Мотиви
към присъда по НОХД №889 по описа за 2015 год. на ШРС
От Шуменска окръжна прокуратура е внесен в ОС -
гр.Шумен обвинителен акт по досъдебно производство №16/2015 год. по описа на РУ
- гр.Шумен. С Определение №204/21.05.2015 год. на ШОС делото е изпратено по
подсъдност за разглеждане от ШРС.
Съгласно разпоредбата на чл.28, ал.1, т.2 от НПК съдът е
разгледал делото в състав от един съдия и двама съдебни заседатели, доколкото
за престъплението, в което са обвинени двамата подсъдими е предвидено наказание
„лишаване от свобода“ в размер от три до десет години. В този смисъл съдът е
съобразил константната съдебна практика по този въпрос, съгласно която под
„предвидено“ наказание следва да се разбира и възприема предвиденото в
Особената част на НПК наказание за съответното престъпление, без да се съобразява
редукцията по чл.63 от НК. В този смисъл са Решение №247 от 16.05.2011 год. на
ВКС по н.д. №1473/2011 год. на I н.о. и
др. В този смисъл е и правната теория, отразена и в Помагало по
наказателно-процесуално право за кандидати за младши съдии /стр.439/, където се
приема, че при установяване на законния състав на съда по делата срещу
непълнолетни, тежестта на престъплението се определя според предвиденото в
съответния състав на особената част на НК наказание, без да се съобразява
редукцията по чл.63 от НК.
Въз основа на така внесеното в ШРС дело е образувано
производство пред първа инстанция срещу подсъдимите А.К.Ф., с ЕГН**********, роден на *** год. в Република Полша, с постоянен
адрес ***, български гражданин, с основно образование, неженен, осъждан, учащ и
И.К.Ф., с ЕГН**********, роден на *** год. в Република Полша, с постоянен адрес
***, български гражданин, с основно образование, неженен, осъждан, учащ за
извършено от тях престъпление от общ характер по чл.198, ал.1 от НК, във вр. с чл.20, ал.2 от НК, във вр. с чл.26, ал.1 от НК, във вр. с чл.63, ал.1, т.3 от НК. В диспозитивната
част на обвинителния акт е посочено, че: за времето от 26.12.2014 год. до
06.01.2015 год. в гр.Шумен всеки един от двамата подсъдими при условията на
продължавано престъпление и в съучастие помежду си съизвършители
и в съучастие с Д.М.М., като съизвършител
отнел чужди движими вещи - парична сума от 2 /два/ лева, мобилен телефон Нокия на стойност 20 лева и СИМ карта на мобилен оператор Глобул на стойност 9.60 лева, всичко на стойност 31.60
лева, от владението на Д.А.Р. *** и чужди движими вещи – парична сума от 30
/тридесет/ лева от владението на М.И.И. ***, всички
вещи на обща стойност 61.60 лева без съгласие на посочените лица с намерение
противозаконно да ги присвои, като употребил за това сила /нанесъл удари на
пострадалите лица/ и по време на извършване на деянието е бил непълнолетен, но
е разбирал свойството и значението на извършеното и е могъл да ръководи
постъпките си.
В правно-релевантния момент преди началото на
съдебното следствие пострадалите лица не предявяват граждански иск за
причинените им имуществени вреди.
В съдебно заседание прокурорът поддържа така
повдигнатото обвинение и предлага на съда да наложи на всеки един от подсъдимите
наказание в размер на една година „лишаване от свобода“, чието изпълнение да
бъде отложено на основание разпоредбата на чл.66, ал.1 от НК за срок от три
години.
В хода на съдебното следствие подсъдимият А.К.Ф. заявява,
че разбира в какво е обвинен, но не се признава виновен в извършването на
посоченото в обвинителния акт деяние. Дава подробни обяснения в своя защита и
моли съда за оправдателна присъда.
Подсъдимият И.К.Ф. също заявява, че разбира в
какво е обвинен, но не се признава виновен в извършването на посоченото в
обвинителния акт деяние. Дава подробни обяснения в своя защита и моли съда за
оправдателна присъда.
Защитникът на подсъдимите счита, че от
доказателствата по делото не се доказва двамата му подзащитни
да са извършили деянията, в които са обвинени. Счита, че действията им могат да
бъдат квалифицирани като деяние по чл.323 от НК, чл.194 от НК или чл.216 от НК.
В същото време излага конкретни съображения по отношение невъзможността двамата
подсъдими да бъдат осъдени по която и да е от посочените квалификации и моли
съда за оправдателна присъда.
След
преценка на събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната
съвкупност, съдът приема за установена следната фактическа обстановка:
Пострадалият Д.А.Р. и свидетеля С.С.Ч. се познавали и били приятели. На 26.12.2014 год.
надвечер двамата седели в лекия автомобил на Ч. марка „БМВ 318“ с рег.№Н8983
ВК, който бил спрян на паркинга на магазин „Пени маркет“
в кв.Боян Българанов в гр.Шумен. Двамата разговаряли,
когато към автомобила се приближили двамата подсъдими А.К.Ф. и И.К.Ф., които
били близнаци, а към този момент били и непълнолетни. Заедно с тях бил и
свидетелят Д.М.М.. Ч. и Р. познавали близнаците, но
не познавали свидетеля М.. Р. стоял на предната дясна седалка до водача. Докато
тримата разговаряли, единият от двамата близнаци – А. се отправил към Р.,
отворил вратата на лекия автомобил, заплашил го, че ще го „шамари“, ако не му
върне парите и започнал да го удря с юмруци където свари. Дори извадил от дрехата си метален бокс, с
който продължил да удря пострадалия. Свидетелят М. и И.Ф. се присъединили към А.Ф.
и тримата се опитали да издърпат Р. от лекия автомобил против волята му.
Пострадалият се съпротивлявал, поради което двамата обвиняеми и М. продължили
да го удрят. Докато биели Р., тримата му нападатели преровили джобовете му. По
време на дърпането Р. изтървал мобилния си телефон, който бил в ръцете му. Виждайки
ескалацията на конфликта, Ч. се намесил и потеглил с автомобила. По пътя Р.
установил липсата на банкнота от 2 (два) лева, която се намирала в джоба му, а
преди да потеглят установил, че мобилния му телефон марка „Нокия“
стар модел със СИМ – карта на „Глобул“ (Фрог № 89359051100272725839) също липсва. Ч. телефонирал на
единия от близнаците и помолил да върнат телефона на Р., при което обвиняемият
се съгласил. Веднага Ч. отишъл на уговореното място в гр. Шумен. Подсъдимите А.
и И. Ф. и Д.М. се качили в автомобила и пред Р. започнали да си подхвърлят
мобилния му телефон, но не го върнали – нито апарата, нито СИМ – картата. През
това време и тримата отново започнали да му нанасят удари, като искали Р. да
каже кода за отключване на телефона. След като им дал кода и станало ясно, че
няма да върнат вещите на Р., Ч. спрял и накарал тримата извършители на деянието
да слязат от колата. Тримата напуснали автомобила заедно с мобилния телефон на
пострадалия. На 29.12.2014 г. в хода на започналата проверка по случая, А.К.Ф.
в присъствието на майка си – Е.М.А. предал на А.К.К.
– служител на МВР СИМ – картата на Р.. За това действие е съставена документ –
разписка (намираща се на л.24 от ДП 016/2015 год. по описа на РУ на МВР-Шумен).
На 07.01.2015 г. СИМ – картата била върната на Р..
На 08.01.2015 г. било извършено разпознаване на
живи лица, при което свидетелят Д.А.Р. посочил Д.М.М.,
като лицето, което заедно с близнаците А. и И. Ф. го ограбило, като му взели
мобилен телефон със СИМ карта и пари.
На 08.01.2015 г. било извършено разпознаване на
живи лица, при което свидетелят С.С.Ч. посочил Д.М.М., като лицето извършило заедно с близнаците А. и И. Ф.
грабеж на вещи от Д.А.Р..
Пострадалите Ш.С.А. и М.И.И.
и свидетелката И.К.С. се познавали и били приятели. Към 06.01.2015 г. И. бил
непълнолетен – навършил 14-годишна възраст, а С. – също била непълнолетна,
навършила 15-годишна възраст. На 06.01.2015 г. вечерта около 20 часа Ш.А. взел
с лекия си автомобил марка „Голф 3“ с рег. № Н 4406 АН М.И., който го чакал в
близост до магазин „Биохимия“ в гр. Шумен и двамата отишли пред дома на И.С.,***.
С. пристигнала от дома си, качила се в автомобила на А. и седнала на задната
седалка зад водача. И. седял на предната седалка до А.. Ш.А. паркирал
автомобила в близост до дома на С., на недобре осветен участък от улицата и
тримата разговаряли в колата. По същото време, по улицата в посока от магазин
„Пени маркет“ в кв. Боян Българанов
се задал Д.М.М., който минал край паркирания
автомобил. С. го видяла, притеснила се тъй като го познавала и поискала да
тръгнат с колата, за да избегне среща с М.. Минавайки
покрай автомобила на А., М. видял С., върнал се, отворил вратата на водача и
попитал С. какво прави в колата с непознатите момчета. Момичето се притеснило и
разплакало и настоявало да тръгват, но М. не им позволил. Пред тримата М. се
обадил по мобилния си телефон на някого и поискал от А. „трева или чай“.
Пострадалият му отговорил, че няма такива неща в себе си понеже не употребява
наркотици. М. не повярвал и поискал от А. да слезе от автомобила, за да го
претърси. За да предотврати неприятности и надявайки се М. да се откаже от
намеренията си, А. се принудил да слезе от колата. Когато А. слязъл от
автомобила, Д.М. го избутал, седнал на мястото на водача и започнал да рови в
купето. Когато отворил сенника оттам изпаднали пет банкноти, всяка с номинал 2
(два) лева или общо 10 лева и М. ги взел, за което получил съгласие от страна
на А.. След като не намерил други вещи, Д.М. се насочил към седящия на предната
дясна седалка М.И. и поискал последният да му даде пари. И. първоначално
отказал и му заявил, че няма пари, но М. настоявал и поискал лично да провери.
Тогава И. се принудил да му даде малка сума, за да го отпрати. С тази цел
последният се обърнал с гръб към седящия на мястото на водача М., извадил
банкнота с номинал 10 (десет) лева от портмонето си и му я подал. М. не взел
банкнотата, а се ядосал, че И. не му дал всичките си пари. Тогава издърпал
портмонето от ръцете на И., извадил намиращите се банкноти на стойност 220 лева
и взел за себе си 200 лева. М. изтръгнал от ръката на И. банкнотата от 10 лева,
портмонето му и останалите 20 лева и ги хвърлил в скута на пострадалия. И.
започнал да вика и да си иска парите. М. слязъл от автомобила, но останал до
отворената врата на водача. В този момент до лекия автомобил приближили двамата
непълнолетни тогава братя близнаци А.К.Ф. и И.К.Ф., които свидетелката И.С.
познавала. Двамата първоначално се насочили към лявата предна част на
автомобила, където се намирали А. и М.. Чувайки виковете на И., който си искал
парите и виждайки разпилените в скута на И. банкноти, единият от близнаците
влязъл в купето на лекия автомобил откъм мястото на водача, попитал И. какво
иска, пресегнал се и го ударил с юмрук в областта на дясно слепоочие. Ш.А.
хванал ръката на близнака, който ударил И., но вместо да му попречи да удари И.
втори път, той получил от обвиняемия удар зад ухото. През това време Д.М. и
другият от братята близнаци отишли и отворили предната дясна врата на
автомобила. При тях отишъл и вторият от близнаците. И. и А. Ф. и Д.М. започнали
да удрят по лицето И. и тримата взели изпадналите от пострадалия банкноти от 30
лева. Възползвайки се от ситуацията, че тримата нападатели се намират до
дясната част на автомобила и за да предотврати побоя над И., А. се качил в
колата си и я привел в движение, избягвайки от местопроизшествието. Същата
вечер пострадалите съобщили за случилото се в полицията.
На 07.01.2015 г. пострадалият М.И.И. разпознал последователно И.К.Ф., А.К.Ф. и Д.М.М., като посочил, че това са трите лиц;а,
които са го ограбили.
На 07.01.2015 г. свидетелят Ш.С.А. разпознал
последователно И.К.Ф., А.к.Ф. и Д.М.М..
Изложената фактическа обстановка, съдът счита за
установена въз основа на: част от обясненията на подсъдимите А.К.Ф. и И.К.Ф.,
на показанията на свидетелите М.И.И., Ш.С.А., И.К.С.,
Н.К.С., Г.Б.Г., Г.А.В., С.С.Ч.,
Д.М.М., Д.А.Р., А.К.К., на
прочетените на основание разпоредбата на чл.281, ал.4 от НПК, във вр. с чл.281, ал.1,
т.2 от НПК показания на свидетелите М.И.И., Ш.С.А., И.К.С., Г.А.В., С.С.Ч.,
Д.А.Р., А.К.К.,
дадени пред орган на досъдебното производство и през съдия в хода на
досъдебното производство, на приобщените по реда на чл.283 от НПК писмени
доказателства, както и от събраните в хода на съдебното следствие писмени доказателства.
Изложената по-горе фактическа обстановка се
доказва и от изготвената в досъдебното производство и приета от съда
съдебно-икономическа експертиза, която дава заключение, че стойността на предмета
на първото престъпление мобилен телефон Нокия е 20
лева, стойността на СИМ карта на мобилен оператор Глобул
е 9.60 лева.
Изложената фактическа обстановка се изяснява и от
изготвената в хода на досъдебното производство съдебно-медицинска експертиза на
живо лице №1/2015, от която се установява, че на пострадалото лице М.И.И. са били причинени следните травматични увреждания: леко
изразен травматичен оток във външния край на дясната вежда, умерено изразен
травматичен оток и бледосинкаво кръвонасядане
в областта на дясната скула, леко изразен травматичен оток на горната устна
вдясно външно и подлигавично кръвонасядане
на горната устна вдясно с две плитки лацерации на
лигавицата, както и че между нанесените удари и причинените травматични
увреждания е налице пряка причинна връзка.
За изясняване на описаната фактическа обстановка
спомагат и изготвените в хода на съдебното производство съдебно-психиатрични
експертизи на подсъдимите А.К.Ф. и И.К.Ф., които дават заключение, че двамата
подсъдими въпреки, че към момента на и4звъшване на деянието са били непълнолетни са могли да
разбират свойството и значението на извършеното и да ръководят постъпките си,
както и че експертизата не приема наличие на увлечение и лекомислие в
поведението им.
Описаната фактическа обстановка се изяснява и от
изготвените съдебно-психиатрични експертизи на свидетелите М.И.И. и И.К.С., които дават заключение, че двамата към момента
на деянието и след него са били годни правилно да възприемат обстоятелствата и
фактите, които имат съществено значение за делото, да ги запаметяват, както и
да дават /ако желаят/ достоверни обяснения за тях и да участват в
производството като свидетели.
Съдът при преценка на събрания в хода на съдебното
производство доказателствен материал намира, че
показанията на свидетелите М.И.И., Ш.С.А., И.К.С., Н.К.С.,
Г.Б.Г., Г.А.В., С.С.Ч., Д.М.М., Д.А.Р., А.К.К. следва да се кредитират изцяло, доколкото същите са
последователни, кореспондират помежду си и се подкрепят от останалия събран в
хода на производството доказателствен материал. В
същото време следва да бъде отчетен и факта, че всеки един от свидетелите М.И.И., Ш.С.А., И.К.С., С.С.Ч., Д.М.М. и Д.А.Р. е присъствал по време на извършване на едно от
двете деяния и пряко пресъздава възприетите от него факти и обстоятелства,
останалите свидетели пресъздават впечатленията, които пряко са възприели от
посочените по-горе свидетели.
В тази връзка следва да бъде отчетен и факта, че
свидетелят Д.М.М., въпреки, че в настоящото
производство има качеството на свидетел, е съизвършител
и на двете деяния, за което е била ангажирана неговата наказателна отговорност
чрез сключеното между него и ШОП споразумение, одобрено по НОХД №190 по описа
на ШОС за 2015 год.
При преценка на обясненията на подсъдимите А.К.Ф.
и И.К.Ф. съдът намира, че същите следва
да бъдат кредитирани частично, в частта, в която същите заявяват, че на
посочените дати са се намирали на посочените от тях места, които напълно
съвпадат с мястото на извършване на деянията, както и в частта относно
обясненията им относно лицата, които са се намирали на тези места. В същото
време в останалата им част показанията им имат характер на тяхна защитна версия
по обвиненията и доколкото същата е изолирана и не се подкрепя от останалия
събран по делото доказателствен материал не следва да
бъде кредитирана като достоверна.
Съдът
намира, че събраните и обсъдени по този начин доказателства по делото са
непротиворечиви и взаимно допълващи се и водят до единствено възможния извод,
непораждащ никакво съмнение във вътрешното убеждение на съда и обосновават
решението му в следния смисъл:
Съдът като прецени всички доказателства,
релевантни за делото, съгласно чл.14 от НПК, поотделно и в тяхната съвкупност,
приема че с горното деяние подсъдимите А.К.Ф. и
И.К.Ф. са осъществили от обективна и субективна страна състава на
престъпление от общ характер, наказуемо по чл.198, ал.1 от НК, във вр. с чл.20, ал.2 от НК, във вр.
с чл.26, ал.1 от НК, във вр. с чл.63, ал.1, т.3 от НК, поради следното:
Обект на престъплението са обществените отношения,
които осигуряват нормалните условия за упражняване правото на собственост и
правото на владение и държане върху движими вещи, както и обществените отношения, които осигуряват
на човека възможност свободно да формира своята вола и да избира поведение.
Субект на престъплението са непълнолетни към
момента на извършване не деянието, вменяеми физически
лица, които не са притежавали фактическа власт върху предмета на
престъплението. Въпреки, че към момента на извършване на всяко едно от деянията
са били непълнолетни са могли да разбират свойството и значението на
извършеното и да ръководят постъпките си.
От обективна страна предмет на престъплението са
чужди движими вещи, които не са нито собствени, нито във владение на
подсъдимите и за отнемането им е липсвало съгласие от страна на владелеца.
Изпълнителното деяние се характеризира като едно съставно престъпление и
включва два акта. Единият акт се изразява в употребата на сила чрез нанасяне на
удари, а другият акт е отнемането на вещите чрез действие, което се изразява в
прекратяване на фактическата власт върху
тях от страна на собственика и установяване на фактическа власт от подсъдимите.
От субективна страна престъплението е извършено с
вина под формата на пряк умисъл, като всеки един от подсъдимите е съзнавал, че нанася
на пострадалите удари, които нарушават телесната им неприкосновеност и им
причиняват различни травматични увреждания, че лишава от фактическа власт
собственика на чуждите движими вещи, предвиждал е преминаването им в своя
фактическа власт и е целял да установи тази власт върху предмета на
престъплението, като е имал намерение противозаконно да ги присвои, т.е.
съзнавал е обществено-опасния характер на деянието и е целял настъпването на
обществено-опасните последици.
Като причина за извършване на престъплението
следва да се отбележи ниската правна култура и несъобразяването и незачитането
на защитеното от закона право на собственост и право на свободно формиране на
воля и избор на поведение.
При
определяне квалификацията на деянието съдът приема, че в настоящия случай
деянието е извършено чрез употреба на сила. Силата е използвана, тъй като
липсва съгласие от страна на пострадалите да предадат доброволно мобилния си
телефон и паричните средства и по този начин чрез физическо въздействие – удари
в областта на лицето и различни части на тялото се сломява тяхната съпротива.
Липсата на съгласие се извежда от целия доказателствен
материал по делото и най-вече от упражненото срещу пострадалите насилие, чиято
единствена цел е била да сломи съпротивата на двамата или по време на отнемане
на вещите или след това по време на запазване на владението върху тях от страна
на подсъдимите. Употребената сила към пострадалите и свидетелите е начин и метод
за парализиране на съпротивата на пострадалите срещу отнемането на мобилния
телефон и паричните средства, независимо, че тази съпротива не е била явно
демонстрирана от тях във всеки един момент, но е била възможна.
Преценявайки събрания в хода на съдебното
производство доказателствен материал съдът намира, че
всеки един от подсъдимите е участвал и в двете деяния, за които им е повдигнато
обвинение. В тази връзка съдът съобрази обстоятелството, че по отношение на
първото деяние, описано в обвинителния акт, извършено на 26.12.1014 год. се
установява по безспорен начин, че и тримата извършители са нанасяли удари на
пострадалия Д.А.Р.. В подкрепа на този извод са показанията на самия пострадал,
дадени както в хода на съдебното, а така също и в хода на досъдебното
производство, които са приобщени по предвидения в НПК ред. В тази връзка в
протокол за разпит пред орган на досъдебното производство /л.128 от ДП №16/2015
год. по описа на РУ-Шумен/ свидетелят заявява: „Сашо дойде от моята страна,
където аз стоях, отвори вратата и започна да ме удря….Докато ме удряше с ръце
навсякъде по тялото, дойдоха и другите двама също от моята врата. Те също
започнаха да ме удрят. Тримата заедно започнаха да ме дърпат, като успяха
изцяло да ме изкарат от колата, като започната да ми бъркат джобовете.
Телефонът ми беше в ръцете и тогава аз го изтървах, докато ме дърпаха да ме
изкарат от колата……когато си тръгнаха аз се огледах за телефона си и видях, че
го няма. “ В подкрепа на изложеното са и
показанията на свидетеля С.Ч., който също свидетелства, че и тримата
извършители са нанасяли удари на Д., дърпали са го, за да го изкарат от
автомобила и са пребърквали джобовете му. От събраните в хода на производството
гласни доказателства се установява и липсата на сумата от 2 лева. В тази връзка
в разпита си в съдебно заседание на 16.09.2015 год. пострадалият Р. заявява: “Двата
лева ми липсваха….Нямаше ги в мен. Преди да стане случката бяха в джоба на дънките ми.“ В подкрепа на този извод са и показанията на
свидетеля Г.А.В., който свидетелства, че пострадалият Р. лично му е заявил, че
по време на инцидента са му били отнети мобилния телефон и сумата от 2 лева.
По отношение на второто, описано в обвинителния
акт деяние, извършено на 06.01.2015 год. съдът намира, че по делото са налице
категорични доказателства, че всеки един от подсъдимите е нанасял удари на
пострадалия, както и че ударите са били нанасяни, защото не е бил съгласен да
му бъдат отнети паричните средства и защото си ги е искал обратно. В подкрепа
на този извод са показанията на свидетелите М.И.И., Ш.С.А.,
И.К.С.. Независимо от факта, че само един от подсъдимите е взел намиращите се в
скута на пострадалия парични средства в размер на 30 лева, доколкото всеки един
от тримата е участвал в нанесените му удари, както преди отнемане на
средствата, така също и след това, се налага извода, че всеки един от тях е съизвършител в съставното престъпление.
В тази връзка съдът съобрази обстоятелството, че
съгласно константната съдебната практика при съизвършителство
в съставно престъпление, каквото се явява „грабежът“ е достатъчно деецът да е
участвал в един от елементите на съставното престъпление, за да възникне
отговорността му за съизвършителство. Съизвършител е и този, който извършва само отделен елемент
от изпълнителната дейност – упражняването на принудата или отнемането на вещта.
В тази връзка са Решение №509 от 22.12.2008 год. на ВКС по н.д. №522/2008 год.,
I н.о., НК, Решение №317 от 15.09.2009 год. на ВКС по НОХД №326/2009 год., III
н.о., НК, Решение №144 от 22.03.2010 год. на ВКС по н.д. №18/2010 год., I н.о., НК, Решение №396 от 27.05.2004 год. на ВКС по н.д. №32/2004 год., III н.о,
Решение №199 от 06.07.1995 год. по н.д. №509/1994 год., I н.о. и др.
В същото време и двете деяния следва да бъдат
квалифицирани като „грабеж“ и поради факта, че спрямо всеки едни от
пострадалите е била употребена сила и за запазване владението върху вече
отнетите вещи – в първия случай, за да бъде запазено владението върху мобилния
телефон, собственост на пострадалия Р. и за да бъде принуден да въведе кода за
отключване на телефона, а във втория случай – за да бъде запазено владението
върху отнетата от пострадалия И. парична сума, доколкото същия не се е примирил
с отнемането и е искал същата да му бъде върната. В подкрепа на този извод
са Решение №580 от 30.11.1981 год. по
н.д. №602/81, I н.о., Решение №333 от 25.06.2012 год. на ВКС по н.д. №858/2012 год., I н.о.,
НК, Решение №161 от 15.04.2009 год. на ВКС по н.д. №17/2009 год., II н.о., НК и др., които приемат, че „грабеж“ има
винаги, когато при отнемането на една вещ от владението на другиго с намерение
да се присвои се употреби сила или заплашване независимо от това, дали силата и
заплашването са употребени, за да се отнеме вещта или за да се запази
владението на вече откраднатата вещ.
По изложените съображения съдът намира за
неоснователни твърденията на защитата на подсъдимите, че деянието следва да
бъде квалифицирано не като грабеж по смисъла на чл.198 от НК, а като кражба по
чл.194 от НК или унищожаване или
повреждане на чужда движима вещ по чл.216 от НК.
Съдът намира, че не следва да бъдат кредитирани и
доводите на защитата за квалифициране на деянието, извършено на 26.12.2014 год.
като самоуправство по смисъла на чл.323 от НК. В тази
връзка съдът съобрази обстоятелството, че от данните по делото не се установява
пострадалият Д.А.Р. да е дължал пари на някой от подсъдимите или да е имал с
когото и да е от тях някакви неуредени отношения. Единствените твърдения в тази
насока са на двамата подсъдими, но доколкото същите не се подкрепят от
останалия събран по делото доказателствен материал
следва да се приеме, че същите имат характер на тяхна защитна версия срещу
обвинението. В същото време дори да бяха налице някакви данни и доказателства
за подобни взаимоотношения, то поради изложените по-горе съображения относно
обективната съставомерност на извършените действия, деянието
отново следва да бъде квалифицирано като „грабеж“, а не като „самоуправство“. В
тази връзка съдът съобрази константната съдебна практика, която приема, че
кражба или грабеж може да има и когато отнемането на чуждата вещ се извършва с
цел пострадалият да бъде принуден да изпълни свое задължение, както и че когато
чрез насилие се отнеме чужда движима вещ под предлог, че по този начин се
осъществява едно предполагаемо право, деянието следва да се квалифицира като
престъпление срещу собствеността, а не като самоуправство.
В тази връзка са Решение №18 от 11.02.1998 год. на ВКС по н.д.№398/97 год., I н.о,
Решение №242 от 16.11.1993 год. по н.д. №243/1993 год. на ВК и др.
При определяне квалификацията на деянието съдът като
съобрази обстоятелството, че всеки един от подсъдимите пряко е участвал в една
или и в двете части на двуактното престъпление, т.е. има качеството на
извършител, намира че деянието следва да се квалифицира по чл.198, ал.1 от НК,
във вр. с чл.20, ал.2 от НК. В тази връзка съдът отново съобрази
гореизложеното и по-конкретно, че при грабежа не е необходимо всеки от съизвършителите да участва непосредствено в принудата.
Достатъчно е съзнанието им, че те действат заедно за постигане на резултата от
общата им дейност. За съставомерността на деянието е
без значение обстоятелството кой от подсъдимите в каква степен е участвал,
достатъчно е участието в една от съставките на престъплението. В този смисъл, поради
обсъдените вече съображения, деянието следва да бъде квалифицирано по отношение
и на двамата, като извършено чрез употреба на сила и то във връзка с чл.20,
ал.2 от НК.
При определяне квалификацията на деянието съдът
намира, че същото следва да бъде квалифицирано като продължавано престъпление
по смисъла на чл.26 от НК. В тази връзка съдът съобрази обстоятелството, че всяко
едно от деянията, описани в обвинителния акт осъществява по отделно състава на
едно и също престъпление - съответно по чл.198, ал.1 от НК, във вр. с чл.20, ал.2 от НК, извършени са през непродължителен
период от време - в периода от 26.12.2014
год. до 06.01.2015 год., при една и съща обстановка и при еднородност на вината
- пряк умисъл за всяко от деянията.
Квалификацията на извършеното от подсъдимите във
връзка с чл.63 от НК се определя от обстоятелството, че по време на извършване
на процесното деяние и двамата подсъдими са били
непълнолетни, но са могли да разбират свойството и значението на извършеното и
да ръководят постъпките си, видно от заключението на назначените в хода на досъдебното
производство съдебно-психиатрични експертизи.
При определяне на наказанието на подсъдимия А.К.Ф.
за извършеното от него престъпление съдът прецени: Степента на обществена
опасност на конкретното деяние, която
съдът преценява като висока - касае се за отнемане на чужди движими вещи чрез използване на сила.
Сравнително по-високата степен на обществена опасност на деянието се определя и
от факта, че се касае за продължителна престъпна дейност, в състава на която
влизат две отделни деяния. Степента на обществена опасност на подсъдимия, която
съдът преценява като сравнително висока с оглед
данните за личността на дееца, които сочат, че същият е осъждан два пъти
за деяния, които засягат същите обществени отношения. Като смекчаващи
отговорността обстоятелства, съдът отчете обремененото семейно и материално положение
на подсъдимия, което се доказва от данните по делото. Съдът не приема като
смекчаващо отговорността обстоятелство ниската младежка възраст на подсъдимия,
поради факта, че доколкото деянието е извършено от подсъдимия преди да навърши
пълнолетие, то това обстоятелство е отчетено чрез редукцията на предвиденото за
съответното престъпление наказание по смисъла на чл.63 от НК. Гореизложените
обстоятелства мотивираха съда да приеме, че целите на наказанието, посочени в
чл.36 от НК могат да бъдат постигнати по отношение на подсъдимия А.К.Ф., като
наказанието бъде определено при отчитане, както на отегчаващите, така също и на
смекчаващите отговорността обстоятелства. Съдът, съобразявайки горните
обстоятелства счита, че е справедливо и
съответно на извършеното на подсъдимия да се наложи наказание в размер над
минимума, но под средния при приложение разпоредбата на чл.63, ал.1, т.3 от НК,
а именно “лишаване от свобода” за срок от шест месеца.
При определяне на наказанието съдът съобрази обстоятелството,
че доколкото по отношение на подсъдимия А.Ф. не са констатирани многобройни смекчаващи отговорността
обстоятелства не са налице условията наказанието да бъде определено при
приложение разпоредбата на чл.55 от НК. В същото време дори да бяха налице тези
условия настоящият състав намира, че доколкото на подсъдимия вече са били
налагани наказания „пробация“ за предишни негови
осъждания, които той е изтърпял, с оглед настоящото производство, се налага
извода, че очевидно същите не са изиграли своята роля и едно последващо наказание „пробация“
би се оказало неефективно и не би изпълнило целите на индивидуалната превенция.
В същото време съдът, като съобрази предишните
осъждания на дееца, както и факта, че същите са извършени преди същия да
навърши пълнолетие, намира, че за да бъдат постигнати целите на наказанието,
посочени в чл.36 от НК не се налага неговото ефективно изтърпяване от дееца. С
оглед на изложеното съдът с присъдата си отложи изтърпяването на така
наложеното наказание „лишаване от свобода“ за изпитателен срок от три години.
При определяне размера на изпитателния срок съдът се съобрази с разпоредбата на
чл.69 от НК и с обстоятелството, че един по-продължителен изпитателен срок би
оказал възпиращо въздействие у дееца и би изпълнил целите на индивидуалната и
генерална превенции.
Съдът с присъдата си зачете на основание
разпоредбата на чл.59, ал.1 от НК времето, през което спрямо подсъдимия А.К.Ф.
е била взета мярка за неотклонение „задържане под стража“, считано от
06.01.2015 год. до 09.03.2015 год.
При определяне на наказанието на подсъдимия И.К.Ф.
за извършеното от него престъпление съдът прецени: Степента на обществена
опасност на конкретното деяние, която
съдът преценява като висока - касае се за отнемане на чужди движими вещи чрез използване на
сила. Сравнително по-високата степен на обществена опасност на деянието се
определя и от факта, че се касае за продължителна престъпна дейност, в състава
на която влизат две отделни деяния. Степента на обществена опасност на
подсъдимия, която съдът преценява като сравнително висока с оглед данните за личността на дееца, които сочат,
че същият е осъждан за деяние, идентично с настоящото. Като смекчаващи
отговорността обстоятелства, съдът отчете обремененото семейно и материално
положение на подсъдимия, което се доказва от данните по делото. Съдът не приема
като смекчаващо отговорността обстоятелство ниската младежка възраст на
подсъдимия, поради факта, че доколкото деянието е извършено от подсъдимия преди
да навърши пълнолетие, то това обстоятелство е отчетено чрез редукцията на
предвиденото за съответното престъпление наказание по смисъла на чл.63 от НК.
Гореизложените обстоятелства мотивираха съда да приеме, че целите на
наказанието, посочени в чл.36 от НК могат да бъдат постигнати по отношение на
подсъдимия И.К.Ф., като наказанието бъде определено при отчитане, както на
отегчаващите, така също и на смекчаващото отговорността обстоятелства. Съдът,
съобразявайки горните обстоятелства счита, че
е справедливо и съответно на извършеното на подсъдимия да се наложи
наказание в размер над минимума, но под средния при приложение разпоредбата на
чл.63, ал.1, т.3 от НК, а именно “лишаване от свобода” за срок от шест месеца.
При определяне на наказанието съдът съобрази
обстоятелството, че доколкото по отношение на подсъдимия И.Ф. не са
констатирани многобройни смекчаващи
отговорността обстоятелства не са налице условията наказанието да бъде
определено при приложение разпоредбата на чл.55 от НК. В същото време дори да
бяха налице тези условия настоящият състав намира, че доколкото на подсъдимия
вече е било налагано наказание „пробация“ за предишно
негово осъждане, което той е изтърпял, с оглед настоящото производство, се налага
извода, че очевидно същото не е изиграло своята роля и едно последващо
наказание „пробация“ би се оказало неефективно и не
би изпълнило целите на индивидуалната превенция.
В същото време съдът, като съобрази предишното
осъждане на дееца, както и факта, че същото е извършен преди същия да навърши
пълнолетие, намира, че за да бъдат постигнати целите на наказанието, посочени в
чл.36 от НК не се налага неговото ефективно изтърпяване от дееца. С оглед на
изложеното съдът с присъдата си отложи изтърпяването на така наложеното
наказание „лишаване от свобода“ за изпитателен срок от три години. При
определяне размера на изпитателния срок съдът се съобрази с разпоредбата на
чл.69 от НК и с обстоятелството, че един
по-продължителен изпитателен срок би оказал възпиращо въздействие у дееца и би
изпълнил целите на индивидуалната и генерална превенции.
Съдът с присъдата си зачете на основание
разпоредбата на чл.59, ал.1 от НК времето, през което спрямо подсъдимия И.К.Ф. е
била взета мярка за неотклонение „задържане под стража“, считано от 06.01.2015
год. до 09.03.2015 год.
На основание чл.189, ал.3 от НПК съдът осъди подсъдимия
А.К.Ф. да заплати в полза на държавата направените деловодни разноски в размер
на 319.39 /триста и деветнадесет лева и тридесет и девет стотинки/ лева, като
постанови сумата от 291.89 лева да бъде заплатена по сметка на ОД на МВР –
Шумен, а сумата от 27.50 лева – по сметка на ШРС, както и 5 /пет/ лева такса за
издаване на изпълнителен лист, която да бъде заплатена по сметка на ШРС.
На основание чл.189, ал.3 от НПК съдът осъди
подсъдимия И.К.Ф. да заплати в полза на държавата направените деловодни
разноски в размер 319.39 /триста и деветнадесет лева и тридесет и девет
стотинки/ лева, като постанови сумата от 291.89 лева да бъде заплатена по
сметка на ОД на МВР – Шумен, а сумата от 27.50 лева – по сметка на ШРС, както и
5 /пет/ лева такса за издаване на изпълнителен лист, която да бъде заплатена по
сметка на ШРС.
На основание чл.301, ал.1, т.11 от НПК, във вр. с чл.111 от НПК съдът постанови вещественото
доказателство по делото – 1 брой мъжки кожен портфейл, тъмнокафяв на цвят да
бъде върнат на пострадалото лице М.И.И., а на основание
чл.301, ал.1, т.9 от НПК, във вр. с чл.53, ал.1,
б.“а“ от НК вещественото доказателство по делото – 1 брой метален бокс да бъде
отнет в полза на държавата.
Съдът счита, че така определените наказания ще
въздейства предупредително върху подсъдимите и ще окажат възпитателно и
предупредително влияние и върху другите членове на обществото.
Водим от горното съдът постанови присъдата си.
Районен
съдия: