Р Е Ш
Е Н И Е
Гр.София,30.06.2020
г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийски градски съд, Гражданско отделение, ІІ-В въззивен състав
в
публичното заседание на седемнадесети юни
през
две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл.с-я КРИСТИЯН ТРЕНДАФИЛОВ
при
секретаря Антоанета Луканова
и
прокурора сложи за разглеждане
докладваното
от съдия МАРКОВА въззивно гражданско дело
№ 1030 по описа за 2018 г. и за
да се произнесе взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 и следв ГПК.
Образувано е по въззивни
жалби, подадени от „Д.и В.“ ЕООД, ответник пред СРС, както следва:
1-срещу решение № 113300, постановеното на 09.05.2017
г. по гр.д.№ 61721 по описа за 2016 г. на СРС, ІІ ГО, 65 с-в, с което е уважен, предявеният от Е.Д. Д.и
И.Т.С., иск с правно основание чл.79,
ал.1 ЗЗД, за сумата в размер на 1 644,60 лв., представляваща неизплатено възнаграждение
по договор за адвокатски услуги- изготвяне на проекти за нот.актове за покупко-продажба
на недвижим имот и за учредяване на договорна ипотека за поземлен имот с
идентификатор 20465.505.1148, находящ се в гр.Девин, заедно с построените в
имота сгради с идентификатори 20465.505.1148.1, 20465.505.1148.4 и 20465.505.1148.5,
ведно със законната лихва, считано от 17.06.2016 г. до плащането, както и на
основание чл.86, ал.1 ЗЗД е осъден да заплати сумата в размер на 43,03 лв.-
лихва за забава върху главницата, за периода 15.03.2016 г. до 16.06.2016 г.
Излагат се доводи за неправилност на така
постановеното решение. Твърди се, че СРС неправилно бил приел, че страните са
обвързани от облигационно отношение. На ищеца не било възлагано изготвянето на
двата броя нот.актове. Последните били изготвени предварително от ищеца като в
деня на изповядане на сделките, понеже такава била процедурата по
нот.изповядане, текстът им бил прочетен. Според въззивника, съгласието му с
текста на нот.актове, което било дадено предвид сключването ва сделката по
покупко-продажбата и учредяването на ипотеката,
не означавало, че е било възложено на ищеца да изготви нот.актове. Това
било и практически невъзможно, тъй като адв.Р.била действала от името на
банката. Това се потвърдило и от показанията на нотариус З.. Наличието на
облигационно отношение не се установило и от представената фактура, тъй като
същата не била осчетоводена от ответника и не била заведена в счетоводството
му. Фактът, че е отразена в счетоводството на ищеца не означавало, че ищецът
има право да получи тази сума. Сочи, че в тази им част показанията на свидетеля
З. не следва да се кредитират, тъй като той бил заинтересован от изхода на
спора- той работел с това Адв. дружество.
Иска се от настоящата инстанция да отмени обжалваното
решение и да постанови друго, с което претенциите да бъдат отхвърлени като
неоснователни и недоказани.
Постъпил е отговор
от Е.Д. Д.и И.Т.С. в качеството им на съдружници в Адвокатско съдружие „Р.и
Сие“ ДЗЗД, ищци пред СРС. Излага се становище за неоснователност на въззивната
жалба и правилност на така постановеното от СРС, решение. Сочат, че по делото
по безспорен начин било установено, че ищците са изготвили проектите за
процесните нот.актове. Сделките били изповядани съобразно проектите на
нот.актове като работата по тях била приета без възражения от страна на
представителя на ответното дружество. Размерът на възнаграждението бил посочен
във фактурата, а представителят на ответника я бил подписал. Нямало възражение
относно качеството на услугата, нито срещу размера на възнаграждението. При
връчването на нот.покана представителят на ответника не възразил относно
дължимостта на сумата, но бил коментирал, че ще плати когато прецени. С оглед
на това, неоснователни били доводите във въззивната жалба във връзка с липсата
на облигационно отношение между страните. Без значение било, че фактурата не е
отразена в счетоводството на ответника. Това не означавало, че сумата не е
дължима. Сочи, че по делото от ответника не били представени никакви
доказателства, че ищцата са били довереници на Банката. Счита, че показанията
на свидетеля следва да се кредитират, защото той бил действал в качеството му
на длъжностно лице. Ответникът също бил ползувал услугите на нотариуса,
разпитан като свидетел, тъй като за процесния период това бил единственият
нотариус. Претендират се разноски.
2- срещу определение от 26.09.2017 г., постановено в
производство по чл.248 ГПК, с което съдът е изменил горецитираното решение в
частта за разноските като е осъдил ответника да заплати на ищеца сумата от
318,99 лв.- адв.възнаграждение по иска по чл.86, ал.1 ЗЗД, както и банковите
комисионни. СРС се бил позовал само на чл.2,ал.5 от Наредба № 1/2004 г. за
минималните размери на адв.възнаграждения. Неправилно СРС бил приел, че се
дължи адв.възнаграждение за всеки един от двата иска. Претенцията по чл.86,
ал.1 ЗЗД била акцесорна и зависима от изхода по главния иск. Счита, че нормата
на която се е позовал СРС е тълкувана разширително. Последната имала предвид
само обективно съединени искове, които следвало да са от различен вид. Това, че
в договора за правна защита и съдействие били вписани възнаграждения по всеки
иск, също не означавало, че такова трябва да се присъди по начина по който било
направено от СРС. Следвало да се вземе предвид и, че цената на иска по чл.86,
ал.1 ЗЗД била в размер на 43,03 лв. Счита, че разноските за комисионни и за
вещо лице следва да останат в тежест на страната, която ги била направила. Съща
така делото не било от фактическа и правна сложност.
Постъпил е отговор
по частната жалба, от ищците пред СРС, в който се излага становище за
неоснователност на същата и правилност на така постановеното определение. Сочи
се, че СРС правилно бил приложил нормата на чл.2,ал.5 от Наредба № 1/2004 г. за
минималните размери на адв.възнаграждения. Представите били доказателства за
реалното извършване на разноските. Присъденият размер бил съобразен с
материалния интерес. Ответникът бил дал повод за завеждане на делото поради
което носел отговорността за разноските, вкл. тези за банковите комисионни.
По допустимостта
на въззивната жалба:
За
първоинстанционното решение № 113300 от
09.05.2017 г. въззивникът е уведомен на 06.06.2017 година.
Въззивната жалба е
подадена на 19.06.2017 година,
следователно възивната жалба е в срока по
чл.259, ал.1 ГПК.
Тъй като въззивникът е ответник в производството пред СРС и
предявените искове по чл.79 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД са уважени изцяло, то
следователно въззивната жалба се явява допустима.
По
допустимостта на частната жалба:
За определението по чл.248 ГПК от 26.09.2017 г. въззивникът
е уведомен на 01.11.2017 г.
Частната жалба е подадена на 14.11.2017 година,
следователно възивната жалба е в срока по чл.259, ал.1 ГПК.
Тъй като с това определение въззивникът, който е
ответник в производството пред СРС е осъден да заплати разноски в полза на
ищеца в размер на още 318,99 лв., то е налице правен интерес от обжалване.
Следователно въззивната жалба се явява допустима.
По основателността на въззивната жалба:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивната инстанция се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част. По останалите въпроси – само доколкото са посочени в жалбата.
След служебно извършена проверка въззивната инстанция
приема, че обжалваното решение е
постановено във валиден и допустим процес.
По доводите
във въззивната жалба:
За да постанови решение в обжалвания смисъл, СРС е
приел, че фактурата на която ищците позовават вземанията си, е подписана от
ответното дружество. Същата установявала възникване на облигационно отношение
между ищците и ответника. Отразените в нея услуги били конкретизирани по вид и
цена. С поставянето на подписа било удостоверено извършването на услугите. В
заключението на допуснатата, изслушана и приета по делото съдебно-счетоводна
експертиза било посочено, че същата е отразено в счетоводството на ищеца, вкл.
в дневника за продажби по ДДС и отразена в справката-декларация по ДДС и
данните били подадени в НАП. Счетоводството на ищеца било водено редовно. В
последното нямало отразено плащане от страна на ответното дружество. Въз основа
на показанията на свидетеля З.И.се установило, че проектите за нот.актове били
изготвени от ищците като при изповядване на сделките било договорено
възнаграждение с управителя на ответното дружество. За това била представена
фактура, която била подписана от последния. Сделките били изповядани по
проектите, които били съставени и представени от адв.Р.. Ответникът бил поканен
да заплати в 3-дневен срок сумата в размер на 1 644,60 лв., която
нот.покана била получена от ответника на 30.04.2016 г. Ответникът не ангажирал
доказателства да е платил сумата по фактурата. Затова и искът по чл.79, ал.1 ЗЗД бил основателен. По иска по чл.86, ал.1 ЗЗД е прието, че ответникът е
изпаднал в забава, считано от 15.03.2016 г., тъй като датата на изпълнение била
14.03.2016 г. Съобразно заключението на СЧЕ размерът на лихвата за забава за
периода 15.03.2016 г. до 16.06.2016 г. възлизал на 43,03 лв.
Относно разноските СРС е приел, че в полза на ищеца /в
тежест на ответника/ се следват разноски за държавна такса, депозит за вещо
лице, депозит за свидетел, разноски за обезпечаване на исковете /108,40 лв./ и 348,13 лв. за адв.възнаграждение.
Относно последното е приел, че възражението по чл.78, ал.5 ГПК е основателно/
адв. възнаграждение е претендирано в общ размер от 645,12 лв./. Присъден е общ размер разноски от 712,31 лв.
С определение № 222328 от 26.09.2017 г. , постановено
по молбата на ищците по реда на чл.248 ГПК, СРС е приел, че е приложима нормата
на чл.2,ал.5 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на
адв.възнаграждение, съгласно която адв.възнаграждение се дължало за всеки един
от исковете поотделно. При приложението на тази разпоредба се оказвало, че
минималният размер възлиза на 645,12 лв., т.е. толкова, колкото било посочено в
договора за правна защита и съдействие. В полза на ищците следвало да бъдат
присъдени и банковите комисионни в общ размер на 22 лв. За разликата до 27 лв.
е прието, че искането е неоснователно, тъй като тези банкови комисионни касаели
заплащане на депозит за свидетел и за плащане на такса за образуване на
изп.дело във връзка с допуснатото обезпечение. Като краен резултат е присъдена
в полза на ищците сумата в общ размер от още 318,99 лв.
/В частта, в която молбата по чл.248 ГПК е оставена
без уважение, определението като необжалвано от молителя, е влязло в сила/.
С решение № 222313 от 26.09.2017 г. по реда на чл.247 ГПК е допуснато поправка на очевидна фактическа грешка в решението от
09.05.2017 г. като е допълнен текста: „общо в качеството им на съдружници в
Адвокатско съдружие „Р.и СИЕ“, ЕИК *****“, както и след думите „възнаграждение
по договор за адвокатски услуги“ е добавено „съгласно фактура № 201/14.03.2016
г.“.
Софийски
градски съд, действащ като въззивна инстанция, приема, че страните по спора са обвързани от
облигационно отношение, което е обективирано в процесната фактура.
Не се спори по делото, че ищците са изготвили
проектите за нот. актове и сделките са били сключени именно на база така
съставените проекти.
Видно от отразеното в съдебния протокол, съставен за
публичното заседание, състояло се на 27.02.2017 г., пълномощникът на ответника
изрично е заявил, че не оспорва подписа под тази фактура/л.23 пред СРС/.
Действително, ищците при сключването на сделката са
били упълномощени от Банката/“Юробанк България“ АД/, както се твърди от
ответното дружество. Това е отразено и в самите нот.актове. В случая, обаче, се
претендира с исковата молба заплащане на възнаграждение за изготвянето на
проектите за нот.актове, което и е отразено като основание за съставяне на
процесната фактура.
В самата фактура е индивидуализирана услугата, както и
нейната цена.
От показанията на разпитаният по делегация свидетел- З.И./а
не З., както се сочи от въззивника/ се установява, че процесната фактура е била
представена на управителя на ответното дружество. Последният я е подписал в
нот. кантората на свидетеля. Оформянето на фактурата и подписването е станало
след изповядането на сделките, обективирани в нот.актове. Адв.Р.е предала оригинала на фактурата на управителя
на ответното дружество. Сделките са били изповядани по проектите, които са били
изготвени и представени от адв.Р.; не са били правени никакви корекции.
Управителят на ответното дружество /купувач/ в присъствието на нотариуса не е
правил никакви възражения относно размера на възнаграждението, отразено във
фактурата. Сочи, че възнаграждението било уговорено между К.и адв.Р.в самата
кантора. Свидетелят сочи, че управителят на ответното дружество пред него не
бил отричал дължимостта на възнаграждението. При връчването на нот.покана К.подписал
същата, не оспорил размера и заявил, че ще плати, когато прецени.
Показанията на свидетеля са непосредствени, обективни
и логични поради което правилно са били кредитирани от СРС, кредитират се и от
настоящата инстанция. Съдът не намира връзка на заинтересованост на свидетеля.
Видно от дадените от него отговори, свидетелят познава управителя К.и е негов
клиент. Затова не може да се приеме, че свидетелят с показанията си умишлено
защитава тезата на ищците пред СРС.
Видно от отразеното в протокола за о.с.з. на
06.04.2017 г. ответникът се е отказал от допуснатия му свидетел/л.44/.
Фактурите пораждат валидно облигационно правоотношение
между страните, т.е. от правна страна
фактурата е договор.. В качеството си на счетоводен документ фактурата установява факта на
предявеното от нейния издател искане за плащане към лицето, посочено в нея като
получател.В този смисъл тя е индиция за съществуването на правна връзка,
обвързваща, посочените като издатели получател.
Видно от представената с исковата молба фактура същата
е двустранно подписана, т.е. с подписването й се потвърждава наличието на
валидно сключен договор.
С оглед сключването на сделките за целта на което, са
били изготви проектите за нот.актове, е налице изпълнение от страна на ищците.
Това изпълнение е прието от ответника без забележки и възражения.
С нот.покана, връчена на управителя на ответното
дружество на 30.04.2016 г. Видно от разписката за връчване липсват каквито и да
е забележки или възражения на нейния адресат- ответното дружество.
При това положение правилно е прието от СРС, че
исковете по чл.79, ал.1 ЗЗД и по чл.86, ал.1 ЗЗД са доказани и основателни.
/Следва да отбележим, че по иска по чл.86, ал.1 ЗЗД въззивната жалба не съдържа
доводи/.
По
разноските, вкл. и във връзка с частната жалба срещу определението, постановено
по реда на чл.248 ГПК:
Пред първата
съдебна инстанция:
Въззивната инстанция приема, че банковите комисионни не представляват „съдебни разноски“ поради
което същите не следва да се възлагат в тежест на ответника, т.е. сумата в
размер на 22 лв. не се следва на ищеца по реда на чл.78 ГПК.
По размера
на адв.възнаграждение:
Действително, в договора за правна защита и съдействие
/л.16 по делото пред СРС/ са посочени две възнаграждения с общ размер от 645,12
лв. като по иска по чл.79, ал.1 ЗЗД – 345,12 лв. и 300 лв. по иска по чл.86,
ал.1 ЗЗД.
Действително, съдът е сезиран с два обективно
съединени иска- по чл.79, ал.1 ЗЗД и по чл.86, ал.1 ЗЗД. Действително, вторият
е акцесорен и зависи от изхода на първия. Въпросът за това дължи ли се държавна
такса по акцесорния иск е решен в чл.72
ГПК и отговорът е „да“. Връзката между дължимостта на държавната такса и
размера на адв.възнаграждение не е непосредствена в който смисъл е твърдението
на въззиваемата страна. Това е така, защото държавната такса е публично
вземане, а адвокатското възнаграждение е такова за услуга и безспорно не е
публично вземане.
Разпоредбата на която се позовава въззиваемата страна
– чл.2,ал.5 от Наредба №1/2004 г. за минималните размери на адв.възнаграждения
касае случаите, в които липсва писмен договор, виж ал.1 на същата разпоредба.
Следователно размерът на адв.възнаграждение ще се
определи по правилото на чл.7, ал.2, т. 2 от Наредба №1/2004 г., редакция преди
изменението, обн.ДВ, бр.45 от 15.05.2020 г., за минималните размери на адв. възнаграждение
на база на материалния интерес или такова в размер на 348,13 лв., т.е. толкова колкото СРС е присъдил с
решението от 09.05.2017 г.
Необходимо е да се посочи и, че делото не е с
фактическа и правна сложност.
В случая при обща цена на двата обективно съединени
иска от 1687, 63 лв. СРС е присъдил разноски в общ размер на 1031, 30 лв.
Съгласно
чл. 3 ГПК, участващите в съдебните производства лица и техните представители
под страх от отговорност са длъжни да упражняват предоставените им процесуални
права добросъвестно и съобразно добрите нрави. Когато участниците в процеса
упражняват правата си недобросъвестно с цел да бъдат увредени права и законни
интереси на други действие в разрез с основните права на гражданите (чл. 57,
ал. 2 от Конституцията на Република България), извършеното процесуално
действие е при злоупотреба с право, поради което не следва да бъде зачетено от
правозащитния орган.
Отговорността за разноски цели не да обогати
кредитора, а да възстанови реално направените разноски, виж в този смисъл РЕШЕНИЕ
№ 325 ОТ 29.12.2014 Г. ПО ГР. Д. № 4263/2014 Г., Г. К., ІV Г. О. НА ВКС. Налага се извод, че определението, постановено по реда на
чл.248 ГПК е неправилно и като такова ще следва да бъде отменено.
Пред
въззивната инстанция:
При този изход на спора на въззивника разноски се следват само за
частната жалба или такива в размер на 15 лв., представляващи държавна такса.
Реално извършване на разноски за адв.възнаграждение
не се доказаха.
На
въззиваемата страна се следват разноски за въззивната жалба по чл.258 ГПК в размер на 350 лв., представляващи адв. възнаграждение. /От въззивника не
е правено пред настоящата инстанция възражение по чл.78, ал.5 ГПК/.
Съдът намира, че отлагането на делото
не е обвързано с поведение на въззивника поради, което счита, че в тежест на
последния не следва да бъдат възлагани разноски в този смисъл.
Що се касае до претендираните
пътни разноски в размер на 157, 32 лв., следва да отбележим, че по делото
не са били правени доказателствени искания от страните, нито съдът е допускал
служебно доказателства, поради което не е било нужно личното явяване на
пълномощник на въззиваемото дружество. Наред с това последното е могло да
преупълномощи адвокат от САК, който да го представлява.
Действително, са представени фискални
бонове за закупено гориво, но липсват данни каква точно част от това гориво е
разходвана от гр.Пловдив /където е извършена покупката на гориво/ до гр.София и
обратно до гр.Смолян, за да приемем, че този разход е свързан с явяването само
по конкретното дело.
Водим от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 113300, постановеното на 09.05.2017 г. по
гр.д.№ 61721 по описа за 2016 г. на СРС, ІІ ГО, 65 с-в, поправено с решение № 222313 от
26.09.2017 г.
ОТМЕНЯ определение № 222328 от 26.09.2017 г. в частта, в която в полза на ищците/в
тежест на ответника/ е присъдена сумата в размер на 318,99 лв.
ОСЪЖДА „Д.и В.“ ЕООД, ЕИК
*****, със седалище и адрес на управление:***, съдебен адрес:***- адв.С., да заплати на Е.Д.Д., ЕГН ********** и И.Т.С.ЕГН
**********, двете в качеството си на съдружници в Адвокатско съдружие „Р.и СИЕ“
ДЗЗД, ЕИК *****, съдебен адрес:***, Обособена част „А“, ет.3, сумата в размер на 350 лв. – разноски за
процесуално представителство пред въззивната инстанция.
ОСЪЖДА Е.Д.Д., ЕГН ********** и И.Т.С.ЕГН **********, двете
в качеството си на съдружници в Адвокатско съдружие „Р.и СИЕ“ ДЗЗД, ЕИК *****,
съдебен адрес:***, Обособена част „****,
да заплатят на„Д.и В.“ ЕООД, ЕИК
*****, със седалище и адрес на управление:***, съдебен адрес:***- адв.С., сумата в размер на 15 лв.- държавна такса
за производството по чл.274 и следв ГПК.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не може да се обжалва, арг. от
чл.280, ал.3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: