№ 55
гр. Кюстендил, 28.03.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – КЮСТЕНДИЛ, I СЪСТАВ, в публично заседание на
осми февруари през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Ваня Др. Богоева
Членове:Евгения Хр. Стамова
Веселина Д. Джонева
при участието на секретаря Любка Евг. Николова
като разгледа докладваното от Веселина Д. Джонева Въззивно гражданско
дело № 20211500500503 по описа за 2021 година
Производството е по реда на Глава Двадесета „ Въззивно
обжалване“, чл.258 и сл. от Гражданския процесуален кодекс /ГПК/.
Делото е образувано по подадени от Н. СТ. УЗ., с ЕГН **********, с
адрес в гр.София, ж.к.„О.К.“ бл.406А, вх.Б, ет.3, ап.7, както следва:
- въззивна жалба с вх.№2248/13.08.2021г., насочена срещу решение
№170/06.07.2021г., постановено от РС – Кюстендил по гр.д.№886 по описа на
съда за 2021г., в частта, в която е уважена молба на М. Д. ИВ. с ЕГН
********** по Закона за защита от домашното насилие и спрямо Н.У. е
наложена мярка за защита, като на същия е заповядано да се въздържа от
извършване на домашно насилие спрямо М. Д. ИВ. с ЕГН **********, с адрес
в гр.Кюстендил, ул.„Ц.О.“ №10, ет.2, ап.3; издадена е заповед за защита за
наложената мярка ие осъден да заплати глоба в размер на 200 лева;
- частна жалба с вх.№4825/17.11.2021г., насочена против определение
№337/28.09.2021г., постановено от РС – Кюстендил по гр.д.№886 по описа на
съда за 2021г., с което е оставено без уважение, като неоснователно, искането
на Н.У. за изменение на решение №170/06.07.2021г. в частта за разноските.
Във въззивната жалба се твърди, че решението е неправилно,
постановено в противоречие с материалния закон, при съществено нарушение
на съдопроизводствените правила и е необосновано. Счита се, че за да уважи
молбата в посочената част, съдът не е обсъдил събраните по делото
доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, не е обсъдил доводите на
1
страните и е достигнал до погрешни правни изводи. Според въззивника,
съдът неправилно е кредитирал представената по делото декларация по чл.9
ал.3 от ЗЗДН, приемайки необосновано, че доказателствената й стойност
относно актове на насилие спрямо молителката не била компроментирана от
другите събрани по делото доказателства. Сочи се, че ответникът изрично е
заявил, че оспорва декларацията и се счита, че за да бъде същата годно
доказателствено средство актовете на насилие би следвало да бъдат
индивидуализирани по време, място и начин, което в случая не било така, тъй
като в подадената по делото декларация се съдържали само общи твърдения,
без конкретно описани актове на насилие, при което се счита, че
декларацията не би могла да бъде годно доказателствено средство, върху
което съдът да гради изводите си. Също така се изтъква, че дори в
декларацията да се съдържа ясно и конкретно описание на актове на насилие,
за да бъде същата годен източник на доказателства за фактите, посочени в
нея, следва да липсват други доказателства относно тези факти. Ако такива
доказателства има, декларацията следва да се цени във връзка с тях, при
анализ на цялата доказателствена съвкупност. Оспорва се извода на съда, че в
случая доказателствената стойност на декларацията не била компроментирана
от останалите събрани по делото доказателства. В тази връзка се прави
оплакване, че районният съд не е обсъдил показанията на свидетелката И.С.
кореспондиращи на останалия доказателстен материал и безспорно
установяващи, че ответникът не е осъществявал спрямо молителката
телефонен тормоз. Счита се за установено, че между страните са били налице
силно влошени взаимоотношения, на фона на които промяната на
местоживеенето на общото им дете, липсата на контакт с него и наличието на
притеснителна информация в социалните мрежи за новия партньор на
майката са причините, довели до натрупване на напрежение и по-чести опити
за осъществяване на телефонен контакт, които, според въззивника, не могат
да бъдат окачествени като актове на домашно насилие, тъй като
представляват действия на един притеснен баща, без проява на агресивност и
психическо засягане личността на молителката, която от своя страна не е
реагирала правилно в така създалата се ситуация, като не е уведомила
ответника, че променя местоживеенето си и това на детето и не е отговорила
на нито едно от позвъняванията му, както е посочила свидетелката С..
Жалбоподателят изтъква още и липсата на доказателства за настъпването на
вредни последици за молителката, в резултат на опитите му да говори с нея.
Счита се също така, че подаването на жалби от страна на У. до различни
институции не представлява умишлено, противоправно и вредоносно
действие, което да попада в обхвата на понятието за домашно насилие, тъй
като тези действия са били провокирани от поведението на молителката и
нейния нов съпруг. Въззивникът поддържа, че по делото са останали
недоказани и твърденията на молителката, че същият настройва детето срещу
нея, тъй като данни за това се съдържали единствено в показанията на
свидетеля Б.Д., който като неин съпруг е заинтересован от изхода на спора и
2
показанията му относно този факт не се подкрепяли от другите събрани по
делото доказателства, възпроизвеждали твърдения на молителката и
предположения.
При така изложените доводи се прави искане за отмяна на решението в
обжалваната му част и за постановяване на друго, с което молбата за защита,
подадена от М.И. да бъде оставена без уважение.
В срока по чл.263 от ГПК насрещната страна М. Д. ИВ., чрез
пълномощника адв.С.Х., е депозирала отговор на въззивната жалба. Счита
решението в обжалваната му част за правилно и съобразено с
доказателствения материал по делото. Изразява становище, че районният съд
с основание е зачел доказателствената стойност на декларацията по чл.9 ал.3
от ЗЗДН. Сочи, че, за да е налице психическо и емоционално насилие не е
необходимо настъпването на определен вредоносен резултат, тъй като в
практиката се приема за достатъчно с поведението и отношението си
извършителят да въздейства негативно върху психическото спокойствие и
уравновесеност на пострадалото лице. Поддържа се, че при системно и
трайно осъществявано психическо насилие не е съществено за уважаване на
молбата установяване извършването на конкретен акт в 1-месечни срок по
ЗЗДН. Изразява се становище, че използването и настройването на малолетно
дете, за да се контролира, наказва или вменява вина у другия родител и да
подронва авторитета му също е вид емоционално насилие върху майката и
детето, каквото в случая било доказано от показанията на свидетеля Д., който
макар и съпруг на молителката, е бил пряк очевидец как детето се държи
лошо с майката след престой при бащата. Твърди се доказаност на
поддържаните в молбата за защита факти, като се обосновава разбиране за
наличие на предпоставки за кредитиране на показанията на свидетеля Д..
Противопоставя се теза, че и по отношение на свидетелката И. С. също са
налице основания да се счита същата за заинтересован свидетел, с оглед
обстоятелството, че съжителства с У.. В отговора се твърди, че при все
наличието на издадена заповед за зашита срещу жалбоподателя, същият
продължава и към настоящия момент да осъществява актове на психическо и
емоционално насилие и тормоз върху М.И., като не спазва режима на лични
контакти с детето, заплашва я, че ще й отнеме детето и подава жалби до
полицията, по повод невъзможност да води детето на почивка и да осъществи
виждане с него, поради болест. Тези действия представлява тормоз за
въззиваема, която била бременна.
Прави се искане за потвърждаване на решението на КнРС и за
присъждане на сторените по делото разноски. Приложени са документи, с
искане да бъдат приети, на основание чл.266 ал.2 от ГПК.
В частната жалба се прави искане за отмяна на обжалваното
определение и уважаване на молбата за изменение на решението в частта за
разноските, като се счита, че преценката на районния съд за неоснователност
на подадената молба по чл.248 от ГПК е неправилна. Излагат се доводи, че с
3
решението молбата за защита на И. е била уважена частично – само за защита
в личното й качество и чрез налагане само на една мярка от поисканите две.
При това положение се счита, че на молителката следва да се присъдят
разноски за адвокатско възнаграждение само в половин размер – 200 лева,
вместо 400 лева. При същия подход се счита, че на ответника по молбата, тук
частен въззивник, се следва заплащане на половината от направените
разноски за адвокатско възнаграждение, съразмерно с частта, в която молбата
за защита е била оставена без уважение.
В подадения в срок отговор на частната жалба се прави искане същата
да бъде оставена без уважение, като се заявява, че доводите на районния съд в
обжалваното определение се споделят изцяло.
ОС-Кюстендил, след като се запозна с материалите по делото и
горепосочените въззивна жалба, частна жалба и отговори, намери, че
въззивната жалба и частната жалба са допустими, като подадени в срок, от
страна, която има право на жалба и срещу подлежащи на въззивен контрол
съдебни актове.
Съдебният състав, след самостоятелна преценка на събраните по делото
доказателства, в контекста на доводите и възраженията на страните, намира
следното от фактическа страна:
РС-Кюстендил, след като делото му е било изпратено по подсъдност от
СРС, е бил сезиран с разглеждането на молба, подадена от М. Д. ИВ.,
понастоящем с фамилия Д.а, действаща в лично качество, както и като
законен представител на малолетното дете С.Н. У.а, за издаване на заповед за
защита от домашно насилие, извършено спрямо нея и малолетната от
ответника Н. СТ. УЗ. – лице, с което молителката се е намирала във
фактическо съпружеско съжителство и, което има качеството на баща на
малолетното дете. Предложени са били конкретни мерки на защита, които да
бъдат наложени на ответника.
Според твърденията в молбата за защита, подадена на 08.04.2021г., и
направените допълнителни уточнения, молителката и нейната дъщеря са били
обект на осъществено от ответника спрямо тях домашно насилие, изразяващо
се в следното: 1/ спрямо детето С.Н. У.а – упражнено физическо, психическо
и емоционално насилие във времето, през което детето е било при бащата с
цел осъществяване на лични контакти в периодите 06.03.2021г.-07.03.2021г. и
20.03.2021г. – 21.03.2021г., изразяващо се в това, че детето се е връщало при
майката насинено, с травми, разстроено и болно, настроено негативно против
нея и мъжа, с когото живее и 2/ спрямо М.Д. Д.а – упражнявано психическо
насилие, чрез постоянен тормоз по телефона и заплахи, че ще й вземе детето,
писане на жалби до АСП-Кюстендил, Закрила на детето и настройване на
детето срещу нея.
В депозирана към първоначалната молба декларация от молителката по
чл.9 ал.3 от ЗЗДН, същата е декларирала осъществени прояви на насилие по
отношение на детето, които за настоящото изложение не представляват
4
интерес, поради обстоятелството, че решението на КнРС в тази му част е
влязло в сила, а по отношение на нея самата, молителката е декларирала
буквално следното: "Н. СТ. УЗ. осъществи прояви на домашно насилие и
спрямо мен в лично качество, представляващи психическо и емоционално
насилие, изразяващо се в постоянен тормоз по телефона и когато се видим
при предаване на детето, подаване на жалби против мен до Агенция за
социално подпомагане, настройване на малолетното ни дете против мен, че
съм лоша майка и че не ме иска също го изживявам тежко и съм постоянно
подложена на стрес.".
Ответникът е оспорил молбата.
Установено е по делото, че страните са съжителствали на съпружески
начала, както и, че същите са родители на малолетната С.Н. У.а, родена на
09.12.2017г., като скоро след раждането й се разделили. Детето останало при
майката, а между нея и бащата се водел съдебен спор относно упражняването
на родителските права. Не е спорно, че бащата вземал детето при себе си два
уикенда в месеца, както и конкретно на датите 06.03.2021г.-07.03.2021г. и
20.03.2021г.-21.03.2021г.
Представени са по делото: заявление от 29.01.2021г. от Н.У. до АСП-
Кюстендил, отдел „Закрила на детето“, съдържащо молба за съдействие за
осъществяване на контакти с детето; молба от 14.09.2020г. от Н.У. до ДСП-
Кюстендил за съдействие, поради настройване на детето от майката срещу
него, както и жалба до СРП от дата 08.06.2021г.
Представена е разпечатка от хронология на телефонни разговори,
проведени между страните, обхващащи и процесния период, от която се
установява, че в периода от 08.03.2021г. до 08.04.2021г. хронологията е
следната: по входящи повиквания от ответника до молителката са проведени
4 разговора между страните и те са от датите 19.03.2021г. ( с
продължителност 48 сек.); 20.03.2021г. (с продължителност 6 секунди);
21.03.2021г. (с продължителност 21 сек.) и на 21.03.2021г. (с
продължителност 10 сек.); по изходящи повиквания от молителката до
ответника е проведен 1 разговор на 19.03.2021г. (с продължителност 1 мин. и
29 сек.) и на 1 изходящо повикване на 20.03.2021г. не е отговорено; на
23.03.2021г. от телефона на молителката е отхвърлено едно повикване от
ответника и 8 повиквания от У. до молителката са пропуснати – на датите
10.03.2021г., 13.03.2021г., 21.03.2021г., 23.03.2021г., 25.03.2021г.,
27.03.2021г., 30.03.2021г. и 04.04.2021г.
От показанията на свидетеля, посочен от Д.а – Б.Д., неин съпруг, е
установено, че от месец септември 2020г. той и молителката живеят заедно и
първоначално телефонният тормоз от страна на У. бил ежедневен и
постоянен. Жалбите, които подавал У. били постоянни, по измислени поводи
и на молителката се налагало постоянно да посещава социалните институции
и социалните служби. Това водело до нервни кризи от нейна страна и паник
атаки. Свидетелят е посочил, че когато детето се прибере при тях след
5
престой при бащата, то е настроено агресивно против майка си и него,
повтаря й, че е лоша майка и, че баща й ще й намери по-добра.
От показанията на свидетелката И.С. съжителстваща на съпружески
начала с жалбоподателя от месец ноември 2020г., е установено, че бащата
взема детето при себе си всяка първа и трета седмица от месеца през уикенда,
както и два пъти в седмицата звъни по телефона да го чуе. Когато бащата
установил, че майката има връзка с настоящия си съпруг, У. се
поинтересувал, узнал някакви факти за този мъж, които го обезпокоили и
започнал да звъни по телефона, но обажданията му оставали неприети.
Бащата и детето имали чудесна комуникация.
Останалите събрани доказателства не касаят аспекта от делото, който
подлежи на коментар в рамките на въззивното производство.
С обжалваното решение, районният съд, изследвайки целта на
защитата, предоставяна със ЗЗДН, естеството на понятието и отчитайки, че
характерно за деянията от този тип е и обстоятелството, че те биват
извършвани най-често в домашна среда, в отсъствието на свидетели, е
посочил, че законодателят изрично е предвидил, че при липсата на други
доказателства, декларацията по чл.9 ал.3 от ЗЗДН разполага със
самостоятелна доказателствена сила, предвид чл.13 ал.3 от ЗЗДН. Съдът е
намерил, че молбата на Д.а е допустима, като депозирана в срока по чл.10
ал.1 от ЗЗДН, а страните се намират в отношения от категорията на
посочените в чл.3 от Закона.
По същество КнРС е намерил молбата и за основателна относно
фактическите твърдения, касаещи самата молителка, приемайки, че същите не
са опровергани от събраните по делото доказателства, подкрепят се
единствено от депозираната декларация по чл.9 ал.3 от ЗЗДН, чиято
доказателствена стойност не била компрометирана чрез другите събрани по
делото доказателства.
С тези мотиви, съдът е приложил мярката по чл.5 ал.1 т.1 от ЗЗДН,
предоставяйки на молителката търсената от нея, в лично качеството защита
от осъщественото от У. спрямо нея домашно насилие. На същия е наложена
глоба в минималния предвиден в Закона размер и нему е възложено
заплащането на държавната такса по делото.
Молбата е била оставена без уважение в частта по искането за издаване
на заповед за защита от домашно насилие спрямо малолетното дете.
На молителката са били присъдени сторените разноски в пълен размер –
400.00 лева за заплатено адвокатско възнаграждение. На ответника по
молбата не са били присъдени разноски.
В молба по чл.248 от ГПК У. е поискал изменение на решението в
частта за разноските, позовавайки се на частичното уважаване, респ.
отхвърляне на молбата за защита, като е направил искане да му се присъди
половината от сторените от него разноски, възлизаща на 250.00 лева (при
заплатено адвокатско възнаграждение цялото в размер на 500.00 лева), както и
6
да се намалят наполовина разноските, които той следва да заплати на другата
страна – от 400.00 лева на 200.00 лева.
С обжалваното с частната жалба определение с №337/28.09.2021г.
КнРС е оставил без уважение молбата, като е посочил, че заплатения от
молителката адвокатски хонорар е по сключения договор за правна защита и
съдействие в личното й качество, поради което същият следва да се присъди в
пълен размер, тъй като молбата относно нея е уважена, а по отношение
искането за присъждане на разноски на ответника, поради частичното
отхвърляне на молбата за защита спрямо малолетното дете, съдът се е позовал
на специалната норма на чл.11 ал.3 от ЗЗДН.
Преценявайки установените по делото факти, настоящият състав на ОС-
Кюстендил, намира от правна страна следното:
1. Относно валидността и допустимостта на първоинстанционното
решение:
Въззивният съд, в съответствие с правомощията си по чл.269 от ГПК,
извърши служебно проверка на валидността на решението и прецени
допустимостта му в обжалваната част, в резултат на която проверка намира,
че решението на РС-Кюстендил е валидно и допустимо.
2. Относно правилността на решението:
Според съда, решението, в обжалваната му част е неправилно и, като
такова следва да бъде отменено, подадената молба за защита – оставена без
уважение, а издадената заповед за защита – отменена, поради следното:
На първо място, следва да се посочи, че Законът за защита от
домашното насилие санкционира лица, които по отношение на съпруг или
бивш съпруг, възходящ, низходящ и т.н., включително – по отношение на
лице, с което се намира или е било във фактическо съпружеско съжителство,
са осъществили акт на физическо и/или психическо насилие или опит за
такова.
Според чл.2 ал.1 и ал.2 от ЗЗДН, домашно насилие е всеки акт на
физическо, сексуално, психическо, емоционално или икономическо насилие,
както и опитът за такова насилие, принудителното ограничаване на личния
живот, личната свобода и личните права, извършени спрямо лица, които се
намират в родствена връзка, които са или са били в семейна връзка или във
фактическо съпружеско съжителство, като за психическо и емоционално
насилие върху дете се смята и всяко домашно насилие, извършено в негово
присъствие.
На следващо място, трябва да се има предвид, че с оглед специфичния
характер на отношенията, чиято защита се търси по ЗЗДН, е предоставен
улеснен ред за търсещия защита молител срещу домашно насилие, като
представи декларация по чл.9 ал.3 от ЗЗДН, на която е придадено
доказателствено значение и в случай на липса на други доказателства съдът
може да издаде заповед за защита от домашно насилие само на основание
7
приложената декларация, доколкото в нея се съдържа конкретно и ясно
описание, като посочване на датата, мястото, времето, съответно и
конкретните действия, с които е извършено действието на насилие по
смисъла на чл.2 от ЗЗДН.
Разумът на закона е заповедта за защита да се основава само на
декларацията, когато поради особеностите на случая не могат да се
ангажират никакви други доказателства за насилието - то е извършено в
място, където други лица не са присъствали няма видими белези от
извършеното физическо насилие или са липсвали свидетели, които да
възприемат последиците от насилието непосредствено след извършването му
и т.н.
В конкретния случай, М.И., понастоящем Д.а, се е позовала в молбата
си, а и в приложената към нея декларация по чл.9 ал.3 от ЗЗДН на
осъществяван спрямо нея психически тормоз и насилие, с твърдението, че
същият има постоянен характер, с проявни форми – постоянни заплахи по
телефона от страна на У., че ще й вземе детето; постоянно писане на жалби и
постоянно настройване на детето срещу нея. Относно заплахи, отправяни
присъствено при предаване на детето в молбата липсват твърдения, поради
което посочването на това обстоятелство в декларацията е ирелевантно за
спора.
В чл.9 и чл.10 от ЗЗДН е предвидено, че в молбата за защита
пострадалият молител следва да посочи датата, мястото, начина и други
факти и обстоятелства относно извършеното домашно насилие, като молбата
за защита следва да бъде подадена в срок до един месец от акта на домашно
насилие. Безпротиворечива е практиката на съдилищата по тълкуването и
приложението на закона, която е в смисъл, че молителят, който търси съдебна
защита от домашно насилие, следва да посочи в молбата и в декларацията
поне един конкретен акт на насилие, осъществен в рамките на един месец
преди подаване на молбата. В молбата за защита обичайно молителят излага
факти и обстоятелства за отношенията му със сочения от него нарушител,
предхождащи конкретния акт на домашно насилие. Тези факти и
обстоятелства съдът обсъжда и взема предвид при преценката си за
интензитета на конкретния акт на домашно насилие, но те принципно са
извън предмета на доказване, който включва само конкретния акт на
домашно насилие, индивидуализиран от молителя с дата, място и начин на
извършване. Единствено в хипотезата, в която молителят заявява твърдения
за домашно насилие, осъществено чрез постоянно и непрекъснато
принудително ограничаване на личния му живот, личната му свобода или
личните му права чрез конкретни действия на принуда, осъществявяни от
сочения нарушител в рамките на целия месечен срок, е допустимо съдът да
предостави защита от домашно насилие и без да е посочен конкретен акт.
Последното обаче не означава, че твърдението на молителя не подлежи на
доказване. Напротив, с всички допустими доказателствени средства следва да
се установи, че в рамките на едномесечния период, за който Законът
8
предоставя защита, ответникът системно, постоянно е извършвал прояви,
които да може да се квалифицират като домашно насилие.
В конкретния случай, районният съд изцяло е възприел и се е позовал
на доказателствената стойност на декларацията, но – според въззивния съд –
без да са налице основания за това.
На първо място, по аргумент от чл.13 ал.3 от ЗЗДН, декларацията по
чл.9 ал.3 от ЗЗДН може да послужи като единствено основание за издаване на
заповед за защита, когато няма други доказателства, събрани по делото, което
в настоящия случай не е така и представената декларация следва да бъде
обсъждана в контекста на цялата доказателствена съвкупност. Съществен за
цененето на декларацията е и фактът, че нито един от посочените актове на
насилие няма характеристиките да е осъществен в присъствието само на
пострадалата и нарушителя, за да не може да бъдат ангажирани други
доказателствени средства в подкрепа на твърденията в молбата.
На следващо място – за да разполага със самостоятелна доказателствена
сила, съгласно изричната разпоредба на чл.13 ал.3 от ЗЗДН, декларацията по
чл.9 ал.3 от ЗЗДН трябва да има качеството на годно доказателствено
средство - от съдържанието й да могат да се обосновават ясни изводи относно
естеството на конкретните актове на насилие, които ще очертаят обема на
търсената защита и предмета на доказване по делото. Молителката декларира,
че е обект на „постоянен тормоз по телефона“, но това изявление всъщност
представлява направена от И. квалификация на някакво поведение, без да се
сочи самото поведение, за да може в рамките на съдебния процес да се
извърши преценка от съда дали съответните действия попадат в понятието за
домашно насилие. Също така, трудно мислимо е да се приеме, че през целия
едномесечен релевантен период ответникът У. „постоянно“ е подавал жалби
против молителката в АСП и постоянно е настройвал детето срещу нея, с
което – както става ясно по делото - е контактувал лично в периода в рамките
само на един уикенд (20.03.2021г.-21.03.2021г.). Посоченото идва да покаже,
че заявени така общо и посредством даване на квалификации, твърденията в
декларацията не може да бъдат приети за абсолютно правдоподобни, за да
може само на база тази обща декларация да се санкционира ответника.
Най-съществен за опровергаване приложимостта на декларацията в
случая е фактът, че по делото има събрани множество доказателства, които
дават основание да се счете, че декларираните твърдения не са надлежно
установени.
Както вече се посочи, дори при наведени доводи за системност на
упражнявания тормоз следва по делото да се докажат конкретните му
проявни форми, осъществени в рамките на периода, за който може да се
търси защита по смисъла на чл.10 ал.1 от ЗЗДН – едномесечен преди подаване
на молбата, което в случая ще рече, че относимата преценка касае времето от
08.03.2021г. до 08.04.2021г.
Декларацията, подадена от М.И. е общо формулирана, а същата,
9
преценена с оглед всички събрани доказателства и преди всичко – тези,
посочени от самата молителка, не е годна да установи извършването на там
посочените актове на домашно насилие.
Така, декларирано е, че У. е осъществявал постоянен тормоз по
телефона. В декларацията не се сочи какво е било естеството на тормоза. От
молбата става ясно, че защита се търси срещу отправяни заплахи от страна на
ответника, че ще вземе детето от молителката (в контекста на съдебния спор
за родителски права). Така, с оглед чл.10 ал.1 от ЗЗДН, интерес по делото
представлява извършването на постоянен телефонен тормоз, съпроводен с
отправянето на заплахи в периода 08.03.2021г. – 08.04.2021г. Свидетелят Д.,
посочен от молителката, твърди, че съжителства с нея от месец септември
2020г. и, че „първоначално телефонният тормоз от негова страна беше
ежедневен и постоянен“. По аргумент за противното, след отминаването на
този първоначален етап, „тормозът“ е престанал да бъде ежедневен и
постоянен и доколкото релевантният период отстои на половин година от
първоначалния момент, то следва извод, че декларираното от И. се
опровергава от показанията на свидетеля. Също така, квалификацията за
извършван „тормоз“, както вече се посочи, не е изпълнена с никакво
конкретно съдържание, за да може да се провери от съда дали в
действителност представлява форма на домашно насилие. Твърденията за
постоянен тормоз по телефона се опровергават и от представената от
молителката разпечатката на хронологията на разговорите, проведени между
нея и ответника, според която в целия едномесечен период двамата са
провели четири разговора по обаждания, изходящи от У. и то на датите
19.03.2021г., 20.03.2021г. и 21.03.2021г. Установено е по делото, че на
20.03.2021г. и на 21.03.2021г. детето е било при У., поради което мислимо е
разговорите да са били свързани с вземането и връщането на детето и с
престоя му при бащата. При все това, само тези разговори, без да е ясно
тяхното съдържание и при наличието на индиция в горния смисъл, няма как
да обосноват извод за извършван „постоянен тормоз по телефона“. От същата
разпечатка е установено, че в месечния период молителката не е отговорила
на осем позвънявания от У., но това е ирелевантно за делото.
Декларирано е още, че У. постоянно е подавал жалби срещу
молителката в АСП-Кюстендил, Закрила на детето. Освен, че – както вече се
посочи – това твърдение е трудно да се приеме за житейски достоверно, то е и
опровергано от представените по делото подавани от У. молби, жалби и
заявления, нито едно от които не е сторено в срока по чл.10 ал.1 от ЗЗДН -
заявление от 29.01.2021г. от Н.У. до АСП-Кюстендил, отдел „Закрила на
детето“, както и молба от 14.09.2020г. от същия до ДСП-Кюстендил,
предхождат значително процесния период, а жалбата до СРП от дата
08.06.2021г. е след изтичането му. Следва да се има предвид, че се твърдят
действия, които съвсем ясно биха могли да бъдат индивидуализирани.
Отделен е въпросът доколко такива действия по търсене на съдействие за
упражняване на права, биха могли да бъдат окачествени като прояви на
10
домашно насилие.
Декларацията съдържа и твърдение, че ответникът У. постоянно е
настройвал детето срещу молителката, че е лоша майка. Свидетелят Д.
твърди, че когато детето се прибирало от срещите си с бащата е настроено
агресивно срещу майка си и й казвало, че е лоша майка. Дори да се приеме, че
този факт е верен, не е възможно да се обоснове извод, че поведението на
детето е функция на действия на бащата от категорията на приписваните му в
молбата за защита. Това поведение може да се дължи на редица причини,
включително психологична реакция на самото дете спрямо конфликтната
ситуация между родителите или на действия на трето лице, но не може по
несъмнен начин да се свърже непременно с поведението именно на бащата.
Наред с горното, следва да се има предвид, че ЗЗДН има за цел да
предостави защита в изключителни случаи, когато са накърнени или
застрашени основни блага на личността и не следва да бъде използван като
механизъм за въздействие в контекста на обичайния житейския конфликт или
като средство за разрешаване на спора за родителска отговорност, нито може
да способства за заместване на необходимото сътрудничество между
родителите при охраняване интереса на децата им.
При горните доводи, съдът намира, че решението в обжалваната част
следва да се отмени, на отмяна подлежи и издадената заповед за защита, а
молбата по ЗЗДН следва да се остави без уважение.
3. Относно частната жалба на Н.У., съдът намира следното:
С обжалваното определение с №337/28.09.2021г. КнРС е оставил без
уважение молба на Н.У. по чл.248 от ГПК за изменение на решението в частта
за разноските. Молбата е имала за предмет искане, съобразно частичното
отхвърляне на молбата за защита, на У. да се присъди половината от
сторените от него разноски, възлизаща на 250.00 лева (при заплатено
адвокатско възнаграждение цялото в размер на 500.00 лева), както и да се
намалят наполовина разноските, които той следва да заплати на другата
страна – от 400.00 лева на 200.00 лева.
Въззивният съд приема, че с оглед изхода от въззивното обжалване, а
именно – отмяна на решението на КнРС в обжалваната част, което води и до
отмяна на решението и в частта, в която в тежест на У. е възложено да
заплати на молителката пълния размер на направените разноски за адвокатско
възнаграждение в размер на 400.00 лева (за което доводи ще се изложат по-
долу), то безпредметно е разглеждането на жалбата в аспекта относно
наличието или липсата на предпоставки за намаляване наполовина на
дължимите разноски, тъй като правният интерес от това за жалбоподателя е
отпаднал.
Обжалваното определение е неправилно и следва да се отмени,
доколкото са били налице предпоставки за уважаване на молбата по чл.248 от
ГПК досежно искането на У. за присъждане на разноски, съразмерно с
отхвърлената част от молбата, а именно – в частта, в която е търсена защита
11
за осъществено домашно насилие спрямо малолетното дете. Районният съд се
е позовал на чл.11 ал.3 от ЗЗДН. Съгласно тази разпоредба, при отказ за
издаване на заповед или при отмяна на заповедта, държавната такса и
разноските по делото се заплащат от молителя, освен когато молбата е за
защита на лица, които не са навършили 18-годишна възраст, както и на лица,
поставени под запрещение, или лица с увреждания. В настоящия случай
първоинстанционният съд е отказал да издаде заповед за защита по ЗЗДН
срещу ответника по молбата за защита на ненавършилото пълнолетие дете,
поради което държавната такса в размер на 25.00 лева не следва да се възлага
в тежест на молителя, а остава за сметка на бюджета на съда; тази такса не се
възлага на ответника по неоснователната молба. Смисълът на разпоредбата не
е да дерогира правилото на чл.78 ал.3 от ГПК. Въведеното с чл.11 ал.3 от
ЗЗДН изключение касае само държавната такса и разноските по делото, т. е.
по производството (под разноски в производството се има предвид разноски,
които се заплащат с цел ангажиране на съответното процесуално
действие), но не и разноските направени от другата страна за осигуряване на
защитата си по делото. По отношение на тези разноски се прилага
разпоредбата на чл.78 от ГПК. В този смисъл е и практиката на ВКС. Така
например в определение №264 от 27.07.2018г. на ВКС по гр.д.№1249/2018г.,
IV г.о., ГК се сочи още, че от така посочената разлика между дължимостта на
такси и разноски за извършването на съдопроизводствени действия, които
страната е поискала и отговорността за разноските, които насрещната страна
е направила при неблагоприятен изход на делото не следва извода, че нормата
на чл.11 ал.3 от ЗЗДН дерогира приложението на общото правило на чл.78 от
ГПК, тъй като държавата освобождава от заплащане на публични задължения
- такси и разноски, но не и от частни задължения, каквото е отговорността за
разноски, която по своя характер е деликтна.
Изхождайки от горното разбиране за смисъла, вложен от законодателя в
чл.11 ал.3 от ГПК, въззивният съд намира, че обжалваното определение
следва да се отмени и в полза на У. да се присъдят разноските, сторени от
него за осигуряване на защита по неоснователната молба, а именно
половината от заплатения адвокатски хонорар (при липса на изрична друга
уговорка), или сумата от 250.00 лева.
4. Относно разноските:
С оглед изхода от въззивното обжалване, в полза на Н.У. следва да се
присъдят разноски за първопинстанционното производство, при съобразяване
на разпоредбата на чл.11 ал.3 от ЗЗДН. Така, при заплатено от У. адвокатско
възнаграждение в размер общо на 500.00 лева, при търсене на защита срещу
него от М.И. и от нанавършило пълнолетие лице, с оглед неоснователността
на молбата на М.И., същата ще му дължи половината от тази сума или 250.00
лева.
Решението следва да бъде отменено и в частта за разноските –
присъдена в тежест на У. държавна такса в размер на 25.00 лева, като на
12
основание чл.11 ал.3 от ЗЗДН, държавната такса следва да бъде възложена в
тежест на молителката, която ще дължи по сметка на ОС-Кюстендил и такса в
размер на 12.50 лева.
За въззивното производство У. е сторил разноски в размер на 600.00
лева за адвокатско възнаграждение, които, с оглед основателността на
въззивната жалба, следва да бъдат възложени в тежест на въззиваемата.
Воден от горното, Окръжен съд-Кюстендил
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение №170/06.07.2021г., постановено от РС – Кюстендил
по гр.д.№886 по описа на съда за 2021г., в следните части: в частта, с която
са постановени мерки за защита от домашно насилие, извършено спрямо М.
Д. ИВ. с ЕГН **********, като е заповядано на Н. СТ. УЗ., с ЕГН **********,
с адрес в гр.София, ж.к.„О.К.“ бл.406А, вх.Б, ет.3, ап.7 да се въздържа от
извършване на домашно насилие спрямо М. Д. ИВ. с ЕГН **********, с адрес
в гр.Кюстендил, ул.„Ц.О.“ №10, ет.2, ап.3; разпоредено е да се издаде заповед
за защита за наложената мярка; в частта, в която Н. СТ. УЗ., с ЕГН
********** е осъден да заплати глоба в полза на бюджета на съдебната власт
в размер на 200 лева; в частта, в която Н. СТ. УЗ., с ЕГН ********** е осъден
да заплати държавна такса в полза на бюджета на съдебната власт в размер на
25.00 лева, както и в частта, в която Н. СТ. УЗ., с ЕГН ********** е осъден да
заплати на М. Д. ИВ. с ЕГН ********** сумата от 400.00 лева,
представляваща сторени разноски за адвокатско възнаграждение, както и
ОТМЕНЯ издадената въз основа на решението заповед за защита
№3/06.07.2021г., като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ молбата на М. Д. ИВ. с ЕГН **********, с
адрес в гр.Кюстендил, ул.„Ц.О.“ №10, ет.2, ап.3 за издаване на заповед за
защита по ЗЗДН срещу Н. СТ. УЗ., с ЕГН **********, с адрес в гр.София, ж.к.
„О.К.“ бл.406А, вх.Б, ет.3, ап.7 и ОТКАЗВА да издаде заповед за защита в
полза на М. Д. ИВ. с ЕГН **********.
ОСЪЖДА М. Д. ИВ. с ЕГН **********, с адрес в гр.Кюстендил, ул.
„Ц.О.“ №10, ет.2, ап.3 да заплати на Н. СТ. УЗ., с ЕГН **********, с адрес в
гр.София, ж.к.„О.К.“ бл.406А, вх.Б, ет.3, ап.7 сумата от 850.00 лева
(осемстотин и петдесет лева), от които 250.00 лева – разноски за адвокатско
възнаграждение пред КнРС и 600.00 лева, представляваща сторени разноски
за адвокатско възнаграждение пред въззивната инстанция.
В останалата част решението е влязло в сила като необжалвано.
13
ОТМЕНЯ определение с №337/28.09.2021г., с което е оставена без
уважение молба с вх.№2256/13.08.2021г., депозирана от Н. СТ. УЗ.,
съдържаща искане по чл.248 от ГПК за изменение на решение с
№170/06.07.2021г. по гр.д.№886/2021г. на КнРС в частта за разноските и
вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ДОПЪЛВА решение №170/06.07.2021г., постановено от РС –
Кюстендил по гр.д.№886 по описа на съда за 2021г. в частта разноските, в
следния смисъл:
ОСЪЖДА М. Д. ИВ. с ЕГН **********, с адрес в гр.Кюстендил, ул.
„Ц.О.“ №10, ет.2, ап.3 да заплати на Н. СТ. УЗ., с ЕГН **********, с адрес в
гр.София, ж.к.„О.К.“ бл.406А, вх.Б, ет.3, ап.7 сумата от 250.00 лева (двеста и
петдесет лева), представляваща сторени разноски за адвокатско
възнаграждение, съразмерно с отхвърлената част от молбата за защита по
ЗЗДН.
ОСЪЖДА М. Д. ИВ. с ЕГН **********, с адрес в гр.Кюстендил, ул.
„Ц.О.“ №10, ет.2, ап.3 да заплати в полза на бюджета на съдебната власт по
сметка на Окръжен съд – Кюстендил, държавна такса по делото в размер на
37.50 лева (тридесет и седем лева и петдесет стотинки).
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
14