Р
Е Ш Е Н И Е
№
гр.
Плевен, 21.02.2019г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛЕВЕНСКИ РАЙОНЕН
СЪД, ІІ граждански състав в открито
заседание, на двадесет и четвърти януари през две хиляди и деветнадесета
година в състав :
РАЙОНЕН СЪДИЯ :ДАНИЕЛА
ДИЛОВА
При
секретаря : Анета Х. като разгледа докладваното от съдия Дилова гражданско дело № 1886 по описа на съда
за 2018 г., за да се произнесе взе предвид следното :
Производството е по иск с правно основание чл.422, ал.1, във
вр. с чл.415, ал.1 от ГПК.
Пред ПлРС е депозирана искова молба от “А.З.К.Н.П.З.” ООД против
М.М.Р.Х., за
признаване за установено спрямо ответника на основание чл.422, ал.1 вр.чл.415, ал.1 от ГПК, че ответника дължи на ищеца сумите
453,30 лева главница, 52,16 лева договорна лихва за периода 30,09,2016 г. –
29,03,2017 г., 344,70 лева неустойка за неизпълнение на задължение, 9,00 лева
разходи за извънсъдебно събиране на задължението, 37,06 лева лихва за забава за
периода 29,03,2017 г. – 24,10,2017 г., ведно със законната лихва, считано от
датата на подаване на заявлението – 31,10,2017 г. до окончателното изплащане на
сумата. Твърди се, че по заявление за издаване на заповед за изпълнение по
чл.410 от ГПК е образувано ч.гр.д. № 8477/2017 г. по описа на ПлРС, по което има издадена заповед за изпълнение, срещу
която длъжникът е възразил. Твърди се,че по силата на договор за паричен
заем от 31.08.2016г. сключен между ***като
заемодател и М.М.Х.
като заемодател е сключило с ответник договор за кредит, по силата на който
дружеството е предоставило на ответника кредит. Твърди се, че на 30.01.2017г. е
извършено прехвърляне на вземането между ***и А.з.к.н.п.з. ООД, съгласно който
вземането на ***срещу ответника е прехвърлено изцяло с всички привилегии,
обезпечения и принадлежности, вкл. и всички лихви на дружеството-ищец. Твърди се, че тъй като длъжникът не е
изпълнил надлежно задължението си да изплати изцяло уговорената сума
представляваща главница в размер на 453,30лв, начислена е и договорна лихва в
размер на 52,16 лв за периода 30.09.2009г.-
29.03.2017г. датата на настъпване на падежа на договора, ответникът се е
задължил в 3 дневен срок от усвояване на сумата да представи обезпечение,
изчерпателно посочено в договора, като в
случай че не го представи дължи и неустойка , която е в размер на 344,78
лв. Твърди се, че при забава на плащане на погасителна вноска с повече от 30
дни кредиторът начислява и разходи за
събиране на вземането представляващи такси и разноски за напомнителни
писма, електронни съобщения, телефонни разговори и посещения на адрес в размер
по на 9 лв на всеки 30 дневен престой до максимален
размер 45 лв., поради което ответникът дължи сумата 9 лв
представляваща такса за извънсъдебно събиране на просрочено задължение. Твърди
се, че поради това, че ответникът не е изпълнил в срок задължението си дължи и
обезщетение за забава върху непогасената главница в размер на 37,06лв за
периода 29.03.2017г.- 24.10.2017г. В заключение моли съда да признае за
установено по отношение на ответника че същият дължи на ищеца сумите, за които
е издадена заповед за изпълнение по ч. гр.д. ***по описа на ПлРС.
Претендира и направените деловодни разноски в исковото и заповедното
производство.
Ответникът,
в срока на чл.133 от ГПК чрез назначения особен представител адв. Л. е представил писмен отговор, в който оспорва
предявения иск. Прави възражение, че уведомлението за извършената цесия не е
стигнало до ответника. Прави възражение за недействителност на договора за
кредит, поради противоречия със ЗПК и нищожен като сключен в нарушение на добрите нрави.Прави възражение за
прекомерност на юрисконсултското възнаграждение в
исковото и в заповедното производство.
Съдът като
прецени събраните в хода на производството доказателства и обсъди доводите на
страните намира за установено следното от фактическа страна :
От
приложеното ч.гр.д. № ***по описа на ПлРС се установява, че ищецът е депозирал пред ПлРС заявление срещу за издаване на заповед за изпълнение
по реда на чл.410 от ГПК за процесните вземания. Заповедта за изпълнение е връчена при
условията на чл. 47 ал. 1 т.2 от ГПК и
съдът е указал на ищеца да предяви иск за установяване на вземането си,
на основание чл.415, ал.1 т.2 от ГПК. Установителния
иск е предявен в законоустановения едномесечен срок,
поради което е допустим.
От
представения по делото препис на Договор за паричен заем №***сключен между ***,
в качеството на заемодател и М.М. ***Х., в качеството
на заемател се установява, че по силата на това
съглашение заемодателя е предоставил на ответника заем в размер на 500лв. Според обективираното
в чл.2 от договора, ответника е следвало да върне предоставената му в заем сума
на 7 месечни вноски, всяка в размер на 81,26 лв. и платима на посочени дати на
падеж, последната от която - 29.03.2017г.
При това са уговорили фиксиран годишен лихвен процент по заема в размер на 40.00% , ГПР 49,00 % и общ размер на
всички плащания 568,82лв.
Страните
са уговорили също така, според обективираното в чл.4,
задължение в тежест на заемателя в срок до три дни, считано от сключване на
договора, да предостави на заемодателя едно от следните обезпечения: 1). Две
физически лица поръчители, отговарящи на определени изисквания или 2). Банкова
гаранция с бенефициер – заемателя.
При неизпълнение на това задължение са предвидили в чл.4, ал.2 неустойка в
размер на 402,15лв., която да бъде
заплащана от заемателя разсрочено, заедно с всяка от
погасителните вноски, като към всяка от тях се добавя сума в размер на 57,45лв.Постигнали
са съгласие в чл.8, че ако заемателя забави
заплащането на някоя от погасителните вноски, ще дължи заплащането на разходи
за изпращане на писма, телефонни разговори, посещения на адреса и др.
По делото
не се спори, че ответникът, в качеството на заемател
не е изпълнил задължението си по чл.4, ал.1 от договора за предоставяне на
сочените обезпечения в определения тридневен срок, поради което след изтичането
му заемодателя е начислил неустойка в размер на 344,70лв.
Установява
се от приложения препис на Рамков договор за цесия от 16.11.2010г. и Приложение
№1 към него от 30.01.2017г., че заемодателя *** е прехвърлил на ищеца „А.з.к.н.п.з.”ООД
вземанията, произтичащи от процесния договор за заем .
От
представения препис на пълномощно, изходящо от ***, чрез представляващия го
изпълнителен директор се установява, че дружеството е упълномощило цесионера ***ООД да уведоми от името на цедента
всички длъжници по всички вземания, които са били цедирани по силата на сключения договор за цесия от 30.01.2017г.
Съгласно
разпоредбата на чл.99 ал.4 от ЗЗД цесията има действие спрямо длъжника от деня, когато му бъде
съобщена от предишния кредитор. Безспорно е, че правно релевантно е
уведомлението, извършено от цедента, а не и такова от
цесионера. Както приема ВКС в практиката си, няма
пречка предишният кредитор да упълномощи новия кредитор да извърши съобщението
до длъжника като негов пълномощник. Това упълномощаване не противоречи на целта
на разпоредбите на чл. 99 ал. 3 и ал. 4
от ЗЗД, а длъжникът може да се защити срещу неправомерно изпълнение в полза на
трето лице като поиска доказателства за представителната власт на новия
кредитор (в този смисъл е Решение №137 от 2.06.2015 г. на ВКС по гр. д. №
5759/2014 г., III г. о., ГК, постановено по реда на чл.290 от ГПК). По делото е представено уведомление до
длъжника за извършената цесия, но не са представени доказателства то да е
получено от последния. Ищецът не твърди, че уведомлението за цесията е връчено
на длъжника, напротив в исковата молба се съдържа искане уведомлението за
цесията да бъде връчено на длъжника заедно с преписа от исковата молба и
доказателствата. Видно от
заключението на ВЛ по назначената съсдебно-графологична
експертиза, което съдът кпредитира като вярно,
обективно и компетентно е, че подписът
под „заемател/възложител“, както и подписите в
долната част на първите шест страници от договора за заем №
2631421/31.08.2016г. са положени от М.М.Р.Х.
Съдът е
назначил съдебно-икономическа експертиза, от заключението на която като
неоспорено от страните съдът кредитира като вярно, обективно и комптентно се установява, че по договор за заем № 2631421/31.08.2016г
са заплатени суми в общ размер 156,81 лв.,с
която е заплатена главница в размер на 46,70 лв,
лихва в размер на 16,66лв, неустойка 57,46 лв и 36 лв разходи за събиране на вземането.Остатъкът от
задължението на М.Х. е в размер на 859,16 лв, от които 453,30 лв представлявашща главница, сумата 29,45 лв
договорна лихва за периода 30.10.2016г- 29.03.2017, неустойка-344,70 лв и разходи за събиране на вземане 9 лв.
При така
установената фактическа обстановка, съдът намира от правна страна следното:
Установи се
безспорно в производството по делото, че между ответника и „ Изи асет мениджмънт“ ООД е
сключен договор за кредит по силата на който ответникът, в качеството на заемател и ***ООД е предоставил на ответника сумата 500 лв.
Ответникът не е ангажирал по делото доказателства, че е платил задълженията си
по процесния договор и че към момента не дължи сумите
за главница и лихва.
Наред с претенцията за главница и договорна
лихва, ищецът е заявил също претенция за
заплащане на неустойка в размер на 453,30 лв
главница, 52,16 лв лихва за за
периода 30.09.2017г.- 29.03.2017г.,
344,70 лв неустойка за неизпълнение на договорно
задължение, 9.00 лв разходи и такси за извънсъдебно
събиране на задължението, мораторна лихва в размепр на 37,06 лв за периода от
29.03.2017г.- датата на последната погасителна
вноска на паричния заем до датата на подаване на заявлението
24.10.2017г. Установената съдебна практика
на ВКС в решение № 23 от 7.07.2016 г. по търговско дело № 3686/2014 г. на Първо ТО и други
приема, че за неравноправния характер на
клаузите в потребителския договор съдът следи служебно и дължи произнасяне
независимо от реализирано право на възражение на страните. Съгласно чл. 22 от ЗПК освен при неспазване на изискванията
на чл. 10 ал. 1 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и когато не са спазени изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 7 – 12 и т.
20. По отношение на него следва да се
установи дали са спазени изискванията на чл.11. В случая получаването от
ответницата на преддоговорна
информация за параметрите на кредита и
че такава е била предоставена от ищеца не е установено по стандартен европейски формуляр. В чл.16 т.2 на договора е посочено, че заемателят е заявил, че е запознат и съгласен с Тарифа на ***
ООД, актуална към датата на сключване на договора, която се намира на видно
място във всеки търговски обект от клоновата мрежа и партньорската мрежа на Заемателя, подробно изброени на интернет страницата му. Не
е установено по делото, че заемателят е запознат и съгласен с Тарифа на ***ООД, относима към договори за паричен заем. Не се установи по
делото, че до заемателят е достигнало
предложение за сключване договор за паричен заем с информация за ГЛП и ГПР, които ще се прилагат и други важни
условия, които са посочени в процесния договор като
неустойките по чл.4 на договора например. Неясни са условията, методиката и
начина на формирането на друг вид
задължения като разходи и такси за извънсъдебно събиране на просроченото
задължение. Същото е определено при липса на основание, тъй като в случая не
става въпрос за извънсъдебно събиране на просрочено задължение, доколкото е
подадено заявление по чл.410 ГПК пред заповедния съд. Съгласно разпоредбата на чл.11
от ЗПК задължителен реквизит от всеки договор за потребителски кредит е ГПР и
ГЛП. По процесния договор ГПР е в размер на 49,00 %, а ГЛП в размер на
40,00 %. Към датата на сключването му
следва да се съобрази разпоредбата на чл.9 от ЗЗД, съгласно която
страните могат свободно да определят съдържанието на договора, ако то не
противоречи на добрите нрави. Санкцията при несъобразяване е в чл. 26, ал.1 от ЗЗД, според която норма нищожни са
договорите, които накърняват добрите нрави. Понятието "добри нрави" по смисъл
на чл. 26, ал. 1 пр. 3 ЗЗД е обща правна категория, приложима към конкретни
правоотношения, изведена от юридическите факти, обуславящи тези правоотношения
и при конкретна преценка на обстоятелствата. Добрите нрави са морални норми, на
които законът придава правно значение, поради което тяхното нарушаване е
приравнено с това на противоречието на договора със закона - чл.26, ал.1 от ЗЗД. Във всеки отделен случай, въз основа на доводите на страните и събраните
доказателства по конкретното дело, съдът може да прецени дали поведението на
конкретния правен субект съставлява действие, което накърнява "добрите
нрави", злепоставя чужди интереси с цел извличане на собствена изгода. С
оглед тази конкретна преценка, съдът прави извод дали договора е нищожен поради накърняване на
добрите нрави. Такива могат да бъдат
сделки с които неравноправно се третират икономически слаби участници в
оборота, използва се недостиг на материални средства на един субект за облагодетелствуване на друг. Ако уговорените престации са за предоставена услуга и уговорената за това
цена, ще бъде нарушен принципът на добросъвестност, ако е налице явна
нееквивалентност между двете престации. В настоящия случай по процесния
договор за паричен заем на ответницата е предоставена в заем сума от 500 лв.,
при уговорен ГЛП в размер на 40 % и ГПР
в размер на 49,00 %. Лихвата по договора е възнаградителна
– за ползване на дадената парична сума. Към датата на сключване на договора 31.08.2016 г. обективен критерии за
преценка дали с клаузата за уговорената лихва е нарушен принципът на справедливост и са създадени
условия за неоснователно обогатяване на ответника, следва да се съобрази
размера на законната лихва към този момент, без обаче тя да се приеме като максимален размер и за възнаградителната
лихва, като съгласно установената съдебна практика по сходни казуси за
договори се приема, че максималният
размер, до който съглашението за плащане на възнаградителна
лихва е действително, ако тя не надвишава с повече от три пъти законната
такава. В този смисъл е постановено решение № 378 от 18.05.2006 г. на ВКС по
гр. д. № 315/2005 г., Второ ГО и други.
В случая този критерий е нарушен.
Договорената между страните годишна лихва в размер 40,00 % надхвърля
значително размерa на законната такава за
времето на сключване на договора – същата е в размер на почти пет пъти
определения от БНБ основен лихвен процент 10.02. От горното съдът приема, че уговорката противоречи на добрите нрави
и е нищожна. Съотнесени
тези критерии и към клаузата
с уговорения ГПР от 49,00 %, също обосновават нейната нищожност. Посочените клаузи от процесния договор
нарушават принципа на справедливост и създават условия за неоснователно
обогатяване на ответника. Налице са условия при явна нееквивалентност между
двете престации, като кредиторът не е посочил обстоятелства, които да обосновават
определянето на ГЛП и на ГПР по процесния договор в
такъв висок размер при липса на еквивалентност на насрещните престации при установена стойност на заема и недоказаността
на значителни разходи или риск, поет от заемодателя за срока на договора, които
да оправдават договорянето на такива високи проценти.
Сумата 344,70 лв, представляваща нустойка
в случая е начислена съгласно чл.4, ал.2 от договора за заем, а именно – заради
неизпълнението на задължението на длъжника в 3-дневен срок от усвояването на
сумата да предостави на заемодателя обезпечение, чрез банкова гаранция или чрез
поръчителството на физическо лице, което следва да отговаря на определени
условия, свързани с възраст, трудова заетост, платежоспособност и кредитна
история. Съдът намира, че служебно следва да се произнесе по валидността на
клаузата за нейстойка по чл.4 от договора, тъй като
предмет на иска е и претенция за неустойка, поради което по отношение основателността на претенцията в тази й част,
съдът следва да извърши първо преценка относно съществуването на това
задължение (в този смисъл е и съдебната практика, изразена в Решение №229 от
21.01.2013г. на ВКС по т.д.№1050/2011г., II т.о.). Съдът счита, че в случая следва да се извърши
преценка за съответствието на процесната неустоечна клауза с добрите нрави. Както е прието в ТР № 1 от
15.06.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСТК на
ВКС, преценката за нищожност на неустойката поради накърняване на добрите нрави
следва да се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на
договора при използването на критерии като естеството на задълженията,
изпълнението на които се обезпечава с неустойка; дали изпълнението на
задължението е обезпечено с други правни способи-поръчителство, залог, ипотека;
съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните от
неизпълнение на задължението вреди и други. Неустойката следва да се приеме за
нищожна, ако единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите й
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.В
настоящият случай, процесната неустойка е уговорена
за неизпълнение на задължение на заемополучателя да
осигури на кредитора обезпечение след сключване на договора– осигуряване на
двама поръчители, отговарящи на определени условия, сред които нетен осигурителен
доход над 1000лв., липса на задължения по други договори за кредит или ако имат
такива – да са изрядни платци, или като втори вид обезпечение – банкова
гаранция в размера на дължимата по процесния договор
главница и възнаградителна лихва. Касае се за обезпечения, осигуряването на
които обикновено е условие за отпускане на кредит, за да бъде гарантиран
кредитора, че ще събере безпроблемно вземанията си. Може да се приеме, че
свободата на волята на договаряне допуска едно такова задължение да възникне
сред предоставяне на заемната сума. Поставя се обаче въпроса какви са вредите,
които биха настъпили за кредитора при неизпълнение на това задължение на заемателя и адекватна ли е уговорената неустойка да
обезщети очакваните от неизпълнение вреди. Очевидно е, че вредите при липса на
обезпечение биха се изразили в затруднения за кредитора да събере вземанията си
доброволно и разходи за принудителното им
събиране, в това число воденето на съдебни дела и разноски в изпълнително
производство. Съдът намира, че уговорената парична неустойка в размера на
заетата сума, няма как да улесни събирането на кредита доброволно и в същото
време не е адекватна да обезпечи разходите по принудителното събиране, т.к. те
са по Закон дължими на кредитора и в исковото и изпълнителното производство.
Напротив, начислената неустойка удвоява дълга на заемателя
и естествено води до затрудняване доброволното му погасяване, както и до
увеличаване на разноските при евентуално принудително събиране. Всичко това
навежда на извод, че целта й е неоснователно обогатяване на кредитора. При тези
съображения, съдът счита, че целта, за която е уговорена процесната
неустойка, излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна
и санкционна функции, което я прави нищожна, поради накърняване на добрите
нрави. Според чл.92 ЗЗД неустойката обезпечава изпълнението на задължението и
служи, като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно да се
доказват. Кредиторът може да иска обезщетение за по-големите вреди. Според
чл.4т.2 от договора неустойката е дължима не при забава на задължението, а при
неизпълнение на задължението да се предостави обезпечение на кредитодателя, чрез осигуряване на поръчител или банкова
гаранция.Предвид горното, съдът счита, че ответницата не дължи на кредитора по процесния договор за заем уговорената неустойка в размер
на 344,70 лв
Съдът
намира, че следва да се произнесе и по възражението на процесуалния
представител на ответника за недължимост, поради
невръчване на съобщението за цесия на ответника.
Безспорно по
делото е, че заемателят е прехвърлил вземането си към
ответника на ищеца „А.з.к.н.п.з.“ ООД. Безпорно по
делото е, че уведомлението за цесията е връчено на особения представител на
ответника заедно с преписа от исковата молба и доказателствата.С договора за
цесия кредиторът прехвърля вземанията си
на трето лице, като за това не е
необходимо съгласие на длъжника, нужно е само постигнато съгласие между
кредитора и третото лице. За да произведе действието си спрямо длъжника, цесионният договор следва да му бъде съобщен от предишния кредитор съгласно
разпоредбите на чл.99,ал.3 и 4 от ЗЗД. Уведомяването на длъжника е предвидено с цел същия да узнае за договора за цесия с оглед
изпълнение на задълженията му на новия кредитор и също така да го защити срещу
ненадлежно изпълнение на неговото
задължение на лице, което вече не е носител на правата по съответния договор. В
случая е налице валиден договор за цесия потвърден от цедента
, с който вземането на цедента спрямо длъжника е прехвърлено
възмездно на цесионера, ищец по настоящото
производство. Законът изисква уведомяването на длъжника да се извърши от стария
кредитор, но няма пречка уведомяването да се извърши от новия кредитор, ако е
налице представителна власт за това. Видно от съдържанието на приложените
пълномощни цедентът е упълномощил цесионера
да извърши уведомяване от негово име на всички длъжници
за цедираните вземания , което не противоречи на чл.99 ал.3 и 4 от ЗЗД, доколкото изпълнява
целите на посочените разпоредби. За да
произведе действие цесията е необходимо
уведомлението за цесията да е достигнало до длъжника. по делото няма
доказателства уведомлението да е изпращано до длъжника. По ч.гр.д.№ 8477/2017
г. заповедта за изпълнение не е достигнала до длъжника, връчена е на основание
чл.47 ал.5 от ГПК, чрез залепване на уведомление по чл.47,ал.1 от ГПК и след
като не е намерен работодател, чрез който да стане връчването на заповедта за
изпълнение, съдът е указал на заявителя, че следва да предяви иск по чл. 422 от ГПК. В исковото производство ответникът, въпреки положените усилия, също не е
открит на регистрираните постоянен и настоящ адрес, от справката от НАП е
видно, че няма регистран трудов договор, т.е.
съобщенията не могат да бъдат връчени чрез работодателя, което е наложило да и
бъде назначен и да се представлява в процеса от особен представител, комуто е
връчен препис от исковата молба и доказателствата към нея, включая
всички книжа, свидетелстващи за сключения договор за цесия, имащ действие и
спрямо задължението на ответника. Законът не е предвидил уведомяването на
длъжника да става по конкретен и специален начин, поради което същото следва да
се счита надлежно извършено, дори да е получено за пръв път с исковата молба .
В практиката си по реда на чл.290 от ГПК
ВКС приема, че прехвърлянето на
вземането поражда действие спрямо длъжника, ако последния е уведомен за цесията с изходящо от цедента,
но приложено към исковата молба на цесионера уведомление, достигнало до него. / Решение №123 от 24.06.2009 г. по т.д.№12/09
г. на ІІ т.о., Решение № 3 от 16.04.2014г. по т.д.№1711/13 г. на І т.о./ В това
производство обачедлъжникът не се представлява от
упълномощен представител, който би могъл да доведе до знанието на ответника
всички относими към спорното право факти, включително
знанието за извършената цесия. На ответника е назначен особен представител по
реда на чл.47,ал.6 от ГПК , на който са връчени съдебните книжа. В отговора си
по чл.131 от ГПК особения представител е направил оспорване на иска основано на липсата на надлежно уведомяване за цесията.
Връчването на особен представител не би могло да се приравни нито на връчване
на ответника /поради невъзможност за извършване на фактически действия от
страна на особения представител, които да доведат до знанието на длъжника за
цесията/, нито на упълномощен адвокат, който би могъл да извърши тези
фактически действия, доколкото връзката с клиента му се предполага. След като не е налице надлежно връчване на
уведомлението за извършената цесия, тя все още не е произвела действието си
спрямо ответника.
Предвид изложеното по -горе, съдът че предявеният установителен
иск, с който се иска да се признае за установено по отношение на ответника, че
дължи на ищеца сумите за които е издадена заповед за изпълнение по ч. гр.д.***по
описа на ПлРС
е неоснователен и недоказан и следва да бъде отхвърлен.
Водим от
горното, съдът
Р
Е Ш И :
ОТХВЪРЛЯ
предявения от ”А.З.К.Н.П.З.” ООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление ***,
представлявано от ***против М.М.Р.Х., ЕГН **********,***, с петитум
да признае за установено то отношение на ответника, че дължи на кредитора “А.З.К.Н.П.З.” ООД, с ЕИК ***, със седалище и адрес на
управление ***, представлявано от управителите ***, сумата от 453,30 лева
главница, 52,16 лева договорна лихва за периода 30,09,2016 г. – 29,03,2017 г.,
344,70 лева неустойка за неизпълнение на задължение, 9,00 лева разходи за извънсъдебно
събиране на задължението, 37,06 лева лихва за забава за периода 29,03,2017 г. –
24,10,2017 г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на
заявлението – 31,10,2017 г. до окончателното изплащане на сумата, за които е
издадена заповед за изпълнение по ч. гр.д.***по описа на ПлРС
като НЕОСНОВАТЕЛЕН И НЕДОКАЗАН.
РЕШЕНИЕТО
подлежи на обжалване пред Плевенски окръжен съд с въззивна
жалба в двуседмичен срок от връчването му на страните.
районен съдия: