Решение по дело №1490/2019 на Районен съд - Пловдив

Номер на акта: 2056
Дата: 23 май 2019 г.
Съдия: Александър Венков Точевски
Дело: 20195330101490
Тип на делото: Гражданско дело
Дата на образуване: 28 януари 2019 г.

Съдържание на акта

 

 

Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

 

  2056                                 23.05.2019 година                            град Пловдив

 

В      И  М  Е  Т  О     Н  А     Н  А  Р  О  Д  А

 

ПЛОВДИВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, гражданско отделение, XVI граждански състав, в публично заседание на двадесет и трети април две хиляди и деветнадесета година, в състав:

 

             ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛЕКСАНДЪР  ТОЧЕВСКИ

                                                                  

при участието на секретаря Ангелина Димитрова,

като разгледа докладваното от съдията гражданско дело № 1490 по описа на съда за 2019 г. и, за да се произнесе, взе предвид следното:

 

 

Предявен е иск с правна квалификация по чл. 422 от ГПК, вр. чл. 55 ал. 1, предложение първо и чл. 99 от ЗЗД.

Ищецът „Морски дюнер” ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: село Здравец, община Аврен, област Варна, ул. „Св. Архангел Михаил” 18, представлявано от у. Ж.С.Ж., чрез пълномощника си а.. К. Т., е предявил против „Електроразпределение ЮГ” ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: град Пловдив, ул. Христо Г. Данов” № 37, представлявано от Г.Ч. и К.В., иск за признаване на установено, че ответникът му дължи присъдената по частно гр. дело 20425/ 2018 г. на ПРС, VI гр. с-в, със заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК 88/ 04.01.2019 г., сума в размер на 7 лева, представляваща платена без основание стойност за възстановяване на ел. захранване на обект ИТН: … и клиентски номер …, с адрес на потребление: гр. Б., кв. „Б.М.“, бл. , вх. , с титуляр на партидата Я.И.М., по издадена фактура ТП **********/ 20.11.2018 г., заплатена на 20.11.2018 г., вземането по която е прехвърлено с договор за цесия от 17.12.2018 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 27.12.2018 г. до изплащане на вземането, както и разноските по заповедното производство.

В исковата молба се твърди, че с договор за цесия от 17.12.2018 г. ищецът придобил вземане на стойност от 7 лева по фактура ТП **********/ 20.11.2018 г., за обект с ИТН: ... и клиентски номер ..., с адрес на потребление: гр. Б., кв. „Б.М.“, бл.  вх. , с титуляр на партидата Я.И.М.. Ответникът бил уведомен за цесията, а фактурата била платена на 20.11.2018 г. в касов салон. Твърди се обаче, че тази сума била недължима. Същата се претендирала от ответника като такса за възстановяване на ел. захранването, но дружеството нямало разходи при прекъсване и възобновяване на захранване в случаите, когато то било преустановено по вина на потребителя. Клаузата на чл. 62 ал. 1 от ОУ на ЕВН ЕР противоречала на чл. 122- 124 от ЗЕ, където не се предвиждало заплащането на такса, за да се възстанови снабдяването. Съдебната практика прогласявала нищожността на тази клауза от ОУ. Освен това клаузата противоречала и на нормата на чл. 143 т. 2 от ЗЗП и оттук била налице неравноправност по чл. 143 т. 18 от ЗЗП. При наличие на договор, следвало да се докаже неизпълнение на абоната, вина на потребителя и вреди за дружеството, но в случая това не било налице. Така потребителят бил поставен в неравноправно положение спрямо доставчика на услугата, който едностранно определял размерът на разходите за възстановяване на захранването. В този смисъл сумата била събрана неправомерно и подлежала на връщане, като за събирането й било инициирано заповедно производство, а по частно гр. дело 20425/ 2018 г. на ПРС, VI гр. с-в, в полза на ищеца била издадена заповед за изпълнение, но длъжникът възразил, което обуславяло и правния интерес от предявяване на настоящия иск. В този смисъл се моли за постановяване на решение, с което да се установи съществуване на вземането по заповедта, като се претендират и разноските в процеса. Прави се искане за разглеждане на делото в отсъствие на ищеца. В съдебно заседание страната не се явява, но чрез пълномощника си взема писмено становище по съществото на спора.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил такъв от пълномощника на ответника, с който искът се оспорва по основание и размер. Твърди се, че потребителят на ел. енергия заплатил сумата по фактурата, като електроснабдяването му било преустановено по негова вина- заради забавяне на плащанията с повече от 10 дни. За възстановяване на захранването се дължала такса в размер на 7 лева и до заплащането й не се възстановявало захранването на прекъснатия абонат. Ответникът бил титуляр на лицензия за извършване на дейност по разпределение на ел. енергия и можел да определя цени за извършваните от него услуги, във връзка с лицензионната му дейност. Държавният регулатор в свое решение предвиждал, че таксата за възстановяване не можело да надвишава сумата от 19 лева с ДДС, поради което таксата на ответника била в рамките на регламентираните разходи. Таксата била дължима по ОУ на дружеството, одобрени от КЕВР. Така съществувало договорно основание за начисляване на сумата. Таксата имала и своето законово основание- чл. 123 ал. 6 от ЗЕ, като тя представлявала дължима сума по договора за пренос на ел. енергия. Моли за отхвърляне на иска, също претендира разноски. В с.з. чрез пълномощника си поддържа отговора.

След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на страните, съдът установява следното:

Със заповед № 88/ 04.01.2019 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК, издадена по частно гр. дело № 20425/ 2018 г. на ПРС, VI гр. с-в, ответникът е бил осъден да заплати на ищеца сумата в размер на 7 лева, представляваща платена без основание стойност за възстановяване на ел. захранване на обект ИТН: ... и клиентски номер ..., с адрес на потребление: гр. Б, кв. „Б.М.“, бл. .., вх. , с титуляр на партидата Я.И.М., по издадена фактура ТП **********/ 20.11.2018 г., заплатена на 20.11.2018 г., вземането по която е прехвърлено с договор за цесия от 17.12.2018 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 27.12.2018 г. до изплащане на вземането, както и разноските по заповедното производство: 25 лева- за държавна такса и 300 лева- за адвокатско възнаграждение.

Срещу издадената заповед за изпълнение в срок е постъпило възражение от длъжника, поради което се предявява и настоящият установителен иск.

С договор за цесия от 17.12.2018 г. Я.И.М. е прехвърлил на ищеца вземане в размер на 7 лева, представляваща заплатена на 20.11.2018 г. стойност на възстановяване на ел. захранването на обект а ИТН: ... и клиентски номер ... и адрес на потребление: гр. Б, кв. „Б.М.“, бл. , вх. , за което била издадена фактура ТП **********/ 20.11.2018 г.

Цедентът е уведомил писмено длъжника за извършеното прехвърляне

Представена е и платежна бележка, видно от която абонатът е заплатил сумата от 7 лева- за възстановяване на захранване, както и фактурата за начислената сума.

Приложени са още лицензията на ответника, както и решения на ДКЕВР за определяне на цени за предоставени услуги от електроенергийните дружества.

При така установената по делото фактическа обстановка, съдът от правна страна намира следното:

Няма спор по това, че абонат на ищеца е заплатил сума по издадена фактура за възстановяване на прекъснато му ел. захранване на обект, като в последствие лицето е прехвърлило на ищеца с договор за цесия това свое вземане. Спорният въпрос по делото е правомерно ли е била начислена таксата на клиента за възстановяване на електрозахранването и на какво основание тя е дължима, за да се прецени дали са налице предпоставките за уважаване, съответно- за отхвърляне на иска.

В отговора се признава обстоятелството, че ответникът начислява и събира такси за извършване на услугата „възстановяване на електрозахранване на прекъснат за неплатена енергия потребител“. В ОУ на оператора- чл. 62 ал. 1, е предвидено, че доставката на ел. енергия се възстановява след отстраняване на причините за преустановяването и след като клиентът е компенсирал разходите за прекъсване и възобновяване на доставката, ако преустановяването е било по негова вина. В конкретния случай прекъсването се е наложило поради неплащане от страна на абоната на дължима сума за ел. енергия, която в последствие е била заплатена, като клиентът не е заплатил таксата за възстановяване от 7 лева.

Независимо от обстоятелството, че в ОУ на ответника е предвидено, че въпросната такса се дължи, както и независимо от това, че регулаторният държавен орган ДКЕВР според представеното към отговора свое решение е признал правото на електроенергийните дружества да начисляват такси за възстановяване на ел. захранването на прекъснат за неплатена енергия потребител, липсва законово основание за определяне на подобна такса. Според нормата на чл. 124 от ЗЕ електроснабдяването се възстановява след отстраняване на причините, довели до преустановяването му или казано по друг начин това означава, че законодателят не е предвидил друго условие за възстановяването освен отстраняване на причините. Причината в случая е била неплатена сума за ел. енергия в срок, поради което захранването е било прекъснато, но въпросната сума в последствие е била изплатена и оттук са били налице законовите представки за възстановяване, без да се дължи допълнителна такса за включването.

Подобна клауза в ОУ се явява неравноправна, защото липсва законово основание за доставчика да изисква заплащане на разходи за прекъсване и възстановяване, тъй като предвиждането на такава такса ограничава правата на потребителя, регламентирани в закона. Именно поради това клаузата се явява неравноправна на основание чл. 143 т. 2 от ЗЗП, която норма изрично предвижда, че ограничаването на законовите права на потребителя е уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя. В този смисъл е и задължителната съдебна практика на ВКС- решение № 125/ 07.08.2015 г. по търг. дело № 990/ 2015 г. на I ТО, постановена по подобен казус.

Не могат да бъдат споделени съображенията в отговора, че въведената такса представлявала цената на разходите за извършване на услугата. На първо място, ответникът въобще не посочва какви или на стойност възлизат направените от него разходи по възобновяване на захранването. На второ място, дори и действително да се извършват някакви разходи за доставчика по възстановяване на захранването, неплащането им не може да бъде условие за отказ да се възобнови снабдяването. Това е така, защото между доставчика и абоната има договорни отношения, а при наличие на договор доставчикът трябва да докаже неизпълнение на задълженията на клиента, виновното му поведение, както и вредите, които възникват за дружеството. В този смисъл потребителят пак е поставен в неравноправно положение, защото доставчикът изисква от него предварително заплащане на суми и едностранно определя размера им. Така е налице неравноправна клауза и на друго основание- чл. 143 т. 18 от ЗЗП, а неравноправните клаузи в договорите са нищожни- чл. 146 ал. 1 от ЗЗП, освен ако не са уговорени индивидуално, което в случая не е така, доколкото клаузата е предвидена в ОУ на дружеството.

При това положение, предвид неравноправността на клаузата, водеща до нейната нищожност поради противоречието й с императивна правна норма, клиентът не дължи такса за възстановяване на спряното си ел. захранване, а платената такава от него се явява недължима, като платена без основание и същата подлежи на връщане. Ищецът се явява надлежно легитимиран кредитор на сумата, придобита по договор за цесия, поради което има правото да я претендира в настоящия процес.

В заключение следва да се приеме, че в полза на ищеца съществува съответното парично вземане, по отношение на което вземане вече е била издадена заповед за изпълнение. Вземането за разноски по заповедта също е дължимо, но според мотивната част на т. 12 от ТР № 4/ 2013 г. на ОСГТК на ВКС за него съдът в исковото производство следва да се произнесе с изричен осъдителен диспозитив, който да се отрази в настоящото решение.

С оглед изхода на делото, а именно- уважаване на исковата претенция, на основание чл. 78 ал. 1 от ГПК на ищеца се дължат направените по делото разноски в пълен размер. Същите се претендират, за тях е представен списък по чл. 80 от ГПК и са налице доказателства за реалното им извършване- държавна такса в размер на 25 лева (лист 15) и адвокатско възнаграждение в размер на 300 лева (л. 41), поради което те следва да се възложат в тежест на ответника.

По изложените съображения, съдът

                            

Р    Е    Ш    И :

 

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, че със заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК № 88/ 04.01.2019 г., издадена по частно гр. дело № 20425/ 2018 г. на ПРС, VI гр. с-в, „Електроразпределение ЮГ” ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: град Пловдив, ул. „Христо Г. Данов” № 37, представлявано от Г.Ч. и К.В., ДЪЛЖИ на „Морски дюнер” ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: село Здравец, община Аврен, област Варна, ул. „Св. Архангел Михаил” 18, представлявано от у. Ж.С.Ж., сумата в размер на 7 (седем) лева, представляваща платена без основание стойност за възстановяване на ел. захранване на обект ИТН: ... и клиентски номер ..., с адрес на потребление: гр. Б, кв. „Б.М.“, бл. .., вх. , с титуляр на партидата Я.И.М., по издадена фактура ТП **********/ 20.11.2018 г., заплатена на 20.11.2018 г., вземането по която е прехвърлено с договор за цесия от 17.12.2018 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от постъпване на заявлението- 27.12.2018 г. до изплащане на вземането.

 

ОСЪЖДА „Електроразпределение ЮГ” ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: град Пловдив, ул. „Христо Г. Данов” № 37, представлявано от Г.Ч. и К.В., да заплати на „Морски дюнер” ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: село Здравец, община Аврен, област Варна, ул. „Св. Архангел Михаил” 18, представлявано от у. Ж.С.Ж., разноските в заповедното производство в размер на 25 (двадесет и пет) лева- за държавна такса и на 300 (триста) лева- за адвокатско възнаграждение, както и разноските по настоящото дело, както следва: сумата в размер на 25 (двадесет и пет) лева- за държавна такса и на 300 (триста) лева- за адвокатско възнаграждение.

 

Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на страните.           

 

СЪДИЯ : п

ВЯРНО С ОРИГИНАЛА!

МП