№ 1449
гр. Варна, 17.11.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, II СЪСТАВ, в публично заседание на втори
ноември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Цвета Павлова
Членове:Пламен Ат. Атанасов
Деница Добрева
при участието на секретаря Жасмина Ив. Райкова
като разгледа докладваното от Цвета Павлова Въззивно гражданско дело №
20223100501598 по описа за 2022 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.259 и сл. от ГПК.
С решение № 260180/21.03.2022 год., постановено по гр.д. № 1453/2021 год., ВРС –
12 състав, поправено с решение № 260328/23.06.2022 год., съдът е отхвърлил предявения от
„Свети Свети Константин и Елена Холдинг“ АД срещу А. П. З., гражданин на Руската
Федерация, иск с правно основание чл.79 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца
сумата от 556.08 евро с ДДС – представляваща възнаграждение за предоставени услуги по
управление и поддържане на общи части по чл.4, ал.1 б.“а“ от сключения между страните
договор за поддържане и управление на жилищен комплекс от затворен тип „Есенсия“ и за
предоставяне ползването на общата инфраструктура на комплекса от 12.08.2015 год. и
сумата от 125.28 евро с ДДС, представляваща възнаграждение за предоставяне на
ползването на общата инфраструктура на курортния комплекс по чл.4, ал.1 б.“б“ от договора
или общо 682.08 евро с ДДС, ведно със законната лихва от депозиране на исковата молба в
съда 29.01.2021 год. до окончателното изплащане на задължението.
Недоволен от горното решение е останал ищеца, който обжалва постановеното
решение като неправилно и постановено в противоречие с материалния закон. Конкретните
оплаквания се свеждат до извода на съда относно липсата на основание за осъждане на
ответника да заплати исковата сума поради липса на солидарна отговорност между
собствениците на обектите в комплекса и поради заплащането й. Излага, че така
формираните мотиви на съда противоречат на първо място на изявлението на ответника,
1
който сам твърди, че такава е налице, както и на постановеното по същото дело определение
№ 265505/18.08.2021 год., с което е прието наличието на пасивна солидарност и избор на
кредитора срещу кой да предяви иска си. Поддържа, че дори и да се приеме, че не е налице
пасивна солидарност преимущественото ползване на имота от страна на този ответник
обуславя дължимостта на сумата от него. Последното се потвърждава и от заплащаните от
него в брой в касата на ищцовото дружество суми за предходни периоди. Позовава се и на
противоречие във фактическите изводи на съда относно заплащането чрез банково
извлечение от 09.07.2008 год., извършено от другия собственик на имота Е.К., който
фактически извод е обусловил отхвърляне на иска. Настоява за отмяна на решението и
уважаване на предявения иск, в евентуалност – за уважаването му до размера на ½ от
търсената сума поради извършено от Е.К. плащане.
В срока по чл.263 ГПК, насрещната страна не депозира писмен отговор.
В с.з. по същество, въззивникът, не се явява, но депозира писмено становище, с което
поддържа въззивната жалба и моли за отмяна на атакуваното решение.
В с.з. по същество, въззиваемият не се представлява.
Настоящият състав на Варненски окръжен съд, като съобрази предметните
предели на въззивното производство, очертани в жалбата и отговора, приема за
установено от фактическа и правна страна следното:
Жалбата, инициирала настоящото въззивно произнасяне, е подадена в срок, от
надлежно легитимирана страна, при наличието на правен интерес от обжалване, поради
което е допустима и следва да бъде разгледана по същество.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. Депозираната въззивна жалба е
поставила във висящност първоинстанционното решение в осъдителната му част, което
съдържа реквизитите на чл.236 ГПК и е действително. Произнасянето съответства на
предявеното искане и правото на иск е надлежно упражнено, поради което производството и
решението са допустими.
По отношение на неправилността на първоинстанционния съдебен акт, съобразно
разпореждането на чл.269, ал.1 изр.второ ГПК, въззивният съд е ограничен от посочените в
жалбата оплаквания относно обжалваната част от решението, като служебно следи за
нарушение на императивна материалноправна разпоредба, дори ако тяхното нарушение не е
въведено като основание за обжалване /ТР №1/2013 г. на ОСГТК/.
