Р
Е Ш Е
Н И Е
Номер………………………25.06.2020 година……………..Град
Стара Загора
В ИМЕТО НА НАРОДА
СТАРОЗАГОРСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД……….…Седми граждански състав
На………двадесет
и девети май……...………….……..……..……..Година 2019
В
публично заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
СВИЛЕН ЖЕКОВ
Секретар
Ралица Димитрова………………………………………………………
Прокурор………………………………………………..…………………………..
като
разгледа докладваното от………………………………съдия Св. ЖЕКОВ
гражданско
дело номер 3293…по описа за………….….…………2019 година
и
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 103 -
257 от Гражданския процесуален кодекс /ГПК/.
Предявени са обективно кумулативно съединени
установителни искове с правно основание – 1/ по чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415,
ал. 1 ГПК вр. чл. 430 ТЗ и чл. 4 и сл. ЗПК /отм./ за сумата от 3424,46 лв.,
представляваща неплатена главница по договор за банков кредит от 10.07.2008 г.,
по чл. 240, ал. 2 ЗЗД за сумата от 145,12 лв., представляваща възнаградителна
лихва за периода 05.10.2016 г. – 08.01.2018 г., и по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата
от 236,34 лв. представляваща лихва за забава за периода 05.11.2016 г. – 25.01.2018
г., ведно със законната лихва считано от датата на подаване на заявлението за
издаване на заповедта за изпълнение, както
и 2/ при условията на евентуалност кумулативно съединени осъдителни искове с
правно основание чл. 240 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за следните неизплатени по
процесния договор суми, а именно: сумата от 1023,08 лв., представляваща
неплатена главница по договор за банков кредит от 10.07.2008 г., и сумата от
23,86 лв., представляваща възнаградителна лихва за периода месец февруари 2018
г. – месец юли 2018 г., за които е била обявена предсрочна изискуемост.
Ищецът твърди, че е подал против ответника С.И.Г.
заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, въз основа на
което било образувано ч.гр.д. № 535/2018 г., по описа на Старозагорски районен
съд и издадена заповед за изпълнение. Ответникът бил уведомена за издадената
заповед за изпълнение при условията на чл. 47, ал. 5 ГПК, поради което на
основание чл. 415, ал. 1, т. 2 ГПК са предявени настоящите обективно съединени
установителни искове срещу С.И.Г., при
евентуалност обективно съединени осъдителни искове за същите суми.
Ищецът сочи, че претендираните вземания вземане
произтичат от сключен между „Райфайзенбанк България“ ЕАД /кредитор/ и С.И.Г. договор
за потребителски кредит от 10.07.2008 г. В изпълнение на договора кредиторът
предоставил на ответника потребителски кредит с размер 14 413,00 лв.
Задължението на кредитополучателя било да върне заемната
сума ведно с начислените лихви и разноски, в сроковете и при условията, указани
в договора, на вноски, чиито брой, размер и падежи били посочени в погасителен
план, който бил неразделна част от договора за кредит. Общата сума, която
ответникът се е задължил да върне била в размер на 20 938,67 лв., която
съгласно клаузите на договора била платима на 120 броя анюитетни месечни
погасителни вноски, всяка в размер на 174,49 лв., без последната изравнителна
вноска. Първата погасителна вноска била дължима на 05.08.2008 г., а последната
била с падеж на 05.07.2018 г. Размерът на всяка месечна погасителна вноска
включвал съответната част от главницата на отпуснатия кредит и договорната
лихва върху нея към момента на предоставяне на кредита /чл. 5 от договора/.
Ищецът изяснява, че съгласно чл. 4 от договора, при
забава в плащанията на дължимите от кредитора суми, ответникът дължи, освен
всички просрочени и неизплатени месечни суми, и обезщетение за забава в размер
на годишната законна лихва, за времето на забавата. На посоченото основание, на
длъжника било начислено обезщетение за забава върху дължимите суми в общ размер
на 236,34 лв. за периода от 05.11.2016 г. до датата на подаване на заявлението
в съда.
Действително страните по договора за кредит били
договорили, че крайният срок за издължаване на всички задължения по кредита е
05.07.2018 г., но предвид обстоятелството, че кредитополучателят не е
изпълнявал задължението си за заплащане в срок на погасителните вноски,
кредитът бил обявен за предсрочно изискуем, на основание чл. 10, т. 1 от
договора, съгласно който кредиторът има право да обяви всичките си вземания по
предоставения кредит, в т. ч. изтекли и непогасени вноски, остатъчна главница и
остатъчни лихви, за предсрочно изискуеми в пълен размер при неплащане в период
от повече от 150 дни, на което и да е
парично задължение. Поради това цедентът изпратил две уведомления на ответника,
че поради допуснато просрочие и неплащане на погасителни вноски по договора го
кани да изплати или разсрочи задължението си.
Въпреки това ответникът не бил заплатил изцяло
дължимия паричен заем към ищеца.
На 18.12.2018 г. между ищеца и „Райфайзенбанк България“
ЕАД бил сключен Индивидуален договор за продажба и прехвърляне на вземания,
ведно с Приложение 1 от същата дата, сключен на основание чл. 2.1 от Рамков
договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 20.11.2016 г., по
силата на които вземането на „Райфайзенбанк България“ ЕАД от С.И.Г.,
произтичащо от договор за банков кредит
от 10.07.2008 г., било прехвърлено на ищеца.
Съгласно чл. 4.3. и 4.4. вр. 4.4.1 от рамковия договор
за цесия, ищецът, в качеството си на цесионер се е задължил от името на цедента
и за своя сметка да изпраща уведомления за извършената цесия, за което „Макроадванс“
АД имало изрично пълномощно от „Райфайзенбанк България“ ЕАД. Поради това до
ответника било изпратено по реда на чл. 99, ал. 3 ЗЗД уведомление за извършената
цесия с изх. № 5737 от 17.06.2019 г., но по делото не се намира известие за
доставяне.
Към настоящата искова молба ищецът също е представил
заверено копия от уведомление за извършената цесия от страна на „Райфайзенбанк
България“ ЕАД с изх. № 5737 от 17.06.2019
г., за да бъде връчено на ответника с исковата молба.
Моли съда да признае за установено, че ответникът му
дължи следните суми: сумата от 3424,46 лв., представляваща неплатена главница
по договор за банков кредит от 10.07.2008 г., сумата от 145,12 лв.,
представляваща възнаградителна лихва за периода 05.10.2016 г. – 08.01.2018 г.,
и сумата от 236,34 лв. представляваща лихва за забава за периода 05.11.2016 г.
– 25.01.2018 г., ведно със законната лихва считано от датата на подаване на
заявлението за издаване на заповедта за изпълнение по чл. 410 ГПК.
В условията на евентуалност, в случай че съдът не
уважи кумулативно предявените обективно съединени положителни установителни
искове срещу С.И.Г. относно вноските за които се твърди да е настъпила
предсрочна изикуемост, моли, съдът да осъди ответника да заплати на ищеца следните
суми, а именно – сумата от 1023,08 лв.,
представляваща неплатена главница по договор за банков кредит от 10.07.2008 г.,
и сумата от 23,86 лв., представляваща
възнаградителна лихва за периода месец февруари 2018 г. – месец юли 2018 г.
В законоустановения срок по чл. 131, ал. 1 ГПК
ответницата, чрез назначения й особен представител, е подала отговор на
исковата молба, като заема становище за неоснователност на предявените искове,
главни и евентуални. Изложени са следните
възражения - договорът за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ бил
нищожен, поради липса на съгласие. Липсата на уговорена цена за цедираните
вземания водел до извода, че договорът за цесия се явява нищожен, поради липса
на съгласие на осн. чл.26, ал.2 , пр.2 ЗЗД. Отделно от това, т.нар. конкретен
договор за цесия от 18.12.2018 г. бил сключен и подписан от името на цедента от
лица, които съгласно вписванията по партидата на Райфайзенбанк България” ЕАД не
са между лицата с представителна власт. По изложените възражения намира, че
процесния договор за цесия изначално не е породил целените с него правни
последици по чл. 99 ЗЗД, а именно да прехвърли вземанията на “Райфайзенбанк
България“ ЕАД спрямо С.И.Г. на “Макроадванс” АД, поради което и оспорва
легитимацията на ищеца като кредитор на соченото по исковата молба основание за
процесното вземане.
Намира, че договорът за банков кредит не отговарял на
императивните разпоредби на ЗПК /отм./, а именно: 1/ договорът за потребителски
кредит следва да е изготвен на ясен и разбираем език. Договора от 10.07.2008
г., представен като доказателство по делото на хартиен носител, бил изготвен в
писмена форма в изключително дребен шрифт /8 или 9/.
В процесния договор не били разписани условията, при
които разходите по кредита, в настоящия случай лихвата, могат да бъдат
променяни. Банката нито е посочила ясно и разбираемо как се определя лихвения
процент относно променливата лихвообразуваща компонента, нито е посочила кои от
посочените фактори как влияят върху процентната величина на СБР, а още по-малко
е посочила и дала информация на потребителя на предоставяната финансова услуга
при какви условия, кога и как лихвата подлежи на промяна. Не е посочено при
какви точно условия от обективен характер, независещи от волята на
кредитополучателя, ще се стигне до промяна на лихвата - увеличение или
намаляване и как точно промяната на визираните условия ще се отрази на този
процес на изменение на лихвения процент, т.е.каква е тежестта на лихвените
компоненти към крайната величина на лихвата. Т.е. до знанието на потребителя не
е сведена предварително изготвена методика,която да позволява във всеки един
момент страните, а в случай на спор и съда, да може да прецени дали лихвата се
променя в съответствие с предварително постигнатите в договора уговорки или
това става едностранно по волята на банката и в нарушение на договора.
