Р Е Ш Е Н И Е
№ ………….
Гр. София, 10.11.2020 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО,
IV “Д” въззивен състав, в
публичното заседание на осми октомври през две хиляди и двадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЗДРАВКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТОМИРА КОРДОЛОВСКА
МАРИЯ МАЛОСЕЛСКА
при секретаря Екатерина
Калоянова, като разгледа
докладваното от съдия Кордоловска гр. дело № 11557 по описа за 2019 г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 - 273 от ГПК.
С решение №
97312 от 18.04.2019
г. по гр. д.
№ 48955/2018 г. по описа на СРС, І ГО, 47 състав по предявените от „Т.С.“
ЕАД срещу Г.Л.К., ЕГН ********** и М.О.К., ЕГН ********** искове с правно основание чл. 422,
ал. 1 от ГПК във вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД съдът е
признал за установено в отношенията между страните, че Г.Л.К. и М.О.К. дължат солидарно на „Т.С." ЕАД сумата от
734,14 лева - главница, представляваща стойността на потребена топлинна енергия
за периода от м.10.2014 г. до м.04.2017 г., 117,13 лева лихва за периода от
16.09.2015 г. до 16.01.2018 г. и 9,35 лева лихва за забава върху сумата за
дялово разпределение, ведно със законната лихва върху главницата от датата на
подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК - 31.01.2018 г. до окончателното им
плащане, за които суми е издадена заповед по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. №
7112/2018 г. на СРС, 47-ми състав, като е отхвърлил иска с правно основание чл.
422, ал. 1 от ГПК във вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД до пълния предявен размер
от 734,14 лева до 987,13 лева.
Със същото решение
Г.Л.К. и М.О.К. са осъдени да заплатят солидарно на „Т.С.” ЕАД на основание чл.
78, ал. 1 от ГПК направените разноски съобразно с уважената част от исковете в
исковото производство в размер на 416,66 лева и 50 лева разноски в заповедното
производство.
Недоволни
от така постановеното решение са останали ответниците Г.Л.К. и М.О.К., които го
обжалва при твърденията, че решението е неправилно, поради нарушение на
материалния закон и съдопроизводствените правила с подробно изложени във
въззивната жалба съображения по същество. Искането към въззивната инстанция е
да отмени обжалваното решение.
„Т.С.“
ЕАД чрез процесуалният си представител юрк. М.Ш.депозира молба от 07.10.2020
г., в която моли съда да даде ход на
делото в тяхно отсъствие, излагат се съображения по същество на спора.
Претендира разноски за юрк.възнаграждение, прави възражение за прекомерност на
разноските на въззиваемите.
Третото лице помагач на ищеца „Т.С.“ ЕООД
не взема становище по въззивната жалба и не представя доказателства.
Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд
се произнася служебно по валидността на решението; по допустимостта му само в
обжалваната част, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Както вече Върховният касационен съд многократно се е произнасял (решение № 176
от 08.06.2011 г. по гр. д. № 1281/2010 г. ІІІ г.о.; № 95 от 16.03.2011 г. по
гр. д. № 331/10 г. на ІV г.о.; № 764 от 19.01.2011 г.по гр. д. № 1645/09 г. на
ІV г.о.; № 702 от 5.01.2011 г.по гр. д. № 1036/09 г. на ІV г.о.; № 643 от
12.10.2010 г. по гр. д. № 1246/09 г.на ІV г.о) въззивният съд се произнася по
правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените
във въззивната жалба оплаквания; проверява законосъобразността само на
посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически
констатации на първоинстанционния съд; относно правилността на
първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци, а
надхвърлянето на правомощията по чл. 269 ГПК е основание за касиране на
въззивното решение.
Предявеният пред първоинстанционният съд иск е установителен,
при правна квалификация чл. 415, вр. чл. 422 ГПК, за дължимост на суми начислени
на ответниците като стойност на получена и разходвана от тях топлинна енергия
на процесния адрес.
Производството се развива след
постъпване на възражение против заповед за изпълнение, издадена в полза на „Т.С.”
ЕАД.
Предвид разпоредбата на чл. 415 ГПК за
ищеца е налице интерес за търсената защита, предвид което производството се
явява процесуално допустимо.
Решаващият въззивен състав приема, че в
тежест на ищеца е да установи при условията на пълно и главно доказване
пораждането и съществуването на правото му да получи плащане на процесната
сума, заявена в ИМ по реда на чл. 415, вр. чл. 422 ГПК по предявените
установителни искове.
Въззивната инстанция намира, че в правилно приложение
на материалния закон, чл. 149, ал. 1, т. 6 от Закона за енергетиката
първостепенният съд приема за установено договорното отношение между главите
страни, досежно процесния топлоснабден обект, намиращ се в сграда етажна
собственост и от това, че в исковия период ищецът подава в нея топлоенергия за
битови нужди. От представения по делото нотариален акт за учредяване на
договорна ипотека върху недвижим имот № 129, том II, peг. № 24785, дело № 274
от 2016 г., на нотариус с peг. № 558, действащ в района на СРС, е видно, че
ответниците са собственици на процесния недвижим имот, представляващ апартамент
№ 77, находящ се в гр. София, ж.к. „****, аб.№ 187218, поради което същите са били
потребители на доставяната до имота топлинна енергия през процесния период по
смисъла на §1,
т.42 от ЗЕ (отм. 2012 г.), който предвижда, че потребител на
топлинна енергия за битови нужди е физическо лице - собственик или
ползвател на имот, което ползва топлинна енергия. Действително с изменението на
посочената дефиниция на § 1, т. 42 (отм.) ЗЕ през 2006 г. е
изменена първоначалната дефиниция от приемането на закона, която гласи, че
потребителят на топлинна енергия за битови нужди е физическо лице, което е
собственик или титуляр на вещното право на ползване за топлоснабдения имот. Замяната
на изискването лицето да е титуляр на вещно право на ползване с по-широкото
понятие ползвател, не променя смисъла, който следва да се влага в понятието
ползвател, т.е. само лице, което е титуляр на вещно право на ползване, именно
поради липсата на промяна в дефиницията, дадена в чл. 153, ал. 1 ЗЕ. Тази разпоредба е променена едва през 2012
г. и то само с оглед промяната на използвания в закона термин от потребител на
клиент. При все това и досега под клиент на топлопреносното предприятие по
отношение на имотите в сграда в режим на етажна собственост се разбира
собственикът на имота или лицето, притежаващо вещно право на ползване.
Следователно от приемането на ЗЕЕЕ (отм.) през 1999 г. и досега със ЗЕ под потребители на топлинна енергия за битови нужди се
разбират само собствениците и лицата с вещно право на ползване (ползватели в
този смисъл) на топлоснабдените имоти в сградите в режим на етажна собственост.
Договорът за възлагане на услугата
топлинно счетоводство сключен между етажната собственост от една страна и
помагача на ищеца от друга има действие и по отношение на ответниците Кръстеви.
Валидната представителна власт на лицето, което го е подписало за всички етажни
собственици, е последица от решението на Общото събрание на ЕС за избор на
търговец, който да извършва дяловото разпределение – дружеството помагач. Доколкото
решението на общото събрание на етажната собственост не е оспорено и не е
отменено от съда по реда на чл. 13 ПУРНЕС /отм./, следва да се приеме, че то е
валидно взето и съответно сключеният въз основа на него договор с фирмата за
дялово разпределение е валидно сключен.
На основание чл. 150, ал. 1 от Закона за енергетиката,
в сила от 09.12.2003 г., ДВ, бр. 107/2003, отношенията
по повод продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие и
потребителят на същата се уреждат от публично известни общи условия,
предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕВР. Предвид
липсата на данни по делото за възражение от ответниците по чл. 150, ал. 3 от ЗЕ
съдът намира, че приетите от „Т.С.“ ЕАД и одобрени от Комисията общи условия за
процесния период, публикувани най-малко в един местен и един централен
всекидневник са обвързващи между ищеца и ответниците. Следователно решението е
обосновано в частта, с която СРС приема за доказано основанието (източниците на
вземанията, предмет на установителните искове).
Решението е обосновано и правилно в
частта, в която районният съд приема за доказан размера на задължението
за цена на топлинна енергия по отношение на ответниците К.за сума в размер на 734,14 лв. за периода от м.10.2014 г. до м.04.2017
г.
Претендираните вземания не са установени
единствено от счетоводните записвания на ищцовото дружество и представените
едностранно съставени частни документи. Изводът на СРС е направен при съвкупна
преценка на събраните по делото писмени доказателства, включително чрез
заключението на СТЕ и ССчЕ, които съдът
кредитира като обективни и компетентни, от които се установява, че сумите за
топлинна енергия за имота на ответниците са начислени в съответствие с
действащата към съответния период нормативна уредба. Количеството доставена
топлоенергия е отчитано по показанията на общия топломер в абонатната станция,
след приспадане на технологичните разходи, които са за сметка на дружеството-доставчик.
Съгласно заключението на СТЕ се установява, че сградата, в която се намира
процесния имот е с непрекъснато топлоснабдяване за процесния период, общия
топломер в АС се отчита ежемесечно, дяловото разпределение е извършено в
съответствие с методиката, нормативната уредба, проверените документи и данни
от уредите за сградата и имота. Съгласно заключението
на ССчЕ се установява, че задълженията
за имот с абонатен № 187218, за периода от месец май 2014 г. до месец април 2017
г. са в размер на 734,14 лв. - за главница с включени изравнителни сметки и
отразени текущи плащания, като за процесния период са били издадени три броя
изравнителни сметки.
Основателността на иска за мораторна
лихва предполага наличие на главен дълг и забава в погасяването му. Моментът на забавата в случая се
определя съобразно уговореното от страните. Съгласно Общите условия на ищцовото дружество,
след отчитане на средствата за дялово
разпределение и изготвяне на изравнителните сметки продавачът издава за
отчетния период кредитни известия на стойността на месечните фактури и фактура
за потребеното количество топлинна енергия за отчетния период, определено на
база изравнителните сметки. Общия размер на лихвите за периода на забавата от 16.09.2015
г. до 16.01.2018 г. вещото лице по ССчЕ е определило на сумата 126,48 лева.
Установява се от
заключението на ССчЕ, че ответниците не са платили претендираните от ищеца суми
за исковия период.
В заключение, съдът приема, че
задължението на ответниците е определено според отчетното количество и
подадената топлоенергия съобразно законовите изисквания.
В упражнение на правомощията си по чл. 271
от ГПК въззивната инстанция е длъжна да потвърди решението в обжалваните му части.
С оглед изхода на делото, разноски следва да бъдат
присъдени на въззиваемата страна „Т.С.“ ЕАД на основание чл. 78, ал. 8 ГПК във
вр. с чл. 37 ЗПП в размер на 100 лв.
При тези мотиви, Софийски градски съд
Р Е
Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 97312 от
18.04.2019
г. по гр. дело
№ 48955/2018 г. по описа на СРС, І ГО, 47 състав, вкл. в частта за разноските.
ОСЪЖДА
Г.Л.К. с ЕГН ********** и М.О.К. с
ЕГН ********** да заплатят солидарно на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК: ****, с адрес: ***
сумата от 100 лв., представляваща сторените в производството разноски за
юрисконсултско възнаграждение.
Решението
е постановено при участието на трето лице помагач на ищеца „Т.С.“ ЕООД.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване на основание
чл. 280, ал. 3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ:1. 2.