№ 16317
гр. София , 14.09.2021 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 36 СЪСТАВ в закрито заседание на
четиринадесети септември, през две хиляди двадесет и първа година в
следния състав:
Председател:СИМОНА В. НАВУЩАНОВА
като разгледа докладваното от СИМОНА В. НАВУЩАНОВА Частно
гражданско дело № 20211110149729 по описа за 2021 година
Подадено е заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от „...”
ЕООД против СТ. ЦВ. М. ЕГН: **********.
След преценка допустимостта и редовността на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК, съдът приема, че същото е допустимо, но по същество е
частично неоснователно, по следните съображения:
Заявителят претендира издаване на заповед за изпълнение за посочените в
заявлението суми, произтичащи от договор за потребителски кредит №
**********/21.09.2018 г.
На основание сключения договор претендира заплащане на незаплатено
възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги в размер на сумата от 1 200,40
BGN /хиляда и двеста лева и 40 стотинки/.
В заявлението е посочено, че с подписване на договора страните са постигнали
съгласие за предоставяне на пакет от допълнителни услуги срещу насрещното задължение
на длъжника да заплати възнаграждение, което става изискуемо с подписване на договора.
От представения по делото договор за кредит се установява, че размерът на
предоставената главница е за сумата от 1200 лв. с лихвен процент на ден от 0, 11 % и
годишен лихвен процент от 41,17 %. Установен е размерът на възнаграждението за
допълнителни услуги в размер на сумата от 1440.48 лв. и размер на вноската по това
задължение.
От представеното споразумение за допълнителни услуги се установява, че страните
са постигнали съгласие, че длъжниците имат право да се възползват от допълнителните
услуги при изпълнение на специфичните условия на всяка една от тях. Установено е, че 15
% от възнаграждението, но не повече от 300 лв. представлява стойността на разходите за
предоставяне на услуга по приоритетно разглеждане на искането за отпускане на
потребителски кредит. Останалите услуги, от които длъжниците могат да се възползват са
установени в т. 15 от ОУ, а именно – приоритетно разглеждане и изплащане на
потребителски кредит, отлагане на вноски и намаляване на погасителни вноски, като
1
последните две са обусловени от осъществяване на подробно установени в Общите условия
предпоставки за прилагането им.
Съдът намира, че посочените суми не следва да бъдат присъждани, доколкото се
основават на постигнати между страните уговорки, които са нищожни.
Следва да се посочи, че ролята, възложена на националния съд от правото на
Европейския съюз, в областта на защита на потребителите, не се ограничава само до правото
да се произнесе относно евентуално неравноправния характер на договорна клауза, а също
включва задължението служебно да разгледа този въпрос, когато са налице необходимите
за това правни и фактически обстоятелства. В този смисъл е практиката на СЕС,
формирана по преюдициални запитвания по прилагането на Директива 93/13/ЕИО - така
Решение от 4 юни 2009 г. по дело Pannon GSM Zrt.срещу Erzsébet Sustikné Győrfi, C-243/08.
Тези изводи са още веднъж потвърдени с Решение от 18.02.2016 г. по дело Finanmadrid EFC
SA срещу Jesús Vicente Albán Zambrano, María Josefa García Zapata, Jorge Luis Albán
Zambrano, Miriam Elisabeth Caicedo Merin - C-49/14 на СЕС, с което категорично се
посочва, че ефективна защита на произтичащите от тази директива права може да бъде
гарантирана само при условие че системата на националното процесуално право позволява
в рамките на заповедното производство или на това по изпълнението на заповед за
плащане да се извърши служебен контрол относно евентуално неравноправния
характер на клаузите, съдържащи се в разглеждания договор. В Решение от 21.02.2013 г.
по дело Banif Plus Bank Zrt рещу Csaba Csipai, Viktória Csipai - C‑472/11, от друга страна се
приема, че е необходимо националният съд, който е констатирал служебно неравноправния
характер на дадена клауза, да може да изведе всички последици от тази констатация, без да
чака потребителят, който е информиран за правата си, да направи изявление, с което иска
отмяна на посочената клауза. В случая в националното законодателство такава възможност
е предвидена с разпоредбата на чл. 415, ал.1, т. 3 ГПК, съгласно която съдът следва да даде
указание на заявителя, че може да предяви осъдителен иск, като при условията на
състезателно начало страните могат да обсъдят поставените въпроси от съда, свързани с
евентуалната неравноправност на клаузи в договора с участието и на длъжника.
Така изложеното на още по-голямо основание следва да се приеме за договорните
клаузи, които са нищожни, поради противоречието им със закона или с добрите нрави, за
което разпоредбата на чл. 411, ал. 1, т. 2 ГПК задължава съдът да следи служебно в
производството по издаване на заповед за изпълнение. Нещо повече в този смисъл съдът
съобрази и задължителните за съдилищата разяснения, дадени с т. 4 от ТР № 1/15.06.2010 г.
по тълк. д. № 1/2009 г. ОСТК на ВКС, в мотивите, на което изрично е застъпено
становището, че за нищожността на неустойката съдът следи служебно.
Нещо повече с изменението на процесуалния закон с ДВ, бр. 100 от 2019 г., в сила от
24.12.2019 г. и приемане на разпоредбата на чл. 411, ал. 2, т. 3 ГПК се установява служебно
задължение на съда да следи за наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с
потребител, като ако такава се установи или е налице обоснована вероятност за това, съдът
следва отхвърля заявлението за издаване на заповед за изпълнение.
Съдът намира, че клаузите от договора, установяващи, че длъжникът дължи и такса
за допълнителни услуги, са нищожни и не пораждат права и задължения за страните.
Доколкото договорът за заем е сключен при действието на Закона за потребителския кредит,
нормите му следва да бъдат съобразени служебно от съда. Така установените клаузи са
нищожни, поради противоречието им с добрите нрави, тъй като по този начин се увеличава
размера на кредита без яснота относно насрещната престация, която получава длъжника. На
следващо място, тези такси противоречат и на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4
2
ЗПК, която предвижда, че годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет
пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута,
определена с постановление на Министерския съвет на Република България. Последицата от
това противоречие е предвидено изрично в чл. 19, ал. 5 ЗПК – клаузи в договор,
надвишаващи определените по ал. 4, се считат за нищожни. Таванът на годишния процент
на разходите, който е предвиден с императивна разпоредба на закона, би бил превишен, ако
в договора има уговорена възнаградителна лихва и други такси. В случая при установен
размер на отпусната главница от 2500 лв., е предвидена задължение за заплащане на
възнаграждение за допълнителни услуги в размер, почти равен на сумата, предоставена за
временно и възмездно ползване от кредитополучателя. По този начин са установени
допълнителни разходи по кредита в размер, надвишаващ размера на уговорената
възнаградителна лихва. Постигнато е съгласие, че посочените разходи подлежат на
разсрочено плащане, ведно с погасителните вноски по кредита, което води до извод, че по
този начин е установено скрито – допълнително възнаграждение на кредитодателя, което не
е посочено при определяне на годишния процент на разходите.
Клаузата, предвиждаща заплащане на такса за допълнителни услуги е установена и в
противоречие на разпоредбата на чл. 10 а, ал. 2 ЗПК, съгласно която кредиторът не може да
изисква заплащането на такси и комисионни за действия, свързани с усвояване и управление
на кредита. Разходите за приоритетно разглеждане и изплащане на потребителския кредит и
възможността за отлагане и погасяване на погасителни вноски, т.е. такива свързани с
усвояване на заемната сума и изпълнение на поетото договорно задължение, представляват
разходи свързани с усвояване и управление на кредита. Нещо повече – възползването от
услугите, посочени в т. 15.2 и 15. 3 от Общите условия, не е обусловено единствено от
заплащане на уговореното възнаграждение, а и от възникването на подробно установени
предпоставки за приложение на всяка една допълнителна услуга.
Поради така изложените тези клаузи не пораждат права и задължения за страните,
респективно в частта, с която са претендирани произтичащите от тях вземания заявлението
по чл. 410 от ГПК следва да се отхвърли.
Следва на основание чл. 415, ал. 3, вр. с ал. 1, т. 3 ГПК да се укаже на заявителя, че
може да предяви осъдителен иск относно вземанията, за които е отхвърлено заявлението.
Срокът, установен в посочената разпоредба е едномесечен от връчване на разпореждането,
но доколкото настоящото разпореждане подлежи на обжалване с частна жалба, следва да се
укаже на заявителя, че може да предяви иск за вземането в едномесечен срок, който започва
да тече от датата на влизане в сила на настоящото разпореждане.
Така мотивиран, съдът
РАЗПОРЕДИ:
ОТХВЪРЛЯ заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от „...”
ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „България“ №
49, бл. 53 Е, вх. В, против СТ. ЦВ. М. ЕГН: **********, в частта, с която се иска да бъде
издадена заповед за изпълнение за сумата от 1200,40 лв., представляваща възнаграждение за
закупен пакет от услуги.
РАЗПОРЕЖДАНЕТО подлежи на обжалване с частна жалба в едноседмичен срок
3
от съобщаването му на заявителя пред Софийски градски съд.
УКАЗВА на заявителя, че може да предяви осъдителен иск относно вземанията, за
които е отхвърлено заявлението, в едномесечен срок от влизане в сила на настоящото
разпореждането, като довнесе дължимата държавна такса. Ако искът не бъде предявен в
посочения едномесечен срок страната губи възможността да приспадне внесената по
настоящото дело държавна такса.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
4