Моли за отхвърляне на исковете.
В съдебно заседание, ищецът, редовно призован, не се
явява и не се представлява. Депозира молба, с която заявява, че поддържа
исковата молба и няма възражения по доклада. Моли съда да уважи предявените искове
и да му присъди направените разноски.
В съдебно заседание особеният
представител на ответницата адв. Й. заема становище за неоснователност на
исковете.
Съдът, след като взе предвид
становищата на страните, прецени събраните по делото доказателства, поотделно и
в тяхната съвкупност, съобразно изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК, приема за
установено от фактическа страна следното:
С доклада по делото на основание чл. 146, ал. 1, т. 4 ГПК е обявено за безспорно между страните
по делото, че между „Райфайзенбанк България“ ЕАД, като кредитодател, и ответника С.И.Г., като кредитополучател, е сключен на 10.07.2008 г. договор за потребителски кредит, като сумата по кредита била реално
предоставена от кредитора и усвоена от длъжника, както и че между „Райфайзенбанк България“ ЕАД и ищеца бил сключен
договор за цесия от 18.12.2018 г.
Съгласно представения по делото договор за
потребителски паричен кредит от 10.07.2008 г. сключен между „Райфайзенбанк
България“ ЕАД и ответника С.И.Г., ведно с
приложения към него погасителен план, страните са уговорили предоставяне на
кредит в размер на 14 413,00 лв., с начин на усвояване – превод по сметка на клиента,
с фиксиран годишен лихвен процент 7,95%, и начин на връщане: 120 месечни
вноски, всяка от които по 174,49 лв., с краен срок на погасяване – 05.07.2018
г. В приложения към договора погасителен план /л. 28 от делото/, в същия са
посочени падежите на отделните вноски и размерите на главницата и на
договорната лихва, които се включват във всяка отделна месечна вноска в общ
размер на 174,49 лв., като общият размер на уговорената договорната лихва
възлиза на 6526,67 лв.
Предвид обстоятелството, че кредитополучателят не е
изпълнявал задължението си за заплащане в срок на погасителните вноски,
кредитът бил обявен за предсрочно изискуем, на основание чл. 10, т. 1 от
договора и цедентът изпратил две уведомления на
ответника, че поради допуснато просрочие и неплащане на погасителни вноски по
договора го кани да изплати или разсрочи задължението си, като писмото за обявяване на предсрочната
изискуемост не било получено от длъжника /така писмо от 12.12.2017 г. и обратни разписки – л. 17- л. 25 от делото/.
Представени са също по делото рамков договор от 10.11.2016
г. за продажба и прехвърляне на вземания, сключен между„Райфайзенбанк България“
ЕАД и „Макроадванс“ АД, индивидуален договор за продажба и прехвърляне на
вземания от 18.12.2018 г., сключен между същите страни като съгласно Приложение
1 от 18.12.2018 г. към индивидуалния договор, вземането на „Райфайзенбанк
България“ ЕАД, произтичащо от договор от 10.07.2008 г. с длъжник - ответника, е
било прехвърлено на ищеца, с отбелязване, че прехвърлената главница е 3424,46
лв., а лихвата е 381,44 лв. Установена е общата покупна цена в размер на
396 113,39 лв. /така преводно нареждане, л. 76 от делото/. „Райфайзенбанк
България“ ЕАД е упълномощило „Макроадванс“ АД в качеството си на цесионер по
договора за прехвърляне на вземания от 18.12.2018 г. от свое име и за своя
сметка да уведоми длъжниците за извършената цесия /така пълномощно, на л. 5 от
делото/. До ответника е било изпратено от „Макроадванс“ АД уведомително писмо с
изх. № 5737/17.06.2019 г. за станалата продажба и ответникът е бил поканен да
заплати сумата посочена в писмото. Известие
за доставяне на посоченото писмо не е приложено по делото.
От приложеното ч.гр.д. № 1046/2018 г. по описа на
Старозагорски районен съд, се установи, че съдът е издал в полза на „Райфайзенбанк България“ ЕАД срещу С.Г. заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК за сумите: сумата от 3424,66
лв., представляваща главница по договор за потребителски паричен кредит от
10.07.2008 г.; сумата от 145,12 лв. - договорна /възнаградителна/ лихва,
начислена за периода от 05.10.2016 г. до 08.01.2018 г.; сумата от 236,34 лв. -
обезщетение за забава за периода от 05.11.2016 г. до 25.01.2018 г., ведно със
законната лихва върху главницата, считано от 26.01.2018 г. до окончателно
плащане на вземането, както и за разноските по заповедното производство в
размер на 76,12 лв. за държавна такса и 75,00 лв. за юрисконсултско
възнаграждение. Тъй като длъжникът не е бил открит на известните му адреси,
съобщението до него е било приложено по делото, на основание чл. 47, ал. 5 и
ал. 6 ГПК и съгласно чл. 415, ал. 1, т. 2 ГПК и в изпълнение на дадените от
заповедния съд указания, заявителят е предявил настоящите искове за
установяване на вземанията по заповедта.
В хода на производството ищецът направил още един опит
да уведоми ответника за извършената цесия чрез ЧСИ, като уведомяването било
неуспешно, поради неоткриването на ответника – така протокол за посещение,
уведомление и разписка /л. 72 – 75 от делото/.
При така
установената фактическа обстановка, съдът прави следните правни изводи:
„Райфайзенбанк България“ ЕАД представлява финансова
институции по смисъла на чл. 3, ал. 2 от ЗКИ, поради което може да отпуска
заеми със средства, които не са набавени чрез публично привличане на влогове или
други възстановими средства, което е налице в случая. Това определя дружеството
като кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 4 ЗПК.
С доклада по делото на основание чл. 146, ал. 1, т. 4 ГПК е обявено за безспорно на
страните по делото, че „Райфайзенбанк България“ ЕАД и ответника са били в
договорни правоотношения възникнали от договор за потребителски кредит от 10.07.2008 г. и заемната сума е била предоставена
на ответника. Представеният по делото договор за паричен кредит, установява
възникналото заемно правоотношение между кредитора „Райфайзенбанк България“ ЕАД
и кредитополучателя – ответник, по силата на което ответникът е получила сумата
в размер на 14 413,00 лева и се е задължил да я върне, заедно с договорна лихва
в общ размер на 6525,67 лв. Представеният по делото погасителен план установява
всяка погасителна вноска какво вземане включва и в какъв размер /л. 28-29 от
делото/. Не е спорно, че крайният срок за изпълнение на договора е 05.07.2018
г. /т.е. падежът на последната вноска е настъпил към датата на приключване на
съдебното дирене пред настоящата съдебна инстанция/.
След като по делото се установи възникналото валидно
облигационно правоотношение между „Райфайзенбанк България“ ЕАД и
кредитополучателя – ответник, предоставяне на заемната сума в размер на 14 413,00
лв. и настъпилата изискуемост на задълженията по договора преди да се произнесе
по размера на дължимите суми по договора, следва да се даде отговор на въпроса
дали е настъпила предсрочна изискуемост
на кредита, доколкото ищецът се позовава на нея и надлежно ли е цедирано
вземането на ищеца, с оглед оспорванията, направени от особения представител на
ответника.
Настоящият съд приема, че цесионерът не е уведомил
надлежно длъжника преди подаването на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение, както за настъпилата предсрочна изискуемост, така и за извършената
цесия. Писмата обявяващи наличието на предсрочна изискуемост са били
непотърсени, а към писмото за съобщаване на цесията не е налице дори обратна
разписка/известие за доставяне. В тази връзка съдът взе предвид решение №
148/02.12.2016 г. на ВКС по т.д. № 2072/2015 г., I т.о., както и решение №
25/03.05.2017 г. на ВКС по гр.д. № 60208/2016 г., II г.о., в които е прието, че
е допустимо да се фингира недоставеното или само изпратено от банката съобщение
до длъжника като получено единствено в случай, че договорът между страните
предвижда определени предпоставки и/или фактически констатации, при наличие на
които ще се счита, че е положена дължимата грижа да се доведе до знанието на
длъжника изявлението на банката, че е упражнила правото си да направи кредита
предсрочно изискуем. В случай, че договорът за кредит не обективира такава
уговорка, уведомяването на длъжника се извършва по реда на чл. 37-58 ГПК. А
когато се използва като начин за връчване на уведомлението препоръчана пощенска
пратка, то връчването следва да е удостоверено по реда на чл. 5, ал. 1 и ал. 2
от Общите правила, приети на основание чл. 36, ал. 2 от Закона за пощенските
съобщения. Удостоверителното изявление на пощенския оператор за отсъствието на
адреса и за неявяването в пощенската служба по чл. 5, ал. 3 от Общите правила
не презумира недобросъвестно поведение на получателя, тъй като последният не е
страна по договора между подателя и пощенския оператор.
В договора за потребителски кредит от 05.07.2018 г. не
е предвидено, че изявлението на едната от страните ще се счита за достигнало до
другата страна без фактически същото да е получено, а и такава клауза, която
фингира недоставено или само изпратено съобщение като получено, би била в
съответствие с принципите на добросъвестно упражняване на правата на кредитора,
ако ясно разписва определени предпоставки и/или фактически констатации, при
наличието на които ще се счита, че е положена дължимата грижа, както и според
договора опитът за предаване на съобщението /на адрес или на адресат/ се
приравнява на фактическото му получаване. В настоящия случай не е налице нито
уговорка между страните по договора, нито разписани критерии в смисъла на
предходното изречение.
Въпреки изложеното редовно уведомяване на длъжника за
предсрочната изискуемост е налице по настоящото дело, тъй като такова изявление
е обективирано в уведомителното писмо, което макар да не е било връчено на
ответника преди подаване на заявлението по чл. 410 ГПК, тъй като същият не е
могъл да бъде открит на известните му адреси /както не е открит да бъде
призован и по настоящото дело/, е приложено към исковата молба, отделно
изявление в този смисъл е обективирано и в исковата молба, като екземпляри от
тези документи са връчени на назначения по делото особен представител на
ответника. Това обстоятелство води до извода, че изявлението за настъпила
предсрочна изискуемост е надлежно извършено. Моментът, в който настъпва
предсрочната изискуемост на кредита, е датата, на която волеизявлението на
банката/цесионера, че счита кредита за предсрочно изискуем, е достигнало до
длъжника - кредитополучател и то само, ако към този момент са били налице
обективните предпоставки за изгубване на преимуществото на срока. Съдът намира,
че в случая, както обявяването на предсрочната изискуемост на кредита, е
надлежно съобщена на длъжника чрез особения му представител, назначен по
делото. В тази връзка следва да се посочи и т. 1 от Тълкувателно решение №
8/02.04.2019 г. на ВКС по т.д. № 8/2017 г., ОСГТК, в което е прието, че е
допустимо предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск за установяване
дължимост на вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост
да бъде уважен само за вноските с настъпил падеж, ако предсрочната изискуемост
не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение въз основа на документ. Предявеният по реда на чл. 422,
ал. 1 ГПК иск за установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит
поради предсрочна изискуемост може да бъде уважен за вноските с настъпил падеж
към датата на формиране на силата на пресъдено нещо, въпреки, че предсрочната
изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК. От
посоченото Тълкувателно решение следва и извода, че по отношение на вноските с
ненастъпил падеж при наличие на уведомяване с исковата молба за настъпилата предсрочна
изискуемост те могат да бъдат основание за предявяване на осъдителен иск
какъвто е предявен в настоящото производство в условията на евентуалност.
Изложеното в предходния абзац обаче не важи досежно уведомяването за извършената цесия, като въпросът дали е възможно уведомяване за
извършена цесия с исковата молба да бъде прието от назначен по делото особен
представител е намерил отговор в актуалната практика на Старозагорски окръжен
съд обективирана в решение № 149/04.05.2020 г. на Старозагорски окръжен съд по
в.т.д. № 1031/2020 г., решение № 142/15.04.2020 г. на Старозагорски окръжен съд
по в.т.д. № 1022/2020 г., решение № 129/07.04.2020 г. на Старозагорски окръжен
съд по в.т.д. № 1039/2020 г., решение № 115/25.03.2020 г. на Старозагорски
окръжен съд по в.т.д. № 1020/2020 г., решение № 46/14.02.2020 г. на
Старозагорски окръжен съд по в.т.д. № 1421/2019 г., решение № 563/17.10.2019 г.
на Старозагорски окръжен съд по в.гр.д. № 1325/2019 г., решение № 210/19.04.2019 г. на Старозагорски
окръжен съд по в.т.д. № 1028/2019 г., решение № 385/25.07.2019 г. на
Старозагорски окръжен съд по в.т.д. № 1237/2019 г., решение № 361/17.07.2019 г.
на Старозагорски окръжен съд по в.т.д. № 1219/2019 г., решение № 371/19.07.2019
г. на Старозагорски окръжен съд по в.т.д. № 1256/2019 г., решение №
346/11.07.2019 г. на Старозагорски окръжен съд по в.т.д. № 1195/2019 г.
/постановено по дело на същия ищец - „Кредитреформ България“ ЕООД, решение №
352/12.07.2019 г. на Старозагорски окръжен съд по в.т.д. № 1163/2019 г., решение
№ 121/05.03.2019 г. на Старозагорски окръжен съд по в.т.д. № 1387/2018 г.,
решение № 43/22.01.2019 г. на Старозагорски окръжен съд по в.т.д. № 1342/2018
г./, като е прието, че това не е възможно. От доказателствата по делото
не се установява да са изпълнени изискванията на чл. 99 ЗЗД, за да породи
договора за цесия действие по отношение на длъжника, предвид на което ищецът не
притежава вземане спрямо ответника и не е активно материално легитимиран по
настоящите искове - по делото няма спор, че преди неговото образуване
ответникът не е бил уведомена за извършената цесия и поради това ищецът в
исковата си молба /стр. 2/ е направил искане на ответника да бъде предоставено
уведомлението заедно с исковата молба. Исковата молба е връчена на назначения
на ответника особен представител. Не е налице и уведомяване за извършената
цесия от ЧСИ, тъй като от писмените доказателства /л.72-л.75/ се установи, че
ответникът не е бил открит.
Не е спорно по делото и се установява от представените
писмени доказателства наличието на сключен договор за прехвърляне на вземания –
цесия, по силата на който вземане на „Райфайзенбанк България“ ЕАД спрямо ответника
С.Г. е преминало в полза на ищеца по делото.
Възраженията на особения представител на ответника
свързани с действителността на договора за цесия съдът преценява като
неоснователни – съгласие за сключване на договора за цесия е налице /така
пълномощно, л. 71 от делото/ и цената по него е платена – така преводно
нареждане /л.76 от делото/. Становището на адв. Й. за липса на компетентност на
ЧСИ да връчва уведомление за извършена цесия директно противоречи на чл. 18,
ал. 5 ЗЧСИ, но това в случая е без значение, тъй като ЧСИ не е връчило на
длъжника уведомлението за извършената цесия в хода на процеса, за да може този
факт да бъде отчетен от съда по реда на чл. 235, ал. 3 ГПК.
Цесията обаче не е породила своето действие спрямо
длъжника, тъй като същият не е бил уведомен, както предвижда разпоредбата на
чл. 99, ал. 4 ЗЗД.
Съгласно
константната съдебна практика, включително на върховната съдебна инстанция
/Тълкувателно решение № 142-7/11.11.1954 г. на ОСГК на ВС, решение №
156/30.11.2015 г. на ВКС по т.д. № 2639/2014 г., II т.о., решение №
137/02.06.2015 г. на ВКС по гр.д. № 5759/2014 г., III г.о./, за да породи извършената
цесия действие по отношение на длъжника, следва до него да е достигнало
волеизявлението на досегашния кредитор – цедента за прехвърляне на вземането. В
този смисъл е разпоредбата на чл. 99, ал. 3 ЗЗД, съгласно която предишният
кредитор /цедентът/ трябва да съобщи на длъжника за прехвърлянето на вземането.
Действително няма
спор, че по силата на принципа на свободата на договаряне предвидена в чл. 9 ЗЗД, предишният кредитор /цедентът/ може да упълномощи новия кредитор
/цесионера/ да извърши съобщението до длъжника като негов пълномощник, като
това упълномощаване не противоречи на целта на разпоредбите на чл. 99, ал. 3 и
ал. 4 ЗЗД /така решение № 123/24.06.2009 г. по т. д. № 12/2009 г. на ВКС, II
т.о.; решение № 96/17.04.2018 г. на ВКС по гр. д. № 3049/2017 г., IV г.о.,
решение № 114/07.09.2016 г. на ВКС по т. д. № 362/2015 г., II т.о./. Като факт,
настъпил в хода на процеса и имащ значение за съществуването на спорното право,
получаването на уведомлението, макар и като приложение към исковата молба на цесионера,
следва да бъде съобразено от съда при решаването на делото, с оглед
императивното правило на чл. 235, ал. 3 ГПК. Такъв е и процесния случай,
доколкото по делото е представено изрично пълномощно от цедента за уведомяване
на длъжниците от цесионера „Макроадванс“ АД.
Спорен е въпросът
достигнало ли е до длъжника уведомлението за извършената цесия в хода на
настоящото производство. Както вече се посочи в конкретния случай по делото
няма данни да е налице надлежно връчване на съобщение на длъжника за извършеното прехвърляне на вземането преди
образуване на исковото производство. Уведомлението за сключения договор за
цесия с предмет процесното вземане представлява приложение към исковата молба.
При опит за връчването му връчителят е установил, че ответника не живее на регистрираните постоянен и настоящ адреси
и са събрани данни, че не е в трудовото правоотношение. На ответника е бил назначен особен представител, който притежава
особено процесуално качество да защитава интересите на длъжника в хода на съдебното производство. Затова в конкретния
случай, приложеното към исковата молба уведомление за цесия е връчено на
назначения от съда /след провеждане на процедура по чл. 47, ал. 5 ГПК/ особен представител
на ответника. Представителната власт на
особения представител се изчерпва с осъществяване на процесуалното
представителство по конкретното гражданско дело, по което същият е назначен, и
не обхваща получаването на материалноправни изявления, адресирани до
представлявания от особения представител отсъстващ ответник. Особеният
представител може да извършва всички съдопроизводствени действия, освен тези,
свързани с разпореждане с предмета на делото – арг. от чл. 29, ал. 5 вр. чл.
34, ал. 3 ГПК, защото не е страната по спорното материално правоотношение. Следователно
получаването от негова страна на изявления, които принципно биха довели до
промяна в това материално правоотношение, като например заменянето на
предходния кредитор с нов, няма да произведе този ефект /така решение №
2350/07.04.2017 г. на Софийски градски съд по в.гр.д. № 5905/2016 г./.
Следователно, до фактическо връчване на книжата, сред които и уведомлението за
прехвърляне на вземането, с материалноправен ефект по чл. 99, ал. 4 ЗЗД, не се
е стигнало и предаването на уведомлението на процесуалния представител не може
да се приравни на нотифициране на длъжника, поради особения характер на
представителството, осъществявано от назначен от съда, по чл. 47, ал. 6 ГПК,
представител. Като взе предвид изложеното, съдът стига до извода, че длъжницата
не е валидно уведомена от цедента за прехвърляне на вземанията му на нов
кредитор – ищецът, поради което правата на последния да търси вземанията си от
длъжника по процесния договор не са
консолидирани, непротивопоставими са на нея и цесионерът не може да претендира
изпълнение на задълженията по процесния договор за потребителски кредит.
Настоящият съд намира, че не е осъществено връчване на уведомление до ответника за прехвърляне на вземанията в хода на производството
с материалноправния ефект по чл. 99, ал. 4 ЗЗД, като част от приложенията към
исковата молба е получено от назначения от съда особен представител и
предаването му не може да се приравни на нотифициране на длъжника предвид особения характер на представителството от
назначения от съда по чл. 47, ал. 6 ГПК процесуален представител и обема на
неговите правомощия /така и решение № 60/06.03.2019 г. на Сливенски окръжен съд
по в.гр.д. № 64/2019 г./. Последният не представлява упълномощен да получава
материално-правни изявления представител на ответника. Правомощията на особения представител се изчерпват с
процесуално представителство по конкретното дело, имащо за цел осигуряване
защита на интересите на ответника в исковото производство. Същите не обхващат
получаването на материалноправни изявления, адресирани до него. Предвид на това
получаването от негова страна на изявления, които принципно биха довели до
промяна в материално правоотношение, каквото е заменянето на предходния
кредитор с нов, не може да произведе ефект. Длъжника не е валидно уведомен за прехвърлянето на вземанията
към нея на нов кредитор - ищцовото дружество, поради което правата му да търси
вземанията си от него са непротивопоставими
на длъжника, спрямо която цесията има
действие от момента, в който прехвърлянето на вземанията бъде съобщено от
предишния кредитор или от упълномощено от него лице /така решение №
74/27.07.2017 г. на Бургаски апелативен съд по в.т.д. № 154/2017 г., което не е
допуснато до касационно обжалване с определение № 567/18.09.2018 г. на ВКС по
т.д. 3153/2017 г., II т.о., както и актуалната
практика на Старозагорски окръжен съд обективирана в решение №
149/04.05.2020 г. на Старозагорски окръжен съд по в.т.д. № 1031/2020 г.,
решение № 142/15.04.2020 г. на Старозагорски окръжен съд по в.т.д. № 1022/2020
г., решение № 129/07.04.2020 г. на Старозагорски окръжен съд по в.т.д. №
1039/2020 г., решение № 115/25.03.2020 г. на Старозагорски окръжен съд по
в.т.д. № 1020/2020 г., решение № 46/14.02.2020 г. на Старозагорски окръжен съд
по в.т.д. № 1421/2019 г., решение № 563/17.10.2019 г. на Старозагорски окръжен
съд по в.гр.д. № 1325/2019 г., решение №
210/19.04.2019 г. на Старозагорски окръжен съд по в.т.д. № 1028/2019 г.,
решение № 385/25.07.2019 г. на Старозагорски окръжен съд по в.т.д. № 1237/2019
г., решение № 361/17.07.2019 г.
на Старозагорски окръжен съд по в.т.д. № 1219/2019 г., решение № 371/19.07.2019 г. на Старозагорски окръжен съд по
в.т.д. № 1256/2019 г., решение №
346/11.07.2019 г. на Старозагорски окръжен съд по в.т.д. № 1195/2019 г.,
решение № 352/12.07.2019 г.
на Старозагорски окръжен съд по в.т.д. № 1163/2019 г., решение № 121/05.03.2019
г. на Старозагорски окръжен съд по в.т.д. № 1387/2018 г., решение №
43/22.01.2019 г. на Старозагорски окръжен съд по в.т.д. № 1342/2018 г. В рамките на
осъществените действия по чл. 47 ГПК не може да се изведе надлежно известяване
на ответника, тъй като тази норма не
замества изискването на чл. 99, ал. 4 ЗЗД /така решение № 89/13.03.2019 г. на
Хасковски окръжен съд по в.гр.д. № 51/2019 г., решение № 269/05.03.2019 г. на
Пловдивски окръжен съд по в. гр. д. № 2699/2018 г./. В конкретния случай
исковата молба е връчена при условията на чл. 47, ал. 5 ГПК и ответника се представлява от особен представител, на когото са
връчени съдебните книжа. При това положение връчване на книжата, а от там и на
уведомленията за прехвърлянето на вземането по смисъла на чл. 99, ал. 4 ЗЗД, не
се е осъществило /така решение № 62/22.03.2019 г. на Ловешки окръжен съд по в.
гр. д. № 18/2019 г./.
Горното води до
извод, че договорът за цесия, с който дружеството - ищец се легитимира като
кредитор, не е породил действие спрямо ответника – длъжник. Следователно ищецът не е активно материално-правно
легитимиран да търси изпълнение по отношение на спорното право, което води до
неоснователност на предявените от него искови претенции, които следва да бъдат
отхвърлени /определение № 274/26.05.2015 г. на ВКС по т.д. № 2748/2014 г., II
т. о. /.
С оглед изхода на
спора, неоснователно се явява искането на ищеца за присъждане на направените в
заповедното и в настоящото производство разноски, а на основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищецът дължи на ответника направените от нея
разноски. Доколкото по делото не са претендирани и не са представяни
доказателства за направени такива от назначения особен представител, разноски
не следва да бъдат присъждани.
Така мотивиран и на основание чл. 235, ал. 1 ГПК, Старозагорски районен съд,
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ предявените от „Макроадванс“ АД, ЕИК: *********, със
седалище и адрес на управление гр. София, ул. „Г. С. Раковски“ № 147, ет. 5,
ап. 14, представлявано от Виктор Сергиев, установителни искове с правно
основание чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415,
ал. 1 ГПК вр. чл. 430 ТЗ и чл. 4 и сл. ЗПК /отм./, чл. 240, ал. 2 ЗЗД и чл. 86,
ал. 1 ЗЗД за признаване за установено по отношение на С.И.Г., ЕГН: ********** и
адрес ***, че дължи на „Макроадванс“ АД, следните суми: 3424,46 лв.,
представляваща неплатена главница по договор за банков кредит от 10.07.2008 г.,
145,12 лв., представляваща възнаградителна лихва за периода 05.10.2016 г. –
08.01.2018 г., и 236,34 лв. представляваща лихва за забава за периода
05.11.2016 г. – 25.01.2018 г., ведно със законната лихва считано от датата на
подаване на заявлението за издаване на заповедта за изпълнение до окончателното
плащане, което вземане произтича от неизпълнено задължение по договор за
потребителски паричен кредит 10.07.2008 г., сключен между „Райфайзенбанк
България“ ЕАД и С.И.Г., за което вземане е издадена Заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 ГПК № 333/30.01.2018 г. по ч.гр.д. № 535/2018 г.
по описа на Старозагорски районен съд, като
неоснователни, както и
ОТХВЪРЛЯ предявените в условията на евентуалност от „Макроадванс“
АД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление гр. София, ул. „Г. С.
Раковски“ № 147, ет. 5, ап. 14, представлявано от Виктор Сергиев осъдителни искове
с правно основание чл. 240, ал. 1 и 2 ЗЗД за осъждане на С.И.Г., ЕГН: ********** и адрес ***, да заплати на „Макроадванс“
АД следните суми: 1023,08 лв.,
представляваща неплатена главница по договор за банков кредит от 10.07.2008 г.,
и сумата от 23,86 лв., представляваща възнаградителна лихва за периода месец
февруари 2018 г. – месец юли 2018 г., за които е била обявена предсрочна
изискуемост, като неоснователни, които вземания произтичат от неизпълнено
задължение по договор за потребителски паричен кредит от 10.07.2008 г., сключен
между „Райфайзенбанк България“ ЕАД и С.И.Г., като неоснователни.
Решението може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред
Старозагорски окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
На основание чл. 7, ал. 2 ГПК, на страните да се връчи
препис от решението.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: