О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№………./………….2018г.
ВАРНЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ в закрито заседание на четиринадесети
декември две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДАНИЕЛА
ПИСАРОВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛАНА
КИРЯКОВА
ЦВЕТЕЛИНА ХЕКИМОВА
като разгледа докладваното от съдия
Писарова ч.търг.дело
№1919 по описа за 2018г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е с правно основание чл.274 ГПК.
Производството
е образувано по частна жалба на АГЕНЦИЯ
ЗА КОНТРОЛ НА ПРОСРОЧЕНИ ЗАДЪЛЖЕНИЯ ЕООД, ЕИК *********, София, чрез
ю.к.Десислава Александрова срещу разпореждане на ВРС, 46 състав, постановено по
ЧГД №12340/2018г., в частта, в която съдът отхвърля заявление с вх. № 54115/14.08.2018 г.,
подадено от „Агенция за
контрол на просрочени вземания“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, бул. „Васил Левски“ № 114,
етаж Мецанин, в частта, с която се иска издаване на
заповед за изпълнение срещу Р.Р.Р., ЕГН **********, с адрес: гр. Варна, кв.
Аспарухово, ул. Злетово, 12, вх. Б, ет. 3, ап. 11, за сумата 39,40 лв. неустойка
за неизпълнение на договорно задължение за предоставяне на обезпечение,
начислена за периода 06.07.2017 г. – 06.12.2017 г. и за сумата 201,50 лв. разходи и такси за извънсъдебно събиране на
просрочени задължения.
В жалбата се
излага, че разпореждането на съда е неправилно, незаконосъобразно и постановено
при процесуални нарушения. Излага, че целта на заповедното производство е
ускоряване на съдебния процес и разтоварване на правораздавателната система. Сочи,
че в производството по чл.410 ГПК не се проверява дали вземането съществува. Според
разпоредбата на чл. 410 от ГПК, заявлението трябва да съдържа искане за
издаване на изпълнителен лист и да отговаря на изискванията на редовност на
исковата молба по чл.127, ал.1 и 3 и чл.128, т.1 и 2 ГПК. Твърди се с оглед изложените
твърдения в заявлението за издаване на заповед за изпълнение, че може да се
направи извод, че вземането е за парична сума, като предвид посочения размер на тази сума
и по правилата за определяне на родовата подсъдност, евентуалният иск за това
вземане е подсъден на районен съд. Заявлението е съобразено с изискванията за
неговата редовност по чл. 410, ал. 2, вр. чл. 127, ал. 1 и 3 и чл. 128, т.1 и 2 ГПК, като следва да се отбележи, че в закона липсва препращане към чл.127, ал.2 ГПК - т.е. не е необходимо към заявлението да се прилагат доказателства за
установяване на вземането. Заявителят може да приложи такива, но не е длъжен,
тъй като целта на производството е само да се провери дали вземането е спорно.
Преследваната с уреденото в действащия ГПК заповедно производство цел е да се
създаде опростена съдебна процедура, въз основа на която кредиторът в съкратени
срокове да може да се снабди с изпълнително основание срещу своя длъжник, с
оглед принудителното изпълнение на вземането си. Посочената цел предопределя и
основните характеристики на заповедното производство - то е факултативно,
едностепенно и строго формално. Според жалбоподателя, в заповедното производство съдът дължи проверка на
формалната външна редовност и необходимите реквизити на заявлението по чл.410 ГПК,
а споровете по обективираните в него материални субективни права, като този
относно претендираното вземане за неустойка, както и относно претендираното
вземане за разходи и такси за извънсъдебно събиране, следва да се решат по
исков ред, при положение, че длъжникът входира възражение по чл. 414 ГПК. Счита, че
клаузата за неустойка е ясна и не противоречи на закона. Предназначението на
посочената неустойка е да обезщети евентуалните вреди от неизпълнението на
договора, като обичайните вреди, които причинява неизпълнението на парично
задължение, са пропуснати ползи - от пропуснатата сигурна възможност за
печалба, която кредиторът би реализирал, ако бе получил в срок паричната
престация; претърпени загуби - евентуалните допълнителни разходи, които
кредиторът би дължал, ако би си набавил чрез заем същия паричен ресурс на
свободния пазар (за банкови лихви и такси). Ако длъжникът добросъвестно би изпълнил поетото
договорно задължение и предоставил такава гаранция, то кредиторът щеше да е
събрал вземането си и нямаше да търпи посочените по-горе вреди. Съгласно чл.
92, ал. 1 от ЗЗД неустойката обезпечава изпълнението на задължението и служи
като обезщетение за вредите от неизпълнението без да е нужно те да се доказват.
Фактическият състав, който следва да се осъществи, за да възникне основанието за
заплащане на неустойка за неизпълнение на оговор, включва следните елементи:
наличие на валидно договорно задължение; неизпълнение на задължението;
неустойката да е уговорена. Твърди се, че всички предпоставки за присъждане на
това вземане са налице. В TP № 1 от 15. 06. 2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСТК на
ВКС, жалбоподателят твърди, че върховният съд приема, че неустойката следва да е нищожна,
само ако единствената цел, за която тя е уговорена излиза извън присъщата й
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция. Хипотези, които в настоящия
случай не са налице, тъй като уговорената неустойка има обезщетителна функция; че неустойката не може да
бъде нищожна само на основание противоречие с добрите нрави, както приема съдът
в обжалваното разпореждане. Твърди се, че възпросът дали се накърняват добрите нрави по
отношение на уговорена неустойка, следва да бъде решен чрез
комплексна преценка - не само на съдържанието на договорната клауза, но и при
отчитане на други фактори, като свободата на договаряне, равнопоставеността
между страните, функциите на неустойката, както и възможността неизправният
длъжник сам да ограничи размера на неизпълнението, за да не се превърне
неустойката в средство за неоснователно обогатяване. Дори и да приемете, че
неустойката е прекомерна, то това не я прави a priori нищожна поради
накърняване на добрите нрави, а съдът следва да намали нейния размер. По отношение
на претендираните такси и разходи за извънсъдебно събиране на задължението, за чиято
дължимост страните по договора на основание чл.9 ЗЗД са постигнали съгласие,
подписвайки договора, съдът неправилно е счел, че същата не се дължи по аргумент
от разпоредбата на чл. 33, ал. 1 ЗПК, като от неправилното квалифициране на
правното основание е достигнал до правни изводи, че в случая се касае за
частична нищожност на договора по отношение на съответната клауза. Сочи се, че съгласно чл. 10а, ал. 1 ЗПК кредиторът може да събира от потребителя такси и комисиони за допълнителни
услуги, свързани с договора за потребителски кредит. Посочените допълнителни
услуги, а именно изпращане на напомнителни писма, електронни съобщения,
провеждане на телефонни обаждания, лични посещения и други са вследствие на
виновното неизпълнение от страна на заемателя на договорното му задължение да
върне получената сума в уговорения срок и са такси за допълнителни услуги,
които кредиторът извършва с цел напомняне за изпълнение на поето задължение. В разпоредбата на чл. 19,
ал. 3, т. 1 ЗПК е предвидено, че при изчисляване на годишния процент на
разходите по кредита не се включват разходите, които потребителят заплаща при
неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит.
Следователно законодателят е предвидил възможността за начисляването на такива
разходи, като изрично ги е изключил при изчисляване на годишния процент на
разходите по кредита. С оглед на горното се поддържа искане за отмяна на
разпореждането в обжалваната му част като вместо това заявлението по чл.410 ГПК
бъде уважено изцяло.
Съдът, при
преценка редовността на производството констатира, че частната жалба е подадена
от легитимирана страна, чрез надлежно упълномощен процесуален представител,
срещу подлежащ на обжалване акт, в преклузивния срок. Препис от жалбата не
подлежи на връчване на насрещната страна.
Разгледана
по същество, съдът намира частната жалба за неоснователна поради следното:
Пред ВРС е подадено заявление по
чл.410 ГПК от АКПЗ ООД /Агенцията/ като цесионер на АКСЕС ФАЙНАНС ООД, ЕИК
*********, за издаване на заповед за изпълнение срещу Р.Р.Р., ЕГН **********,
за посочена сума от 98.50 лева главница ведно със законна лихва от подаване на
заявлението на 14.08.2018г. до изплащането му. В т.9 от заявлението, кредиторът
е уточнил и останалите плащания: договорна лихва от 14.36 лева от 30.06 до
06.12.2017г.; неустойка за неизпълнение от 39.40 лева от 06.07. до
06.12.2017г.; разходи и такси в размер на 201.50 лева; законна лихва от 7.22
лева от 07.12.2017г. до 04.08.2018г., въз основа на договор за кредит
№509331/24.06.2017г.
В допълнителни молби, в изпълнение указанията на съда, длъжникът е
посочил, че претендираните разходи и такси за извънсъдебно събиране, представляват
разходи за събиране на задължението по 2.50 лева всеки ден до заплащане на
сумата, в общ размер от 80 лева както и 120 лева, вкл. разходи за дейността на
служител на кредитора. В сумата от 80 лева се сочи, че влизат всички направени
от кредитора разходи за напомнителни писма, ел.съобщения, телефонни разговори и
др. и администриране на дейността по извънсъдебно събиране. Таксата от 120 лева
се събира в глобален размер след настъпване предсрочната изискуемост на
вземането. Останалите разходи се начисляват съобразно чл.22, ал.4 от договора
между страните.
Заповедният съд, при преценка на заявлението и направените от заявителя
уточнения е формирал изводи за неоснователност на част от претендираното
вземане.
Съдът се е позовал на императивното
правило на чл. 33, ал. 1 от ЗПК, съгласно която при забава на потребителя
кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на
забавата, каквато в случая е претендирана наред с вземането за такса и разходи.
Според съда, с уговарянето на таксата, на практика се постига заобикаляне на
ограничението на чл. 33 от ЗПК и се въвежда допълнително плащане, чиято дължимост е изцяло свързана с хипотеза на забава на
длъжника. Приел е, че подобна клауза противоречи на чл. 33 от ЗПК, тъй като
преследва забранена от закона цел да се присъди още едно обезщетение за забава.
Освен това твърдяните разходи на кредитодателя – изпращане на електронни
съобщения, писма, покани, провеждане на телефонни разговори, посещения и др.,
по естеството си разходи по управление на кредита. Поради това заплащането им
от потребителя, съответно претендирането им със заявлението, противоречи на
забраната на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК, съобразно която кредиторът не може
да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и
управление на кредита. Съдът
приема на следващо място, че вземанията за такси за извънсъдебно събиране и за
разходи за събиране фактически са с оглед една и съща услуга. Начисляването два
пъти на вземания за една и съща дейност
на кредитора не съответства на изискването за добросъвестно упражняване на права. По изложените съображения в частта, с
която са претендирани вземанията за непогасени разходи и такси за извънсъдебно събиране в общ размер на 201,50 лв., заявлението по чл. 410 от ГПК
е отхвърлено и е предмет на жалбата. Аналогично съдът е отхвърлил и заявлението
за неустойка, която произтича от клауза на договора за кредит, съгласно която
неустойка се дължи, в случай, че заемателят (т.е. потребителят) не предостави в
тридневен срок от подписване на договора обезпечение на задълженията си
посредством поръчителство на физическо лице. Такава клауза прехвърля риска от
неизпълнение на задълженията на финансовата институция (цедент на процесното
вземане) за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника, вменени
ѝ с нормата на чл.16 от ЗПК, върху самия длъжник и води до допълнително
увеличаване размера на задълженията. Т.е. клаузата за предоставяне на
обезпечение след сключване на договора, цели да заобиколи нормата, респективно
по силата на чл. 21, ал.1 от ЗПК, същата е нищожна. Поради това нищожна се
явява и уговорената неустойка за неизпълнение на това договорно задължение и
заявлението е отхвърлено и в частта за
претендираната неустойка в общ размер от 39.40 лв.
За издаване на заповед за изпълнение по реда на чл.410 ГПК,
процесуалният закон изисква заявлението да е подадено за вземане за парични
суми или заместими вещи и искът да е подсъден на районен съд, да не са налице и
отрицателните предпоставки на чл.411, ал.2, т.2-4 ГПК, както и подаденото
заявление да е редовно, доколкото чл.410, ал.2 ГПК препраща към правилата за
редовност на исковата молба.
Въззивният съд споделя крайните изводи на първата
инстанция, но с различни аргументи. Не следва да бъде уважено заявлението за
претендираните неустойка и такси и разходи по изпълнението.
При проверка редовността на
подаденото заявление, което следва да отговаря на критериите за редовност на искова
молба, съдът констатира, че липсва индивидуализация на конкретната клауза от
договора, която ангажира отговорността на длъжника да предостави в полза на
кредитора обезпечение на задължението си.
На следващо място, в
заявлението липсва посочване начина, по който е формиран претендирания размер
на неустойката – като определен или определяем такъв и спрямо коя стойност на
вземането по договора – върху главницата, общия размер на дълга или размера на
просрочена вноска. Не е посочено за какво неизпълнение се дължи неустойката и кога е
реализирано то, като се има предвид, че първоначално се сочи неизпълнение за
осигуряване на поръчител, което е еднократен акт, след което че неустойката се
дължи за всяко отделно неизпълнение, изразяващо се в забава за плащане. Това
противоречие, както и липсата на яснота върху какъв размер е начислена
неустойката налага извода, че съобразно разрешението по т.2б от ТР №4/2013г. от
приложените към заявлението документи не могат да се правят изводи както за
съществуване на вземането, така и за основанието, на което същото се
претендира. Същото се отнася и за претенцията относно разходи и такси за
събиране на просрочени задължения, относно която липсва твърдение за
договорното основание, на което се претендира, както и уточнение дали се дължи
предварително договорена като размер сума или реализирани разноски и какво
включват те. Крайният извод е, че е налице неяснота относно включващите се в
общия размер на претендираната сума вземания, доколкото основанието и размера
следва да бъдат конкретизирани по отношение на всеки отделен вид претенция –
такси, услуги, неустойка, по отношение на която следва да бъде посочен и момент
на неизпълнение, който се явява елемент от основанието и от който започва
начисляването.
Основната цел на производството по чл.410 от ГПК е проверка дали вземането
е спорно, а посочените неясноти биха затруднили защитата на ответника, в това
число и преценката му дали да подаде възражение, което ще доведе до иницииране
на исков процес, респ. индивидуализиране на вземането в рамките на бъдещия
исков.
По изложените съображения съставът на въззивния съд приема, че е налице
нередовност на подаденото заявлениев обжалваната част по смисъла на чл.410,
ал.2 от ГПК и заповед за изпълнение не следва да бъде издадена.
Като е достигнал до същия извод, районният съд е постановил законосъобразно
и правилно разпореждане. Предявената срещу него частна жалба е неоснователна и
като такава следва да се остави без уважение.
Въз основа
на изложените мотиви съдът
О П Р Е Д Е Л И :
ПОТВЪРЖДАВА разпореждане №39198/04.10.2018г., постановено по ч.гр.д.
№12340 по описа за 2018 година на ВРС, в обжалваната
част, с която е отхвърлено заявлението за
издаване на Заповед за изпълнение, подадено от „Агенция за контрол на
просрочени вземания“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:
гр.София, бул.„Васил Левски“ № 114, етаж –мецанин, срещу Р.Р.Р., ЕГН **********, гр.Варна, кв.Аспарухово, ул.Злетово
№12, вх.Б, ет.3, ап.11, за издаване на заповед за изпълнение срещу Р.Р.Р., ЕГН **********,
за сумата 39,40 лв., представляващи неустойка за неизпълнение на договорно
задължение за предоставяне на обезпечение, начислена за периода 06.07.2017 г. –
06.12.2017 г.; сумата 201,50 лв., представляващи разходи и такси за
извънсъдебно събиране на просрочени задължения, на осн.чл.274 вр.чл.413, ал.2 ГПК.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: