№ ..
гр. Велико Търново , 04.02.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО в публично заседание на двадесет
и шести януари, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Евгений Пачиков
Членове:Ирена Колева
Светослав Иванов
като разгледа докладваното от Светослав Иванов Въззивно гражданско дело
№ 20204100500940 по описа за 2020 година
Производството е по чл. 269 и сл. ГПК.
С решение № 375/09.11.2020 г. по гр. д. № 478/2020 г. на Горнооряховския районен
съд (ГОРС) са отхвърлени исковете на Р. С. И., ЕГН: **********, гр. Г. О., ул. „Д.Ч.“ № ..,
срещу „Е.....“ АД, ЕИК: ..., гр. В., бул. „В. В.“ № .., за заплащане на сумата от 19 лв., платена
от Т. Т. Д. на 05.05.2020 г. без основание по фактура № **********/13.03.2017 г., начислена
за възстановяване на преноса на електрическа енергия до обект с кл. № **********, аб. №
**********, с. .., общ. Г. О., ул. „Р. К.“ № .., което вземане е придобито от Р. С. И. по силата
на договор за цесия от 06.03.2020 г., ведно със законната лихва върху сумата от 30.04.2020 г.
до окончателното изплащане. Районният съд е отхвърлил и иска на Р. С. И. срещу „Е.....“
АД за заплащане на сумата от 19 лв., платена от Т. Т. Д. на 26.05.2020 г. без основание по
фактура № **********/16.05.2017 г., начислена за възстановяване на преноса на ел. енергия
до същия обект, което вземане е придобито от Р. С. И. по силата на договор за цесия от
06.03.2020 г., ведно със законната лихва върху сумата от 30.04.2020 г. до окончателното
изплащане. Със същото решение първоинстанционният съд се е произнесъл и по разноските,
възлагайки ги на ищеца.
Срещу така постановеното решение е постъпила въззивна жалба от Р. С. И., гр. Г.О.,
в която се навеждат доводи за неговата неправилност. Моли се Великотърновския окръжен
съд (ВТОС) да постанови решение, с което да отмени обжалвания акт изцяло, и да постанови
нов, с който да уважи така предявените искове. Претендират се и разноски.
По делото е постъпил отговор на въззивната жалба от Е.....“ АД, гр. В., в който се
1
навеждат доводи за неоснователност на въззивната жалба. Моли ВТОС да остави същата без
уважение, а решението на ГОРС – да потвърди. Претендират се и разноски.
След като взе предвид установените по делото доказателства, посредством събраните
доказателствени средства, и обсъди исканията, доводите и възраженията на страните,
съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, Великотърновският окръжен съд намира за
установено от фактическа и правна страна следното:
По допустимостта и по редовността:
С оглед на служебните задължения, установени в чл. 269, във вр. с чл. 270 ГПК,
ВТОС счита, че обжалваното решение на ВТРС е валидно и допустимо, което обуславя
възможността на въззивния съд да произнасяне по неговата правилност в обжалваната му
част. Постъпилата въззивна жалба е редовна, съдържа законоустановените реквизити по чл.
260 ГПК и приложения по чл. 261 ГПК, подадена е в срока по чл. 259 ГПК от процесуално
легитимирана страна срещу съдебен акт, подлежащ на инстанционен контрол по смисъла на
чл. .. ГПК, поради което същата се явява и процесуално допустима. Отговорът на въззивната
жалба е постъпил в срока по чл. 263 ГПК, притежава необходимото съдържание по чл. 260,
ал. 1, т. 1, 2, 4 и 7 ГПК и съдържа приложенията по смисъла на чл. 261 ГПК.
По фактите:
Няма спор по делото, че между Т. Т. Д., ЕГН: .., с. .., общ. Г. О., ул. „Р. К.“ № .., и
„Е.....“ АД било постигнато съгласие дружеството да доставя ел. енергия до обект на същия
адрес с кл. № ********** и аб. № ********** срещу възнаграждение. Безспорно е още, че
Т.Д. не е заплатил в срок стойността на консумираната ел. енергия в периода от 23.11.2016
г. до 06.04.2020 г. Това е видно и от справките за потреблението и за фактури и плащания,
както и от представените фискални бонове № 0016929 0073/05.05.2017 г., № 00181615
0062/26.05.2020 г., № 0018164 0061/26.05.2020 г., № 00181613 0060/26.05.2020 г. и №
0018162 0059/26.05.2020 г. От тях следва, че фактурата от 01.01.2017 г. за консумацията през
периода от 23.11.2016 г. до 22.12.2016 г., със срок за плащане до 01.02.2017 г., е била
платена на 05.05.2017 г., а фактурите, издадени на 13.02.2017 г., 10.03.2017 г., 11.04.2017 г. и
12.05.2017 г., за консумация на ел. енергия през периода от 23.12.2016 г. до 22.04.2017 г., със
срок за плащане съотв. до 01.03.2017 г., 03.04.2017 г., 02.05.2017 г. и до 01.06.2017 г., са
били заплатени на 26.05.2017 г.
Страните не спорят също, а и това се установява от нареждания № 3/01.03.2017 г. и
№ 5/02.05.2017 г. с приложените към тях извлечения от списъци, че поради неплащане на
2
посочените по-горе задължения, по искане на ответника до „Е.“ ЕАД (тогава „ЕЕ.“ АД)
снабдяването с ел. енергия в процесния обект било прекъснато на 13.03.2017 г. и на
16.05.2017 г. На тези дати ответното дружество е издало фактури № ********** от
13.03.2017 г. и № ********** от 16.05.2017 г., всяка за заплащане на сумата от 19 лв. с ДДС
с основание „възстановяване на захранването (електромер)“. Съгласно „ценоразпис“ на
ответното дружество и на „Е.“ ЕАД, цената на „услугата“ за „възстановяване на
снабдяването на клиент, прекъснат за неплатена електрическа енергия“ от електромер е 19
лв. с ДДС, като „услугата“ се извършва до 12:00 часа на работния ден, следващ деня, в който
е заплатена „таксата“. Сумата по първата фактура била заплатена на 05.05.2017 г. (фискален
бон № 0016928/05.05.2017 г.), а по втората – на 26.05.2020 г. (фискален бон № 0018161
0058/26.05.2017 г.). Видно от приложените извлечения от списъци за възстановяване,
захранването в обекта на Т.Д. било възстановено на 09.05.2017 г., съответно на 26.05.2017 г.
На 06.03.2020 г. между Т.Д. и Р.И. се споразумели в писмена форма първото лице да
прехвърли на последното две вземанията си към „Е.....“ АД в размер на по 19 лв. всяко,
представляващи заплатена такса за възстановяване на преноса на електрическа енергия до
обекта му в с. .., срещу сумата от по 20 лв., платени при подписване на договорите. Т.Д.
изявил волята си да упълномощи Р.И. да уведоми в писмен вид „Е.“ АД за прехвърлянията
на описаните в двата договора вземания от по 19 лв. На 29.04.2020 г. Р. И. подал до „Е.“ АД
две уведомления, с които съобщил на дружеството, че Т.Д. му е прехвърлил с договор от
06.03.2020 г. същите две вземания. Понеже на търговското дружество не удовлетворило
исканията на Р.И., последният предяви претенциите си пред съда на 30.04.2020 г.
Първоначално били образувани две гр. д., които по-късно били съединени от ГОРС с
определение № 435/14.05.2020 г. по гр. д. № 479/2020 г. за общо разглеждане в едно
производство.
По правото:
ВТОС намира, че ГОРС е бил сезиран с обективно кумулативно съединени
осъдителни искове на Р. С. И., гр. Г. О., срещу „Е.“ АД, гр. В., с правно основание чл. 55, ал.
1, пр. 1, във вр. с чл. 99, ал. 2 и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, с които се иска връщането на две суми от
по 19 лв., платени без основание на 05.05.2017 г. и съотв. на 26.05.2017 г. от Т. Т. Д., ведно
със законна лихва върху всяка сума от датата на исковата молба: 30.04.2020 г., до
окончателното им изплащане. Ищецът отстоява материалноправната си легитимация по
силата на договор за цесия, сключен на 06.03.2020 г. с Т. Т. Д.. Ответното дружество
оспорва исковите претенции, като релевира доводът, че правното основание за плащането на
сумите от по 19 лв. са ЗЕ и общите условия (ОУ) между търговското дружеството и Д. а в
условията на евентуалност – възразява срещу легитимацията на И. като надлежен кредитор.
За да са основателни така предявените искове, ищецът Р. Ст. И. трябва да докаже, че
Т. Тр. Д. е платил сумите от по 19 лв. на 05.05.2017 г. и на 26.05.2017 г., а „Е.“ АД е
3
получило плащанията (чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД); както и че претендираните вземания на Д. са
били прехвърлени на И. (чл. 99, ал. 1 ЗЗД), който, бидейки овластен за това (чл. 99, ал. 3
ЗЗД), е съобщил на търговското дружество за прехвърлянето на вземанията (чл. 99, ал. 4
ЗЗД). Искането за законна лихва се присъжда, когато се установи, че в полза на ищеца
съществува парично вземане, което е изискуемо и неплатено (чл. 86, ал. 1 ЗЗД). От своя
страна, „Е.“ АД трябва да докаже, че съществува основание за задържане на процесните
суми.
Настоящият състав на въззивният съд намира, че Т. Т. Д. е заплатил сумите от по 19
лв. на 05.05.2017 г. и съотв. на 26.05.2017 г., а „Е.“ АД е получило тези плащания. (Това
следва от възприетата по-горе за несъмнена и безспорна фактическа обстановка.) Само че
твърдяното правоотношение по смисъла на чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, което се явява
твърдяното „основание“ (causa) за задържане на тези плащания от ответното дружество
никога не е съществувало в правния мир. Затова ВТОС приема, че плащането на двете суми
в общ размер на 38 лв. от Т. Т. Д. на „Е.“ АД е станало без правно основание.
Търговско дружество релевира правния довод за възникване на вземанията му спрямо
Т. Т. Д. за сумите от по 19 лв. – абстрактно – въз основа на ЗЕ и ОУ на договорите за
продажба на ел. енергия на „Е.“ АД (цит. по-долу за краткост само като: ОУ). Това обаче е
неприемливо. По силата на чл. 20, ал. 1-2 от ОУ „Е.“ АД може да поиска от „Е.“ АД спиране
на електроснабдяването до обекта на Т. Т. Д., когато той не е платил изискуемите си
задължения за цената на ел. енергия. След заплащането на цената „Е.“ АД е длъжно по
силата на договора да поиска от „Е.“ АД възстановяването на снабдяването. Съгласно на чл.
142 ЗЕ последното дружество е обвързано (ex lege) да възстанови електрозахранването.
По своята правна същност искането на „Е.“ АД до „Е.“ АД за преустановяване на ел.
снабдяване на Т. Т. Д. представлява упражняване на възражение за неизпълнено двустранно
облигационно отношение (exceptio non adimpleti contractus) по чл. 90, ал. 1 ЗЗД. Длъжникът
„Е.“ (ретинент) АД отказва да изпълни изискуемото си задължение за доставка на ел.
енергия към кредитора Т. Т. Д., тъй като той (кредиторът) не заплатил цената за доставената
му вече ел. енергия по силата на същото облигационно отношение – договор за продажба на
ел. енергия.
Но възражението по чл. 90, ал. 1 ЗЗД може да се упражнява само срещу кредитор,
който е неизправен, като то (възражението) „отклонява“ от длъжника правните последици на
собствената му неизправност, изразяваща се в недоставяне на ел. енергия. Затова „Е.“ АД би
могло да откаже доставката на ел. енергия, без да изпадне в забава, единствено до този
момент, до който Т. Т. Д. не му заплати цената. След плащането на цената отказът на „Е.“
АД да достави ел. енергия е неправомерен, понеже оттогава дружеството изпада в забава
като длъжник по смисъла на чл. 79 и сл. ЗЗД. „Е.“ АД не може да претендира заплащането
4
на сумите от 19 лв. от Т.Д., за да изпълни това, което е длъжно да направи, по силата на
продажното отношение, щом самото дружество е в забава като длъжник.
Действително, за претърпените вреди от неизпълнението на задължението на Т. Т. Д.
„Е.“ АД има възможност както да претендира от него обезщетение за вреди за забава на
общо основание по чл. 79 и сл. ЗЗД, така и да уговори с Д. неустойка по смисъла на чл. 92
ЗЗД, с която да определи от напред размера на тези вреди. Само че в случая нито е бил
предявяван такъв иск, нито е налице клауза от договор за продажба на ел. енергия, по силата
на която да се дължи такава неустойка, а още по-малко пък има законово основание за
възникване на такова вземане. Едностранно изготвените „тарифи“ на „Е.“ АД нямат правно
обвързващ характер, тъй като законът не им е придал такъв ефект (арг. от чл. 44 ЗЗД), а още
по-малко – волята на страните (арг. от чл. 8 и сл. ЗЗД).
Ето защо ВТОС счита, че твърдените вземания за „такси“ от по 19 лв. за „услуги“ от
„Е.“ АД спрямо Т. Т. Д., за да бъде възстановено електроснабдяването му – след като Д. е
платил всичко, което дължи на дружеството за предходен период, – никога не е било
възникнало в правната действителност.
ВТОС намира, че процесните вземания на Т. Т. Д. срещу „Е.“ АД са били продадени
на Р. С. И. с договори за прехвърляне на вземания от 06.03.2020 г. (чл. 99, ал. 1, във вр. с чл.
183 и сл. ЗЗД). Дечев освен това е упълномощил И. да уведоми акционерното дружество за
прехвърлянето на вземанията (чл. 99, ал. 3, във вр. с чл. 36 и сл. ЗЗД). Р.И. е съобщил на „Е.“
АД за прехвърлянето на вземанията с уведомления от 29.04.2020 г., които са били входирани
от търговското дружество на същата дата (чл. 99, ал. 4 ЗЗД). Следователно, вземанията от
неоснователното обогатяване по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД от по 19 лв. срещу длъжника „Е.“ АД
са преминали от цедента Д. към цесионера И., и то по начин, който е противопоставим на
дружеството. Това обосновава активната материалноправна легитимация на ищеца Р.И..
(Възраженията на ответното дружество в обратния смисъл са неоснователни.)
Искането за законна лихва по чл. 86, ал. 1 ЗЗД на Р.И. върху дължимите му суми от
по 19 лв. също се явява основателно, тъй като в негова полза съществува парично вземане
срещу „Е.“ АД, което е изискуемо и неплатено.
С оглед на всичко, изложено по-горе, ВТОС намира, че предявените обективно и
кумулативно съединени осъдителни искове на Р. С. И., гр. Г. О., срещу „Е.“ АД, гр. В., с
правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1, във вр. с чл. 99, ал. 2 и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, с които се иска
връщането на две суми от по 19 лв., платени без основание на 05.05.2017 г. и съотв. на
26.05.2017 г. от Т. Т. Д., ведно със законна лихва върху всяка сума от датата на исковата
5
молба: 30.04.2020 г., до окончателното им изплащане, са основателни и следва да бъдат
уважени. Като е достигнал до други правни изводи, ГОРС е постанови неправилно съдебно
решение, което на основание чл. 271, ал. 1, изр. 1, пр. 2 ГПК следва да бъде изцяло
отменено, а въззивната жалба – уважена.
Само в допълнение следва да се посочи, че:
Първо, чл. 99, ал. 1 in fine ЗЗД не създава пречка за цедиране на вземане от
неоснователно обогатяване, както неправилно е приел районния съд. Непрехвърлими по
естеството си са вземанията с оглед личността, неимуществените и несамостоятелните
права, но не и паричните вземания.
Второ, в противоречие с материалния закон е и приетото от първоинстанционния
съд, че законът забранявал прехвърлянето на вземането по чл. 55, ал. 1 ЗЗД в случая, защото
ищецът бил адвокат по арг. от чл. 99, ал. 1, пр. 1, във вр. с чл. 185, б. „б“ ЗЗД. Това е така,
защото „спорни права“ по смисъла на закона са тези, които са предмет на образувани
висящи производства пред съда. Към момента на цесията процесните вземания не са били
обект на висящо дело.
Трето, индивидуализацията на прехвърлените вземания в случая се установява
посредством тълкуването на чл. 3.3.4 от процесните договори за цесия съгласно правилата
на чл. 20 ЗЗД за това. Ето защо действителната воля на страните е Д. да прехвърли на И.
вземанията си към „Е.“ АД, за които му е предоставил доказателства, че е платил сумите от
по 19 лв. При това с оглед на приложените по делото касови бонове (л. 12 от гр. д. 478/2020
г. и л. 12 от гр. д. № 479/2020 г. на ГОРС) се установява с кой договор за цесия кое от двете
вземания се прехвърля. Изводите на ГОРС в обратния смисъл са неправилни.
По разноските:
При този изход на делото право на разноски в двете инстанции има Р. С. И. на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК: 50 лв. за държавна такса и 300 лв. за адвокатско
възнаграждение пред първоинстанционния съд; и 50 лв. за държавна такса и 300 лв. за
адвокатско възнаграждение пред въззивния съд; или всичко общо в размер на 700 лв.
Възражението на „Е.“ АД по чл. 78, ал. 8 ГПК. Това е така, защото съдът не може да
присъди разноски за адвокатско възнаграждение, което е под минимума от 300 лв. по силата
чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения. Обстоятелство, че цената на исковете е невисока (общо 38 лв.), е
несъстоятелно. Противното би означавало, че при неоценяеми искове не следва да се
присъждат никакви разноски.
6
Мотивиран от гореизложеното и на основание чл. 271, ал. 1, изр. 1, пр. 1 и чл. 78, ал.
1 ГПК, Великотърновския окръжен съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ изцяло решение № 375/09.11.2020 г. по гр. д. № 478/2020 г. на
Горнооряховския районен съд, като ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА „Е.“ АД, ЕИК: ..., гр. В., бул. „В. В.“ № .., като длъжник, да заплати на Р. С.
И., ЕГН: **********, гр. Г. О., ул. „Д.Ч.“ № .., като цесионер по договор за цесия от
06.03.2020 г., сумата от 19 (деветнадесет) лева, която е била платена от Т. Т. Д., ЕГН: .., с.
.., общ. Г. О., ул. „Р. К.“ № 1, като цедент, без основание на 05.05.2020 г. по фактура №
**********/13.03.2017 г., начислена за възстановяване на преноса на ел. енергия до обект с
кл. № **********, аб. № **********, в с. .., общ. Г. О., ул. „Р. К.“ № 1, ведно със законна
лихва върху същата сума от датата на предявяване на иска: 30.04.2020 г., до окончателното ѝ
плащане.
ОСЪЖДА „Е.“ АД, ЕИК: ..., като длъжник, да заплати на Р. С. И., ЕГН: **********,
като цесионер по договор за цесия от 06.03.2020 г., сумата от 19 (деветнадесет) лева, която
е била платена от Т. Т. Д., като цедент, без основание на 26.05.2020 г. по фактура №
**********/16.05.2020 г., начислена за възстановяване на преноса на ел. енергия до същия
обект в с. .., общ. Г. О., ведно със законна лихва върху същата сума от датата на предявяване
на иска: 30.04.2020 г., до окончателното ѝ плащане.
ОСЪЖДА „Е.“ АД, ЕИК: ..., да заплати на Р. С. И., ЕГН: **********, сумата от 700
(седемстотин) лева, представляваща разноски в двете инстанции.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7