РЕШЕНИЕ
№ 7479
гр. София, 28.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 33 СЪСТАВ, в публично заседание на
десети април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:ПЛАМЕН ИВ. ШУМКОВ
при участието на секретаря НАДЯ Г. НАЙДЕНОВА
като разгледа докладваното от ПЛАМЕН ИВ. ШУМКОВ Гражданско дело №
20241110161613 по описа за 2024 година
Производството по делото е образувано по постъпила искова молба от В. С. С.
срещу „Ай Ти Еф Груп“ АД.
Предявени са за разглеждане кумулативно обективно съединени искове по: 1/
установителен иск с правно основание по чл. 26, ал. 1, предл. 1 и предл. 3 ЗЗД за
прогласяване на нищожност на чл. 4 от Приложение № 5 към договор за
потребителски кредит № 648985/14.03.2024 г., предвиждаща заплащането на
неустойка, поради противоречието му със закона, респ. накърняване на добрите нрави;
2/ установителен иск с правно основание по чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за прогласяване
на нищожност на Приложение № 3 към договор за потребителски кредит №
648985/14.03.2024 г., предвиждащо заплащането на възнаграждение за ВИП
обслужване поради противоречието му със закона; 3/ осъдителен иск по чл. 55, ал. 1,
предл. 1 ЗЗД за осъждането на ответника да заплати на ищеца сумата от 5 лева,
частично от 89,10 лева, представляваща недължимо платена сума по недействителни
клаузи по договор за потребителски кредит № 648985/14.03.2024 г.
Ищецът В. С. С. твърди, че на 14.03.2024 г. сключил с ответника договор за
потребителски кредит № 648985, като не му били предоставени изискуемите
документи по чл. 10 ЗПК. Сумата по кредита била в размер от 300 лева, а срокът на
погасяване – 1 месец. Размерът на погасителната вноска възлизал на 340 лева с
одобрено обезпечение и 399,10 лева без одобрено обезпечение. В чл. 1 от Приложение
№ 5 към договора било предвидено, че най-късно до следващия ден
1
кредитополучателят е длъжен да представи обезпечение по кредита, което да отговаря
на редица изисквания. В чл. 4 било предвидено, че ако не го стори, същият дължи
неустойка в размер, посочен в погасителния план – 1,97 лева средно на ден, но не
повече от 1% на ден от главницата по кредита. Посочва, че още със сключване на
договора му е начислена неустойката, като общо дължал по кредита 399,10 лева, от
която: 300 лева главница, 10 лева възнаградителна лихва, 30 лева преференциално
обслужване, уговорено в Приложение № 3 и неустойка от 59,10 лева. Ищецът
поддържа, че договорът за кредит е недействителен съгласно чл. 22 ЗПК вр. чл. 11, ал.
1, т. 10 ЗПК, тъй като не съдържа действителния размер на разходите по кредита.
Ищецът счита, че и клаузата за дължимост на неустойка е нищожна, тъй като цели да
заобиколи максималния предвиден размер на ГПР и с нея единствено се цели
допълнително възнаграждение за кредитодателя, тоест има характер на скрита
възнаградителна лихва. Поддържа, че същата противоречи и на добрите нрави, като
излиза извън присъщите й функции. Посочва, че е нищожна и на основание чл. 143,
ал. 2, т. 5 ЗЗП. Към договора било подписано и Приложение № 3, с което се уговаряли
„условия за ползване на преференциално /ВИП/ обслужване“. Ищецът счита, че
същото противоречи на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, като това били действия, които по принцип
били безвъзмездни.
Поради тези и останалите подробно изложени аргументи, моли съда да
постанови решение, с което да бъдат признати за нищожни клаузите на чл. 4 от
Приложение № 5 към договора и Приложение № 3 към договора, както и ответникът
да бъде осъден да заплати на ищеца сумата от 5 лева като част от вземане в общ
размер от 89,10 лева, представляваща получена без основание сума по недействителни
клаузи.
В срочно постъпил отговор ответникът оспорва предявените искове. Счита, че
договорът за потребителски кредит отговаря на изискванията на ЗПК, като не са
налице сочените от ищцата пороци. Сочи, че уговорената неустойка отговаря на
присъщите й функции и не излиза от техните предели. Намира, че посочените от
ищеца суми не следва да са включени при формирането на ГПР, като излага подробни
съображения. Сочи, че начислената неустойка представлява адекватно обезщетение за
неизпълнение на задължението на кредитополучателя. Сочи, че клаузата за неустойка
е ясно и точно формирана, както и че е индивидуално уговорена между страните.
Относно описаната в Приложение № 3 допълнителна такса, сочи че не противоречи на
закона, тъй като не е свързана с усвояване или управление на кредита, като същата се
събирала от всички заявители за кредит. Поради тези и останалите подробно изложени
съображения моли предявените искове да бъдат отхвърлени. Претендира разноски.
В проведеното открито съдебно заседание от 10.04.2024 г. съдът е допуснал на
осн. чл. 214, ал. 1 ГПК изменение в размера на предявения осъдителен иск по чл. 55,
2
ал. 1, пр. 1 ЗЗД чрез неговото увеличение, като същият се счита за предявен за сумата
от 52,20 лв., представляваща пълният размер на претенцията, вместо първоначално
предявения частичен размер от 5 лв.
Съдът, като взе предвид становищата на страните и събраните по делото
доказателства, намира за установено следното:
По делото е представен неподписан от страните договор за предоставяне на
паричен заем 648985 от 14.03.2024 г., Приложение № 1, № 3 и № 5 и погасителен план
към него, сключен между „Ай Ти Еф Груп“ АД, като заемодател, и В. С. С., като
заемател. По силата на сключения договор кредиторът се е задължил да предостави на
ответника сума в размер на 300,00 лева, която сума да бъде върната от
кредитополучателя с 1 брой погасителна вноска. Посочено е в договора, че падежната
дата е 13.04.2024 г. В договора е посочено, че годишната лихва за ползване на кредита
е 40,56 %; ГПР е 65 %, а общо дължимата сума по кредита (при надлежно и правилно
изпълнение на задълженията по кредита) е 340,00 лева (с одобрено обезпечение) и
399,10 лева (без одобрено обезпечение).
Видно от Приложение № 3 към договора за кредит между страните е уговорена
такса в размер на 30,00 лева за предоставяне на допълнителен пакет от услуги
„Преференциално (ВИП) обслужване“, а видно от Приложение № 5 между страните е
договорено в срок до края на следващия ден, считано от деня на сключване на
договора за кредит, кредитополучателят да предостави на кредитодателя едно от
следните обезпечения: 1. Поръчителство на две физически лица или 2. Банкова
гаранция в размер на 340,00 лв., представляваща сбор на дължимата главница и лихва
за ползване на кредита със срок на валидност 30 дни след крайния срок за погасяване
на всички задължения по договора, като при непредоставяне на посоченото
обезпечение длъжникът се задължава да заплати на кредитора неустойка в размер на
1,97 лева за всеки ден на неосигурено обезпечение и да я заплаща на
кредитополучателя, заедно със съответната погасителна вноска. Сред изискванията
към предоставеното обезпечение се посочва, че кредиторът има право по своя
преценка и с оглед кредитоспособността на кредитополучателя, да изиска последният
да осигури повече от двама поръчители за предоставения кредит, като всеки един от
исканите поръчители следва да отговаря на следните условия: да бъде лице над 20
години, да работи на безсрочен трудов договор, да има не по-малко от 5 години трудов
и осигурителен стаж; да имат нетен размер на осигурителния доход в размер на 1500
лв., да не са кредитополучатели или поръчители по друг договор за кредит, да нямат
неплатени осигуровки за последните две години и да нямат неплатени задължения към
кредитни и финансови институции или ако имат тяхната кредитна история да е със
статус не по-лош от „редовен“, но въпреки това кредитодателят по своя преценка, с
оглед надеждността и платежоспособността на съответния поръчител, може да откаже
3
предложените от кредитополучателя поръчители. На следващо място, в договора е
посочено, че банковата гаранция, за да бъде валидно обезпечение, трябва да съдържа
неотменимо и безусловно изявление на съответната банка, че ако кредитополучателят
не заплати което и да е свое задължение по договора за потребителски кредит, банката
ще заплати на кредитодателя всички дължими суми от кредитополучателя в първия
работен ден, следващ деня на получаване на първото писмено искане от страна на
кредитодателя и следва да покрива всички суми, които кредитополучателят е длъжен
да заплати по договора за кредит и да има срок на валидност не по-кратък от 30 дни
след крайния срок на погасяване на всички задължения по настоящия договор.
По делото между страните е безспорно и ненуждаещо се от доказване, че
уговорената неустойка при непредставяне на обезпечение, както и допълнителна такса,
описана в Приложение № 3 към договора, не са включени при формирана размера на
ГПР.
При така установеното от фактическа страна, съдът прави следните
правни изводи:
По исковете по чл. 26, ал. 1, предл. 1 и предл. 3 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК:
В тежест на ищеца по предявения главен иск е да докаже при условията на
пълно и главно доказване правопораждащите факти, от които черпи изгодни за себе си
последици, a именно: че между него и ответника е възникнало облигационно
отношение по договор за потребителски кредит № 648985 от 14.03.2024 г., както и на
приложенията към него; противоречие на описаните клаузи със закона и добрите
нрави.
С проекта за доклад по делото, обективиран в определение от 08.01.2025 г. и
приет за окончателен без възражения от страните в проведеното открито съдебно
заседание на 06.03.2025 г., на осн. чл. 146, ал. 1, т. 3 ГПК като безспорни и
ненуждаещи се от доказване между страните са отделени фактите, че: 1) между
страните е сключен договор за потребителски кредит № 648985 от 14.03.2024 г. и
приложенията към него, по който ищецът е получил заемната сума; 2) в договора за
кредит е уговорено заплащане на неустойка при непредставяне на обезпечение, както
и допълнителна такса, описана в Приложение № 3 към договора, които не са включени
при формиране размера на ГПР.
Ето защо и на осн. чл. 153 ГПК съдът приема отделените като безспорни факти
за доказани. Същите се установяват и от събраните по делото доказателства.
На първо място, съдът намира, че процесният договор за заем е потребителски –
страни по него са потребител по смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП (ищецът е физическо лице,
което използва заетата сума за свои лични нужди), и небанкова финансова институция
– търговец по смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП. Според легалната дефиниция, дадена в
разпоредба на чл. 9 ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът
4
предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на
заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане
срещу задължение на длъжника-потребител да върне предоставената парична сума.
Доколкото по настоящото дело в чл. 1.2 от договора се посочва, че целта на
предоставения договор за кредит е финансиране на лични нужди на
кредитополучателя, съдът намира, че представеният по делото договор за заем,
сключен между „Ай Ти Еф Груп“ АД, като заемодател, и В. С. С., е по правната си
същност договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК. Поради това
процесният договор се подчинява на правилата на Закон за потребителския кредит и
на чл. 143 – 147б ЗЗП, в това число и забраната за неравноправни клаузи, за наличието
на които съдът следи служебно.
Съгласно т. 9 и т. 10 на чл. 11 от ЗПК договорът трябва да съдържа лихвения
процент по кредита, условията за прилагането му и индекс или референтен лихвен
процент, който е свързан с първоначалния лихвен процент, както и периодите,
условията и процедурите за промяна на лихвения процент, като и годишния процент
на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към
момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид
допускания, използвани при изчисляване на ГПР по определения в приложение № 1
начин. Неспазването на което и да е от тях според императивната норма на чл. 22 ЗПК
води до недействителност на договора за потребителски кредит.
Съобразно императивната правна норма на чл. 19, ал. 4 ЗПК, годишният
процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната
лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена с постановление
на Министерски съвет на Република България, което означава, че лихвите и разходите
по кредита не могат да надхвърлят 50 % от взетата сума. Клаузите в договор,
надвишаващи определените по ал. 4 размери са нищожни – арг. чл. 19, ал. 5 ЗПК. В
процесния случай посоченият в договора размер на ГПР по кредита е 65 % /т. 9,
Приложение № 1 към договора/, т.е. над законоустановения максимален размер. Освен
това, между страните по делото е безспорно, че уговорената неустойка при
непредставяне на обезпечение, както и допълнителна такса, описана в Приложение №
3 към договора, не са включени при формиране на размера на ГПР. При тяхното
включване ГПР, което така или иначе е над максималния допустим размер, ще нарасне
допълнително.
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки
или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент
от общия размер на предоставения кредит, а според ал. 2 от същата норма годишният
5
процент на разходите по кредита се изчислява по формула съгласно Приложение № 1,
като се вземат предвид посочените в него общи положения и допълнителни
допускания.
Дефиницията на понятието „общ разход по кредита за потребителя“ се съдържа
в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, съгласно който това са всички разходи по кредита,
включително лихви, комисиони, такси, възнаграждения за кредитни посредници и
всички други разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално
застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е
задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
Следва да се отбележи също така, че приложение намира определението, съдържащо
се в чл. 3, буква „ж“ на Директива 2008/48/ЕО на Европейския Парламент и на Съвета
от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на
Директива 87/102/ЕИО на Съвета, съгласно който „общи разходи по кредита за
потребителя“ означава всички разходи, включително лихва, комисиони, такси и
всякакви други видове разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с
договора за кредит и които са известни на кредитора, с изключение на нотариалните
разходи; разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, по-
специално застрахователни премии, също се включват, ако в допълнение към това
сключването на договор за услугата е задължително условие за получаване на кредита
или получаването му при предлаганите условия.
Съдът намира, че неустойката за непредоставяне на обезпечение и таксата за
разглеждане и оценяване на заявката за кандидатстване за кредит следва да се включат
в размера на ГПР. Неустойката представлява разход, свързан с договора за
потребителски кредит и следва да бъде включен в ГПР по кредита, като тя е била
изначално известна на кредитора – същата е уговорена още към момента на сключване
на договора за кредит, включена е в погасителния план по него, дължи се ежемесечно
и представлява част от месечните погасителни вноски, а механизмът на начисляването
й и условията, при които е уговорена водят до извода, че начисляването й при договор
за кредит е задължително за потребителя и е условие за предоставяне на процесния
кредит. Макар формално заплащането й да е обусловено от евентуално допуснато
неизпълнение от страна на кредитополучателя, при съвкупното тълкуване на
договорните клаузи е видно, че неустойката би била винаги дължима, тъй като
задължението за представяне на обезпечение е практически неизпълняемо – в
еднодневен срок от сключване на договора да бъдат осигурени двама поръчители за
вземанията по договора, които да отговарят на подробно описани многобройни
изисквания или да бъде учредена банкова гаранция, като за това потребителят следва
6
да разполага със средства в общ размер от главницата и лихвата по договора. Заедно с
това, дори длъжникът да успее да предостави уговореното обезпечение под формата
на двама поръчители, кредиторът може да го откаже по своя преценка и по този начин
за кредитополучателя отново ще се начислява неустойка за непредоставяне на
обезпечение. Посочената клауза съдържа явно и значително неравновесие на правата и
задълженията на кредитодателя - търговец, от една страна, и на кредитополучателя -
потребител, от друга, поради което сама по себе си се явява неравноправна клауза по
смисъла на чл. 146 и сл. ЗЗПотр. Платежоспособността на длъжника следва да се
оценява към момента на предоставяне на кредит и именно преценката на
кредитодателя към този момент определя решението за предоставяне на кредита и
условията, при което последният да бъде предоставен. По същество, посочената
неустойка за непредоставяне на обезпечение не обезщетява вреди, претърпени от
кредитодателя, тъй като няма нито намаляване на актива, нито увеличаване на пасива
му, вследствие на това, че кредитът е останал необезпечен, а води единствено
повишаване на риска от непогасяване на кредита. В същото време, този риск пряко се
отразява на размер на договорната възнаградителна лихва – колкото по-рисков е
кредитът, толкова по-висок е размерът на договорния лихвен процент. По този начин
кредиторът кумулира възнаграждение за поетия от него кредитен риск чрез две
вземания – един път посредством договорната възнаградителна лихва, а втори път –
именно чрез процесната неустойка за непредоставяне на обезпечение, заобикаляйки по
този начин обаче императивните максимални размери на ГПР и генерирайки
извънредна печалба за сметка на кредитополучателя. Поради това така формулирана
неустойката излиза извън присъщите й функции и представлява скрито
възнаграждение за кредитора, поради което е следвало да бъде включена в общия
разход по кредита /в този смисъл напр. Решение № 816 от 13.02.2024 г. на СГС по в.
гр. д. № 13357/2022 г., Решение № 780 от 9.02.2024 г. на СГС по в. гр. д. № 1255/2023
г. и др./.
Към размера на общите разходи по кредита следва да се добави и таксата за
предоставяне на допълнителни услуги, тъй като посочените разходи се включват в
общия разход по кредита за потребителя, а следователно и в ГПР (доколкото ГПР
представлява съотношение между общите разходи за потребителя по договора и
размера на предоставения кредит). Освен това, услугите, включени в допълнителния
пакет, представляват такива, за които се дължи заплащането на такса, представляваща
разход, свързан с усвояването и управлението на кредита, които са изрично забранени
с разпоредбата на чл.10а, ал.2 ЗПК. Възлагането на тези такси в тежест на потребителя
не е обосновано с икономическия интерес на търговеца и е предпоставка за
неоснователното му обогатяване. Подобни уговорки водят до отделяне на пакета
услуги от основното съдържание на кредита и заобикалят изискването за оповестяване
на общия разход и забраната на законодателя размерът му да не надвишава пет пъти
7
размера на законната лихва.
Въз основа на посоченото действителният размер на ГПР, след прибавяне на
дължимата неустойка и такса за разглеждане на кредита, надвишава значително
максимално допустимия по закон размер от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута – арг. чл. 19, ал. 4 ЗПК. Вписаните в
договора параметри не кореспондират на изискуемото съдържание по чл. 11, ал. 1, т.
10 ЗПК – годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя. Тази част от сделката е особено съществена за интересите на
потребителите, тъй като целта на уредбата на годишния процент на разходите по
кредита е чрез императивни норми да се уеднакви изчисляването и посочването му в
договора и това да служи за сравнение на кредитните продукти, да ориентира
икономическия избор на потребителя и да му позволи да прецени обхвата на поетите
от него задължения. Затова и неяснотите, вътрешното противоречие или
подвеждащото оповестяване на това изискуемо съдържание законодателят урежда като
порок от толкова висока степен, че изключва валидността на договарянето – чл. 22
ЗПК. В този смисъл като не е оповестил действителен ГПР в договора за кредит
кредитодателят е нарушил изискванията на закона и не може да се ползва от
уговорената сделка, което обосновава извод за недействителност на договора за
паричен заем на основание чл. 22 от ЗПК, поради неспазването на изискванията на чл.
11, ал. 1, т. 10 от ЗПК (в този смисъл са Решение № 261440 от 04.03.2021 г. по в.гр.д.
№ 13336/2019 г. по описа на СГС, ІІ-А въззивен състав, Решение № 24 от 10.01.2022 г.
по в.гр.д. № 7108/2021 г. по описа на СГС, III-Б въззивен състав и др.).
Поради изложеното съдът намира, че предявеният процесният договор за
потребителски кредит е нищожен.
По иска за прогласяване на нищожност на чл. 4 от Приложение № 5 към
договор за потребителски кредит № 648985/14.03.2024 г., предвиждаща заплащането
на неустойка:
Отделно, по отношение на нищожността на клаузата, предвиждаща заплащането
на неустойка, следва да се добави следното:
Съдът намира, че уговорената в чл. 4 от Приложение № 5 от договора неустойка
в размер на 1,97 левана ден за непредоставяне на обезпечение е в противоречие с
добрите нрави и е неравноправна клауза. Функцията на неустойката е да обезпечи
изпълнението на задължението и да служи като обезщетение за вредите от
неизпълнението, без да е нужно те да се доказват (чл. 92, ал. 1 ЗЗД). При договора за
заем основното задължение на заемателя е да върне на падежа заетата сума, ведно с
уговорената възнаградителна лихва. Процесната клауза за неустойка от договора
въвежда възникването на неустоечно задължение за заемателя не при неизпълнение на
главното задължение (задължението за връщане на получения заем), а при
8
неизпълнение на съпътстващо такова – непредоставяне на точно описано обезпечение,
като размерът на неустойката е в размер, надхвърлящ отпуснатия заем. С оглед на това
следва да се посочи, че неустойката излиза извън присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции, тъй като при неизпълнението на задължението
за предоставяне на обезпечение, което не е същественото задължение при договора за
заем, а съпътстващо такова, дори главното задължение да е изпълнено точно и
своевременно, задължението за заплащане на неустойка ще възникне в тежест на
заемателя. Неустойката не зависи от вредите от неизпълнението и по никакъв начин не
кореспондира с последиците от това неизпълнение. Дори при добросъвестно
изпълнение в срока по договора от страна на длъжника, с така начислената неустойка
кредиторът би получил сума, която, начислена за всеки ден неизпълнение, може да
надвиши многократно размера на отпуснатия заем. Това създава предпоставки за
неоснователно обогатяване и противоречи на функциите на неустойката, съответно на
принципа за справедливост и добрите нрави, което води до нищожност на клаузата.
Дори и да бъде отчетен рискът, който кредиторът поема с необезпечаване на
вземанията му, кредиторът е достатъчно овъзмезден с възнаградителната лихва.
Предвидената в договора сума за неустойка обаче би го обогатила неоснователно и е
недължима на осн. чл. 26 ал.1 пр.3 вр. ал.4 от ЗЗД. След като законът изрично
ограничава в чл. 9 от ЗЗД свободата на договарянето в рамките на добрите нрави,
следва и търговците, страните по сделките и съдът да се съобразяват с тях.
Предвидената клауза е и неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 5 ЗЗП, тъй като
същата е необосновано висока.
Така както е уговорена, неустойката е предназначена да санкционира заемателя
за виновното неспазване на договорното задължение за предоставяне на обезпечение.
Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и
неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване
на договора за паричен заем, съобразно договора и общите условия. Съдът намира, че
въведените в договора изисквания за вида обезпечение и срока за представянето му
създават значителни затруднения на длъжника при изпълнението му до степен, то
изцяло да се възпрепятства. Непредоставянето на обезпечение не води до
претърпяването на вреди за кредитора, който би следвало да прецени възможностите
на заемодателя да предостави обезпечение и риска по предоставянето на заем към
датата на сключването на договора с оглед на индивидуалното договаряне на
договорните условия. Макар и да е уговорена като санкционна, доколкото се дължи
при неизпълнение на договорно задължение, неустойката води до скрито оскъпяване
на кредита. Неустойката по съществото си е добавък към възнаградителната лихва и в
този смисъл би представлявала сигурна печалба за заемодателя, която печалба би
увеличила стойността на договора. Основната цел на така уговорената неустоечна
клауза е да дoведе до неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на
9
заемополучателя, до увеличаване на подлежащата на връщане сума.
Тъй като противоречието между клаузата за неустойка и добрите нрави е
налице още при сключването на договора, то следва извод, че в конкретния случай не е
налице валидно неустоечно съглашение и е налице нищожност на клаузата за
неустойка за непредоставяне на обезщетение.
Следва да се посочи освен това, че за заемателя е обективно невъзможно в
предвидения срок да се снабди с посочената информация за поръчителите, за да я
предостави на заемодателя. Освен това част от изискуемата информация представлява
банкова тайна по смисъла на чл. 62, ал. 2 ЗКИ, поради което заемателят следва да
ангажира поръчителя да се снабди лично с тази информация, което допълнително
препятства възможността да се изпълни договореното задължение в тридневен срок от
сключването на договора. Втората алтернативно предвидена обезпечителна мярка
предвижда внасянето на сума от заемателя в полза на заемодателя като банкова
гаранция. Сумата следва да е в размер на всички суми по договора /дължимата
главница и лихва/. Видно от данните по договора, същият е сключен за заемна сума в
размер на 300,00 лв., която следва да бъде погасена за срок от един месец, като се
заплати и договорна лихва. Не може да се очаква от заемателя, че в еднодневен срок
от сключването на договора той ще разполага със сума, равна на всички задължения по
договора за целия период от неговата валидност, която да предостави като банкова
гаранция.
Не на последно място, видно от разпоредбата на чл. 29 от договора, още със
сключването на договора, страните са уговорили, че неустойката ще се изплаща
заедно с всяка погасителна вноска. Съдът намира, че изначално заемодателят е
предвидил невъзможността за изпълнение на договорното задължение, предвидено в
чл. 4 от Приложение № 5, поради което в договора е уговорен начин за изплащане на
дължимата неустойка.
Поради изложеното и съобразно критериите на ТР № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС
по тълк. д. № 1/2009 г., ОСTK, съдът намира, че предявеният иск следва да бъде
уважен като основателен.
По иска за прогласяване на нищожност на Приложение № 3 към договор за
потребителски кредит № 648985/14.03.2024 г., предвиждащо заплащането на
възнаграждение за ВИП обслужване поради противоречието му със закона:
В процесното правоотношение, между страните е постигнато споразумение и за
предоставяне на пакет от допълнителни услуги – Преференциално (ВИП) обслужване
– Приложение № 3 към договора, за което заемателят следва да заплати допълнителна
такса в размер на 30 лева.
Условията и предпоставките за ползване на допълнителните услуги са
регламентирани в Приложени № 3. Настоящият съдебен състав намира, че
постигнатото споразумение относно предоставяне на пакета от допълнителните услуги
10
противоречи на добрите нрави и клаузите от договора в тази му част са нищожни на
основание чл. 21, ал. 1 ЗПК. Описаните елементи от пакета допълнителни услуги са
договорени единствено като възможност за предоставяне, но не и като задължение на
кредитора. Принципите на справедливост и добросъвестност изискват потребителят да
заплаща възнаграждение за реалното ползване на определена услуга, а не за
хипотетичното и евентуално предоставяне на такава. Освен това е налице
нееквивалентност между престациите – срещу високия размер на възнаграждението,
равняващ се почти на 1/10 част от главницата, заемателят не получава никакво
конкретно благо, преимущество или услуга. Тези услуги освен това дори не са
регламентирани подробно в договора, като само Приложение № 3 съдържа бланкетни
и неясни описания на услугите.
Разпоредбите на чл.10а от ЗПК дават възможност на кредитора по договор за
потребителски кредит да получава такси и комисионни за предоставени на
потребителя допълнителни услуги във връзка с договора. По своята същност това са
действия, целящи осигуряване на изпълнението, вкл. и по принудителен път, на
задълженията на потребителя по договора. Следователно тези дейности имат за
предназначение да улеснят взаимоотношенията между кредитор и потребител и да
помогнат на кредитора да управлява по-добре договора и изплащането на сумите по
него. Събирането на такси и комисионни за дейности, свързани с усвояването и
управлението на кредита, обаче е изрично забранено с императивната разпоредба на
чл.10а, ал.2 ЗПК, което обосновава вероятна неравноправност на пакета от
допълнителни услуги, свързани именно с управлението на кредита, начините на
погасяване на дълга, работното време за това, издаването на удостоверение за размера
на дълга и т.н.
Уговорените услуги не гарантират каквото и да е право на заемателя, което да
може да бъде упражнено, без да е обусловено от насрещната воля на кредитора. По
естеството си тя не представлява гарантирано право на заемателя, а единствено при
наличието на множество допълнителни условия и предпоставки, пред него може да се
разкрие възможност евентуално да ползва някаква несъществена преференция, която
освен това зависи от одобрението на кредитора /напр. организирането на томбола,
провеждането на промоционални кампании и т.н./. Това обуславя неравноправност на
уговорените услуги.
Съобразно чл. 10а, ал. 1 ЗПК видът, размерът и действието, за което се събират
такси и/или комисионни, трябва да бъдат ясно и точно определени в договора за
потребителски кредит. В случая уговореното между страните не съответства на
посочените законови разпоредби, тъй като, както бе посочено по – горе, услугите, за
които се събират такси и/или комисионни, не са ясно и точно определени. Напротив,
те представляват средство за съществено увеличаване на цената на кредита, като по
същество предлагането им като предимство от доставчика води до икономически
резултат, идентичен със значително оскъпяване на кредита, необявено надлежно на
потребителя като лихвен процент и разходи по кредита съгласно изискванията на чл.
19 и чл. 10а ЗПК. Цената и съдържанието на пакета, уговорени в договора за
потребителски кредит и ОУ, представляват клаузи, имащи за цел или резултат
заобикаляне изискванията на ЗПК. Клаузите от договора, касаещи уговорените
допълнителни услуги, са нищожни по смисъла на чл. 21, ал. 1 ЗПК като заобикалящи
изискванията на императивна нормативна уредба, гарантираща специфична
потребителска защита при кредитиране.
По иска по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД:
Предявен е иск за осъждането на ответника да заплати на ищеца сумата от 52,20
лева, представляваща недължимо платена сума по недействителни клаузи по договор
11
за потребителски кредит № 648985/14.03.2024 г.
В тежест на ищеца по предявения иск е да докаже при условията на пълно и
главно доказване правопораждащите факти, от които черпи изгодни за себе си
последици, a именно, че е предоставил, а ответникът е получил процесната сума в
размер на 52,20 лева, като плащане по оспорените като недействителни клаузи от
договора, без да е имало основание за извършване на престацията /поради
недействителност на клаузите/.
Съдът стигна до извод за недействителност на договора за потребителски
кредит, а така също и до извод за основателност на предявените искове за
недействителност на отделни клаузи от него.
Съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи
лихва или други разходи по кредита.
По делото е прието заключение по съдебно-счетоводна експертиза, от което се
установява, че е налице погасяване по процесния договор в размер на сумата от 355
лева, като преводът е извършен чрез системата на „Изипей“ АД на 17.03.2024 г.
Сумата е разпределена, както следва: 300 лева за главница, 19,70 лева за неустойка,
31,50 лева за такса, включително предсрочно погасяване и 1,00 лев лихва. Останалата
част от сумата в размер на 2,80 лева представлява такса, събирана от „Изипей“ АД.
Съдът кредитира заключението като пълно и компетентно изготвено.
Поради недействителността на процесния договор, се налага извод, че сумата от
52,20 лева, заплатена на ответника и надхвърляща главницата по кредита, е платена
при начална липса на основание за това, поради което ответникът дължи нейното
връщане.
При първоначално частично предявен иск претенцията за присъждане на
законната лихва от момента на завеждане на иска, е само по отношение на предявената
част от вземането за главница, която част представлява предмет на делото. Едва с
увеличението на иска цялото вземане става предмет на спора и от момента на молбата
по чл.214, ал.1, изр.3, предл.1 ГПК е налице искане за присъждане на законната лихва
върху увеличената част - в този смисъл Решение № 60141/25.11.2021 г. по т. дело №
2022/2020 г. на I т.о. на ВКС, произнесено по реда на чл. 290 ГПК. Ето защо законната
лихва върху пъроначално предявения размер от 5 лева следва да бъде присъдена,
считано от подаването на исковата молба, а върху пълния размер от 52,20 лева – от
подаването на молбата по чл. 214 ГПК , а именно – 09.04.2025 г.
По разноските:
При този изход на спора право на разноски има ищецът. Ищецът представя
доказателства за заплатени разноски в размер на 430,00 лв., представляващи държавна
такса и възнаграждение за вещото лице по изготвена ССчЕ, която сума следва да му
бъде присъдена на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК.
Ищцовата страна претендира и заплащането на адв. възнаграждение в полза на
процесуалния представител в размер на 1440 лв. с ДДС, която сума да бъде заплатена
в полза на Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“, представлявано от адв. Д. М.. По
делото е представен договор за правна защита и съдействие, в който е уговорено
предоставяне на безплатна защита на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв.
Ответникът е направил възражение по отношение искането на ищеца за
присъждане на разноски, като твърди, че последният злоупотребява с принципа на
добросъвестност, като образува идентични производство срещу ответника, с
12
идентични искания, макар и по различни договори за кредит /подробно възражение,
направено с молба с вх. № 74994/04.03.2025 г./.
Съдът намира следното:
Съгласно нормата на чл. 3 от ГПК участващите в съдебните производства лица
и техните представители под страх от отговорност за вреди са длъжни да упражняват
предоставените им процесуални права добросъвестно и съобразно добрите нрави.
Злоупотребата с право е налице, когато конкретно право се упражнява
недобросъвестно – за да бъдат увредени права и законни интереси на други субекти
(чл. 57, ал. 2 от КРБ).
След служебно извършена проверка действително се установи, че 6 от
посочените в молба с вх. № 74994/04.03.2025 г. от ответника граждански дела са
образувани по подадени искови молби от В. С. С. срещу „Ай Ти Еф Груп“ АД, като са
предявени едни и същи искове – за обявяване недействителността на отделни клаузи от
договори за кредит и за връщане на недължимо платени суми по различни договори за
кредит между страните. Образуваните 6 граждански дела по описа на СРС са, както
следва: 52814/2024 г., 56734/2024 г., 56783/2024 г., 57635/2024 г., 61613/2024 г. и
62192/2024 г., като всички са образувани от ищеца чрез адв. Д. М. и се претендират
разноски за адв. възнаграждение.
Независимо дали ищецът беше упражнил правата си в едно производство, или в
шест отделни, той щеше да има задължение да заплати дължимия размер на държавна
такса, тъй като се касае за отделни искове, по различни правоотношения. В случая
дължими са и направените от ищеца разноски за изготвяне на съдебно-счетоводна
експертиза, тъй като същата е допусната с оглед направеното оспорване от страна на
ответника за факта на извършени плащания по договора. По отношение на
адвокатското възнаграждение обаче, съдът намира, че с решението си да образува шест
идентични производства в кратък период от време, ищецът е увеличил многократно
задълженията за разноски за заплащане на адв. възнаграждение. Неупражняването на
всички права в рамките на едно производство е изцяло по волята на ищеца, което е и
негово право, с упражняването на което обаче не следва да се утежнява положението
на ответника, като му се вмени в тежест задължение за разноски в прекомерен размер,
надхвърлящ в пъти размера на разноските, който би бил присъден при упражняването
на правото на ищеца в едно производство. Да се приеме обратното, означава да се
наруши чл. 3 ГПК и да се утвърди извършването на действия, съставляващи
злоупотреба с права.
Освен това следва да се отбележи, че претенцията за присъждане на разноски за
адв. възнаграждение в размер на 1440 лв. по иск с цена от 52,20 лв. представлява на
самостоятелно основание злоупотреба с право по смисъла на чл.3 от ГПК, с която
злоупотреба се нарушават установените граници за упражняване на субективните
права и основните принципи на гражданския процес. Съдът не е длъжен да съдейства,
а е длъжен да осуети такава злоупотреба, като не присъди разноски за адв.
възтагаждение. В този смисъл е постановеното са напр.: Определение №
174/26.04.2021 г. по ч. гр. дело № 560/2021 г. на III ГО на ВКС, Определение № 466 от
1.12.2020 г. по ч. гр. д. № 2980/2020 г. на III ГО на ВКС и др.
Така мотивиран и на осн. чл. 235 ГПК, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от В. С. С., с ЕГН **********
13
срещу „Ай Ти Еф Груп“ АД, с ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление:
гр. София, 1407, ул. „Сребърна” № 16, бл. „Парк Лейн Офис Център“, ет. 8, че чл. 4 от
Приложение № 5 към договор за потребителски кредит № 648985 от 14.03.2024 г.,
предвиждаща заплащането на неустойка, е нищожна поради противоречие на закона
на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК.
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от В. С. С., с ЕГН **********
срещу „Ай Ти Еф Груп“ АД, с ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление:
гр. София, 1407. ул. „Сребърна” № 16, бл. „Парк Лейн Офис Център“, ет. 8, че
Приложение № 3 към договор за потребителски кредит № 648985 от 14.03.2024 г.,
предвиждаща заплащането на такса за допълнителни пакет „Преференциално (ВИП)
обслужване“, е нищожно поради противоречие на закона на основание чл. 26, ал. 1,
предл. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК.
ОСЪЖДА „Ай Ти Еф Груп“ АД, с ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, 1407, ул. „Сребърна” № 16, бл. „Парк Лейн Офис Център“, ет.
8 да заплати на В. С. С., с ЕГН ********** сумите от: 52,20 лева на осн. чл. 55, ал. 1,
предл. 1 ЗЗД, представляваща платена без основание сума по Договор за
потребителски кредит № 648985 от 14.03.2024 г., ведно със законната лихва върху
сумата от 5,00 лева, считано от 17.10.2024 г. до погасяване на задължението и законна
лихва върху сумата от 52,20 лева, считано от 09.04.2025 г. до погасяване на
задължението, както и сумата от 430,00 лева на осн. чл. 78, ал. 1, ГПК,
представляваща разноски по делото.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен
срок от връчване на препис на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
14