РЕШЕНИЕ
№
гр.София, ..……………… г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ІV-В състав в публичното заседание на първи
април през две хиляди двадесета и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Елена Иванова
ЧЛЕНОВЕ: Златка Чолева
Йоана Генжова
при
секретаря Цветослава Гулийкова и в присъствието на прокурора
................... като разгледа докладваното от съдия Иванова в.гр.дело N: 14
121 по описа за 2019 година и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл.258 – чл.273 от ГПК.
С решение № 193969 от 16.08.2019
г., постановено по гр.д.№ 46 899/2017 г. по описа на СРС, ГО, 69 състав е
признато за установено по реда на чл.422, ал.1 във връзка с чл.415, ал.1 ГПК,
че Б.Н.Б., ЕГН ********** дължи на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ********* на основание
чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД във връзка с чл.150 ЗЕ сумата 907,06 лева, представляваща
цена на доставена топлинна енергия за аб.№ *******за периода от 01.06.2013 г.
до 30.04.2015 г. за топлоснабден имот, находящ се в гр.София, ж.к***********,
ведно със законната лихва, считано от 08.07.2016 г. до погасяването, както и на
основание чл.86, ал.1 ЗЗД сумата от 157,61 лева, представляваща лихва за забава
в плащането, считано от падежа на всяко отделно вземане до 28.06.2016 г.
Със същия съдебен акт ответникът Б.Н.Б.
е осъден да заплати на „Т.С.“ ЕАД на основание чл.78, ал.1 във връзка с ал.8 от ГПК сумата от 75,00 лева, представляваща разноски в заповедното производство по
чл.410 ГПК по ч.гр.д. № 37 648/2016 г. по описа на СРС, 69 състав, както и
сумата от 175,00 лева, представляваща разноски в исковото производство.
Решението е постановено
при участие на трето лице – помагач на страната на ищеца „М.Е.” ООД, ***.
Така постановеното
съдебно решение е обжалвано от
ответника Б.Н.Б. в частта, с която е признато за установено, че дължи 1/2 от
процесните суми, а именно: разликата между сумата от 453,53 лева до
пълния предявен размер от 907,06 лева, представляваща главница за доставена
топлинна енергия за периода от 01.06.2013 г. – 30.04.2015 г., ведно със законната лихва от 08.07.2016
г. до погасяването, както и за разликата над сумата от 78,81 лева до пълния
предявен размер от 157,61 лева, представляваща мораторна лихва за забава в
плащането, считано от падежа на всяко отделно вземане до 28.06.2016 г. В жалбата се поддържа, че решението в тази му
част е неправилно, незаконосъобразно и необосновано, постановено в нарушение на
материалните и процесуал-ните правила. Въззивникът твърди, че неправилно
съставът на СРС е уважил заявените срещу
него искове в пълния им претендиран размер, доколкото се установява по делото,
че същият не е единствен собственик на топлоснабдения недвижим имот, както и че
изводът на този съд, въз основа на който е уважил исковете в целия размер на претендираните
суми, а не за част от размера, съответстваща на квотата му в съсобствеността, е
неправилен и противоречащ на действащото законодателство – нормата на чл.153,
ал.1 ЗЕ. Поддържа с, че от събраните в хода на първоинстанционното производство
доказателства се установява, че е възникнала обикновена дялова съсобственост
върху процесния недвижим имот в резултат на прекратяване на брака между жалбоподателя
и бившата му съпруга
Г.П.К., като квотите на двамата са равни, поради което и всеки от тях следва да
отговаря за 1/2 от задълженията, представляващи консумативни разноски, каквото
е и задължението за начис-лена топлинна енергия. Предвид изложените съображения
счита, че отговорността му следва да бъде ограничена до размера на 1/2 от цялата
претендирана сума за доставена и незапла-тена топлинна енергия.
Моли съдът да отмени решението на първоинстанционния съд
в атакуваната част и да постанови друго, с което да отхвърли предявените искове
от „Т.С.“ ЕАД за обжалваните размери. Претендира присъждането на разноски по
производството.
Ответникът по жалбата –
„Т.С.” ЕАД
в срока по чл.263, ал.1 ГПК не е подал отговор на същата. С молба с вх.№
299361/2021 г. е оспорил въззивната жалба като неоснователна и е заявил искане
същата да бъде отхвърлена, като му се присъдят и разноски и юрисконсултско възнаграждение по
производството. Навежда възражение за прекомерност на адвокатското
възнаграждение на въззивника.
Третото лице-помагач на
страната на ищеца – „М.Е.” ООД, *** не е взело становище по жалбата.
Първоинстанционното решение, постановено
по гр.д.№ 46 899/2017 г. по описа на СРС, ГО, 69 състав в частта, в която са
уважени исковете на „Т.С.“ ЕАД срещу Б.Н.Б., предявени по реда на чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.415, ал.1 ГПК за сумата 453,53 лева относно главница за
доставена топлинна енергия за периода от 01.06.2013 г. до 30.04.2015 г. и за
сумата 78,81 лева относно лихва за забава в плащането, считано от падежа на
всяко отделно вземане до 28.06.2016 г., не е обжалвано и е влязло в сила.
Софийски градски съд
като прецени доводите на страните и събраните по делото доказателства съгласно
разпоредбите на чл.235, ал.2 ГПК и чл.269 ГПК, намира за установено следното:
Въззивната жалба е
допустима – същата е подадена от легитимирана страна в про-цеса, в срока по
чл.259, ал.1 ГПК срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт.
Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валид-ността на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част, като по
останалите въп-роси той е ограничен от наведените в жалбите оплаквания, с
изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма,
както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от
Тълкувателно решение /ТР/ № 1/09.12.2013 г. по тълк.дело № 1/2013 г. на ОСГТК
на ВКС.
При извършената проверка настоящата инстанция намира, че атакуваното
съдебно решение е валидно и процесуално допустимо в обжалвана част, както и че
настоящият казус не попада в двете визирани изключения в ТР на ОСГТК на ВКС,
поради което следва да се обсъдят релевираните доводи относно неговата
правилност.
В подадената искова молба на „Т.С.” ЕАД се
твърди, че Б.Н.Б. е клиент на топлинна енергия за битови нужди
по смисъла на чл.153, ал.1 от Закона за енергетиката /ЗЕ/ като собственик на топлоснабдения
имот, находящ се в гр.София, ж.к*********** и че през процесния период: м.06.2013
г. – м.04.2015 г. вкл. е ползвал доставената от дружеството топлинна енергия за
този имот. Твърди се, че ищецът е доставил на
ответника топлинна енергия по силата на общи условия, приети на основание Закона за енергетиката,
както и че ответникът не е заплатил цената на ползваната енергия в процесния период. Моли съда да
установи вземанията му, за които му е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по ч.гр.д.№ 37 648/2016 г. по описа на СРС, ГО, 69 състав, срещу
която е подадено възражение по чл.414, ал.1 ГПК, за сумата 907,06 лева – цена на
доставена топлинна енергия за периода от 01.06.2013 г. до 30.04.2015 г. за процесния
топлоснабден имот, ведно със законната лихва от подаване на заявлението до
окончателното й погасяване, както и сумата от 157,61 лева, представляваща лихва
за забава в плащането, считано от 31.07.2013 г. до 28.06.2016 г. Претендира присъждането на разноски.
В срока по чл.131, ал.1 ГПК ответникът Б.Н.Б. е подал
писмен отговор, с който оспорва исковете, като твърди, че не
е единствен собственик на процесния имот, тъй като същият е
придобит в режим на СИО, прекратена с решение № III-5-17 от 07.05.2008 г. по гр.д.№
787/2008 г. по описа на СРС, III ГО,
90 състав, поради което отговорността му следва да бъде ангажирана само за 1/2
част от цялата начислена сума за топлинна енергия и лихва за забава. Претендира
присъждане на разноски по производството.
Третото лице помагач на страната
на ищеца „М.Е.” ООД, ***
не
изразява становище по предявените искове.
Съдът е сезиран с кумулативно
обективно съединени положителни установителни искове по реда на чл.422, ал.1 ГПК във връзка с
чл.415, ал.1 ГПК с правно основание, чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД във връзка с чл.150 ЗЕ и чл.86, ал.1 ЗЗД за
признаване със сила на присъдено нещо съществуването на оспорените от длъжника Б.Н.Б., ЕГН ********** главно и
акцесорно вземания, за които по реда на чл.410 ГПК е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение. Оспорването на вземанията от страна на длъжника
с подаденото възражение по чл.414 ГПК, обоснова и наличието на правен интерес в
полза на ищеца от предявяване на установителния иск по чл.422 ГПК /в т.см. и
решение № 246/11.01.2013 г. по т.д.№ 1278/2011 г. на ІІ ТО на ВКС, решение №
89/02.06.2011 г. по т.д.№ 649/2010 г. на
ІІ ТО на ВКС, решение № 171/24.04.2012 г. по гр.д.№ 801/11 г. на ІV ГО
на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК и мн.др./. В тежест на ищеца е да
установи в това производство – в качеството му на кредитор, обстоятелствата, от
които произтича вземането му, както и неговата ликвидност, изискуемост и
размер, а на ответника – фактите, които изключват или погасяват това спорно
право.
Постановеното от първоинстанционния съд решение № 193969
от 16.08.2019 г. по гр.д.№ 46 899/2017 г. по описа на СРС, 69 състав не
е обжалвано и е влязло в сила в частта, с която са уважени предявените от ищеца „Т.С.”
ЕАД срещу ответника
Б.Н.Б.,
ЕГН ********** положителни установителни искове, с които по реда на чл.422,
ал.1 ГПК във вр. с чл.415, ал.1 ГПК е признато за установено, че ответникът
дължи на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ********* на основание чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД във
връзка с чл.150 ЗЕ сумата
от 453,53
лева –
главница, представляваща стойност на доставена, но незаплатена топлинна енергия
за периода от
01.06.2013 г. до 30.04.2015 г., ведно със законната лихва върху нея, считано от
08.07.2016 г. до окончателното й погасяване, както и на
основание чл.86, ал.1 ЗЗД сумата от 78,81 лева – обезщетение за забава в
плащането, считано
от падежа на всяко отделно вземане до 28.06.2016 г., с
оглед на което със сила на пресъдено нещо по делото е установено наличието на
елементите от фактическия състав на разпоредбата на чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД във връзка с
чл.150 ЗЕ и чл.86, ал.1 ЗЗД за ангажиране на отговорността на
ответната страна по тези искове за посочените размери и периоди, като клиент на
топлинна енергия за битови нужди по договор за продажба на топлинна енергия при общи условия относно
топлоснабден
имот, находящ се на адрес гр.София, ж.к***********.
Спорен е въпросът относно обема
на отговорността на ответника по заявените срещу него претенции за исковия
период.
Отношенията между
доставчиците и потребителите на топлинна енергия за исковия период са
регламентирани в Закона за енергетиката /ЗЕ/. Съгласно установените в същия
правила, за да бъде обвързано едно лице от договор за продажба на топлинна
енергия с топлопреносно предприятие при
публично известни общи условия, същото следва да има качеството на потребител/клиент
на топлинна енергия за битови нужди.
Съгласно нормата на чл.153, ал.1 ЗЕ – в редакцията, действала до
17.07.2012 г., „пот-ребители на топлинна енергия” са всички собственици и
титуляри на вещно право на ползване в сграда – етажна собственост, присъединени
към абонатна станция или към нейно самостоя-телно отклонение, а по силата на
легалното определение, дадено в § 1, т. 42 от ДР /отм./ на ЗЕ, действаща до
17.07.2012 г., „потребител на енергия или природен газ за
битови нужди” е физическо лице – собственик или ползвател на имот, което
ползва електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за
отопление, климатизация и горещо водоснаб-дяване, или природен газ за
домакинството си. След отмяната на § 1, т.42 от ДР на ЗЕ и с влизане в сила на
измененията на ЗЕ от 17.07.2012 г., се въвежда понятието „клиент на топлинна
енергия”, което е еквивалентно по смисъл на понятието „потребител на топлинна
енергия”. Съгласно новата редакция на чл.153, ал.1 ЗЕ, действаща в исковия
период от време – от м.06.2013 г. – м.04.2015 г. вкл.,
всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда – етажна
собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоя-телно
отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за
дялово разпределение на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за
топлинната енергия.
Предвид тази уредба, за да бъде определено едно лице като клиент на
топлинна енергия за битови нужди съгласно визираната законова уредба е
необходимо да бъде установено, че същото е собственик или носител на вещно
право на ползване върху имот, който е присъединен към абонатна станция или
нейно самостоятелно отклонение.
С Тълкувателно решение № 2/2017 г. от 17.05.2018 г., постановено по
тълк.дело № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС, т.1, са дадени задължителни разяснения
относно хипотезата, при която топлоснабденият имот е предоставен за ползване по
силата на договорно правоотно-шение. В мотивите на същото е посочено, че изброяването
в чл.153, ал.1 ЗЕ на собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на
ползване като клиенти /потребители/ на топлинна енергия за битови нужди и
страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие не е
изчерпателно.
Прието е, че клиенти на топлинна
енергия за битови нужди могат да бъдат и правни субекти, различни от посочените
в чл.153, ал.1 ЗЕ, ако ползват топлоснабдения имот със съгласието на собственика,
респективно на носителя на вещното право на ползване, за собствени битови нужди
и същевременно са сключили договор за продажба на топлинна енергия за битови
нужди за този имот при публично известните общи условия директно с
топлопреносното предприятие.
От представеното в процеса заверено
копие от нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № 101, том І,
рег.№ 1247, дело № 99 от 17.09.2002 г. на нотариус И.Г., рег.№ 054 на Нот.камара,
се констатира, че със същия Г.А.Д., действаща чрез пълномощника си Ж.А.А.е
продала на Б.Н.Б. следния недвижим имот: апартамент № 9, находящ се в гр.София, ж.к.“*********.
Приложено е и заявление-декларация за откриване на партида с вх.№
2597/17.10.2007 г., подадено от Б.Н.Б..
От
приетото решение № III-5-17/07.05.2008 г., постановено по гр.д.№ 787/2008 г. по описа на СРС, III ГО, 90 състав, влязло в сила на
07.05.2008 г., е видно, че сключеният на 02.06.1984 г. граждански брак между Б.Н.Б. и Г.П.К.
е прекратен по взаимно съгласие на основание чл.100, ал.1 СК /отм./, считано от
07.05.2008 г.
По силата на разпоредбата на
чл.19, ал.1 СК от 1985 г. /отм./ вещите и правата върху вещи, придобити от
съпрузите през време на брака в резултат на съвместен принос, принадлежат общо
на двамата съпрузи, независимо от това, на чие име са придобити. В одобреното
от съда споразумение в постановеното по гр.д.№ 787/2008 г. по описа на СРС, III ГО, 90 състав решение Б.Н.Б. и Г.П.К.
изрично са заявили, че придобитият от тях по време на брака им в режим на
съпружеска имуществена общност, недвижим имот, находящ се в гр.София, ж.к***********, подробно
описан в нотариален акт за
покупко-продажба на недвижим имот № 101, том І, рег.№ 1247, дело № 99/2002 г.,
след прекратяването на брака им ще остане в обикновена съсобственост между тях при
равни квоти.
При тези доказателства безспорно се установява в производството, че през исковия период правото на
собственост върху процесния имот е принадлежало на Б.Н.Б. и Г.П.К.,
чиито дялове предвид
трансформирането на съпружеската имуществена общност в обикновена дялова съсобственост
съгласно предвиденото в чл.27 СК
от 1985 г. /отм./ са равни. Пред първоинстанционния съд не
са ангажирани доказателства за дадено от съсобственицата Галина Кунева съгласие
за ползването на процесния топлоснаб-ден имот самостоятелно от другия
съсобственик за негови собствени битови нужди и за сключване от същия на
договор с топлопреносното предприятие, с оглед на което като собственици
на този имот в исковия период от м.06.2013
г. до м.04.2015 г. Б.Н.Б. и Г.П.К. имат качеството на клиенти на топлинна енергия по силата на
чл.153, ал.1 ЗЕ.
С оглед горното ответникът Б.Н.Б. е пасивно материалноправно легитимиран да отговаря относно главното
вземане по предявения по реда на чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.415, ал.1 ГПК положителен установителен
иск с правно основание чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД във връзка с чл.150 ЗЕ за доставената топлинна енергия
за периода от 01.06.2013 г. до 30.04.2015 г. в процесния имот, съобразно квотата му в съсобствеността –
½ ид.част, съответстваща на сумата от 453,53 лева, представляваща
половината от установената като дължима стойност за това задължение в
производството от 907,06 лева, ведно със законната лихва от 08.07.2016 г. до окончателното
й погасяване. За разликата над сумата от 453,53 лева разглежданият иск се явява
неоснователен и подлежи на отхвърляне.
При приетия изход на спора по отношение
на главното задължение, като неоснователна следва да се отхвърли и претенцията
по чл.86, ал.1 ЗЗД за сумата над 78,81 лева до предявения размер от 157,61 лева, представляваща обезщетение за забавено изпълнение на
главницата над сумата от 453,53 лева, считано от падежа на всяко отделно
вземане до 28.06.2016 г., тъй като това задължение е акцесорно
и се обуславя от съществуването на валидно, ликвидно и изискуемо главно вземане
на кредитора спрямо длъжника, по отношение на чието изпълнение последният да е
изпаднал в забава, каквото в случая не е налице. За
разликата над сумата от 78,81 лева тази претенция се явява неоснователна и
подлежи на отхвърляне.
Поради несъвпадане на крайните изводи на настоящата съдебна инстанция с
тези на първоинстанционния съд относно изхода на спора в обжалваната част,
първоинстанционното решение в тази част като неправилно следва да бъде отменено
и да се постанови друго, с което предявените от ищеца претенции в същата част
да бъдат отхвърлени като неоснователни.
При приетия изход от разглеждането на делото обжалваното решение следва
да бъде отменено и в частта, в която жалбоподателят Б.Н.Б. е осъден да заплати на „Т.С.“ ЕАД
разноски за заповедното производство за разликата над сумата 37,50 лева по
ч.гр.д. №37648/2016 г. по описа на СРС, 69 състав, както и за разликата над
сумата 87,50 лева – разноски за исковото производство.
При този изход на спора на въззивника
на основание чл.78, ал.1 ГПК следва да се присъдят разноски в размер на сумата
25,00 лева – държавна такса. В подадената въззивна жалба и в молба от
24.03.2021 г. е заявено искане за присъждане на сума в размер на 300,00 лева за
адвокатско възнаграждение. До приключване на производството пред настоящата
инстанция обаче не са представени никакви доказателства за реалното заплащане
на такива разноски както по банков път, така и в брой, а на възстановяване по
визирания ред подлежат само действително направените разходи по делото.
За първоинстанционното
производство съобразно отхвърлената част от исковете на ответника Б.Б. на основание чл.78, ал.3 ГПК следва да се присъди сумата 150,00 лева – заплатено
адвокатско възнаграждение.
На въззиваемата страна не се
дължат разноски за въззивното производство на основание чл.78,
ал.3 във връзка с ал.8 от ГПК.
Воден от горното, Съдът
Р Е
Ш И:
ОТМЕНЯ решение №
193969 от 16.08.2019 г., постановено по гр.д.№ 46 899/2017 г. по описа на СРС,
ГО, 69 състав – в частта, в която е признато за установено по реда на
чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.415, ал.1 ГПК, че Б.Н.Б., ЕГН ********** дължи
на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ********* на основание чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД във връзка с
чл.150 ЗЕ разликата над сумата от 453,53
лева до сумата от 907,06 лева, представляваща цена за доставена топлинна
енергия за периода от 01.06.2013 г. до 30.04.2015 г., ведно със законната лихва
от 08.07.2016 г. до погасяването й, в частта, в която е признато за
установено по реда на чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.415, ал.1 ГПК, че Б.Н.Б.,
ЕГН ********** дължи на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ********* на основание чл.86, ал.1 ЗЗД разликата
над сумата от 78,81 лева до сумата от 157,61 лева,
представляваща лихва за забава в плащането, считано от падежа на всяко отделно
вземане до 28.06.2016 год., както и в частта, в която Б.Н.Б.,
ЕГН ********** е осъден да заплати на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ********* на основание чл.78, ал.1 във връзка с ал.8 от ГПК разликата над сумата 37,50
лева до сумата 75,00 лева – разноски за заповедното производство по чл.410 ГПК
по ч.гр.д.№ 37 648/2016 г. по описа на СРС, 69 състав, както и разликата над сумата
от 87,50 лева до сумата от 175,00 лева – разноски в исковото производство, вместо което ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените
от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:***, срещу Б.Н.Б.,
ЕГН **********, с адрес: *** по реда на чл.422, ал.1 във връзка с чл.415, ал.1 ГПК положителни установителни искове с правно основание чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД
във връзка с чл.150 ЗЕ за признаване за установено, че Б.Н.Б., ЕГН ********** дължи
на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ********* разликата над сумата от 453,53 лева до сумата от 907,06 лева, представляваща цена за доставена
топлинна енергия за периода от 01.06.2013 г. до 30.04.2015 г. за топлоснабден
имот, находящ се на адрес: гр.София, ж.к.“Яворов“, бл.23, вх.1, ап.9, ведно със законната лихва от 08.07.2016 г. до окончателното заплащане на
сумата, и с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД за признаване за установено, че Б.Н.Б.,
ЕГН ********** дължи на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ********* разликата над сумата 78,81 лева
до сумата от 157,61 лева – обезщетение за забава
в плащането, считано от падежа на всяко отделно вземане до 28.06.2016 г., за които
суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№ 37 648/2016 г. по описа
на СРС, 69 състав, като неоснователни.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление:*** да ЗАПЛАТИ на Б.Н.Б., ЕГН **********,
с адрес: ***, на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата 25,00 лева /двадесет и
пет лева/ – разноски за въззивното производство, както и на основание чл.78,
ал.3 ГПК сумата 150,00 лева /сто и петдесет лева/ – разноски за
първоинстанционното производство.
В останалата част първоинстанционното решение № 193969/16.08.2019 г.,
постановено по гр.д.№ 46 899/2017 г. по описа на СРС, ГО, 69 състав не е
обжалвано и е влязло в законна сила.
Решението
е постановено при участието на трето лице – помагач на страната на ищеца „М.Е.” ООД, ***.
Решението
не подлежи на касационно обжалване на основание чл.280, ал.3, пр.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.