№ 702
гр. София, 08.11.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, НО XIV ВЪЗЗ. СЪСТАВ, в публично
заседание на първи юни през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Андрей Ангелов
Членове:Мирослав Г. Георгиев
Бетина Б. Бошнакова
при участието на секретаря Станимира П. Делийска
като разгледа докладваното от Бетина Б. Бошнакова Въззивно частно
наказателно дело № 20221100601708 по описа за 2022 година
Производството е по реда на гл. XXI НПК.
Образувано е по въззивна жалба, подадена от адв. Б. Т. – АК гр. Пазарджик, редовно
упълномощен повереник на частния тъжител Д. Й. И., срещу разпореждане №
4146/07.04.2022 г., постановено по НЧД № 15895/2021 г. по описа на СРС, с което на
основание чл. 250, ал. 1, т. 1 във вр. с чл. 24, ал. 5, т. 2 НПК наказателното производство по
делото е прекратено.
Жалбоподателят излага поводи, че атакуваният съдебен акт е незаконосъобразен и
накърнява правата на частния тъжител в качеството му на пострадал от престъпните
действия на подсъдимото лице. Твърди се, че престъпните последици от деянието са
настъпили на територията на Република България, където частният тъжител се е намирал,
когато е узнал за разпространените за него клеветнически твърдения. В тази връзка се
поддържа, че първата инстанция не е дала указания за уточняване на мястото, където са
настъпили престъпните последици, т.е. където е било довършено престъплението, поради
което неправилно не е приложила разпоредбата на чл. 3, ал. 1 НК. Прави се искане за отмяна
на обжалваното разпореждане.
В открито съдебно заседание адв. Б. Т. поддържа въззивната жалба и счита същата
за основателна. Твърди, че в тъжбата се съдържат данни, че частният тъжител е трайно
установен в България, както и че районният съд не е изпълнил задължението си да изследва
къде са настъпили последиците от соченото деяние. Моли въззивната инстанция да отмени
разпореждането като неоснователно и незаконосъобразно.
Съдът, след като прецени доводите, изложени в депозираната въззивна жалба,
събраните по делото доказателства и след служебна проверка на правилността на
обжалвания съдебен акт съобразно чл. 314 НПК, намира за установено от фактическа и
правна страна следното:
1
Производството пред първа инстанция е образувано по тъжба, депозирана от
частния тъжител Д. Й. И., чрез нейния повреник – адв. Б. Т. – АК гр. Пазарджик, с която е
повдигнато обвинение срещу лицето Т.С., немски гражданин, с последно известно
местонахождение във Федерална република Германия, гр. Берлин-Шьонеберг 10777, за това,
че за периода от м. май 2021 г. до този момент (12.11.2021 г. – датата, на която е била
подадена тъжбата) с твърденията си, че Д. Й. И. си е служела с измама при набиране на
средства и в същото време: „Основната дейност на Фондация „М.“ се състои по-скоро в
предотвратяването на грозящата я принудителна публична продан на недвижимия имот,
находящ се в гр. Лайпцих, чрез събирането на няколко хиляди евро дарения….“, като това
го е правела от позицията на управител на Фондация „М.“, е разпространила позорни за Д.
И. обстоятелства публично, пред институции и в обществото като цяло в Германия и е
приписала престъпление (осъществявани измамливи действия), от което са настъпили
значителни финансови щети. Описаното деяние е квалифицирано от частния тъжител като
престъпление по чл. 148, ал. 2, във вр. с ал. 1, т. 1 и т. 3, във вр. с чл. 147, ал. 1 от НК.
На основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД е предявен и граждански иск срещу Т.С. за сумата в
размер на 50 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди от деянието –
уронване на честта и достойнството на гражданския ищец в обществото като цяло и в
частност пред контрагентите му, ведно със законната лихва, считано от деня на увреждането
– 31.05.2021 г. (датата е посочена от пострадалото лице), до окончателното изплащане на
сумата, както и за сумата в размер на 46 119,66 евро и левова равностойност 90 202,22 лева,
представляваща обезщетение за имуществени вреди от деянието, изразяващи се в платени
адвокатски възнаграждения и съдебни разноски във връзка със защита на уронения имидж
на частния тъжител и накърнените му права, ведно със законната лихва.
С обжалваното разпореждане районният съд е прекратил производството по делото
с мотивите, че престъплението, описано в тъжбата, не попада в пределите на действие на
НК съобразно разпоредбите на чл. 5 и 6 НК, поради което българският съд не е компетентен
да разгледа и реши спора.
При така приетите за установени фактически обстоятелства настоящият съдебен
състав намира, че не са налице основания за отмяна на разпореждането на СРС – предмет на
въззивен съдебен контрол, тъй като изложените в него правни съображения са правилни се
споделят от въззивната инстанция, поради което счита, че първоинстанционният съдебен акт
следва да бъде потвърден.
В разпоредбата на чл. 81, ал. 1 НПК са установени изискванията към съдържанието
на тъжбата като процесуален документ, годен да послужи за иницииране на наказателно
производство за престъпление от частен характер, а именно писмена форма, данни за
подателя и лицето, срещу което е депозирана, както и изложение на обстоятелствата на
престъплението. При този вид дела частният тъжител осъществява обвинителна функция,
поради което подадената от него тъжба следва да формулира така обвинението, че да
очертае предмета на доказване от гледна точка на извършеното престъпление и авторството
на деянието. Под „обстоятелствата на престъплението" се разбира фактическите данни, в
това число време и място на извършване на деянието, които съдът следва да субсумира под
съответната приложима материалноправна норма. Частният тъжител трябва да посочи и
датата, на която е узнал за извършеното срещу него деяние, тъй като съдът следи служебно
за спазването на преклузивния 6-месечен срок по чл. 81, ал. 3 НПК. С оглед фактическа
рамка, определена от пострадалото лице, съдът проверява и дали разполага с компетентност
да разгледа тъжбата и да се произнесе по същество. Във връзка с второто задължение на
съда въззивната инстанция споделя становището на първата, че с оглед изложените
обстоятелства деянието не попада в предметния обхват на действие на наказателния кодекс
на Република България съобразно разпоредбите на чл. 2 и сл. от Раздел II на глава Първа от
същия, поради което тъжбата изначално не може да постави началото на наказателно
2
преследване срещу лицето, чиято наказателна отговорност частният тъжител желае да бъде
ангажирана, поради което производството пред българския съд следва да бъде прекратено.
Въззивният съд, подобно на СРС, намира, че не са налице условията на чл. 5 и 6 НК.
От съдържанието на тъжбата може да се извлече информация за вида и характера на
твърдяното деяние, което правилно е квалифицирано от контролирания съд като
престъпление от частен характер, а именно клевета. Безспорно е и обстоятелството, че
лицето, за което се твърди, че се явява извършител на деянието, не е гражданин на
Република България и живее на територията на друга страна. По данни на частния тъжител
Т.С. е немски гражданин с последен известен адрес на територията на Федерална република
Германия. Върховният съд приема, че чужди граждани могат да отговарят пред българския
съд и по нашия наказателен закон за престъпната си дейност, реализирана на територията на
друга държава, единствено ако се касае престъпления от общ характер, с които се засягат
интересите на Република България или на български гражданин, или се отнася за
престъпления против мира и човечеството, с които се засягат интересите на друга държава
или чужди граждани, както и при условията на чл. 6, ал. 2 НК - когато това е предвидено в
международно съглашение, в което участва българската държава (Решение № 113 от
17.02.1970 по н.д. № 26/1970 г, II н.о. на ВС).
Спорен по делото е въпросът за приложението на чл. 3, ал. 1 НК. Съгласно текста на
разпоредбата наказателният кодекс се прилага за всички престъпления, извършени на
територията на Република България. Релевантно за действието на материалния закон е
местоизвършването на изпълнителното деяние, а при т. нар. резултатни престъпления и
мястото, където са настъпили съставомерните последици. От съдържанието на тъжбата се
установява, че пострадалото лице и евентуалният извършител се познават от края на 2014 г.
По това време частният тъжител трайно е пребивавал на територията на Федерална
република Германия („С личността на г-н Т.С. се сблъсках….след смъртта на моя съпруг
И. М., починал 27.12.2014 г. в гр. Лайпциг. Със съпруга ми живеехме в Германия…“), където
е развивал активна общественополезна дейност като учредител на фондация „М.“ със
седалище гр. Лайпциг. Според нейни данни различни финансови институции и данъчните
власти са образували проверки по отношение на съпруга на г-жа И., а след негова смъртта –
и на нея самата („… бе предприета, ако мога така да я нарека, необяснима финансова война
от страна на редица финансови институции и данъчните власти.), което е било повод за
недоказани атаки срещу личността , целящи накърняване на доброто име в обществото.
Като пример за уронване на нейната положителна обществена оценка определя
клеветническите думи и изрази, употребени от Т.С.. Изрично е посочено, че те са
разпространени в обществото. В контекста на изнесената информация може да се приеме, че
изявленията на лицето, сочено като извършител на деянието, са обективирани на
територията на Федерална република Германия, сред тамошното общество. В подкрепа на
този извод се явява липсата на каквито и да е било обективни данни, че поне част от
твърдените клеветнически думи и изрази, устно или писмено, са били разгласени в
границите на българската държава, т.е. изпълнителното деяние е осъществено на
територията на друга държава, различна от Република България.
По отношение на претендираните тежки последици от деянието - значителни
финансови щети, изразяващи се в платени адвокатски възнаграждения и съдебни разноски
във връзка със защита на уронения имидж на частния тъжител и накърнените му права,
съдът ги намира за несъставомерни поради систематичното място на престъплението
„клевета“ в Раздел VII на глава втора „Престъпления против личността“ от наказателния
кодекс. Този род престъпни деяния засягат неимуществената сфера на пострадалото лице и
в частност клеветата засяга достойнството и честта на физическото лице по начин, че се
унизява името му, завоювано в обществото чрез труд, поведение, обществени и
професионални изяви и се влияе отрицателно на обществената оценка за него, която то
получава в средата, която живее и работи. Имуществените вреди, дори и да са пряка и
3
непосредствена последица от деянието, не са елемент от състава на престъплението, поради
което не представляват обстоятелство от предмета на доказване и съдът няма задължение да
полага усилие за тяхното установяване. В тази връзка въззивната инстанция намира за
неоснователни доводите на жалбоподателя за неизпълнение на задълженията на районния
досежно администриране на тъжбата, доколкото не е дал указания за уточняване на мястото
на настъпване на вредите. Същата констатация съдът има и относно мястото на узнаване за
извършеното престъпление от страна на пострадалото лице. Клеветата може да бъде
присъствена и задочна, т.е. да е осъществена в отсъствието за засегнатото физическо лице. В
първата хипотеза, за да е довършено престъплението, необходимо е разгласяването на
неистинско за пострадалия позорно обстоятелство или приписването нему на неизвършено
престъпление да е доведено до знанието на поне едно трето лице, като за съставомерността
на деянието е без значение дали то му е повярвал или дали са настъпили каквито и да е било
други последици. В случая ирелевантно се явява мястото на узнаване от страна на частния
тъжител, тъй като твърдените клеветнически действия не са били осъществени в негово
присъствие, а са били възприети първо от друго лице. Времето и мястото на достигане до
знанието на това трето лице са подлежащите на доказване обстоятелства, през призмата на
които се преценява дали престъплението е довършено, а не къде се е намирало пострадалото
лице, когато впоследствие е разбрало за извършеното деяние.
При изложените съображения и доколкото фактическите констатации и правните
изводи на двете съдебни инстанции съвпадат, настоящият съдебен състав счита, че
първоинстанционното разпореждане е правилно и като такова следва да бъде потвърдено, а
въззивната жалба - отхвърлена поради нейната неоснователност.
Така мотивиран, на основание чл. 334, ал. 1, т. 6 във вр. с чл. 338 НПК, Софийски
градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА разпореждане № 4146/07.04.2022 г., постановено по НЧД №
15895/2021 г. по описа на СРС, НО, 14 състав.
Решението е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4