Решение по гр. дело №2539/2024 на Районен съд - Хасково

Номер на акта: 731
Дата: 17 септември 2025 г.
Съдия: Валентина Жекова Иванова
Дело: 20245640102539
Тип на делото: Гражданско дело
Дата на образуване: 20 септември 2024 г.

Съдържание на акта


РЕШЕНИЕ
№ 731
гр. гр. Хасково, 17.09.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ХАСКОВО, VІ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседА.е на единадесети септември през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:Валентина Ж. И.
при участието на секретаря Ваня З. Кирева
като разгледа докладваното от Валентина Ж. И. Гражданско дело №
20245640102539 по описа за 2024 година
Предявен е от А. И. К., ЕГН **********, с постоянен адрес гр. ****, ж.к.
****, бл. ***, вх. *, ет.** ап. **, против „ВИВУС.БГ“ ЕООД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление гр.София, 1421, район „Лозенец“,
ул.“Димитър Хаджикоцев“ №52-54, представляван от управителя Здравко
Стаменов Райчев, иск с правно основА.е чл.55, ал.1 от ЗЗД.
В исковата молба се твърди, че страните сключили ДОГОВОР ЗА
КРЕДИТ № ****/****г., по силата на който ищцата получава сумата в размер
на 500 лева, при ГПР 49.70%, годишен лихвен процент 40.97%. Съгласно
договора за кредит, ищцата следвало да заплати и допълнителна услуга такса
разглеждане в размер на 123.15 лева. Тя била добросъвестна и заплатила по
ДОГОВОР ЗА КРЕДИТ № ****/ **** сумата от 640 лева, от която главница -
500 лева, лихви - 16.85 лева и такса разглеждане - 123.15 лева. Твърди се, че
ДОГОВОР ЗА КРЕДИТ № ****/ **** е нищожен на основание чл. 26, ал. 1 от
ЗЗД, поради това, че е сключен при неспазване на нормите на чл.22 от ЗПК.
Според ищцовата страна, сключеният Договор за кредит е недействителен на
специалните основания по чл.22 от ЗПК, във връзка с чл.11, ал.1, т.9 от ЗПК,
тъй като в него не били посочени приложимият лихвен процент и условията за
прилагането му. Липсвало изрично посочване дали лихвеният процент е
фиксиран за целият срок за кредита или е променлив. Визираната неяснота
съществено ограничавала правата на ищцата и била основание за
1
недействителност на Договора за кредит. Наред с това разпоредбата на чл.11,
ал.1, т.10 от ЗПК сочи, че договорът трябва да съдържа годишния процент на
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към
момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид
допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите
по определения в приложение № 1 начин. Годишният процент на разходите
следвало да включва всички разходи на кредитната институция по отпускане и
управление на кредита, както и възнаградителната лихва и се изчислявал по
специална формула. Спазването на това изчисление, давало информация на
потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по
договора. В Договор за потребителски кредит била посочена само абсолютна
стойност на ГПР. Липсвала ясно разписана методика на формиране годишния
процент на разходите по кредита /кои компоненти точно са включени в него и
как се формира същият/. Съобразно разпоредите на ЗПК, годишният процент
на разходите изразявал общите разходи по кредита за потребителя, настоящи
или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисионни,
възнаграждения от всякакъв вид, в т ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит. Тоест, в посочената величина /бидейки глобален израз
на всичко дължимо по кредита/, следвало по ясен и разбираем за потребителя
начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко
свързани с кредитното правоотношение. Доколкото е предвидена
дължимостта на допълнителни такси, не ставало ясно, дали същото е
включено в ГПР, изобщо нямало никаква информация, какво точно е
включено в процента на ГПР, дали е само лихвата, дали е лихва и други
разходи, които следвало да бъдат подробно описани. В случая, в договора за
кредит яснота досежно тези обстоятелства липсвала. Не ставало ясно какво се
включва в общите разходи за потребителя, настоящи или бъдещи, доколкото е
предвидена дължимост и на допълнителни такси. От изложеното не можел да
се направи еднозначен извод, че разходите са включени при формиране на
ГПР, нито че същите са изключени. Ето защо, не било ясно по какъв начин е
формиран, неясни били както компонентите, така и математическият
алгоритъм, по който се формира годишното оскъпяване на заема. След като
кредиторът, при формиране цената на предоставения от него финансов ресурс,
задавал допълнителни компоненти, които го оскъпяват, следвало по
разбираем за потребителя начин да посочи какво точно е включено в тях.
Посочената годишна лихва в договора за кредит, не било ясно как точно се
съдържа и как е изчислена по отношение на общия ГПР. По този начин
потребителят се поставял в невъзможност да разбере какъв реално е
процентът на оскъпяване на ползвания от него финансов продукт. За да бъде
спазена разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, следвало в договора да е
2
посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на
предоставения паричен заем представлява ГПР, но и изрично и изчерпателно
да бъдат посочени всички разходи, които заемателя ще направи и които са
отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на заемателя в положение, за да
разбере действителния размер на ГПР, да тълкува всяка една от клаузите в
договора и да преценява дали тя създава задължение за допълнителна такса по
кредита, невключена в ГПР противоречи на изискването за яснота, въведено в
чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. На следващо място, съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК, ГПР
по кредита изразявал общите разходи по кредита за потребителя, настоящи и
бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисионни,
възнаграждения от всякакъв вид, в т ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит. Съгласно § 1, т. 1 от ЗПК, "Общ разход по кредита за
потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисионни,
такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове
разходи, пряко свързА. с договора за потребителски кредит, които са известни
на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите
за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално
застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за
услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите,
когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски
клаузи и условия. С оглед цитираната разпоредба заплащането на сумата по
допълнителните такси следвало да бъде разглеждано като елемент от общия
разход по кредита за потребителя, тъй като било пряко свързано с договора за
потребителския кредит, известно на кредитора и се заплаща от потребителя.
Налице било заобикаляне на разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК, като с
уговорките за заплащане на допълнителни разходи за неустойка се
нарушавало изискването ГПР да не бъде по-висок от пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута определена
с ПМС № 426/2014г.Наред с това посочването в кредитния договор на размер
на ГПР, който не е реално прилагА.я в отношенията между стрА.те
представлявало заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл.68д, ал.1
и ал.2 ,т 1 от ЗЗП.С преюдициално заключение по дело С-453/10, С-377/14, С-
448/17, С-344/14, С290/19, С-535/2020 год. се приемало, че използването на
заблуждаващи търговски практики, изразяващи се в непосочването в
кредитния контракт на действителния размер на ГПР представлява един от
елементите, на които може да се основе преценката за неравноправния
характер на договорните клаузи по смисъла на чл.143 и сл.33П. В случая
следвало да се вземе предвид и разпоредбата на чл.22 ЗПК, която била
приложима за процесното договорно правоотношение. Тази норма изрично
посочвала, че когато не са спазени изисквА.ята на конкретни разпоредби от
3
закона, то договорът за потребителски кредит е изцяло недействителен, като
между изчерпателно изброените били и тези по чл.11, ап.1, т.10 от ЗПК - за
определяне на ГПР. Въз основа на това ДОГОВОР ЗА КРЕДИТ № ****/ ****
г. следвало да се прогласи за недействителен. Отделно от това, „такса
разглеждане" също се явявала нищожна. На първо място, така уговорените
допълнителни такси били нищожни на основА.е чл.10а, ал.1 от ЗПК.
Възможността за събиране от потребителя на такси и комисионни за
допълнителни услуги, свързА. с договора, се регламентирала в разпоредбата
на чл.10а, ал.1 ЗПК (нов - ДВ, бл.35 от 2014 г, в сила от 23.07.2014 г). Законът
не допускал кредиторът да изисква заплащането на такси и комисионни за
действия, свързА. с усвояване и управление на кредита - чл.10а, ал.2 ЗПК.
Допълнителните такси по процесния договор и анексите към него, по своето
естество, представлявали такси и услуги, свързА., както с усвояването, така и
с управлението на кредита. Услугата „такса разглеждане", представлява услуга
с възможност за улеснената процедура за получаване на парични средства. Т.е
двете услуги по своята същност представлявали дейност по усвояване и
управление на кредита и били в пряко нарушение на чл.10а от ЗПК. Наред с
това в правната доктрина и съдебна практика безспорно се приемало, че
накърняването на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1, предл.3-то от ЗЗД е
налице именно, когато се нарушава правен принцип било той изрично
формулиран или проведен чрез създаването на конкретни други разпоредби.
Такъв основен принцип е добросъвестността в гражданските и търговски
взаимоотношения, а целта на неговото спазване, както и на принципа на
справедливостта, е да се предотврати несправедливото облагодетелстване на
едната страна за сметка на другата. Тъй като става дума за търговска сделка,
нормата от ТЗ, чрез която е прокаран този принцип е чл.289 от ТЗ, но общите
правила на ЗЗД също намирали приложение - чл.8, ал.2 и чл.9 от ЗЗД. Според
задължителната практика на ВКС, преценката дали е нарушен някой от
посочените основни правни принципи се прави от съда във всеки конкретен
случай, за да се даде отговор на въпроса дали уговореното от стрА.те води до
накърняване на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1, предл.З от ЗЗД.
Поради накърняването на принципа на „добри нрави" по смисъла на чл. 26, ал.
1, пр.3 от ЗЗД се е достига до значителна не еквивалентност на насрещните
престации по договорното съглашение, до злепоставяне на интересите на
ищцата с цел извличане на собствена изгода на кредитора. Когато е налице
явна не еквивалентност между предоставената услуга и уговорената цена, се
нарушавал принципът на добросъвестност при участие в облигационните
отношения. Принципът на добросъвестността бил застъпен в гражданските и
търговски взаимоотношения, а целта на неговото спазване, както и на
принципа на справедливостта, е да се предотврати несправедливото
облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. На следващо място,
4
така уговорените допълнителни такси били нищожни на основА.е чл. 143, ал.
1 от ЗЗП. Те били във вреда на потребителя и не отговаряли на изисквА.ята за
добросъвестност и справедливост и водят до неравновесие в правата на
стрА.те, като по този начин били в ущърб на ищцата като потребител / чл. 143
ал. 1 ЗЗП /. Посочените по-горе клаузи били неразбираеми и не позволявали
на потребителя да прецени икономическите последици от сключване на
договора - чл.143, ал.2, т.19 ЗЗП. Съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК всяка клауза в
договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на
изисквА.ята на закона, е нищожна. Предвидените клаузи били неравноправни
по смисъла на чл. 143, т. 5 ЗЗП, като необосновано високи. В глава четвърта от
ЗПК се уреждало задължение на кредитора, преди сключване на договор за
кредит, да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при
отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. В този смисъл е
съображение 26 от Преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на Европейския
парламент и на Съвета от 23.04.2008г. относно договорите за потребителски
кредити. По посочения начин се заобикалял чл. 33, ал. 1 от ЗПК. С процесните
клаузи, предвиждащи заплащането на такси, в полза на кредитора се
уговаряло още едно допълнително възнаграждение в размер над два пъти
размера на отпуснатия кредит По този начин, клаузите предвиждащи
заплащането на такси се явявали неравноправни по смисъла на чл. 143, т. 5 от
ЗЗП, тъй като са необосновано високи. Основната цел на така уговорените
клаузи, според ищцата, е да доведат до неоснователно обогатяване на
кредитодателя за сметка на кредитополучателя, до увеличаване на
подлежащата на връщане сума допълнително с още 100% от предоставената
главница. Въз основа на гореизложеното се иска от съда на основА.е чл.55,
ал.1 от ЗЗД да осъди „Вивус.БГ“ ЕООД да заплати на ищцата сумата от 140
лева, недължимо платена по недействителен ДОГОВОР ЗА КРЕДИТ № ****/
**** г., ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба в
съда, до окончателното изплащане на сумата, а в условията на евентуалност на
основА.е чл.55 ал.1 от ЗЗД да осъди „Вивус.БГ“ ЕООД да заплати на ищцата
сумата от 123.15 лева, недължимо платена „такса разглеждане" и „такса
удължаване" по ДОГОВОР ЗА КРЕДИТ № ****/ **** г., ведно със законната
лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда, до окончателното
изплащане на сумата. Претендира присъждане на направените в настоящото
производство разноски.
В срока по чл.131 от ГПК ответникът депозира отговор на исковата
молба, с който оспорва изцяло исковата претенция за прогласяване на
нищожност на Договор за кредит № ****/ **** г. и Анекси за удължаване на
срока, като неоснователна и недоказана. В исковата си молба ищцата се
позовава на редица специални основА.я, предвидени в Закона за
потребителския кредит, включително и недействителност на договорни
5
клаузи на основА.е чл. 22, вр. с чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК. По същество тези
твърдения били неоснователни и недоказА.. Видно от условията на
задължението, посочени в Договора за кредит, елементите на дълга били ясно,
точно и константно дефинирА., а процесният Договор не съдържал
възможности за промяна на ГПР. Посочването от кредитора, при сключване на
Договора, на непроменливите параметри на лихвения процент и годишния
процент на разходите по прозрачен и недвусмислен начин, ведно с
фиксирането им в Специалните условия на Договора, било именно действие
по избягване на всякакви съмнения на потребителя, че би възникнало каквото
и да е изменение или увеличение на първоначално уговорения лихвен
процент. В представения Договор за потребителски кредит бил посочен
фиксиран лихвен процент. В Общите условия се пояснявал и начинът за
изчисляване на годишната лихва за предоставяне на кредита - на база 365 дни
в годината, състояща се от действителния брой дни във всеки месец, като
лихвата за предоставяне на кредита се дължала на датата на погасяване,
посочена в Специалните условия по Договора. Т.е., годишната лихва била
фиксирана и определена на база 365 дни в годината. Тази информация била
напълно достатъчна и всеки потребител би могъл лесно и еднозначно да
определи и лихвения процент на ден, като раздели годишния лихвен процент.
Основното изискване по чл. 11, т. 9 от ЗПК в договора да е посочен
приложимият в отношенията между стрА.те лихвен процент по кредита –
договорната лихва. В процесния случай, видно от текста на Специалните
условия по процесния договор и от предоставената преддоговорна
информация, недвусмислено и изрично била посочена лихвата във фиксиран
размер. Тя не включвала различни компоненти, в това число каквито и да е
пазарни индекси и/или индикатори. Така уговореният размер на договорна
лихва не подлежал на промяна и не зависел от никакви движения на
референтни индекси. Доколкото е уговорен фиксиран лихвен процент на
годишна основа, не било необходимо посочването на методика за изчисляване
на референтен лихвен процент. Договорът следвал всички законоустановени
условия, включително и правилото на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, доколкото
нормата изисква ГПР изобщо да не е посочен, какъвто видно е недвусмислено
обявен в процесният Договор. Единствен обективен и задължителен показател
за максималния размер на ГПР, било действащото правило на чл. 19, ал. 4 от
ЗПК. По силата на посоченото императивно изискване, ГПР можел да се
уговаря свободно до размер от 50% от главницата по кредита (вр. с
Постановление № 426 от 18 декември 2014 г. за определяне на законната
лихва за просрочени парични задължения). В процесния случай, при
съблюдаване принципа за свобода на договаряне, стрА.те се съгласили да
сключат Договор за кредит № **** с ГПР, което не надвишавало пет пъти
размера на законната лихва за забава. В обхвата на така уговореното
6
огрА.чение законът не предвиждал огрА.чение на отделните компоненти, от
които може да се формира ГПР, нито налагал задължителни такива. От
представените и приети като писмени доказателства по делото - формуляр,
съдържащ договорна информация, както и от общите условия към договора за
потребителски кредит и по-конкретно от т.4.1 на същите, било видно, че
искането/заявлението за отпускане на кредит се разглежда в рамките на седем
календарни дни от датата на получаването им, като в посочения срок
кредиторът се задължава да предостави отговор на заявителя. В т.4.1. от ОУ се
предвиждало още, че заявителят разполага с възможността да заяви
допълнителна услуга за бързо разглеждане на заявлението, при която
заявлението за отпускане на кредит се разглежда и заявителят получава
отговор от кредитора в рамките на до 15 минути от подаване на заявлението.
По-нататък в т.4.4 от ОУ, изрично се посочвало как се формира таксата за
бързо разглеждане на заявлението за отпускане на кредит, като в т.4.5.
изрично посочено било, че заявяването на същата услуга няма отношение към
преценката по отпускане на кредита /оценката на кредитоспособността на
заявителя/, като използването на същата не е задължително условие за
отпускане на кредит. Конкретният размер на таксата, а именно сумата от
123,15 лева изрично се посочвала като дължима, както и на какво правно
основА.е се дължи както в самия договор за кредит, както и във формуляра,
съдържащ преддоговорна информация. С оглед на гореизложеното, в
настоящата хипотеза неприложимо се явявало изискването на §1, т.1 от ЗПК -
към общия разход по кредита за потребителя да се включват и всички видове
разходи, пряко свързА. с договора за потребителски кредит, които са известни
на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите
за допълнителни услуги, свързА. с договора за кредит, когато сключването на
договора за услугата е задължително условие за получаване на кредита. Тъй
като видно от събрА.те по делото писмени доказателства се установило, че
заявяването на допълнителна услуга, каквато се явявала и процесната, не
представлява условие за сключването на договора и отпускането на заявената
сума от кредитора, а е предвидена допълнителна възможност в полза на
кредитополучателя, за относително кратко по своята продължителност време,
да получи отговор на заявлението си от кредитора. В допълнение, ОУ -
неразделна част от процесния договор за потребителски кредит, предвиждали
начина, по който се формира размера на тази такса, като в конкретната
хипотеза е посочен и конкретния й размер. Сключеният между стрА.те
договор за кредит притежавал белезите на договор за потребителски кредит по
смисъла на чл. 9, ал. 1 ЗПК, поради което действителността на договора и/или
на неговите клаузи следвало да се съобрази с изисквА.ята на специалния закон
- ЗПК и с общите изисквА.я за валидност на договорите съгласно ЗЗД.
Следвало да се посочи, че съгласно решение на СЕС от 21.03.2024 г. по дело
7
C-714/22 разходите за допълнителни услуги, уговорени в договор за
потребителски кредит, попадат в обхвата на ГПР само когато тяхното
ползване, респективно заплащане е задължително условие за получаване на
кредит. В допълнение, същото решение ясно сочило и следното : клаузите
относно допълнителни услуги, които са уговорени към договор за
потребителски кредит и дават на ползвателя на тези услуги - потребител
приоритет при разглеждане на искането му за отпускане на кредит и при
предоставяне на разположение на заетата сума, по принцип не спадали към
основния предмет на този договор и следователно подлежали единствено на
преценка за неравноправност. Основните престации по Договора за кредит се
състояли в това, че кредитодателят се задължава да предостави на
разположение на кредитополучателя определена парична сума, а последният
от своя страна се задължава да възстанови същата, ведно с лихва, съгласно
срока на Договора, като задължението за заплащане на възнаграждение за
услугите по проучването, одобряването и разглеждането на искане за заем или
за други подобни услуги, присъщи на дейността на кредитодателя по
отпускането на заема, не можело да се счита за попадащо в обхвата на
основните престации по договор за кредит. В случая клаузата от договора,
включваща такса за Бързо разглеждане, освен че не попадала в обхвата на
основната престация, но не представлявала и условие за отпускане на кредита,
а била опция пред ищцата-кредитополучател да избере между две
възможности – да предпочете проверката за кредитоспособност да бъде
извършена в относително кратък срок от до 15 минути или да получи отговор
в общо уговорения 7-дневен срок за проверка, с които опции същата била
запозната и приела именно варианта да заплати такса за Бързо разглеждане.
Видът, размерът и действието на процесната такса било ясно и точно
определено както в договора, така и в преддоговорната информация и била
разбираема за ищцата. Според посоченото решение на СЕС, фактът, че в
общите разходи по потребителски кредит са включени различни видове
разходи, не е определящ, за да се установи, че тези разходи спадат към
основните престации по съответния договор за кредит. Ето защо, с оглед на
установените по делото конкретни фактически данни, атакуваната клауза по
договора за кредит кореспондира с разпоредбата на чл.10а ЗПК и не е
неравноправна по смисъла на 143 ЗЗП, доколкото и както вече бе посочено тя
не е била условие за отпускане на кредита, а единствено опция - възможност
пред ищцата. Оттук и извод, че в случая не е налице накърняване на добрите
нрави, напротив налице било свободно договаряне между стрА.те по делото.
Размерът на таксата с оглед размера на кредита също не обосновавал извод, че
таксата е необосновано висока. Предвид изложеното, процесният договор не
се явявал нищожен на нито едно от посочените в исковата молба основА.я,
като същата била заявена от ищцата съобразно принципа на чл.9 ЗЗД, респ.
8
заплатена ведно с дължимата главница по договора за потребителски кредит, с
оглед на което исковата претенция с правно основА.е чл. 55, ал. 1, предл. 1
ЗЗД, доколкото, било налице годно правно основА.е, на което ответникът
получил процесната сума, следвало да бъде отхвърлена като неоснователна.
Въз основа на гореизложените съображения относно основателността на
исковете, се иска постановяване на решение, с което да се отхвърли изцяло
предявения от ищцата А. И. К. иск като неоснователен и недоказан и да се
присъдят на ответника направените съдебни и деловодни разноски по делото,
включително и разноските за юрисконсултско възнаграждение.
Съдът, като прецени събрА.те по делото доказателства, поотделно и в
тяхната съвкупност, приема за установено от фактическа страна следното:
От представените писмени доказателства се установява, че между
ищцата и ответното дружество е възникнало облигационно правоотношение
по силата на Договор за кредит № ****/****г., по силата на който на ищцата е
предоставена в заем парична сума в размер на 500 лева, като ищцата е
погасила изцяло задълженията си по горепосочения договор. Не се спори и
относно обстоятелството, че ищцата е заплатила сумата в размер на 640 лева
по договора.
Представени са по делото Договора за кредит, Стандартен европейски
формуляр /СЕФ/ за предоставяне на информация за потребителски кредити и
Общи условия, справка за отпуснатите суми и плащА.я.
От представения Договор за кредит се установяват параметрите на
облигационното отношение. Съгласно Договор за кредит № ****/****г.,
сключен между ищцата и ответника, е уговорена заемна сума в размер на 500
лева, при ГПР 49.7%, годишен лихвен процент – 41%, „такса за бързо
разглеждане" в размер на 123.15 лева. Така общо дължимата сума по кредита е
640 лева, с дата на връщане на кредита – ****г. Установява се от приложената
към отговора на исковата молба справка за отпуснатите суми и плащА.я, че
заемната сума от общо 500 лева е предоставена на ищцата на 25.09.2023г.
Установява се и че ищцата е погасила задължението по процесния договор за
кредит, като е заплатила на ответното дружество сумата в размер на общо 640
лева. Посоченото обстоятелство се признава от ответника, който признава и че
сумата е осчетоводена от ответното дружество като пълно погасяване и
разпределена по пера, както следва: 500 лева - главница, 16.85 лева -
договорна лихва и 123.15 лева такса за използване на допълнителна услуга
Бързо разглеждане. В чл.4.2 от Общите условия е предвидено, че кредиторът
предоставя възможност на кредитополучателя да заяви изрично бързо
разглеждане на подаденото искане за отпускане на кредит. Услугата бързо
разглеждане е допълнителна незадължителна услуга, която се предоставя при
изрично искане от страна на кредитополучателя и гарантира обработка на
9
искането и предоставяне на отговор до 15 минути от изпращането му. В
чл.4.4. от Общите условия е предвидено, че за заявката за тази допълнителна
услуга за бързо разглеждане на искането за кредит кредитополучателят дължи
такса за бързо разглеждане, която се изчислява спрямо сумата на кредита и
срока на договора за кредит. Дължимата сума е посочена в специалните
условия на договора за кредит и е включена в Тарифа на кредитора, налична
на началната стрА.ца. Съгласно т. 4.3., когато искането за отпускане на кредит
постъпи извън работното време на кредитора, в неработен ден или на
официален празник, се допуска забавяне в обработката извън посочените 15
минути, но при всички случаи се гарантира приоритетно разглеждане и
ускорена процедура за отговор в срок до 2 часа от началото на първия следващ
работен ден, но кредиторът не може да бъде отговорен за забавяния,
възникнали поради технически проблеми или по вина на кредитополучателя
/например при изключен мобилен телефон/, при което кредиторът се
задължава да изпълни услугата в първия възможен момент. Според т.4.4. за
заявката на допълнителната незадължителна услуга за бързо разглеждане на
искането за кредит кредитополучателят дължи такса за бързо разглеждане,
която се изчислява спрямо сумата на кредита и срока на договора за кредит,
като тя е посочена в Специалните условия на договора за кредит и е включена
в Тарифа на кредитора, налична на началната стрА.ца, а в т.4. 5. е предвидено,
че допълнителната услуга за бързо разглеждане не е задължително условие за
отпускане на сумата по заявения кредит и не увеличава възможностите на
кредитополучателя да получи такъв.
При така установената фактическа обстановка, съдът достига до
следните правни изводи:
Предявеният иск с правно основА.е чл.55, ал.1, предл.1-во от ЗЗД е
основателен, като съображенията за това са следните: Безспорно, сключеният
между стрА.те договор за кредит е потребителски такъв и намира своята
правна регламентация в Закона за потребителския кредит, като според
легалната дефиниция, дадена в разпоредбата на чл. 9 ЗПК, въз основа на
договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да
предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и
всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на
договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и
същи вид за продължителен период от време, при които потребителят заплаща
стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични
вноски през целия период на тяхното предоставяне. Условие за неговата
действителност е писмената форма- чл. 10, ал. 1 ЗПК. Съгласно чл. 11, ал. 1, т.
10 ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и
съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима
10
от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит,
като се посочат взетите предвид допускА.я, използвА. при изчисляване на
годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи
/лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от
всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими за допълнителни услуги/, изразени като
годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Разпоредбата на
чл. 143 ЗЗП дава легално определение на понятието "неравноправна клауза" в
договор, сключен с потребителя и това е всяка уговорка в негова вреда, която
не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително
неравноправие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и
потребителя като в 18 точки визираната правна норма дава изчерпателно
изброяване на различни хипотези на неравноправие. Според чл. 146, ал. 1 ЗЗП,
неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако не са уговорени
индивидуално, като в алинея 2 от същата разпоредба е разписано, че не са
индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени предварително и
поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържА.ето
им особено в случаите на договор при общи условия. Тези нормативни
разрешения са дадени и в Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г.
относно неравноправните клаузи в потребителските договори, която е
транспонирана с нов чл. 13а, т. 9 от ДР на ЗЗП /ДВ бр. 64/2007 г. /. Според чл.
3 от Директивата, неравноправни клаузи са договорни клаузи, които не са
индивидуално договорени и които въпреки изисквА.ята за добросъвестност
създават в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между
правата и задълженията, произтичащи от договора. Според Директивата не се
счита индивидуално договорена клауза, която е съставена предварително и
следователно потребителят не е имал възможност да влияе на нейното
съдържА.е. Фактът, че някои аспекти от дадена клауза или някоя отделна
клауза са индивидуално договорени, не изключва приложението на чл. 3 от
Директивата към останалата част на договора, ако общата преценка на
договора сочи, че той е договор с общи условия. Когато продавач или
доставчик твърди, че клауза от договор с общи условия е договорена
индивидуално, негова е доказателствената тежест да установи този факт. В
тази връзка следва да се даде отговор на въпроса при какви условия е сключен
процесният договор за потребителски кредит и как са уговорени клаузите на
този договор. Предвид обсъдените в тази насока правни постановки и събрА.я
доказателствен материал се установи, че процесният договор е сключен при
общи условия /при предварително определени от едната страна - кредитор
клаузи на договора/. Константна е практиката на Съда на ЕС, според която
съдилищата на държавите членки са длъжни да следят служебно за наличието
11
на неравноправни клаузи в потребителските договори. В този смисъл е и чл.
24 ЗПК, която разпоредба, във връзка с неравноправните клаузи в договорите
за потребителски кредит, препраща към чл. 143 - 148 ЗЗП. Съдът е длъжен да
следи служебно и за наличието на клаузи, които противоречат на императивни
разпоредби на закона или го заобикалят и в този смисъл се явяват нищожни -
чл. 26, ал. 1, пр. 1 и пр. 2 от ЗЗД. В глава четвърта на ЗПК е уредено
задължението на кредитора преди сключването на договор за кредит да
извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна
оценка да откаже сключването на такъв. В този смисъл клаузата от процесния
договор за кредит, предвиждаща заплащането на такса за бързо разглеждане
на искането за кредит се намира в пряко противоречие с преследваната цел на
транспонираната в ЗПК директива. Това е така, защото в чл. 4.4. от Общите
условия е предвидено, че за заявката за тази допълнителна услуга за бързо
разглеждане на искането за кредит кредитополучателят дължи такса за бързо
разглеждане, която се изчислява спрямо сумата на кредита и срока на
договора за кредит, тоест потребителят не разполага предварително с
информация досежно точния размер на таксата, която ще дължи в случай, че
желае искането му за кредит да бъде разгледано по-бързо, а получава тази
информация едва при сключването на договора за кредит, след като вече е
заявил тази допълнителна услуга. Несъмнено таксата за бързо разглеждане
представлява разход по кредита по смисъла на § 1, т.1 от ДР на ЗПК и съгласно
чл.11, ал.1, т.10 и чл.19, ал.1 от ЗПК следва да се включи в размера на ГПР.
Доколкото ответникът изрично заявява, а и от представените писмени
доказателства се установи, че процесната такса за бързо разглеждане не е
включена при изчислението на ГПР, то следва, че същият не отразява
действителните разходи по кредите. Така реално се оскъпява кредитът чрез
въвеждане на допълнителни разходи, недопустими по действащото
законодателство, чиято стойност не е включена в определения в договора за
кредит ГПР. В случая посоченият в договора размер на ГПР е неточен и
заблуждава потребителя, тъй като не отразява действителния размер на
разходите по кредита. Следва да се отбележи, че сумата на кредита е общо в
размер на 500 лева, а дължимата такса за допълнителна услуга по договора
възлиза на 123.15 лева, което води до съществено увеличение на тежестта на
задължението на потребителя. Наред с това, в случая услугата „бързо
разглеждане" безспорно касае действия, свързА. с отпускането на кредита и
начисляването на такса за нея попада в забраната на чл.10а, ал.2 от ЗПК.
Таксата за бързо разглеждане е уговорена и във фиксиран размер. Липсва
каквато и да е еквивалентност между таксата и извършената услуга от
кредитора. От съдържА.ето на договора за кредит не става ясно как тази
допълнителна услуга е остойностена, по каква методика е формирана цената
за ползването й и какви конкретни действия от страна на кредитора се
12
включват в тази услуга. Съгласно Решение на СЕС от 21.03.2024г. по дело С
714/22 член 3, буква ж) от Директива 2008/48/Е0 на Европейския парламент и
на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски
кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИ0 на Съвета трябва да се тълкува
в смисъл, че разходите за допълнителни услуги, които са уговорени към
договор за потребителски кредит и дават на закупилия тези услуги потребител
приоритет при разглеждане на искането му за отпускане на кредит и при
предоставяне на разположение на заетата сума, както и възможността да се
отлага изплащането на месечните вноски или да се намалява техния размер,
попадат в обхвата на понятието „общи разходи по кредита за потребителя" по
смисъла на тази разпоредба, а оттам и на понятието „годишен процент на
разходите" по смисъла на посочения член 3, буква и), когато закупуването на
посочените услуги се оказва задължително за получаването на съответния
кредит или те представляват конструкция, предназначена да прикрие
действителните разходи по този кредит. Член 10, параграф 2, буква ж) и член
23 от Директива 2008/48 трябва да се тълкуват в смисъл, че когато в договор за
потребителски кредит не е посочен годишен процент на разходите, включващ
всички предвидени в член 3, буква ж) от тази директива разходи, посочените
разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и
разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до
връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем
главница. С оглед изложеното, съдът намира, че процесната клауза, която
предвижда заплащането на коментираната такса за бързо разглеждане се явява
нищожна. На следващо място съдът счита, че въпросната суми за такса за
бързо разглеждане несъмнено следва да бъде включена в ГПР, тъй като е
разход във връзка с предоставяне на кредита по смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗПК,
който предвижда, че ГПР по кредита изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи,
комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит. В случая следва да се има предвид
също така, че с включването на горепосочената такса за експресно
разглеждане, предвидена в Договора за кредит към ГПР от 49,70%,
действителният такъв би нараснал многократно. В този смисъл,
обстоятелствата относно включените в ГПР компоненти следва да бъдат ясно
посочени при сключване на договора, за да може потребителя да прецени дали
да сключи договора за кредит при така определените условия за връщането на
заетата сума.С оглед това, съдът намира, че при сключването на процесния
договор за потребителски кредит и чрез предвиждане на "такса за бързо
разглеждане на заявка за кредит", което е свързано с допълнителни разходи за
потребителя за заплащането й, е заобиколена императивната разпоредба на чл.
13
19, ал. 4 от ЗПК, огрА.чаваща максималния размер на годишния процент на
разходите по кредита. Предвид горното, посочените в договора размери на
годишния процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя, не
съответстват на действително уговорените такива, налице е неяснота при
определяне на ГПР, което води до недействителност на договора /чл. 22 ЗПК/.
Независимо от формалното посочване в договора за кредит, че бързото
разглеждане представлява допълнителна незадължителна услуга, от
съдържА.ето на уговорките е видно, че се касае за такса във връзка с действия
по усвояването на кредита. Съгласно чл.10а, ал.2 ЗПК обаче кредиторът не
може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързА. с
усвояване и управление на кредита. Следователно клаузите, предвиждащи
заплащане на такса за бързо разглеждане, влизат в пряко противоречие с
разпоредбата на чл.10а, ал.2 ЗПК. Таксата за бързо разглеждане, дължима
отделно от главницата и възнаградителната лихва по договора за кредит, е
част от общия разход по кредита и следва да бъде включена при изчисляването
на ГПР като индикатор за общото оскъпяване на договора за кредит /аргумент
от чл. 19, ал.1 и 2 ЗПК/. Този извод следва от дефинитивната разпоредба на §
1, т. 1 ДР ЗПК, според която "общ разход по кредита за потребителя" са всички
разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за
кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързА. с
договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни
услуги, свързА. с договора за кредит, и по специално застрахователните
премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително
условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на
кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. В случая
по делото е безспорно, че ГПР не включва таксите за допълнителни
незадължителни услуги, предоставени на кредитополучателя по негово
искане, като каквато кредиторът се е опитал да очертае таксата за бързо
разглеждане в изготвените общи условия. Следователно посоченият в
договора ГПР не включва всички действителни разходи. Поради това съдът
намира, че е налице противоречие на сключения договор с императивната
разпоредба на чл.11, ал.1 т.10 ЗПК. Тази част от сделката е особено
съществена за интересите на потребителя, тъй като целта на уредбата на ГПР
е чрез императивни норми да се уеднакви изчисляването и посочването му в
договора и това да служи за сравнение на кредитните продукти, да ориентира
икономическия избор на потребителя и да му позволи да прецени обхвата на
поетите от него задължения. Затова и неяснотите, вътрешното противоречие
или подвеждащото оповестяване на това изискуемо съдържА.е законодателят
урежда като порок от толкова висока степен, че изключва валидността на
договарянето /чл.22 ЗПК/. Предвид изложеното, съдът счита, че сключения
14
между стрА.те Договор за кредит № **** от ****г. е изцяло нищожен на
основА.е чл. 26, ал. 1 от ЗЗД вр. чл. 22 от ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 вр. чл. 19,
ал. 4 от ЗПК. Действително, съгласно разпоредбата на чл. 26, ал. 4 от ЗЗД,
нищожността на отделни части не влече нищожност на договора, когато те са
заместени по право от повелителните правила на закона или когато може да се
предположи, че сделката би била сключена и без недействителните й части. В
случая не е налице нито една от тези две хипотези - нищожната клауза на
процесния договор за кредит относно определянето на ГПР да бъде заместена
по право от повелителни норми на закона, или че договора за потребителски
кредит би бил сключен и ако в него не е включена клаузата определяща ГПР,
тъй като той е въведен като изрично изискване в чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.
Поради това, в настоящия случай не е приложима нормата на чл. 26, ал. 4 от
ЗЗД и нищожността на посочената по-горе клауза от договора обуславя
недействителността на целия договор. Съгласно разпоредбата на чл. 23 от
ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е недействителен,
потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или
други разходи по кредита. С исковата си молба ищецът предявява иск с правно
основА.е чл. 55 , ал.1, пр.1 от ЗЗД, с който иска ответника да бъде осъден да
му върне платената без основА.е сума по договора в размер общо на 140 лева.
Първото предложение на чл. 55, ал. 1 от ЗЗД изисква предаване, съответно
получаване на нещо без основА.е, т. е. когато още при самото получаване
липсва основА.е за преминаване на блага от имуществото на едно лице в
имуществото на друго. Начална липса на основА.е е налице и в случаите,
когато е получено нещо въз основа на нищожен акт. По делото ответникът
представи и съдът прие като писмено доказателство справка за отпуснати
суми и постъпили плащА.я за погасяване на задължението по процесния
договор за кредит, от която се установява, че ищцата е платила в полза на
кредитора сумата от 640 лева, с която е било погасено вземането за главница в
размер от общо 500 лева, за договорна лихва – 16.85 лева и за такса за бързо
разглеждане – 123.15 лева. Предвид изложеното, съдът намира, че на основА.е
чл. 23 от ЗПК, по процесния договор за потребителски кредит ищцата дължи
на кредитора единствено чистата стойност на получената в заем сума, а
именно 500 лева, която е била преведена на ищцата. По същия начин, предвид
разпоредбата на чл. 23 от ЗПК, плащането от страна на ищцата на сумата от
16.85 лева договорна лихва и такса бързо разглеждане в размер на 123.15 лева,
са платени на кредитора без основА.е, поради което предявения иск с правно
основА.е чл. 55,ал.1, пр.1 от ЗЗД се явява основателен и доказан изцяло за
сумата от 140 лева и следва да бъде уважен. Като законна последица от
уважаване на иска, главницата следва да се присъди, ведно със законната
лихва, считано от датата на подаване на исковата молба в съда - ****г. до
окончателното й изплащане. Поради уважаването на главния иск, съдът не
15
следва да се произнася по предявения евентуален такъв.
При този изход на делото ответникът следва да бъде осъден да заплати
на ищцата направените по делото разноски за държавна такса в размер на 50
лева.
Следва да бъде определено и възнаграждение за процесуално
представителство от един адвокат по чл. 38 ЗАдв. в полза на адвокат Д. М. По
отношение на размера на хонорара, който следва да се определи, съдът
намира, че предвид липсата на фактическа сложност на делото, както и
наличие на трайна и безпротиворечива съдебна практика по спорните
въпроси, извършените от адв. Д. М. процесуални действия, изразяващи се
единствено в депозиране на писмени молби по делото, приключване
разглеждане на делото в едно съдебно заседА.е, по което същият не се е явил,
на основА.е чл.38 ал.2, вр. ал.1 т.2 от Закона за адвокатурата в полза на адв. Д.
М следва да се определи възнаграждение за осъщественото от него
процесуално представителство, защита и съдействие по настоящото дело в
размер на 200 лева. Към тази сума следва да се прибави и 40 лева ДДС по
аргумент от § 2а от Наредба № 1/09.07.2004г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения, което да бъде заплатено от ответника. Според
настоящия съдебен състав, върху адвокатското възнаграждение, вкл. при
договори за правна защита и съдействие, сключени на основА.е чл. 38, ал. 2
ЗА, ДДС следва да бъде начислен, като данъчната основа се формира от
минималното адвокатско възнаграждение съгласно НМРАВ. В тази насока се
споделя съдебната практика, обективирана в Определение № 98 от 8.03.2022 г.
на ВКС по ч. т. д. № 1544/2021 г., II т. о., ТК, докладчик съдията Б. Й.;
Определение № 50012 от 1.03.2023 г. на ВКС по ч. т. д. № 478/2022 г., II т. о.,
ТК, докладчик председателят Т. В.; Определение № 266 от 18.04.2019 г. на
ВКС по ч. т. д. № 1913/2018 г., II т. о., ТК, докладчик съдията К. Н.;
Определение № 64 от 1.02.2017 г. на ВКС по т. д. № 453/2016 г., I т. о., ТК,
докладчик съдията Е. М. и доколкото в случая упълномощения от страната
адвокат безспорно е регистриран по ДДС, то върху определения от съда
размер на адвокатското възнаграждение е добавен ДДС. В тази връзка съдът
не споделя направеното възражението на ответното дружество за
прекомерност на договорения от ищцата хонорар на адвокат, тъй като такъв не
е договарян по размера си, а се определя от съда.


Мотивиран така, съдът

16
РЕШИ:
ОСЪЖДА „ВИВУС.БГ“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление - гр. София, п.к. 1421, Район „Лозенец", ул."Димитър
Хаджикоцев" № 52-54, да заплати на А. И. К., ЕГН **********, от гр.****,
ж.к. „****“, бл.***, вх.**, ет.**, ап.50, на основА.е чл. 55, ал. 1, предл. 1-во от
ЗЗД, сумата от 140 лева недължимо платена сума по недействителен Договор
за кредит ****/****г., сключен между стрА.те, ведно със законната лихва от
датата на депозиране на исковата молба – 20.09.2024г. до окончателното
изплащане на сумата.
ОСЪЖДА „ВИВУС.БГ“ ЕООД, ЕИК ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление - гр. София, п.к. 1421, Район „Лозенец", ул."Димитър
Хаджикоцев" № 52-54, да заплати на А. И. К., ЕГН **********, с постоянен
адрес - гр. ****, ж.к. „****“, бл.***, вх.**, ет.**, ап.**, на основА.е чл.78, ал.1
от ГПК, сумата от 50 лева, представляваща направени по делото разноски за
заплатена държавна такса.
ОСЪЖДА „ВИВУС.БГ“ ЕООД, ЕИК ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление - гр. София, п.к. 1421, Район „Лозенец", ул."Димитър
Хаджикоцев" № 52-54, да заплати на адвокат Д. М. на основА.е чл.38, ал.1 вр.
ал.2 от ЗАдв., сумата от 240 лева с включен ДДС, представляваща адвокатско
възнаграждение.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд - Хасково в
двуседмичен срок от връчването му на стрА.те.
Съдия при Районен съд – Хасково: /п/ не се чете
Вярно с оригинала!
Секретар: Д. Д.

17