В сезиралата настоящият съд жалба, релевираните от въззивника такива по същество
са свързани с изводите на съда относно неоснователността на предявения иск предвид
заплащане на сумата от ответника и липсата на солидарна отговорност между двамата
съсобственици.
Предмет на образуваното първоинстанционно производство е осъдителен иск с
2
правно основание чл.79 ЗЗД за заплащане на сума въз основа на сключен между страните
договор за поддържане и управление на жилищен комплекс от затворен тип „Есенсия“ и за
предоставяне ползването на общата инфраструктура на к.к. „Свети Свети Константин и
Елена“ от 12.08.2015 год.
Съгласно същия, ответникът и трето неучастващо лице Е.А.К., в качеството си на
собственици на апартамент № 8, са се задължили срещу възнаграждение да заплащат на
ищцовото дружество /сега въззивник/ услуга по поддържане на общите части на сградата и
за предоставяне правото на ползване на общата инфраструктура на курортния комплекс,
като представен от ищеца е и нотариален акт № 86, том VI, рег.№ 7560, дело № 797/2015
год., въз основа на който сключилите договора лица – ответника А. П. З. и Е.А.К. се
легитимират като съсобственици на процесния имот.
Претенцията на ищеца е за неплатено възнаграждение за 2018 година, възлизащо в
общ размер на 1 334.03 лева с ДДС, като представя както доказателства за изпълнение на
договорното си задължение, така и доказателства за осъществяваните от А. З. плащания.
Така, представено по делото е и доказателства за осъществено плащане за 2016 и 2018 год. в
размер на по 667 лева, което плащане е извършено от Е.К. в полза на А. З..
Основният изведен пред настоящата инстанция въпрос е дали между сключилите
договора, като съсобственици на недвижим имот, лица е налице солидарност, респективно
дали единият от тях отговаря за заплащане на цялото възнаграждение. Отговорът на този
въпрос съдът намира за отрицателен.
Безспорно е налице съсобствен имот, по отношение управлението и поддръжката на
който е налице сключен договор с ищцовото дружество. От наличието на съсобствен имот
обаче не следва законов или договорен източник на пасивна солидарност за
съсобствениците. Това е така, тъй като съгласно чл.121 ЗЗД, солидарните задължения
възникват на основание закон или договор. В конкретния случай, липсва законова норма за
това, както и липсва подобна договорка между сключения от съсобствениците договор.
Следователно, вземането е делимо и при липса на изрични уговорки, възнаграждението е
дължимо съобразно квотите в съсобствеността – по ½ ид.ч.
Доколкото солидарността не се предполага несъстоятелен е доводът на въззивника за
наличието на такава, черпен от изявлението на особения представител на ответника във
връзка с възражението му за пасивната процесуална легитимация по иска.
Несъстоятелно е и направеното в евентуалност оплакване, че сумата е дължима от
ответника поради това, че същият е ползвал изцяло и преимуществено имота. Видно от
договора, заплащането на възнаграждението не е обвързано с фактическото ползване на
имота, а със собствеността върху същия. Заплащането на цялото възнаграждение за
предходни години от един от съсобствениците не е аргумент за противното и касае
вътрешните отношения между съсобствениците.
На последно място, не са налице основания и да се приеме, че въззиваемия З. е
останал задължен за сума до размера на ½ от дължимото възнаграждение с оглед
3
извършеното от другия собственик на имота Е.К. плащане на 09.07.2018 год., тъй като
видно от изрично посоченото плащането е извършено за сметка на ответника З..
Предвид еднаквите изводи на двете инстанции първоинстанционното решение
следва да бъде потвърдено, като въззивният съд, на основание чл.272 ГПК, препраща и към
мотивите на районния съд, които изцяло споделя.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 260180/21.03.2022 год., поправено с решение №
260328/23.06.2022 год., постановено по гр.д. № 1453/2021 год. на ВРС – 12 състав,
На основание чл.280, ал.2 ГПК, РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на
обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4