Решение по дело №663/2025 на Административен съд - Бургас

Производството е по реда на чл. 145 и сл. от АПК, вр. чл.118 от КСО и е образувано по повод жалбата на С. В. Щ. с [ЕГН], с постоянен адрес: [населено място], [жк], [адрес], aп. 10, представлявана от пълномощника адв. И. Г. И. от Адвокатска колегия- Бургас, със съдебен адрес: [населено място], [жк], [адрес], офис № 6 и № 7, против решение № 1040-02-43/20.03.2025 г., издадено от директора на ТП на НОИ- Бургас. С обжалваното решение е оставено в сила разпореждане [номер]-00-151-3 от 11.02.2025 г., издадено от ръководителя на осигуряването за безработица в ТП на НОИ – Бургас, с което на основание чл.54ж, ал. 1 от КСО, вр. чл. 11, §3, буква „а“ и чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) 883/2004 г. е отказано на жалбоподателката парично обезщетение за безработица по чл. 54а от КСО.

В жалбата са развити доводи за незаконосъобразност на оспореното решение и на потвърденото с него разпореждане, поради противоречие с материалноправни разпоредби. В нея се сочи, че при издаване на оспорения акт не е извършена преценка на критериите, установени в чл. 11, § 1 и § 2 от Регламент (ЕО) № 987/2009. Въведени са твърдения, че жалбоподателката не е пребивавала в Швейцария, а единствено е извършвала трудова дейност за швейцарски работодател в периода 2016 - 2024 г. като наето лице на круизен кораб под швейцарски флаг, плаващ по река Дунав, а това обстоятелство не е съобразено от административния орган при издаване на акта. Твърди се, че жалбоподателката не е слизала и дори временно не е пребивавала на суша не само в Швейцария, но и в други държави. Изложено е, че постоянният адрес на същата е в [населено място] и след приключване активния сезон на речните круизи винаги се е връщала у дома, където именно е центърът на жизнените й интереси. На следващо място се сочи, че осигурителният орган не е изследвал центъра на интереси на жалбоподателката въз основа на цялостна оценка на наличната информация за релевантни факти и в съответствие с критериите по чл. 11, § 1 от Регламент (ЕО) № 987/2009, в нарушение на Решение № U2 от 12 юни 2009 г. относно обхвата на чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент. Твърди се, че в случая е налице изразено намерение за пребиваване в България и жалбоподателката не е прекратила тесните си връзки с държавата. След приключване сезона на речните круизи се прибирала в България, където е и постоянният й адрес. Твърди също, че не е пребивавала в Швейцария, а единствената й връзка с тази държава работодателят й, който е ситуиран там. Всяко плаване било с начална точка на отплаване от Австрия. По време на плаванията не пребивавала на сушата в никоя държава, а престоят й бил само на речния кораб. При издаване на оспореното разпореждане осигурителният орган не изследвал факторите, обуславящи „пребиваването“ по смисъла на Регламент (ЕО) № 883/2004 и Регламент (ЕО) № 987/2009. Отбелязва, че правото й на постоянно пребиваване в Швейцария не е упражнено. Наведени са и доводи за противоречие на разпореждането с нормите на чл. 54а, ал. 2, т. 4 КСО и чл. 54б, ал. 8 КСО. По същество се иска отмяна на оспореното решение и на потвърденото с него разпореждане.

В съдебното заседание процесуалният представител на жалбоподателя поддържа жалбата. Ангажира доказателства. Моли за отмяна на оспореното решение по съображенията, изложени в жалбата. Претендира разноски, като прилага списък на разноските.

Процесуалният представител на ответника с писмена молба заявява становище за неоснователност на жалбата. Не сочи нови доказателства. Моли за отхвърляне на жалбата и присъждане на разноски, като прави възражение за прекомерност на извършените от жалбоподателката разноски за адвокатско възнаграждение.

Жалбата е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 118, ал.1 от КСО и е насочена против индивидуален административен акт, подлежащ на съдебен контрол, поради което е процесуално допустима. При разглеждането и по същество, съдът намира за установено следното:

На 07.01.2025 г. жалбоподателката С. В. Щ. депозирала в ТП на НОИ- Бургас заявление-декларация с вх. № 021-00-151 за отпускане на парично обезщетение за безработица по КСО (на л. 69 от делото). С него същата декларирала, че е упражнявала трудова дейност в Швейцария през периода 26.03.2023 г. – 27.12.2024 г. В изпълнение на дадени от административния орган указания, на 09.01.2025 г. подала в ТП на НОИ и заявление за удостоверяване на осигурителни периоди от друга държава- членка на ЕС/ЕИП или Швейцария, в което посочила фирмата на работодателя й и неговия адрес, причината за прекратяване на трудовата дейност и осигурителния номер. Към заявленията приложила декларация относно определяне на пребиваване във връзка с прилагане на член 65, ал. 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004. В нея посочила, че през периодите 26.03.2023 г. – 24.12.2024 г. и 25.02.2024 г. - 27.12.2024 г. е работила в Швейцария, като „П. кабинстюардеса“; през посочените периоди нейният съпруг/партньор във фактическо съжителство, както и преобладаващата част от роднините живели в Република България; няма деца до 18 години; разполага с постоянно жилище в Република България, а през последния период на заетост е живяла на кораб; завръщала се в България няколко пъти в годината или по-рядко, когато ползвала отпуск; плащала данъци върху доходите в държавата по последна заетост; нямала намерение да остава там. Към заявлението същата представила и преносим документ U1 от Швейцария и документи, удостоверяващи трудова дейност в посочената държава.

По повод постъпилото заявление били съставени в ТП на НОИ- Бургас формуляр U001 от 13.01.2025 г. с искане на осигурителна информация и формуляр U003 от 16.01.2025 г. с искане за информация за заплатите до компетентната институция на Швейцария. На 13.01.2025 г. било изпратено искане до Швейцария чрез системата за електронен обмен на социалноосигурителна информация между България и ЕС, след което с разпореждане [номер]-00-151-1/13.01.2025 г. ръководителят на осигуряването за безработица спрял производството по отпускане на парично обезщетение по подаденото заявление, до издаване на изисканите документи- формуляри СЕД U017 и СЕД U004 от компетентната институция на Швейцария.

В хода на производството жалбоподателката е представила формуляр U1, издаден от компетентната институция в Швейцария на 21.01.2025 г., съдържащ данни за размера на получаваните доходи. На 03.02.2025 г. са постъпили също исканите чрез системата за електронен обмен на информация документи от компетентната институция на Швейцария (случай № 3126674)- СЕД U017 и СЕД U004, с първия от които е удостоверен периодът на осигурена заетост- от 26.03.2023 г. до 27.12.2024 г. и основанието за прекратяване на правоотношението- изтичане срока на договора, а с втория- брутният доход през периода на заетост от 26.03.2023 г. до 27.12.2024 г. С разпореждане [номер]-00-151-2/03.02.2025 г. органът възобновил спряното производство по отпускане на паричното обезщетение за безработица.

С разпореждане [номер]-00-151-3/11.02.2025 г. ръководителят на осигуряването за безработица отказал отпускане на обезщетение за безработица по чл. 54а от КСО на жалбоподателката, като приел, че съгласно разпоредбите на Регламент (ЕО) 883/2004 НОИ не е компетентната институция по отпускане на исканото обезщетение. В мотивите на разпореждането органът посочил, че продължителността на заетостта на жалбоподателката Щайн в Швейцария е 7 години 1 месец и 25 дни, като всеки от периодите на заетост надвишава 6 месеца в една година. Констатирал е, че за всяка година през периода 2016 г. - 2024 г. последната не е преустановявала заетостта си за повече от 6 месеца в Швейцария, поради което няма основание да се приеме, че с временните си отсъствия от Швейцария, общо ненадвишаващи 6 месеца на година, непрекъснатостта на пребиваването й в тази държава се нарушава. Органът е посочил също, че след месец май 2016 г. Щайн няма трудова заетост в България и няма принос за целите на социалната система в България. Формирал е извод, че на основание чл. 61 и по аргумент на чл. 65, ал. 2 и ал. 5, б. „а“ от Регламент (ЕО) № 883/2004 България, явяваща се държава по произход, не е компетентната държава нито по последна заетост, нито по пребиваване, поради което няма основание да се отпусне обезщетение за безработица по българското законодателство.

С обжалваното решение директорът на ТП на НОИ- Бургас е оставил в сила разпореждането. Решаващият орган е констатирал, че жалбоподателката е работила на речен круизен кораб под Швейцарски флаг през активния сезон за плавания по река Дунав и е счел, че в този случай е приложима разпоредбата на чл. 11, § 4 от Регламента, според която обичайно осъществяваната дейност като наето лице на борда на морски плавателен съд под флага на държава-членка се счита за дейност, упражнявана в посочената държава-членка. От регистъра на трудовите договори органът е установил, че не са подадени уведомления за сключени трудови договори след март 2016 г., както и че от април 2016 г. до момента на издаване на разпореждането липсват данни от осигурители в България, т.е. жалбоподателката не е извършвала трудова дейност, за която да е подлежала на осигуряване по КСО. Наред с това е констатирал, че през последните 5 календарни години преди годината на прекратяване на последната заетост и през годината, през която е прекратена последната заетост, жалбоподателката е работила и живяла в чужбина. При тези констатации органът е формирал извод, че на основание чл. 61 и по аргумент от чл. 65, ал. 2 и ал. 5, б. „а“ от Регламент (ЕО) № 883/2004 България не е компетентната държава нито по последна заетост, нито по пребиваване, поради което няма основание да се извършва преценка на право на обезщетение за безработица по българското законодателство. Органът е счел, че за приложението на чл. 65, параграф 2 и параграф 5, б. “а” от Регламент (ЕО) № 883/2004 г. е ирелевантно обстоятелството, че след 27.12.2024 г. жалбоподателката се е преместила в Р България, където има намерение да се установи да живее за постоянно, като е посочил, че за последното е от значение къде е било обичайното пребиваване през периода на последната заетост от 26.03.2023 г. до 27.12.2024 г., а в случая се касае за значителен период от време- над пет години в Щвейцария, която е и държава на пребиваване по време на последната заетост.

На следващо място решаващият орган е посочил, че основен критерий при определяне държавата на пребиваване за трудово активните лица е трудово правната връзка със съответната държава, характерът й и нейната продължителност, като се е позовал на решение на СЕС по дело С-76/76. Отбелязал е, че жалбоподателката е упражнявала трудова дейност в Швейцария, като за периода от 04.04.2016 г. до 27.12.2024 г. е потвърдена осигурена заетост от 7 г., 1 месец и 25 дни, което обосновава наличието на дълготрайна и стабилна трудовоправна връзка с Швейцария, пораждаща право на постоянно пребиваване в другата държава. Посочил е, че този период от време се счита за достатъчно продължителен, за да обоснове стабилна връзка между лицето и съответната държава и се явява индикатор за връзката с тази държава, в какъвто смисъл е становище на Европейската комисия по дело С-30/22. Отбелязал е също, че жалбоподателката притежава постоянно жилище в Република България и през периода на последната й заетост съпругът й е живял в България, както и че преобладаваща част от роднините й живеят в Република България, но, позовавайки се на съображения на Административната комисия за координация на системите за социална сигурност, е счел за неприемливо твърде широкото тълкуване на понятието „пребиваване“ и разширяването на приложното поле на член 65 от Регламент (ЕО) № 883/2004 до всички лица, осъществяващи определена относително стабилна дейност като заети или самостоятелно заети лица в определена държава- членка, оставили семействата си в държавата си по произход. В тази връзка е посочил, че наличието (запазването) на постоянен и настоящ адрес на лицето в държавата по произход сами по себе си не определят еднозначно мястото на обичайно пребиваването на едно лице. Обстоятелството, че след 27.12.2024 г. жалбоподателката се е преместила в Р България, където има намерение да се установи да живее за постоянно, е ирелевантно за приложението на чл. 65, параграф 2 и параграф 5, б. “а” от Регламент (ЕО) № 883/2004 г,, тъй като за последното е от значение къде е било обичайното му пребиваване през периода на неговата последна заетост от 26.03.2023 г. до 27.12.2024 г., а един значителен период от време, над пет години в Щвейцария, обуславят тази държава като държава на пребиваване по време на последната заетост.

Въз основа на горните констатации данни органът е формирал извод, че жалбоподателката няма трайна връзка и център на интереси в България. Приел е, че центърът на икономическите интереси за процесния период, е бил извън пределите на държавата по произход и понеже държавата по пребиваване се определя към момента на последната заетост на напълно безработното лице, то в случая не са налице изключенията на чл. 65, § 2 от Регламента.

В допълнение е посочил, че съгласно чл. 16, т. 3 от Директива 2004/38/ЕО на Европейския парламент и на съвета от 29.04.2004 г., непрекъснатостта на пребиваването не се влияе от временни отсъствия, ненадвишаващи общо 6 месеца на година, или от отсъствия с по-голяма продължителност за отбиване на задължителна военна служба, или от едно отсъствие от максимум дванадесет последователни месеца поради уважителни причини като бременност и раждане, тежко заболяване, следване или професионално обучение или командироване в друга държава - членка или трета страна, поради което няма основание да се приеме, че с временните си отсъствия от Швейцария непрекъснатостта на пребиваването й в тази държава се нарушава.

Наред с изложеното решаващият орган е констатирал, че в хода на административното производство със справка вх. № 021-00-151-6/14.03.2025 г. са приети документи, изпратени от жалбоподателката, за започване на трудова дейност от 15.03.2025 г. при същия работодател в Швейцария, като в съпроводителното писмо е заявено продължаване на трудова дейност отново извън Република България. Посочил е, че право на обезщетение за безработица може да възникне само „ако положението й съответства на посоченото в чл. 65, § 5, б. „а“ от този Регламент във връзка с чл. 65, § 2 от него- дело С- ф 30/22, а разпоредбата на чл. 65, § 2 от Регламента е неприложима, защото по време на последната заетост Щайн е пребивавала в Швейцария, и няма никакви периоди на заетост в Република България (в какъвто смисъл е определение по дело С-30/22, СЕС).

При тези фактически данни съдът намира от правна страна следното:

Оспореното решение е издадено от компетентен орган, овластен с нормата на чл. 117, ал. 3, във вр. с ал. 1, б. „б“ от КСО. Издадено е в предписаната форма и съдържа изискуемите реквизити, в т.ч. фактически и правни основания.

При извършената служебна проверка съдът не констатира нарушения на административнопроизводствени правила. В проведеното административно производство са събрани необходимите за изясняване на спора доказателства и са изяснени релевантните факти, а изводите относно обстоятелствата, включени в предмета на доказване, са изложени в решението по начина, указан в процесуалния закон.

С Регламент (ЕО) № 883/2004 на ЕС е въведено общо правило при определяне на приложимото право в сферата на социалната сигурност, според което лице, упражняващо доходоносна дейност, принадлежи към схема за социална сигурност на държавата, на чиято територия е заето или самостоятелно заето. Изключенията от това правило са предвидени в чл. 65, § 2 от Регламент 883/2004, който регламентира специфични правила за отпускане и изплащане на обезщетенията за безработица на безработни лица, които по време на последната си дейност като заети или самостоятелно заети лица са пребивавали в държава членка, различна от компетентната. Според цитираната норма напълно безработно лице, което по време на последната си дейност като заето или като самостоятелно заето лице е пребивавало в държава-членка, различна от компетентната държава-членка и което продължава да пребивава в тази държава-членка или се върне в тази държава-членка, се поставя на разположение на службите по заетостта в държавата-членка по пребиваване.

Според дефиницията, дадена с чл. 1, б. „й“ от Регламент (ЕО) № 883/2004, „пребиваване“ означава „мястото, където лицето обичайно пребивава“. В нормата на чл. 11 от Регламент (ЕО) № 987/2009 са посочени критерии, въз основа на които се определя мястото на обичайно пребиваване, с оглед центъра на интересите на съответното лице: продължителността и непрекъснатото пребиваване на територията на съответните държави-членки; положението на лицето, включително: естеството и специфичните характеристики на упражняваната дейност, по-специално мястото, където обичайно се упражнява тази дейност, постоянният характер на дейността и продължителността на всеки договор за заетост; семейното положение и роднинските връзки на лицето; упражняването на неплатена дейност; жилищното положение на лицето, по-специално доколко е постоянен характерът му; държавата-членка, в която се счита, че лицето пребивава за целите на данъчното облагане. Когато съобразяването на различните критерии, основаващи се на приложимите факти, посочени в параграф 1, не води до постигане на съгласие между съответните институции, намерението на лицето, което произтича от тези факти и обстоятелства, особено причините за преместването на лицето, се приемат за решаващи при определяне на действителното място на пребиваване на това лице (чл. 11, §2 от Регламент (ЕО) № 987/2009). Временното пребиваване е “престой“ по смисъла на чл. 1, б. „й“ от Регламент (ЕО) № 883/2004.

По делото не е спорно, че през периода от 26.03.2023 г. до 27.12.2024 г. жалбоподателката Щайн е осъществявала трудова дейност на територията на Швейцария и трудовият й договор с работодателя е прекратен, поради изтичане на срока, като към момента на подаване на заявлението за отпускане на обезщетение за безработица тя е безработно лице. Предвид естеството на работата й като наето лице на борда на плавателен съд, получаващо възнаграждение от предприятие със седалище в Швейцария, по силата на член 11, параграф 4 от Регламент № 883/2004 тя е подчинена на законодателството на Швейцария и осъществяваната от нея дейност се счита упражнявана на територията на тази държава, а институцията, в която е осигурявана през периода на заетост, е институцията в Швейцария.

Според настоящия съдебен състав в случая не е налице изключението, предвидено в чл. 65, § 2 от Регламент 883/2004. Видно от приложената в административната преписка декларация относно определяне на пребиваване във връзка с прилагане на чл. 65 (2) от Регламент (ЕО) № 883/2004, подадена от жалбоподателката (на л. 64 и сл. от делото), през последните 5 календарни години преди годината на прекратяване на последната заетост същата е работила и живяла в чужбина, като през периода на последната заетост- от 26.03.2023 г. до 27.12.2024 г. е работила в Швейцария. Осигурителните периоди са потвърдени от компетентната институция в Швейцария с приложения структурен електронен документ (СЕД) U017- осигурително досие.

Според данните от декларацията, жалбоподателката е плащала данъци върху доходите от последната заетост в държавата по последна заетост, т.е. в Швейцария. Завръщала се е в Република България няколко пъти в годината или по-рядко. Понастоящем отново е започнала работа по трудов договор с работодател в Швейцария, считано от 15.03.2025 г. По делото не са налице каквито и да било данни за обичайно пребиваване на същата в Република България по време на заетостта й в Швейцария. Обстоятелството, че е запазила връзка с държавата си по произход само по себе си не сочи обичайно пребиваване в страната, а и доказателства за установяване на това твърдение не са ангажирани по делото. Доколкото България е страната й по произход, обяснимо е жалбоподателката да има близки и роднини в страната, но това обстоятелство не е достатъчно, за да се приеме, че тя пребивава в страната, а и не са представени доказателства, с оглед определяне на твърдените връзки с роднини като значителни. В тази връзка в Практически наръчник относно законодателството, приложимо в Европейския съюз, Европейското икономическо пространство и Швейцария: https: //ec. europa. eu/social/BlobServlet?docId=11366&langId=bg (практическия наръчник) изрично е посочено, че лице, което се премества в друга държава, без да поддържа значителни връзки с държавата си на произход, не може да се счита за пребиваващо в държавата на произход, дори ако възнамерява да се завърне в нея. Както се посочи, през м.март 2025 г. същата отново е сключила трудов договор с швейцарския работодател и не се е завърнала дълготрайно в Република България, а и в последния период на престой в България не е осъществявала трудова дейност. При тези данни не би могло да се приеме, че е установено намерението й да установи обичайното си пребиваване в Република България и че активно търси работа на територията на страната. Напротив- от данните по делото е видно, че същата търси работа в чужбина и именно там реализира трудовата си заетост. С оглед на това съдът приема, че не е налице хипотезата на чл. 65, § 2 от Регламент 883/2004, според който отговорността за изплащане на обезщетение за безработица се прехвърля от държавата по заетостта (компетентна по правилата на чл. 11, § 3, б. "а" от същия регламент) върху държавата по пребиваване. Република България не е компетентната държава нито по последна заетост, нито по пребиваване, поради което няма основание да се извършва преценка на право на обезщетение за безработица по българското законодателство. Ето защо, жалбата се явява неоснователна и следва да се отхвърли.

С оглед формирания извод за неоснователност на жалбата и своевременно направеното искане, на основание чл. 143, ал. 3 от АПК следва да се присъдят на ответника разноски по делото в размер на 100 лева- възнаграждение за юрисконсулт.

Мотивиран от горното, съдът

Р Е Ш И:

ОТХВЪРЛЯ жалбата на С. В. Щ. с [ЕГН], с постоянен адрес: [населено място], [жк], [адрес], aп. 10, представлявана от пълномощника адв. И. Г. И. от Адвокатска колегия- Бургас, със съдебен адрес: [населено място], [жк], [адрес], офис № 6 и № 7, против решение № 1040-02-43/20.03.2025 г., издадено от директора на ТП на НОИ- Бургас. С обжалваното решение е оставено в сила разпореждане [номер]-00-151-3 от 11.02.2025 г., издадено от ръководителя на осигуряването за безработица в ТП на НОИ – Бургас, с което на основание чл.54ж, ал. 1 от КСО, вр. чл. 11, §3, буква „а“ и чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) 883/2004 г. е отказано на жалбоподателката парично обезщетение за безработица по чл. 54а от КСО.

ОСЪЖДА С. В. Щ. с [ЕГН] да заплати на Националния осигурителен институт сумата от 100.00 (сто) лева, представляваща разноски по делото.

Решението е окончателно.