№ 1597
гр. София, 17.03.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-А СЪСТАВ, в публично
заседание на десети февруари през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Стела Кацарова
Членове:Йоана М. Генжова
Мария В. Атанасова
при участието на секретаря Мария Б. Тошева
като разгледа докладваното от Мария В. Атанасова Въззивно гражданско
дело № 20231100510720 по описа за 2023 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.
С Решение № 20095597/28.06.2023 г. по гр.д. № 15505/2021 г. на СРС, 164
състав, съдът е осъдил „Профи Кредит България” ЕООД да заплати на „Темис
Кепитъл” ООД на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД сумата от 5587,14 лева,
представляващи предадена без основание сума /част от общо удържаната като
възнаграждение за пакет допълнителни услуги по Договор за потребителски кредит №
**********/20.10.2016 г. и Договор за потребителски кредит № **********/01.09.2017
г./ от страна на В.А.В. на „Профи Кредит България” ЕООД в периода 01.12.2015 г. –
17.03.2020 г. въз основа на нищожни клаузи по Споразумение за допълнителен пакет
услуги към Договор за потребителски кредит № **********/20.10.2016 г. и Договор за
потребителски кредит № **********/01.09.2017 г., които вземания са цедирани на
ищеца „Темис Кепитъл” ООД съгласно Договор за вземания от финансови институции
от 17.03.2020 г., ведно със законната лихва от датата на исковата молба – 01.12.2020 г.,
до окончателното плащане.
С горепосоченото решение съдът е осъдил „Профи Кредит България” ЕООД да
заплати на основание чл. 78, ал. 1 ГПК на „Темис Кепитъл” ООД сумата от 893,49
лева, представляващи сторени съдебни разноски в производството.
Срещу решението е постъпила въззивна жалба от ответника „Профи Кредит
България” ЕООД. Релевирани са оплаквания, че първоинстанционното решение е
недопустимо, а евентуално – неправилно. Твърди се, че решението на СРС е
постановено по искове, каквито не са били предявени от страна на ищеца „Темис
Кепитъл” ООД. Поддържа се, че с уточнителна молба от първото съдебно заседание
всъщност са въведени от ищеца нови факти и обстоятелства, които отричат по-рано
1
направените твърдения, поради което тази молба не може да се разглежда като такава
по чл. 143, ал. 2 ГПК. Поддържа се, че молбата не може да се разглежда и като
изменение на иска по чл. 214, ал. 1 ГПК, тъй като е предявен изцяло нов иск, с който
са претендирани различни вземания от първоначално заявените. Поддържа се, че
решението е недопустимо и поради това, че съдът се е произнесъл по нередовна
искова молба. Твърди се, че с изявление след съдебносчетоводната експертиза ищецът
е заявил, че увеличава иска си, но това според въззивника представлява изменение на
основанието, петитума и размера на последния. Поддържа се, че ищецът не е отправял
искане за обявяване на клаузата за размера на годишния лихвен процент за нищожна,
респ. не е искано връщане на сума по тази клауза. В тази връзка се твърди, че клаузата
за годишния лихвен процент не е била част от предмета на делото, а СРС се е
произнесъл при условията на plus petitum. Аналогични оплаквания са въведени от
въззивника и във връзка с клаузата за годишния процент на разходите. Поддържа се,
че решението на СРС е неправилно поради това, че В.А.В. не е имала вземане спрямо
въззивника, респ. такова вземане не е било надлежно прехвърлено на ищеца „Темис
Кепитъл” ООД, защото Договорът за вземания от финансови институции е
недействителен, а ако е действителен, то той не прехвърля права. Твърди се, че
неправилно от СРС е прието, че длъжникът не може да прави възражения за
нищожност на договора за цесия. Поддържа се, че договорът за цесия, сключен между
„Темис Кепитъл” ООД и цедента В.А.В., представлява потребителски договор. Твърди
се, че СРС неправилно не е разгледал твърдените от въззивника възражения за
наличие на неравноправни клаузи в договора за цесия. Излагат се съображения, че
неправилно първоинстанционният съд е счел, че представеното уведомление по чл. 99,
ал. 4 ЗЗД изхожда от оправомощено лице. Твърди се, че в случая цедентът не е
упълномощавал „Темис Кепитъл” ООД да преупълномощава трети лица да изпратят
уведомление по чл. 99, ал. 4 ЗЗД. Поддържа се, че и към днешна дата въззивникът не е
уведомен за извършената цесия. Сочи се, че предмет на договора за цесия може да
бъде само съществуващо вземане. Твърди се, че с договора за цесия са прехвърлени
вземания, които нито са определени, нито са определяеми, а нищожни са договори за
цесия, в които вземането не е индивидуализирано. Излагат се съображения, че не е
ясно дали договорът за цесия е възмезден, във връзка с което се поддържа нищожност
на цесията поради липса на съгласие и на основание чл. 143, ал. 2, т. 3 и т. 15 ЗЗП.
Твърди се, че договорът за цесия е нищожен поради това, че накърнява добрите нрави,
както и поради това, че съдържа неравноправни клаузи по смисъла на ЗЗП. Поддържа
се, че договорът за цесия е нищожен и поради това, че ищецът „Темис Кепитъл” ООД
е осъществявал нерегламентирана дейност по придобиване на вземания. Поддържа се,
че договорът за цесия е сключен от лице без представителна власт. Твърди се, че в
договора за цесия не е посочено вземания спрямо коя финансова институция се
прехвърлят. Поддържа се, че потребител може да прехвърли правата, които има
спрямо търговец, но това прехвърляне не обхваща особените права, предоставени от
законодателя с оглед потребителското качество. Твърди се, че ищецът по делото не е
потребител и не може да се позовава на разпоредбите на потребителската защита.
Сочи се, че цедентът В.А.В. не е правил възражение за нищожност и затова не е
възникнало вземане за връщане на суми по сключен договор за потребителски кредит.
Твърди се, че договорът за цесия не обхваща вземания по Споразумения за
предоставяне на пакет допълнителни услуги. Твърди се, че по делото е установено, че
цедентът В.А.В. никога не е заплащал на въззивника сумата от 5587,14 лева. Поддържа
се, че Споразумението за предоставяне на пакет от допълнителни услуги е
действително и същото се сключва по желание на потребителя. Твърди се, че
неправилно е прието от СРС, че тези услуги са свързани с отпускането и изпълнението
на кредита и поради това уговарянето на възнаграждение за тези услуги
2
противоречало на чл. 10а, ал. 2 ЗПК. Излагат се съображения, че не е допуснато
нарушение, като е определено общо възнаграждение за пакета от допълнителни
услуги. Твърди се, че е неверен изводът на СРС, че изпълнението на допълнителните
услуги зависело от волята на кредитора. Твърди се, че процедурите за ползване на
услугите неправилно са възприети от първоинстанционния съд като тромави и тежки.
Поддържа се, че не е вярно, че в практиката на съда се приема, че възнаградителна
лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва при необезпечени кредити
и двукратния размер на законната лихва при обезпечени кредити, противоречи на
добрите нрави. Излагат се съображения, че законната лихва не може да е критерий при
определянето на лихвите по договори, сключвани с небанкови институции, които не
могат да осъществяват влогонабиране. Твърди се, че законодателят не е обвързал
възнаградителните лихви със законната такава. Поддържа се, че възнаграждението по
пакета за допълнителни услуги не следва да се включва при изчислението на
годишния процент на разходите, тъй като тези услуги не са задължително условие за
сключването на договора за потребителски кредит. Твърди се, че всички претенции на
ищеца са погасени по давност. Предвид изложеното се иска обезсилване на решението
и прекратяване на производството, а при условията на евентуалност – отмяна на
първоинстанционния акт и отхвърляне на предявените искове. Претендират се
разноски по делото.
Въззиваемият – ищецът „Темис Кепитъл” ООД, оспорва жалбата. В отговора се
поддържа, че първоинстанционното решение е допустимо и правилно. Излагат се
съображения, че искът е бил изначално допустим, като извършените уточнения не са
довели до изменение, а евентуално, ако има изменение по чл. 214 ГПК, то същото е
своевременно и законосъобразно. Твърди се, че в процеса безспорно е доказано
предаването на процесните суми, а съдът правилно е заключил, че липсва правно
основание за тяхното задържане от страна на „Профи Кредит България“ ЕООД.
Излагат се съображения, че договорът за цесия е действителен, ако вземането е
определяемо, а възраженията на длъжника относно действителността на цесията не
следва да бъдат разглеждани, тъй като същият няма правен интерес да оспорва
цесията. Твърди се, че с уточнителната молба в първото съдебно заседание не е
извършвано изменение на петитума. Поддържа се, че с молбата в последното
заседание е извършено само увеличение на иска, но не е изменяно основанието му.
Поддържа се, че при иска за неоснователно обогатяване в тежест на ответната страна е
да изчерпи всички основания, въз основа на които отричаното право би могло да
възникне. В тази връзка се поддържа, че исковата молба по чл. 55, ал. 1 ЗЗД е редовна,
ако е посочено какво е дадено и че същото е дадено без основание. Твърди се, че
ищецът е направил изрични възражения срещу действителността на клаузите,
уреждащи годишния лихвен процент и годишния процент на разходите. Поддържа се,
че въззивникът не е оспорвал получаването на уведомление по чл. 99, ал. 4 ЗЗД в срока
за отговор на исковата молба, като уведомлението изхожда от цедента чрез
пълномощника „Темис Кепитъл“ ООД. Поддържа се, че пълномощното за цесионера
не е било оспорвано пред СРС. Сочи се, че липсата на потвърждение за прехвърлянето
не влияе на действителността на договора за цесия, защото не е елемент от
фактическия състав. Излагат се съображения, че цесията е съобщена и с връчване на
препис от исковата молба. Твърди се, че договорът за цесия е сключен за определени
по вид и съществуващи вземания, чийто размер е определяем. Твърди се, че
вземанията са индивидуализирани, като е посочено, че се прехвърлят всички вземания
за неоснователно обогатяване за определен период от време. Твърди се, че
конкретизация на прехвърляните вземания се извежда от това, че страните са се
съгласили да се прехвърлят всички вземания за извършени плащания по нищожни
клаузи по сключени с „Профи Кредит България” ЕООД договори за потребителски
3
кредит, по недействителни договори, както и плащания, извършени без основание.
Твърди се, че цената по договора за цесия е правомерно определена. Излагат се
съображения, че придобитите от „Темис Кепитъл” ООД вземания са от неоснователно
обогатяване и поради това дейността на дружеството не попада в обхвата на ЗКИ.
Поддържа се, че начинът на структуриране съдържанието на договора за цесия е ясен
и възприет в практиката, а възраженията на въззивника са по същество възражения за
подправка на текстовата част на документа, които са несъстоятелни. Поддържа се, че
договорът за цесия не попада под режима на ЗЗП и не съдържа неравноправни клаузи.
Сочи се, че според Споразумението за пакет от допълнителни услуги същото е
неразделна част от общите условия към договора за потребителски кредит. Твърди се
и че цената за пакета от допълнителни услуги е включена в месечната погасителна
вноска. Във връзка с предходното се поддържа, че споразумението за пакет от
допълнителни услуги не може да съществува самостоятелно. Сочи се, че на вещото
лице по делото са представени само вторични счетоводни документи, в които не е
задължително да се съдържа информация за фактическия извършител на плащането.
Твърди се, че непълнотата на експертизата относно вносителя на сумата се дължи на
виновното поведение на въззивника. Сочи се, че плащанията са отчетени от
въззивника като такива от цедента, като направени от негово име и за негова сметка.
Излагат се съображения, че правилно е прието от СРС, че уговорките за пакет от
допълнителни услуги са нищожни на основание чл. 10а, ал. 2 ЗПК. Поддържа се, че
възнаграждението по допълнителните услуги е необосновано високо и несъразмерно с
услугите. Поддържа се, че сключването на споразумение за пакет от допълнителни
услуги се явява условие за сключване на договора за потребителски кредит, като
закупуването става преди или едновременно със сключването на договора за кредит,
но не е възможно да стане след сключване на договора за кредит. Поддържа се, че
СРС правилно е приел клаузите за годишния лихвен процент и годишния процент на
разходите за нищожни. Излагат се подробни съображения, че давността за процесните
вземания не е изтекла. Предвид изложеното се моли да се потвърди обжалваният акт.
Претендират се разноски по делото.
Въззивната жалба е подадена в срока за обжалване по чл. 259, ал. 1 ГПК, от
легитимирано лице, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което същата
е процесуално допустима и подлежи на разглеждане по същество.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната част. Съдът се произнася служебно и
по правилното приложение на императивния материален закон, както и при
констатиране наличие на неравноправни клаузи или нищожност на договорите, която
произтича пряко от формата или съдържанието на сделката или от събраните по
делото доказателства. По всички останали въпроси съдът е ограничен от изложеното в
жалбата, с която е сезиран.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните доказателства, във
връзка с наведените във въззивната жалба пороци на оспорения съдебен акт намира
следното:
Първоинстанционното решение е валидно. Същото е и допустимо поради
следното:
Софийски районен съд е сезиран с иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1
вр. чл. 99 ЗЗД, като в първоначалната искова молба от 30.11.2020 г. е отправено искане
за връщане на получени от ответника „Профи Кредит България” ЕООД парични суми
без основание.
С уточняваща молба от 22.01.2021 г. ищецът „Темис Кепитъл” ООД е заявил, че
претендираните суми са получени от ответника при начална липса на основание.
4
След разделянето на производството по делото с Разпореждане №
20077846/25.03.2021 г. СРС е дал указания на ищеца да конкретизира исковата си
молба, вкл. да отстрани констатираното противоречие, тъй като в уточняваща молба от
22.01.2021 г. заявил, че не е твърдял претендираните суми да представляват плащания
по недействителни договори за потребителски кредит. Последното СРС е намерил за
противоречащо на изложеното в първоначалната искова молба.
В изпълнение на тези указания от ищеца „Темис Кепитъл“ ООД е депозирана на
26.04.2021 г. уточнителна молба, в която е посочено, че претендираната сума е била
предадена на ответника без основание, при начална липса на основание (при грешка).
Посочено е също така, че между цедента В.А.В. и ответника не са сключвани договори
за кредит или други договори, които да обусловят претендираните суми, а ако има
такива, то ищецът не е запознат с тях. Посочено е, че предаването на сумите е ставало
чрез банкови преводи, преводи чрез оператори на платежни услуги, на каса, на
служители, наети от ответника. Посочено е, че претендираните суми са възникнали не
от договорен, а от извъндоговорен източник.
С писмения си отговор ответникът „Профи Кредит България” ЕООД излага
становище за нередовност на исковата молба, която не е била отстранена в дадения от
съда срок, поради което производството по делото следвало да се прекрати.
Алтернативно излага доводи за неоснователност на претенцията. Поддържа, че не е
налице валидно сключен договор за цесия; че в посочения в исковата молба период не
е получавал от цесионера суми, а дори и да е получавал такива, то те са били
заплащани от цедента въз основа на конкретни договорни отношения. Излага се и
възражение за погасяване на претендираното вземане по давност.
Във връзка с изложеното в отговора по исковата молба от страна на ищеца в
първото съдебно заседание пред СРС на 11.02.2022 г. е представена нова уточнителна
молба. В същата е посочено, че между цедента В.А.В. и „Профи Кредит България“
ЕООД са сключени два договора за потребителски кредит, но претендираната в
производството сума е платена без основание, тъй като договорите за потребителски
кредит са нищожни или алтернативно са нищожни конкретните клаузи, на които се
основават плащанията. Наведени са твърдения, че към всеки договор за потребителски
кредит е сключено споразумение за пакет от допълнителни услуги, които са свързани с
разглеждането и управлението на кредита. Посочено е, че услугите са нееквивалентни
на заплащаното от потребителя възнаграждение. Релевирани са доводи за нищожност
на договорите за потребителски кредит поради нарушаване на императивните
изисквания на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, тъй като в годишния процент на разходите по
всеки договор за кредит не е включена таксата по пакета за допълнителни услуги,
както и поради това, че не са посочени основните данни за изчисление на годишния
процент на разходите, като последното води до това клаузите на договорите да не се
ясни и разбираеми. Наведено е възражение, че размерът на възнаграждението за всеки
пакет от допълнителни услуги е необосновано висок и несъразмерен с услугите, които
е предвидено да бъдат предоставени. Релевирани са доводи, че договорите за кредит
са нищожни и на основание чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК вр. чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, тъй
като уговорената възнаградителна лихва противоречи на добрите нрави, защото
надвишава трикратния размер на законната лихва. Освен това са наведени твърдения,
че клаузите, уреждащи възнаграждения за пакетите от допълнителни услуги, са
неравноправни, тъй като се дължи заплащане на възнаграждение, дори и да не е
предоставена насрещна еквивалентна престация от кредитора. Въведено е твърдение,
че неправилно изчисленият ГПР не позволява на потребителя да прецени
икономическите последици от сключването на договора за кредита. Заявено е, че
клаузите, регламентиращи възнаграждение за пакет от допълнителни услуги, не са
индивидуално уговорени. Наведени са твърдения, че допълнителните услуги са
5
свързани с усвояването и управлението на кредита, а според чл. 10а, ал. 2 ЗПК
кредиторът не може да изисква такси за тези дейности. Посочено е, че действителният
размер на ГПР по договорите за кредит надхвърля предвидения максимум по чл. 19,
ал. 4 ЗПК. Заявява се, че на същите основания са нищожни и конкретните разпоредби
за заплащане на възнаграждение за пакета от допълнителни услуги към всеки един от
договорите за кредит. Посочено е, че съгласно чл. 23 ЗПК при недействителен договор
за потребителски кредит потребителят връща само чистата стойност. С оглед на това
се заявява, че е предявен искът по чл. 55, ал. 1 ЗЗД, с който се претендират платени в
периода 01.12.2015 г. – 13.02.2020 г. без основание суми по Договор за потребителски
кредит № ********** и Договор за потребителски кредит № **********.
С определение от 01.03.2022 г. първоинстанционният съд е приел, че с
уточнителните молби ищецът е уточнил претенцията си, като е изменил основанието
на иска, без да изменя петитума, чрез въвеждане на ново основание /извършени
плащания въз основа на нищожни потребителски договори и/или отделни техни клаузи
или допълнителни споразумения за допълнителни услуги/ наред с първоначалното –
грешка. Според СРС в случая било извършено изменение на иска по смисъла на чл.
214, ал. 1 ГПК, което било допустимо. В тази връзка първоначалният доклад е бил
допълнен.
С постановеното решение съдът се е произнесъл по предявения иск с правно
основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 вр. чл. 99 ЗЗД, като е разгледал въведените с
уточнителна молба от 11.02.2022 г. доводи за наличие на неравноправни клаузи.
Настоящият състав счита, че при предявен иск по чл. по чл. 55, ал. 1, предл. 1
ЗЗД ищецът е длъжен да наведе твърдения единствено за това какво е дал на ответника
и да заяви, че даденото е без основание. В този смисъл са Решение № 29/28.03.2012 г.
по гр. д. № 1144/2010 г. на IV Г.О. на ВКС, Решение № 182/15.07.2019 г. по гр.д. №
3322/2017 г. на IV Г.О. на ВКС, Определение № 60385/02.12.2021 г. по ч.гр.д. №
4500/2021 на IV Г.О. на ВКС. В Решение № 317/27.06.2012 г. по гр.д. № 117/2012 г. на
IV Г.О. на ВКС е допълнено, че „В обстоятелствената част на исковата молба, с
която се предявява иск за връщане на полученото без основание, ищецът е длъжен да
посочи единствено какво е дал на ответника и да заяви, че даденото е без основание.
Когато ответникът по иска възрази, че съществува основание да получи даденото и
посочи какво е то, ищецът може да репликира, че претендираното основание е
нищожно, като посочи фактите, които го опорочават. Допустимо е ищецът, който
знае претенциите на ответника за наличие на някое правно основание, да ги оспори
още преди да са заявени с отговора на исковата молба и да направи реплика, че това
основание е нищожно. Това ищецът може да стори, но не е длъжен, защото съдът
не може да изисква от него да направи реплики на още непредявени от ответника
възражения”. С Решение № 30/14.03.2018 г. на III Г.О. на ВКС е уточнено, че когато „в
обстоятелствената част се сочи някакво основание или причина за даването, то
още в исковата молба ищецът следва да изложи твърдения за факти и правни доводи
за това защо смята, че това основание или причина са нищожни или
липсват/решение № 29-2012-ІV ГО/”.
В конкретния случай ищецът „Темис Кепитъл” ООД е поддържал първоначално,
че цедентът В.А.В. е предоставил на ответното дружество парични суми при липса на
основание – при липса на договорни отношения. В раздел III, т. С от отговора на
исковата молба ответното дружество „Профи Кредит България” ЕООД е заявило
твърдения за съществуващи между него и цедента В.А.В. договорни правоотношения,
във връзка с които цедентът В.А.В. е извършвал плащания. С оглед на така изложените
от ответника твърдения за съществуване на договорни правоотношения ищецът „Темис
Кепитъл” ООД своевременно е уточнил претенцията си в първото по делото съдебно
6
заседание, като е възразил, че договорите са недействителни или евентуално
конкретните клаузи от същите, обуславящи плащанията на цедента В.А.В., са
нищожни. Тоест в случая се касае за допустимо релевиране на реплика от страна на
ищеца. Чрез тази реплика се осъществява защита срещу наведените в отговора на
исковата молба възражения, че плащанията са извършени от цедента В.А.В. въз основа
на конкретни договорни отношения. Съдът е длъжен да разгледа всички реплики
срещу действителността на сделката или на клауза от същата, когато тези реплики са
направени в първото по делото съдебно заседание. В случая не е налице хипотеза на
изменение на предявения иск, доколкото валидното правно отношение, даващо право
на ответника да получи, съответно да задържи полученото, не е част от основанието на
иска по чл. 55, ал. 1 ЗЗД. Точно затова доводите за отричането на това
правоотношение също не са част от основанието на иска за неоснователно
обогатяване. Ето защо възраженията на ответника (настоящ въззивник) „Профи Кредит
България” ЕООД за недопустимо изменение на исковата претенция, респ. за
недопустимост на обжалваното решение като постановено по непредявен иск и за
нередовност на исковата молба са неоснователни. В настоящия казус се касае за
надлежно релевирани реплики на ищеца „Темис Кепитъл“ ООД срещу
действителността на договорите за кредит. Несподелимо е възражението, че същите
следва да бъдат въведени в производството чрез предявяване на самостоятелен иск. В
този смисъл не е налице и хипотеза на произнасяне свръх петитум, каквито са
доводите на въззивника „Профи Кредит България” ЕООД.
С оглед на всичко изложено дотук въззивният съд намира обжалваното решение
за допустимо.
По доводите за неправилност въззивният съд намира следното:
Според Решение № 227/22.03.2019 г. по гр.д. № 896/2018 г. на III Г.О. на ВКС
„искът по чл. 55, ал. 1 ЗЗД е един. С него ищецът претендира връщането на нещо,
което е дал на ответника и в негова тежест е да докаже единствено даването. В
тежест на ответника е да докаже, на какво основание е получил даденото. Първата
хипотеза на чл. 55 ЗЗД е налице, както когато ищецът докаже даването, а
ответникът не докаже претендираното от него основание, така и когато
ответникът докаже основанието, на което е получил даденото, но ищецът докаже и
репликата си, че това основание е нищожно. И в двата случая даденото е без
основание. Втората и третата хипотеза на чл. 55 ЗЗД са налице, когато ищецът
докаже даването, ответникът докаже основанието, на което е получил даденото,
но ищецът докаже и репликата си, че това основание не се е осъществило или е
отпаднало. Ако основанието съществува (осъществили са се фактите, които го
пораждат и правните им последици не са опорочени от нищожност, нито са
отпаднали поради унищожаване, разваляне, отменяне или прекратяване по други
причина на сделката), искът е неоснователен”. В аналогичен смисъл е и Решение №
29/28.03.2012 г. по гр.д. № 1144/2010 г. на IV Г.О. на ВКС.
Следователно за уважаване на осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1
ЗЗД ищецът следва да установи при условията на пълно и главно доказване, че е
предал, а ответникът е получил претендираната в производството парична сума. При
установяване на тези обстоятелства в тежест на ответника е да установи пълно и
главно наличието на валидно възникнало облигационно отношение, което обосновава
извършеното имуществено разместване.
По арг. от чл. 99, ал. 1 ЗЗД кредиторът може да прехвърли всяко свое вземане,
освен ако законът, договорът или естеството на вземането не допускат това. Както в
съдебната практика, така и в правната доктрина се приема, че договорът за цесия е
договор, по силата на който настъпва изменение в съществуваща облигационна връзка
7
чрез прехвърляне на вземането на трето за сделката лице. Тоест като последица от
договора за цесия настъпва промяна на активната страна по договора (кредитора).
Договорът за цесия е каузален и консенсуален. Същият може да бъде сключен
както като възмезден, така и като безвъзмезден договор. Той е неформален договор.
Тоест изявленията на цедента и цесионера не е задължително да бъдат облечени в
писмена форма, за да се направи извод, че вземането, предмет на цесията, е било
прехвърлено на цесионера. С постигане на съвпадение в изявленията на цедента и
цесионера договорът за цесия се счита сключен и в отношенията между цедента и
цесионера прехвърлителното действие на договора за цесия настъпва веднага.
Действително на цедирания длъжник цесията не е противопоставима и същата
няма действие за него, докато не му бъде съобщена по предвидения в чл. 99, ал. 4 ЗЗД
ред, а именно – чрез отправяне на изрично и недвусмислено уведомление от цедента.
Трайно се възприема както в съдебната практика, така и в правната доктрина, че няма
пречка съобщаването за цесията да се направи и от цесионера, ако последният е бил
упълномощен за това от цедента. Но само по себе си уведомлението до длъжника не е
елемент от фактическия състав на договора за цесия. Всъщност длъжникът може и да
не знае за извършената цесия, като в този случай той може основателно да откаже да
изпълни на цесионера. В този смисъл са Решение № 160/04.07.2018 г. по т.д. №
1164/2017 г. II Т.О. на ВКС, Решение № 89/30.09.2020 г. по гр.д. № 3827/2019 г. на IV
Г.О. на ВКС, Решение № 242/31.03.2019 г. по т.д. № 3097/2017 г. на I Т.О. на ВКС,
Решение № 239/15.05.2018 г. по т. д. № 986/2017 г. на I Т.О. на ВКС.
Въззивният съд подчертава, че и писменото потвърждаване от страна на цедента
за станалото прехвърляне не е елемент от фактическия състав на договора за цесия и в
този смисъл неговата липса не може да обоснове извод за недействителност на
цесията. Задълженията на цедента по чл. 99, ал. 3 ЗЗД са помощни, а не основни и са
пряко проявление на принципа за добросъвестността на страните по облигационното
отношение – така Решение № 1279/12.11.1996 г. по гр.д. № 29/1996 г. на IV Г.О. на
ВКС.
За да породи действие договорът за цесия, достатъчно е прехвърленото вземане
да е индивидуализирано по основание и размер. Прехвърлянето на право, което не е
изискуемо, е действително. Тоест изискуемостта не обуславя годността на вземането
да бъде предмет на договор за цесия. Не съставлява пречка за цесията и наличието на
спор между кредитора и длъжника относно действителния размер или изискуемостта
на вземането, предмет на цесията.
Цесионерът придобива вземането в състоянието, в което то се е намирало към
момента на сключване на договора за цесия, заедно с акцесорните му права, освен ако
е уговорено нещо различни между страните. В тази връзка трябва да се отбележи, че
предмет на договора за цесия не могат да бъдат бъдещи, а само съществуващи
вземания. Тоест съществуването на вземането е условие за действителността на
договора за цесия – така Решение № 32/09.09.2010 г. по т.д. № 438/2009 г. на II Т.О. на
ВКС, Решение № 196/22.11.2018 г. по гр.д. № 3871/2017 г. на IV Г.О. на ВКС.
За валидността на цесията е необходимо вземането да е индивидуализирано чрез
посочване на правоотношението, от което произтича прехвърленото вземане, и
страните по това правоотношение. Ако прехвърленото вземане не съществува към
датата на цесията или ако същото е неопределяемо, то договорът за цесия е нищожен
на основание чл. 26, ал. 2, предл. 1 ЗЗД поради невъзможен предмет.
В конкретния случай съдът приема, че в представения по делото договор за
цесия прехвърляните вземания са индивидуализирани в необходимата за това степен.
Изрично е посочено, че се прехвърлят всички вземания, които произтичат от
неоснователното обогатяване за сметка на кредитора цедент В.А.В. поради плащания,
8
извършени въз основа на нищожни клаузи, недействителни договори за потребителски
кредити или при липса на основание или неосъществено/отпаднало основание.
Посочен е конкретният период, в който са извършвани плащанията от цедента В.А.В. в
полза на финансовите институции, посочени в Приложение № 1 към договора. По
делото е представено Приложение № 1 към Договор за вземания от финансови
институции от 17.03.2020 г. Приложението е подписано от цедента В.А.В., като
оспорването автентичността на подписа на цедента е оттеглено в хода на
първоинстанционното производство.
С поставяне на подписите си цедентът В.А.В. и цесионерът „Темис Кепитъл“
ООД изрично са удостоверили, че волята им е да се прехвърлят вземанията на В.А.В.
за неоснователно обогатяване спрямо финансови институции, сред които е и „Профи
Кредит България“ ЕООД. Тоест цедираните вземания за неоснователно обогатяване са
определяеми. Извън предмета на настоящото дело е да се изследва бъдещото плащане
от цесионера „Темис Кепитъл” ООД в полза на цедента В.А.В..
Въззивният съд намира, че в случая не е налице хипотеза на прехвърлено
бъдещо вземане, тъй като прехвърлените вземания с източник неоснователно
обогатяване, получени при начална липса на основание, към което се отнася и
плащането по недействителен договор съгласно ППВС № 1/28.05.1979 г., са
съществували в патримониума на цедента към датата на сключване на процесния
договор за цесия – 17.03.2020 г. Тези вземания са възникнали в момента, в който е
било заплатено без основание на ответното дружество „Профи Кредит България”
ЕООД. А видно е, че датите на плащанията съгласно договора за цесия предхождат
сключването му.
Цесията е надлежно съобщена на длъжника. По делото е представено
пълномощно, по силата на което В.А.В. е упълномощила цесионера „Темис Кепитъл”
ООД да уведоми длъжника „Профи Кредит България” ООД за сключения договор за
цесия на 17.03.2020 г. По делото са представени също така уведомление за
извършената цесия, изпратено до „Профи Кредит България“ ЕООД чрез телепоща на
07.05.2020 г., както и известие за доставяне от 08.05.2020 г. Дори и това уведомление
да не е било съобщено надлежно на длъжника „Профи Кредит България“ ЕООД, то
съдът следва да приеме, че длъжникът е уведомен за цесията чрез връчване на
книжата по настоящото дело, сред които са договорът за цесия и пълномощното,
изходящо от цедента В.А.В.. Аргумент за този извод се съдържа в мотивите на
Решение № 109/13.07.2016 г. по т.д. № 1050/2015 г. на I Т.О. на ВКС. На основание чл.
235, ал. 3 ГПК това новонастъпило обстоятелство не може да бъде пренебрегнато от
страна на съда, а следва да се вземе предвид при разглеждане основателността на
процесните претенции.
Неоснователни са доводите на въззивника „Профи Кредит България” ЕООД, че
процесният договор за цесия бил потребителски по смисъла на ЗЗП, във връзка с което
съдът дължал да извърши служебна проверка за наличието на неравноправни клаузи в
него. С договора физическото лице нито придобива стоки, нито ползва услуги, както
изисква § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП. Напротив, физическото лице само прехвърля свои
вземания, поради което няма качеството потребител по договора за цесия.
С оглед изложеното по-горе се налага изводът, че процесният договор за цесия
е валиден и годен да прехвърли на цесионера „Темис Кепитъл” ООД претендираните в
настоящото производство парични суми. Цесионерът е надлежно материално
легитимиран да претендира последиците от наличието на нищожни неравноправни
клаузи в договорите за потребителски кредит, сключени с потребителя В.А.В.,
включително и да предяви иск за сумите, заплатени въз основа на тези клаузи.
Доколкото ответникът не твърди да е извършвал плащания в полза на цедента, следва
9
извод, че процесният договор за цесия е произвел действие спрямо длъжника на
основание чл. 99, ал. 3 и ал. 4 ЗЗД.
В допълнение и във връзка с възраженията във въззивната жалба следва да се
отбележи, че придобиването на вземания е допустимо съгласно общата уредба на ЗЗД.
Следователно поначало могат да се сключват договори за цесия и без цесионерът да е
вписан като финансова институция. Следва да се подчертае също така, че
разпоредбата на чл. 2, ал. 2, т. 12 ЗКИ касае придобиване от банката на вземания по
кредити, по които длъжник се явява неин клиент, а не обратната хипотеза, при която
се придобива вземане на клиента, което той има спрямо финансовата институция. В
този смисъл разпоредбата на чл. 2, ал. 2, т. 12 ЗКИ е неприложима към настоящия
случай.
Следва да се посочи също така, че в чл. 3а ЗКИ е установен регистрационен
режим за определени сделки. Евентуалното му нарушаване може да доведе
единствено до ангажиране на административнонаказателната отговорност на лицето,
сключило сделката, без да е регистрирано от БНБ. Това нарушение обаче няма
отношение към валидността на сключената сделка. Ако законът целеше пълна забрана
на това определени сделки да се сключват от лица, които не са вписани като
финансови институции в регистъра на БНБ, то в ЗКИ щеше да е уреден лицензионен, а
не регистрационен режим. В този смисъл са Решение № 171/24.07.2017 г. по гр.д. №
3733/2016 г. на ІV Г.О. на ВКС, Решение № 540/20.12.2011 г. по гр.д. № 110/2011 г. на
ІV Г.О. на ВКС, Решение № 192/13.12.2017 г. по гр.д. № 4439/2016 г. на ІV Г.О. на
ВКС. Видно от Решение № 210/03.04.2012 г. по т.д. № 1051/2010 г. на II Т.О. на ВКС
нарушението на установен регистрационен режим не води до нищожност на
сключената сделка поради противоречие със закона, доколкото няма нарушение на
императивна правна норма, установяваща специални условия за валидното договаряне.
По-нататък трябва да се посочи, че несподелими са оплакванията на въззивника,
че предмет на договора за цесия е непрехвърлимо право, доколкото са касаело до
право, чието възникване е свързано с качеството на цедента на потребител по договор
за потребителски кредит и уредените в тази връзка права по ЗЗП и ЗПК. Нито в ЗЗП,
нито в ЗПК, нито в договора за потребителски кредит е предвидена забрана за
прехвърляне на вземане, възникнало в патримониума на цедента в качеството му на
потребител. Естеството на вземането също не води до извод за недопустимо
прехвърляне на същото с процесния договор за цесия.
Съгласно разясненията, дадени с Решение № 60256/07.03.2022 г. по гр.д. №
3590/2020 г. на IV Г.О. на ВКС, длъжникът няма правен интерес да се позовава на
евентуалната нищожност на договора за цесия, защото единствената последица, която
може да настъпи за него от прогласяването на недействителността на цесията, е
промяната на кредитора. Длъжникът ще продължава да дължи вземането, предмет на
договора за цесия. Точно поради това за валидното изпълнение на длъжника, което ще
има погасителен за вземането ефект, няма никакво значение дали договорът за цесия
страда от порок. Длъжникът може да оспори валидността на цесията само когато
прехвърлянето на вземането е изрично забранено от закона или допустимо, но при
изрично установени условия, които не са спазени. В същия смисъл са Решение №
398/24.06.2024 г. по гр.д. № 3006/2023 г. на I Г.О. на ВКС и Решение № 137/19.11.2021
г. по гр.д. № 2499/2020 г. на IV Г.О. на ВКС.
С оглед гореизложеното в настоящия случай не следва да се разглеждат
останалите възражения на „Профи Кредит България” ЕООД за нищожност на договора
за цесия поради липса на съгласие, противоречие с добрите нрави и липса на
представителна власт, тъй като е недопустимо длъжникът да се позовава на тези
пороци на договора за цесия.
10
Следва да се посочи също така, че в съответствие с Тълкувателно решение от
12.12.2016 г. по тълк.д. № 5/2014 г. на ОСГТК на ВКС „Профи Кредит България”
ЕООД не е легитимирано да оспорва представителната власт на лицето, сключило
договора за цесия от името на цесионера „Темис Кепитъл” ООД. На липса на
представителна власт може да се позове единствено мнимо представляваният. В
случая обаче е видно, че цесионерът не оспорва представителната власт. Напротив,
същият се позовава и признава сключването на договора за цесия с В.А.В..
По-нататък трябва да се посочи, че по делото не е спорно обстоятелството, че
между В.А.В. и „Профи Кредит България” ЕООД са сключени следните два договора
за кредит:
1/ Договор за потребителски кредит № **********/20.10.2016 г., по силата на
който „Профи Кредит България” ЕООД се е задължило да предостави на В.А.В. сумата
от 5000 лева. Последните кредитополучателят е следвало да върне в срок от 36 месеца.
В договора е вписан ГПР в размер на 49,89 % и годишен лихвен процент от 41,17 %.
Посочено е, че кредитополучателят следва да заплати възнаграждение за закупен пакет
от допълнителни услуги от 2683,44 лева. Уточнено е, че общото задължение по
кредита и по пакета от допълнителни услуги е в размер на 11 466,72 лева;
2/ Договор за потребителски кредит № **********/01.09.2017 г., по силата на
който „Профи Кредит България” ЕООД се е задължило да предостави на В.А.В. сумата
от 3000 лева. Последните кредитополучателят е следвало да върне в срок от 36 месеца.
В договора е вписан ГПР в размер на 49,90 % и годишен лихвен процент от 41,17 %.
Посочено е, че кредитополучателят следва да заплати възнаграждение за закупен пакет
от допълнителни услуги от 3801,96 лева. Уточнено е, че общото задължение по
кредита и по пакета от допълнителни услуги е в размер на 9072,00 лева.
Към всеки от горепосочените договори за кредит и на деня на сключването му е
подписано споразумение за предоставяне на пакет от допълнителни услуги,
включващи: 1/ приоритетно разглеждане и изплащане на потребителския кредит; 2/
възможност за отлагане на определен брой погасителни вноски; 3/ възможност за
намаляване на определен брой погасителни вноски; 4/ възможност за смяна на дата на
падеж; 5/ улеснена процедура за получаване на допълнителни парични средства. В
тези споразумения е предвидено дължимото се възнаграждение за пакета от
допълнителни услуги да се погасява разсрочено, на равни месечни вноски, добавени
към месечните вноски за погасяване на главницата по кредита. Посочено е също така,
че неразделна част от всяко споразумение за пакет от допълнителни услуги са общите
условия към договора за потребителски кредит.
На съществуването на горепосочените договори се позовава и самият ответник
„Профи Кредит България” ЕООД с отговора на исковата молба, за да обоснове
извършеното имуществено разместване.
От съдържанието на горепосочените договори се установява, че същите
представляват договори за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК, тъй като
нито се твърди, нито се доказва кредитите да са предоставени на кредитополучателя
физическо лице с оглед на осъществявана от него търговска/професионална дейност.
Следователно към тези договори са приложими специалните правила на ЗПК, които са
с императивен характер. За спазването на тези правила съдът поначало следи
служебно съгласно чл. 7, ал. 3 ГПК, но в случая е налице и изрично оплакване от
страна на ищеца за допуснати нарушения.
По арг. от чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК императивно изискване на закона е в договора
за потребителски кредит да се посочат годишният процент на разходите (ГПР) и
общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на
договора за кредит. Това изискване е пряко свързано с възможността на
11
кредитополучателя потребител да съобрази с колко се оскъпява кредитът и да оцени
дали е икономическо изгодно сключването на сделката. Поради това в договора за
потребителски кредит следва да се посочи не просто стойността на ГПР, а и да се
изброят компонентите, които са взети предвид за изчислението на ГПР, както и
допусканията, при които това изчисление е извършено. В подкрепа на последното
съждение е т. 66 от мотивите на Решение от 20.09.2018 г. по дело С-448/17 г. на СЕС.
Видно от чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите изразява общите
разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи такива (лихви, други преки
или косвени разходи, комисионни и възнаграждения), изразени като годишен процент
от общия размер на предоставения кредит. В ГПР по арг. от чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК не се
включват разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията
по кредита. Тоест стойността на ГПР онагледява разходите, които потребителят следва
да заплати при нормално развитие на правоотношението и точно изпълнение на
задълженията.
Съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК под „общ разход по кредита за потребителя”
следва да се разбират „всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони,
такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко
свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и
които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни
услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в
случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за
получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в
резултат на прилагането на търговски клаузи и условия”.
Съобразно правилото на чл. 19, ал. 4 от ЗПК годишният процент на разходите
не може да бъде по-висок от петкратния размер на законната лихва по просрочени
задължения в левове или във валута, определена с постановление на Министерския
съвет на Република България, като клаузи в договор, надвишаващи определените
размери по ал. 4, са нищожни на основание чл. 19, ал. 5 ЗПК. Към датата на сключване
на процесните договори за потребителски кредит петкратният размер на законната
лихва възлиза на 50 %.
Следва да се има предвид, че с Решение от 21.03.2024 г. по дело С-714/22 г. на
СЕС изрично е разяснено, че разходите за допълнителни услуги, които са уговорени
към договора за потребителски кредит и дават на закупилия услугите потребител
приоритет при разглеждане на искането за отпускане на кредит и предоставяне на
разположение на заетата сума, както и възможността да отлага изплащането на
месечните вноски или да намалява техния размер, попадат в обхвата на понятието
„общи разходи по кредита за потребителя”, а оттам и в понятието „годишен процент
на разходите”, когато закупуването на посочените услуги се оказва задължително за
получаване на съответния кредит или те представляват конструкция, предназначена да
прикрие действителните разходи по кредита.
С Решение от 16.07.2020 г. по дело С-686/2019 г. на СЕС е разяснено, че в
понятието „общи разходи по кредита за потребителя” се обхващат „разходите за
евентуалното удължаване на срока на кредита, щом като, от една страна,
конкретните и точните условия за евентуалното му удължаване, включително срока
на последното, са част от клаузите и условията, договорени между кредитора и
кредитополучателя в договора за кредит, и от друга страна, тези разходи са
известни на кредитора”.
По арг. от чл. 10а, ал. 1 ЗПК кредиторът може да събира от потребителя такси и
комисиони за допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит.
Тези услуги следва да са различни от основната услуга по предоставяне на кредита,
12
защото с чл. 10а, ал. 2 ЗПК законодателят изрично е забранил да се събират такси за
усвояването и управлението на кредита. Допълнителни услуги например могат да са
известяването със SMS, издаването на удостоверения и т.н.
Съдържанието на процесните пакети от допълнителни услуги изключва
квалификацията на тези услуги като допълнително благо, за което да е обосновано
заплащането на насрещно възнаграждение. Услугите за приоритетно разглеждане и
изплащане на потребителския кредит, както и за улеснена процедура за получаване на
допълнителни парични средства са услуги, свързани с усвояването на кредитите, а за
тях, както се посочи, не се дължи отделно заплащане.
Видно от представените по делото общи условия отлагането и намаляването на
определен брой погасителни вноски, както и смяната на падежа предполагат
сключването на допълнително споразумение между кредитодателя и
кредитополучателя. В този смисъл възможно е потребителят предварително да е
заплатил за пакета от допълнителни услуги, но кредитодателят да не желае да сключи
допълнително споразумение.
Предвид изложеното по-горе може да се направи извод, че процесните
споразумения за пакети от допълнителни услуги безспорно съдържат неравноправни
клаузи и са сключени във вреда на потребителя съгласно чл. 143 ЗЗП, тъй като водят
до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и
потребителя. Поради това и на основание чл. 146 ЗЗП същите са нищожни.
В случая уговореното възнаграждение по пакета от допълнителни услуги не
съответства на никаква допълнителна услуга, предоставяна от страна на
кредитодателя. Всъщност заплащането на това възнаграждение е предварително,
дължимо само за „възможността за предоставянето” на пакета от услуги. Потребителят
е длъжен да заплати това възнаграждение без значение от това дали някоя от услугите
изобщо ще бъде използвана по време на действието на сключения договор за
потребителски кредит. Това следва от обстоятелството, че в споразуменията за
допълнителни услуги е посочено, че цялото възнаграждение за пакета от
допълнителни услуги става изискуемо с подписването на споразумението. В
споразуменията дори не е уточнено и каква е конкретната цена за всяка от услугите в
пакета. Следователно възнаграждението за пакета от допълнителни услуги по
същество представлява приход за кредитора, скрита възнаградителна лихва. Чрез
замаскирането на този скрит приход зад привидни допълнителни услуги се цели
възнаграждението за заетата сума да бъде отчасти изведено извън рамките на
договора, за да не се включи в ГПР и по този начин да се заобиколи забраната на чл.
19, ал. 4 ЗПК. Тоест чрез това възнаграждение по същество се цели да се прикрие
действителният размер на разходите, които потребителят следва да направи по всеки
от договорите за кредит.
Ето защо настоящият въззивен състав намира, че разходите, свързани със
заплащането на възнаграждение за закупения пакет от допълнителни услуги, следва да
се включат в изчислението на ГПР по всеки от процесните договори за кредит.
Независимо че споразуменията за пакети от допълнителни услуги формално са
отделени, същите следва да се разглеждат като едно цяло със съответния договор за
потребителски кредит, към който са сключени, и в който договор всъщност е посочено
дължимото възнаграждение за пакета от допълнителни услуги, както и месечната
вноска по закупения пакет от допълнителни услуги. Сами по себе си споразуменията
за пакет от допълнителните услуги нямат самостоятелен характер, а разходите за тези
пакети от допълнителни услуги са били известни на кредитора към деня на сключване
на договорите за потребителски кредити.
С приетата по делото съдебносчетоводна експертиза, която съдът кредитира
13
като компетентно и задълбочена изготвена, при спазване на формулата по чл. 19, ал. 2
ЗПК е изчислен ГПР за всеки един от процесните договори за потребителски кредит.
Вещото лице е посочило, че ГПР с включване на възнаграждението за пакета от
допълнителни услуги е в следните размери:
1/ по Договор за потребителски кредит № **********/20.10.2016 г. – 88,33%;
2/ по Договор за потребителски кредит № **********/01.09.2017 г. – 147,55 %;
Очевидно е, че коректно изчисленият ГПР неколкократно надвишава както ГПР,
вписан във всеки договор за потребителски кредит, така и максималния размер на
ГПР, допустим съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК.
По арг. от т. 55 от Решение от 21.03.2024 г. по дело С-714/22 г. на СЕС неточното
посочване на ГПР поради невключването в изчислението му на всички компоненти,
които се изискват, се приравнява на непосочването на ГПР в договора за кредит,
защото лишава потребителя от възможността да определи обхвата на
задължението. Следователно и липсата на посочен ГПР и неправилното изчисляване
на ГПР означава, че не са изпълнени императивните изисквания на чл. 11, ал. 1, т. 10
ЗПК. А това неизпълнение от своя страна повлича на основание чл. 22 ЗПК
недействителността на договора за кредит. Тоест в случая и петте договора за
потребителски кредити, сключени между В.А.В. и „Профи Кредит България” ЕООД, са
недействителни. Недействителни са и споразуменията за пакет от допълнителни
услуги, защото, както се посочи по-горе, същите са едно цяло с договорите за кредит.
Съгласно чл. 23 ЗПК, ако договорът за кредит е недействителен, потребителят
дължи да върне единствено чистата стойност на отпуснатия кредит. Не се дължат
никакви разходи (такси, лихви и други подобни), уговорени по недействителния
договор. Или с други думи чистата стойност на кредита обхваща единствено сумата,
която е била пряко предоставена на разположение на кредитополучателя.
Предвид горното заплащането на възнаграждения за пакети с допълнителни
услуги е извършено при първоначална липса на правно основание, поради което
получените от „Профи Кредит България“ ЕООД суми подлежат на връщане на
основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД.
От приетата по делото съдебносчетоводна експертиза е видно, че във връзка с
пакетите от допълнителни услуги по Договор за потребителски кредит №
**********/20.10.2016 г. са платени 2683,44 лева, а по Договор за потребителски
кредит № **********/01.09.2017 г. – 3325,48 лева. Тоест общо платеното за пакети от
допълнителни услуги по процесните договори за потребителски кредити е 6008,92
лева. След увеличаване на исковете претендираното в настоящото производство, с
което „Профи Кредит България” ЕООД неоснователно се е обогатило чрез получаване
на възнаграждение за пакети от допълнителни услуги, е по-малко, а именно – общо
5587,14 лева. В този смисъл цялата претенция на „Темис Кепитъл” ООД е основателна.
Въззивната инстанция намира за ирелевантни наведените от въззивника
възражения, че плащанията на процесните суми не са били извършени лично от
цедента, а от трети лица. Не е спорно, че всички получени от ответното дружество
плащания са послужили за погасяване на задължението на кредитополучателя по
процесните договори за кредит. Вътрешните отношения между цедента и фактическия
платец на задължението не се отразяват нито на погасителния ефект на плащането,
нито на основателността на претенцията по чл. 55, ал. 1 ЗЗД за връщане на
неоснователно получената от името и за сметка на цедента сума /при липса на
твърдения от ответното дружество, че плащането от третото лице е извършено поради
грешка и при съобразяване на обстоятелството, че задължението по договора за
кредит не е intuitu personae/.
14
Възражението на „Профи Кредит България” ЕООД за погасяване на процесните
вземания по давност също е неоснователно. Съгласно т. 7 от ППВС № 1/28.05.1979 г.
при първия фактически състав на чл. 55, ал. 1 ЗЗД основанието не е налице още към
момента на самото плащане. Поради това давностният срок започва да тече от деня на
получаване на престацията. В мотивите на същото тълкувателно постановление е
разяснено, че вземанията, произтичащи от фактическите състави на неоснователно
обогатяване, се погасяват с изтичането на общата петгодишна давност по чл. 110 ЗЗД.
Следователно давностният срок за всяка платена сума е започнал да тече от момента
на предаването й на „Профи Кредит България” ЕООД.
С депозирането на исковата молба давностният срок е бил прекъснат на
основание чл. 116, б. „б” ЗЗД. Но съгласно Тълкувателно решение от 22.04.2019 г. по
тълк.д. № 3/2016 г. на ОСГК на ВКС предявяването на иска за парично вземане като
частичен няма за последица прекъсване на давността по отношение на непредявената
част от вземането. Едва с подаване на молба за увеличаване на исковата претенция
вземането се заявява за защита в останалата му част. Тоест за увеличения размер на
претенцията давността се прекъсва с подаване на молбата по чл. 214, ал. 1 ГПК за
увеличаване на претендираната сума.
В случая с първоначалната искова молба, предявена на 30.11.2020 г., ищецът
„Темис Кепитъл” ООД е предявил частична претенция до размер от 100 лева, а с
молбата по чл. 214, ал. 1 ГПК, депозирана в последното съдебно заседание на
05.07.2022 г., е увеличил размера на претенциите си до 5587,14 лева, представляващи
общ размер на неоснователно получените суми за пакети от допълнителни услуги към
двата договора за потребителски кредити, сключени с В.А.В.. Тоест на 05.07.2022 г. е
прекъсната давността за увеличената част от общо 5487,14 лева.
От заключеното на съдебносчетоводната експертиза се установява, че
претендираните от ищеца суми за заплатено възнаграждение за пакети от
допълнителни услуги по Договор за потребителски кредит № **********/01.09.2017 г.
са заплащани в периода 31.10.2017 г. – 07.02.2020 г. Тоест петгодишната давност за
тези вземания не е била изтекла нито към датата на предявяване на исковата молба,
нито към датата на увеличението на исковите претенции на „Темис Кепитъл“ ООД.
От експертизата по делото се установява също така, че по Договор за
потребителски кредит № **********/20.10.2016 г. погашения на дължимото
възнаграждение за пакет от допълнителни услуги е извършвано в периода 29.11.2016 г.
– 07.02.2020 г. С молбата по чл. 214, ал. 1 ГПК обаче е посочено, че увеличената сума,
която се търси по този договор, е формирана от извършените плащания в периода
05.07.2017 г. – 07.02.2020 г. Тоест давността не е била изтекла за търсената сума към
датата на увеличението на иска.
Предвид всичко изложено по-горе въззивният съд намира, че претендираните
суми в настоящото производство са дължими в пълен размер. Поради съвпадане на
крайните изводи на първата и въззивната инстанция обжалваното решение следва да
бъде потвърдено изцяло.
По разноските:
При този изход на спора право на разноски има въззиваемият „Темис Кепитъл”
ООД. Същият е претендирал адвокатски хонорар от 400 лева. Представена е фактура
от 02.12.2024 г. и преводно нареждане от същата дата. Тоест претендираните разноски
са реално сторени и подлежат на присъждане в цялост. По делото няма отправяно
възражение за прекомерност на претендираните разноски от страна на въззивника
„Профи Кредит България” ЕООД.
Цената на претенциите по делото е под 20 000 лева, поради което на основание
15
чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК решението не подлежи на обжалване. Делото е търговско –
страните са търговци. Освен това се претендират вземания за неоснователно
обогатяване, настъпило във връзка с извършени плащания по договор за кредит.
Последният е сключен от „Профи Кредит България” ЕООД с оглед на упражняваната
от него търговска дейност. Ищецът „Теми Кепитъл” ООД черпи права от договор за
цесия, който също е търговска сделка, сключена с оглед упражняваната от дружеството
цесионер търговска дейност по придобиване на вземания. А съгласно мотивите на
Тълкувателно решение от 23.02.2022 г. по тълк. дело № 3/2019 г. на ОСГТК на ВКС
търговски са делата, при които е налице функционална обвързаност на предмета на
спора с търговското качество на страните или с търговска сделка.
В случая делото не може да се разглежда като гражданско на основание чл. 113
ГПК, тъй като не се касае за иск на или срещу потребител, независимо от това, че
физическото лице, сключило договора за кредит и впоследствие договора за цесия, е
имало потребителско качество по договора за кредит. В изложения смисъл е
Определение № 736/04.10.2023 г. по ч.т.д. № 1367/2023 г. на I Т.О. на ВКС.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло Решение № 20095597/28.06.2023 г. по гр.д. №
15505/2021 г. на СРС, 164 състав.
ОСЪЖДА „Профи Кредит България” ЕООД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление в гр. София, район „Средец”, ж.к. „Мотописта”, бул. „България”
№ 49, бл. 53Е, вх. В, ет. 7, да заплати на основание чл. 273 вр. чл. 78, ал. 3 ГПК на
„Темис Кепитъл” ООД, ЕИК *********, със седалище адрес на управление в гр.
София, район „Средец”, бул. „Васил Левски” № 70, ет. 2, ап. 8, сумата от 400,00 лева,
представляващи разноски за адвокатско възнаграждение за въззивното производство.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
16