. на договора за прехвърляне на
недвижим имот срещу задължение за гледане и издръжка, сключен с нотариален акт
№ 16, т. VІІІ, д. № 2244/1997 г. на нотариуса при РС - С., с който на
23.12.1997 г. ищецът е придобил от баща си В. Б. и от сестра си Ю. Б. идеалните
им части от 1/3 идеална част от дворното място и от втория етаж от двуетажната
масивна жилищна сграда в него, както и от 1/2 идеална част от общите части на
сградата. Поради това не може да се приеме, че към настоящия момент ищецът е
собственик дори на идеални части от процесните
обекти.
В периода от 23.12.1997 г. до предявяване
на иска на 13.12.2018 г. фактическата власт на ищеца върху тези обекти също не
е могла да представлява владение като обективен елемент от правното основание
за придобиване по давност на реална част от гаража по изложените вече
съображения за недопустимост на такова придобиване съгласно действащото
законодателство.
В допълнение, от събраните гласни
и писмени доказателства не се установява в този период ищецът да е имал и
субективното намерение да владее тази част за себе си. Показанията на св. М. Б.,
извън чисто декларативните им части, че до 2014 г. ищецът-неин баща е бил във
владение на имота, че е ползвал самостоятелно процесната
част от гаража и че никой не е оспорвал собствеността на дядо й (В. Б., починал
през 2002 г.) и на баща й, в останалите им части пресъздават непосредствените й
възприятия за епизодични посещения на ищеца и семейството му в имота за времето
от 2002-2003 г. (през 2004 г. ищецът напуснал гр. С. и заживял в гр. Р.) до
2014 г., когато той изнесъл свои вещи от втория етаж на къщата по искане на
последния собственик на етажа. Вярно е, че за да владее едно лице недвижим имот
за себе си, не е необходимо то непременно да обитава имота, нито непрестанно да
изявява намерението си да владее за себе си, но конкретиката
на случая, установена от съвкупната преценка на писмените и гласните
доказателства по делото сочи, че тези посещения на ищеца в имота не са били
свързани с упражняване на фактическа власт за себе си върху обекти в него.
Както вече се посочи, независимо от конкретната житейска причина за това,
ищецът се е разпоредил с правото си на собственост върху всички обекти в имота
още през 2001 г., но е запазил отлични отношения с П. и П.Б. (двамата са
починали през 2015 г. и са родители на ответниците Н.Б.
- Т. и Е.Б.), които според показанията на св. Б. след 2004 г. единствени са
упражнявали фактическа власт върху целия имот. Така посещенията на ищеца в
имота след 2004 г. са представлявали гостувания при чичо му и съпругата му (П.
и П.Б.) и са били израз на почит и уважение към тях, а обстоятелството, че до
2014 г. ищецът е държал свои вещи в части от къщата и в гаража, обосновава извод,
че това е било търпимо от владелците състояние, частен случай на т. нар.
„търпими действия“, които не представляват владение, а са несистемни, извършват
се с изричното или мълчаливо съгласие на владелеца, в резултат на тях не
настъпва промяна във владението и са проява на добри лични отношения между
лицето, което ги осъществява и владелеца или на взаимопомощ между тях (по
подробно вж. „Владение“, В. Таджер, изд. Софи-Р, гр.
София, 1991 г., стр. 15-16).
Именно с характер на търпими при
тези характеристики са действията на ищеца в периода от 2003 г. (баща му В. Б.
е починал в самия край на 2002 г.) до 2014 г. според показанията на св. Б. – в
този период единствените обитатели на имота били П. и П.Б. като в този смисъл
са и показанията на св. Б.; до 2004 г. ищецът посещавал имота около веднъж
месечно, а след това – понеже се преместил да живее в гр. Р. – посещавал гр. С.
доста по-рядко, по два-три пъти годишно за по няколко дни; в целия този период
той вече не е бил собственик на втория етаж от къщата, но е държал свои вещи
там и това е било безразлично на последващите приобретатели на този етаж (съгласно представените
нотариални актове – Г.Щ. и А.Щ., Г.С. и Е.С., както и А.В.), за които не се
установява да са осъществявали фактическа власт върху този етаж, а обитателите
на целия имот – П. и П.Б. не са имали нищо против ищецът да премести малка част
от тези вещи в гаража при разчистването на втория етаж на жилищната сграда през
2014 г.
В допълнение, макар и страничен, показателен
е фактът, установен от показанията на св. Б., че когато (очевидно след 2004 г.,
тъй като оттогава Б. живее в съседния имот) трети неустановени по делото лица
предявили претенции да заживеят на втория етаж от къщата и правели „золуми“ (според свидетелските му показания) в имота, това
се отразило на здравословното състояние на П. Б., а няма данни да е
предизвикало каквато и да било реакция у ищеца, което е напълно разбираемо,
защото той вече не е считал за свои нито част от поземления имот, нито която и
да е от постройките в него.
По всички изложени
съображения, от събраните по делото доказателства не се установява ищецът да е
собственик на твърдяните основания – придобивна давност и наследяване върху процесните
реална част с площ 21 кв. м. от гараж с идентификатор 65231.913.77.3, целият с
площ 41 кв. м. и върху 1/2 идеална част от лятна кухня с идентификатор
65231.913.77.2, с площ 30 кв. м., построени в поземлен имот с идентификатор
65231.913.77 по КККР на гр. С.. Поради това предявените искове са неоснователни
и следва да бъдат изцяло отхвърлени. Ответниците не
са предявили насрещни искове за собственост, поради което обемът на техните
права върху процесните обекти не е в предмета на
делото. При този изход на спора не подлежи на отмяна по реда на чл. 537, ал. 2
от ГПК н. а. № 29/2017 г. на нотариус М. Хаджиангелова,
с район на действие съдебния район на РС – С. в частта му, посочена в
уточняваща молба на ищеца от 01.04.2019 г. Тъй като искането за частична отмяна
на този нотариален акт не представлява самостоятелен иск, съдът не дължи
произнасяне по него в диспозитива на решението.
По
разноските:
Ответниците са поискали присъждане на разноските по делото съгласно
представени списъци по чл. 80 от ГПК. Отхвърлянето на исковете е основание за
ангажиране на отговорността на ищеца спрямо ответниците за разноски. Ответниците Н.Б. - Т. и Е.Б. са направили разноски в общ
размер 1720 лв., от които 220 лв. – за внесени депозити за възнаграждения на
вещи лица по назначени съдебни експертизи и 1500 лв. за платено адвокатско
възнаграждение съгласно представения договор за правна защита и съдействие. Ответникът
М.Б. е направил разноски в размер 1200 лв. за платено адвокатско възнаграждение
съгласно представения договор за правна защита и съдействие. Затова ищецът
следва да заплати на ответниците Н.Б. - Т. и Е.Б.
сумата 1720 лв., а на ответника М.Б. – сумата 1200 лв., за сторените от тях
разноски по делото.
Възраженията на пълномощника на
ищеца за прекомерност на платените от ответниците
адвокатски възнаграждения са неоснователни. Ответниците
са обикновени, а не необходими другари в процеса, т. е. материалноправното
положение на първите двама от тях – от една страна и третия – от друга, не
налага по необходимост постановяване на еднакво решение спрямо тях. Ето защо
тези две групи ответници имат самостоятелно право на
защита, респ. отделно право на разноски при отхвърляне на исковете. Предмет на
спора е право на собственост върху два недвижими обекта, като данъчната оценка
на гаража е 1696,40 лв., а на лятната кухня – 3111,10 лв. (вж. уведомление от
Община С. на л. 26 от делото). С оглед разпоредбата на чл. 7, ал. 2, т. 2 от
Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения
материалният интерес по отделните искове обуславя минимално адвокатско
възнаграждение в размер 796,53 лв. за всяка от посочените групи ответници (348,75 лв. + 447,78 лв. = 796,53 лв.). Съгласно
чл. 7, ал. 5 от същата наредба обаче при иск по чл. 108 от ЗС относно недвижим
имот това минимално възнаграждение не може да е по-малко от 600 лв. Така за
обективно съединени искове с предмет право на собственост върху два недвижими
имота минималното адвокатско възнаграждение е в размер 1200 лв. От гледна точка
на предмета на регулиране на тази наредба между характера и обема на
процесуалното представителство, защита и съдействие по установителния
иск за собственост по чл. 124, ал. 1 от ГПК и по ревандикационния
иск по чл. 108 от ЗС няма съществена разлика, поради което чл. 7, ал. 5 от
наредбата е приложим и към настоящия случай. Степента на фактическа сложност на
делото не е ниска, което обуславя и провеждането на три открити съдебни
заседания, в които са извършвани процесуални действия. Поради това и по арг. от чл. 7, ал. 9 от наредбата уговореното и платено от ответниците Н.Б. - Т. и Е.Б. адвокатско възнаграждение в
размер 1500 лв. не е прекомерно, а уговореното и платено от ответника М.Б.
адвокатско възнаграждение в размер 1200 лв. се явява в конкретния случай
минималното съгласно наредбата. По тези съображения съдът не следва да присъди
по-нисък размер на разноските на ответниците за адвокатски възнаграждения от
тези, които те са сторили в доказаните им размери.
Воден от
гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ изцяло предявените от Р.В.Б., ЕГН **********, с адрес
гр. Р., кв. „В.“, ул. „П.“ № 1, бл. „П.“, вх. Б, ет. 2 срещу Н.П.Б. - Т., ЕГН **********, с адрес ***, Е.П.Б.,
ЕГН **********, с адрес *** и М.А.Б., ЕГН **********, с адрес ***, искове с
правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 79,
ал. 1 от ЗС за установяване по отношение на Н.П.Б. - Т., Е.П.Б. и М.А.Б. на
правото на собственост на Р.В.Б. на претендираните
основания придобивна давност и наследяване върху гаражна
клетка с площ 21 кв. м., представляваща източна реална част от сграда с
идентификатор 65231.913.77.3 по кадастралната карта и кадастралните регистри
(КККР) на гр. С., цялата със застроена площ 41 кв. м. и 1/2 идеална част от
сграда с идентификатор 65231.913.77.2 по КККР на гр. С., представляваща лятна
кухня със застроена площ 30 кв. м., построени в поземлен имот с идентификатор
65231.913.77 по КККР на гр. С. с площ 303 кв. м.
ОСЪЖДА Р.В.Б., ЕГН **********, с адрес гр. Р., кв. „В.“, ул. „П.“
№ 1, бл. „П.“, вх. Б, ет. 2, да заплати на Н.П.Б. - Т., ЕГН **********, с адрес *** и на Е.П.Б.,
ЕГН **********, с адрес ***, общо сумата 1720 лв. за разноски по делото.
ОСЪЖДА Р.В.Б., ЕГН **********, с адрес гр. Р., кв. „В.“, ул. „П.“
№ 1, бл. „П.“, вх. Б, ет. 2, да заплати на М.А.Б., ЕГН **********, с адрес ***,
сумата 1200 лв. за разноски по делото.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва с
въззивна жалба пред СОС в двуседмичен срок от връчването на препис.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: