Р Е Ш Е Н И Е
№ 73
гр. Велико Търново, 17.06.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Административен съд – Велико Търново, втори
касационен състав в открито съдебно заседание на дванадесети юни две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИАНА КОСТОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПАВЛИНА ТОНЕВА
ЕВТИМ БАНЕВ
При участието на секретаря Д.С.и прокурора от
Великотърновска окръжна прокуратура Светлана Иванова разгледа докладваното от
съдия Тонева КАХД № 10043/2020 г., и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния
кодекс /АПК/, във вр. с чл. 285, ал. 1, изр. второ от Закона за изпърнение на наказанията и задържането под стража /ЗИНЗС/.
Образувано е по две касационни жалби, подадени от Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ и от Г.В.В.,
понастоящем изтърпяващ наказание „лишаване от свобода“ в
затвора в гр. Плевен, срещу Решение № 194 от 17.04.2019 г. по адм. дело № 303/2018 г. по описа на Административен съд – Велико Търново. С посоченото решение състав на АС – Велико Търново е осъдил Главна
дирекция „Изпълнение на
наказанията“ да заплати на Г.В.В., на основание чл. 1, ал.1, във вр. с чл. 4 от ЗОДОВ сума в размер на 3 лв. (три лева), ведно със законната
лихва, считано от 18.04.2018 г. до окончателното изплащане
на сумата, представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди при престоя в следствения арест в гр.
Велико Търново.
Отхвърлил е искова молба на Г.В.В. за сумата от 1997 лв. Осъдил е
Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ да заплати в полза на органа на съдебната
власт Административен съд - Велико Търново, разноски
по делото в размер на 514 лв.
С определение № 1564/30.01.2020 г. по адм. дело № 7887/2019 г. състав на ВАС е прекратил производството
по делото и е
изпратил делото по подсъдност
на АС – Велико
Търново, т.к.
нормата на чл.285, ал.1 от ЗИНЗС е изменена с ДВ бр. 100/2019 г., в сила от 01.01.2020 г. С тази законодателна промяна
се изключва касационния контрол на ВАС върху постановените първоинстанционни
решения в производство по чл.285, ал.1 от ЗИНЗС. Нормата е процесуална и има
незабавно действие, поради което е приложима за висящите спорове, при липса на
преходни разпоредби в обратния смисъл.
Касаторът Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ обжалва решението в
частта, с която е уважен предявеният
иск за сума в размер на 3 лв., ведно със законната лихва, считано от 18.04.2018 г. до окончателното изплащане
на сумата, както и в частта, в която е осъден да заплати в полза на органа на съдебната власт Административен
съд - Велико Търново, разноски по делото в размер
на 514 лв. Счита, че решението е неправилно в тези му части,
поради нарушение на материалния закон, допуснато съществено
нарушение на съдопроизводствните правила и
необоснованост. Счита, че съдът не е отчел правилно събраните по делото
доказателства и е направил изводи в противоречие с приетата фактическа обстановка;
липсвали категорични
доказателства, които да сочат наличието на дървеници в арест гр. Велико
Търново, поради което необоснован и недоказан е правният извод на съда, че „на
18.04.2018 г. Г.В. е поставен в нечовешки и унизителни условия, изразяващи се в
ухапване от дървеници, представляващо нарушение на чл. 3, ал. 1 от ЗИНЗС и чл.
3 от Конвенцията за защита на правата на човека…“; с оглед предприетите
действия от страна на пенитенциарната администрация в арест гр. Велико Търново не е доказан фактическия състав на
отговорността по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ и чл. 284 от ЗИНЗС. Счита, че неправилно в негова тежест са възложени разноските в размер на
514 лв., тъй като искът е частично уважен и би следвало разноските да се
присъдят по съразмерност на двете страни, в съответствие с изискването на чл.
78, ал. 7 от ГПК. Моли за
отмяна на решението в обжалваните му части и решаване на делото по
същество, като се отхвърли претенцията на В. като неоснователна и недоказана.
Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.
В о.с.з. ГД „ИН“ се представлява
от ***О., който поддържа касационната жалба и моли да бъде уважена.
Касаторът Г.В.В. обжалва решението в частта, в която е определен размер на дължимото му
обезщетение за неимуществени вреди в размер на 3
лв. и е отхвърлен като неоснователен предявеният иск до разликата на
претендираното обезщетение от 1997 лв. Счита, че решението противоречи на чл. 52 от ЗЗД, като присъденото обезщетение е в символичен размер, който не може да възмезди понесените вреди и унизителното
отношение към него, а от друга страна присъденото обезщетение следва да има
характер и на санкция спрямо виновната страна. Сочи, че е неправилен извода на
съда, че е претърпял вреди само за времетраенето от 4 часа. Счита, че
негативните преживявания и унижението са продължили много по – дълго след
нахапванията от дървеници. По тези съображения касаторът моли за отмяна на
решението в обжалваната част и постановяване ново по същество от касационната
инстанция, с което да се присъди обезщетение претендирания с исковата молба
размер.
В о.с.з. касаторът се явява лично
в Затвора гр. Плевен, където изтърпява наказание „лишаване от свобода“ и с него
се осъществява видеоконферентна връзка. Служебният защитник *** З. се явява
лично и поддържа жалбата.
Всяка от страните оспорва
касационната жалба на другата страна, за което представя отговор на КЖ на
противната страна с доводи за нейната неоснователност.
Представителят на Окръжна прокуратура – Велико Търново дава заключение за неоснователност на двете касационни жалби. По жалбата на ГД „ИН“ счита за правилни и съобразени с доказателствата
изводите на съда за доказаност на причинените вреди. Намира за безспорно
установено, че същите са в резултат на престоя на касатора В. ***. По отношение размера на обезщетението
счита, че съдът правилно е определил същия, като го е съобразил с критерия за
справедливост, така че от една страна да компенсира размера на причинените
вреди, а от друга, да не води до обогатяване. Отчетена е и практиката на ЕСПЧ.
В случая от особено важно значение е обстоятелството, че престоят в ареста е
само 4 часа и че единственото оплакване в исковата молба е за ухапване от
дървеници. Намира, че съдът правилно е приел, че неблагоприятното въздействие
върху лицето е траело само по времето на престоя в ареста, тъй като не са
доказани твърденията на ищеца, че е алергичен. Поради това считам и жалбата на касатора В. за неоснователна. С оглед на
изложеното предлага на съда да остави решението в сила.
Административният съд – Велико Търново, като прецени допустимостта на жалбата и
наведените в нея касационни основания, съгласно чл. 218 от АПК, приема за
установено следното:
Касационните жалби са подадени в срока по чл.211, ал.1 от АПК
от страни, участвали в първоинстанционното
производство, за които решението
е неблагоприятно, в съответната обжалвана част, т.е. притежаващи право на касационно оспорване,
съгласно чл.210, ал.1 от АПК. По форма и съдържание КЖ отговарят на изискванията на чл.212,
ал.1 от АПК. Касационните жалби са подадени в срок от надлежни страни, против съдебен акт, подлежащ
на касация, пред местно и функционално компетентния съд, поради което са процесуално допустими.
Разгледана
по същество жалбата на
Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ е неоснователна, а тази на Г.В.В. частично остователна.
Въз основа на събраните по
делото доказателства, първоинстанционният съд безпротиворечиво е установил
фактическата обстановка. Прието е било, че Г.В.
изтърпява наложеното му наказание „лишаване
от свобода“ в затвора в гр.Ловеч. Лицето подало искова молба за претърпени неимуществени вреди от
лошите условия в следствения арест гр. Велико
Търново, като в Административен съд - Велико
Търново е образувано а.д. № 104/2018 г.
За първото по делото заседание на 18.04.2018 г. В. е призован и се
явява лично, като в 10.20 часа постъпва в следствения арест гр. Велико Търново и в 14.30 часа е конвоиран
до сградата на Окръжен съд - Велико Търново, където
се провежда съдебното заседание. След приключване на делото е конвоиран до
Затвора гр. Варна. Установено е пребиваването на В. на 18.04.2018 г. в арест гр. Велико Търново в килия № 2, извършване на 16.04.2018 г. от специализирана фирма химична
дезинсекция на килии № 2 и 3 на ареста, предписването на Г.В. в 12.45 часа на 18.04.2018 г. на
алергозан за обрив в следствие ухапване от дървеници, както и е удостоверен от
затвора в гр. Ловеч преглед на 17.04.2018 г. на В., при който не се установяват
оплаквания. От заключението на вещото
лице по приетата съдебно-медицинска експертиза е опровергано по категоричен начин твърдението на В. за наличие на алергия към дървеници.
Съдът е приел, че от
събраните писмени и гласни доказателства се установява, че на 18.04.2018 г. Г.В. *** е поставен в нечовешки и
унизителни условия, изразяващи се в ухапване от дървеници, представяващо
нарушение на чл. 3, ал. 1 от ЗИНЗС и чл. 3 от Конвенцията за защита на правата на човека. Съдът е приел, че по делото няма данни за извършени
умишлени действия или бездействия на длъжностни лица, довели до целенасочено
поставяне на ищеца в неблагоприятни условия, до унизително отношение, което
уронва човешкото достойнство на осъдения и до емоционални и физически
страдания, но липсата на подобна цел не може категорично да изключи нарушението
на чл. 3 от ЕКЗПЧОС (решение от 09.06.2005 г. Иванов срещу България, решение от
15.07.2002 г. Калашников срещу Русия). Липсата на осигурени елементарни
хигиенни и битови стандарти неминуемо водят до потискане, унижаване, и
неблагоприятно засягане на личността. При отчитане на кумулативния ефект на
описаните отделни аспекти на конкретните условия, при които е поставен Г.В. в следствения арест през
заявения период, съдът е приел, че те действително са причинили у него негативни преживявания,
емоционално и морално страдание, които надвишават неизбежното ниво, присъщо на
изпълнението на мярката за неотклонение „задържане под стража“.
Решаващият състав е приел, че са налице основанията за ангажиране на отговорността на Главна дирекция „Изпълнение на
наказанията“ по реда на чл.
284, ал. 1 от ЗИНЗС, във вр. с чл. 203 от АПК и
е осъдил Главна
дирекция „Изпълнение на наказанията“ да заплати на Г.В.В., на основание чл. 1, ал.1, във вр. с чл. 4 от ЗОДОВ сума в размер на 3 лв. (три лева), ведно със законната
лихва, считано от 18.04.2018 г. до окончателното изплащане
на сумата, представляваща обезщетение за
причинени неимуществени вреди
при престоя в следствения арест в гр. Велико Търново. Отхвърлил е искова молба на Г.В.В. за сумата от 1997 лв. Осъдил е Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ да заплати в полза на органа на съдебната
власт Административен съд - Велико Търново, разноски
по делото в размер на 514 лв.
Така постановеното решение е валидно и допустимо.
По касационната жалба на Главна
дирекция „Изпълнение на наказанията“:
Същата е насочена срещу
осъдителната част на съдебното решение.
Касационната инстанция намери
решението на първостепенния съд в осъдителната му част за постановено при
изяснена фактическа обстановка. Фактическите констатации на съда са основани на
годни доказателства, събрани и обсъдени по приложимия процесуален ред. Съдът е
обсъдил поотделно и в тяхната съвкупност доказателствените източници.
При правилно установена
фактическа обстановка съдът обосновано е приел, че условията, при които е пребивавал
касаторът В. са такива, които обуславят неблагоприятно въздействие върху него
до степен на понасяне на неимуществени вреди, подлежащи на обезщетяване по реда
на ЗИНЗС и ЗОДОВ.
От писмените и гласни
доказателства е било установено, че на 18.04.2018 г. Г.В.
*** е поставен в нечовешки и унизителни условия, изразяващи се в ухапване от
дървеници.
Твърдението на ответника за липса на ухапване от дървеници в следствения арест
гр. Велико Търново е в противоречие с доказателствата по делото. Правилен е
извода на първоинстанционния съд, че удостоверените от служители на ГД „Изпълнение на наказанията“ гр.София
факти водят до извод за нахапване от дървеници в ареста – от затвора в гр. Ловеч е удостоверен преглед на 17.04.2018 г. на В., при
който не се установяват оплаквания, такива липсват и преди конвоирането му на
18.04.2018 г. Именно в ареста гр. Велико Търново и то след два часа
пребиваване там, В. е прегледан в 12.45 часа, установен е
обрив с произход ухапване от дървеници, и този обрив е третиран с препарат. От
друга страна свидетелските показания на Исмаил Ахмед удостоверяват наличието на
обриви на Г.В. при пристигането му в затвора гр. Варна на 18.04.2018 г. От трета страна свидетелят Николай Николов – служител на ответника в ареста гр. Велико Търново удостоверява факта на
наличие на дървеници в ареста периодично. Правилен е извода на съда, че независимо от представените доказателства за третиране
на килията, в която е настанен В. два дни преди пребиваването му в ареста, е безспорно доказано, че В. е ухапан от дървеници именно в ареста. В подкрепа на този извод е и
представената от В. публична информация относно етапите на развитие на
дървениците, включваща разпространяването им чрез яйца. За ефективна борба с
тези вредители дори на опаковките на предлаганите на пазара препарати е
отбелязана необходимостта от периодично третиране – поне 7 дни след първото
третиране. От ГД
„ИН“ не са представени
доказателства за периодичността и ефективността на извършваните третирания. Нещо повече - видно от протокола за извършени услуги предмет на обработка са само
две килии. След като арестантите посещават освен килията, в която са настанени,
и тоалетна и медицински пункт, и място за престой на открито, то обработката
само на част от посещаваните от тях помещения не е ефективен начин за
отстраняване на дървениците.
Правилен е извода на съда, че
предвид ухапването на В. от дървеници в следствения арест в гр. Велико Търново,
същият е поставен в нечовешки
и унизителни условия, което представява
нарушение на чл. 3, ал. 1 от ЗИНЗС и чл. 3 от Конвенцията за защита на правата на човека.
Обстоятелството, че от
установените факти съдът е направил изводи, различни от тези на касатора, без
да е налице противоречие в установената фактическа обстановка, не представлява
в никой случай нарушение на съдопроизводствените правила.
Неоснователно се поддържа и
оплакване за нарушение на материалния закон.
Правилно ухапването на Г.В. от
дървеници е квалифицирано от съда като нарушение на забраната за нечовешко и
унизително отношение спрямо задържаното лице, визирана в чл. 3 от ЗИНДС и чл. 3
от КЗПЧОС. Правилен е извода на съда, че ухапването от дървеници въздейства
върху психиката на задържания и е причинило у него негативни преживявания, емоционално и морално страдание,
които надвишават неизбежното ниво, присъщо на изпълнението на мярката за
неотклонение „задържане под
стража“. Този извод на съда е съобразен с приложението на чл. 284 от ЗИНЗС. Нормата
на чл. 284, ал. 5, във вр. с ал. 2 от ЗИНЗС презюмира, че щом са доказани
нарушенията на забраната за нечовешко и унизително отношение /както в случая/,
но неимуществените вреди са настъпили и са в причинна връзка с нарушението по
чл. 3, ал. 1 от ЗИНЗС.
В тази връзка оплакването, че не
е доказано нарушение на чл. 3 от ЗИНЗС и настъпването на увреда е
неоснователно. Макар и пребиваването в ареста да е било за относително кратък период – 4 часа, в своето кумулативно
въздействие неблагоприятните условията са надвишили минималния праг на сериозност
на мярката по задържането. Въпросът с продължителността на излагането на неблагоприптни
условия е разгледан в пилотното решение Нешков и други срещу България. Именно там се приема, че макар и продължителността на периода,
прекаран в неподходящи условия, да може да се окаже релевантен фактор при
преценката на тежестта на страданията, причинени на задържано лице при тези
условия, относителната краткост на този период не изключва автоматично от
обхвата на чл.3 от Конвенцията. В тази връзка изводите на съда са съобразени с практиката на ЕСПЧ
и в частност със съображенията в §198 на пилотното решение по посоченото дело, което подчертава, че съгласно съдебната практика на Европейския
съд по правата на човека, всяко отношение, което не отговаря на изискванията на
чл. 3 от Конвенцията, трябва да се счита за причиняващо неимуществени вреди на
пострадалото лице. Следователно в конкретния
случай са налице както нарушение на закона и Конвенцията, така и претърпени от
задържания неимуществени вреди.
Касационната жалба срещу
решението в частта относно присъдените разноски по делото в размер на 514 лв. също е неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл. 286,
ал.3 от ЗИНЗС когато искът се уважи изцяло или частично, съдът осъжда ответника
да заплати разноските по производството, както и да заплати на ищеца внесената
държавна такса. Тази норма е специална и изключва приложението на ГПК.
Последното
неконкретизирано оплакване за необоснованост на съдебния акт, също е
неоснователно.
Необосноваността като касационно основание
по чл. 209, т. 3 пр. посл. от АПК се проявява в погрешно формиране на вътрешното
убеждение да съда относно спорните или релевантните за спора факти, поради
което се е достигнало до погрешни изводи по съществото на спора, което в случая
не е налице. Поради това съображение необосноваността е самостоятелно основание
за отмяна на неправилно съдебно решение и същата по никакъв начин не е свързана, а и не може да бъде свързана с обема или начина на
формулиране /текстово/ на съдебния акт. Противоречието на направените изводите
от фактическа страна и изведените правни изводи не е необоснованост, а
евентуално нарушение на материалния закон, което в случая, както се посочи не е
налице.
По касационната жалба на Г.В.В.:
Единственото възражение, с което се
обжалва съдебното решение, касае размера на
присъденото обезщетение, като се посочва, че същото противоречи на чл. 52 от ЗЗД, символично е и не може да възмезди понесените вреди и унизителното
отношение към него. Това възражение настоящият състав намира за частично
основателно.
Обезщетението за претърпените
неимуществени вреди /претендирано от касатора Г.В.
като такова в размер на 2000 лв./ подлежи на
определяне от съда по справедливост на основание чл. 52 от ЗЗД, съгласно
препращащата разпоредба на § 1 от ЗР на ЗОДОВ и чл. 284, ал. 2 от ЗИНЗС. Понятието „справедливост“
е морално - етична категория и включва съотношението между
деянието и възмездието. Установената
съдебна практика непротиворечиво приема, че „справедливост“ не е абстрактно понятие, а се извежда от
преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики,
за да се намери паричният еквивалент на необходимото и дължимо обезщетение.
Такива са характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е
получено, последици, продължителност и степен на интензитет, възраст на
увредения, обществено и социално положение. Безспорно
минималния
период на подлагане на нечовешки и унизителни условия следва да бъде съобразен
при определяне на обезщетението за претърпените болки и страдания, но
той следва да се отчита наред с посочените по – горе обстоятелства. Като база за определяне паричния
еквивалент на неимуществените вреди следва да служат още икономическият растеж,
стандартът на живот и средностатистическите показатели за доходите и
покупателните възможности в страната към датата на увреждането, както и
обстоятелството, че осъждането само по себе си също има ефект на репарация. От
друга страна размерът на обезщетението обаче не следва да бъде и източник на
обогатяване за пострадалия. От значение е и създаденият от съдебната практика
ориентир, относим към аналогични случаи. Отправна точка в това изследване е
обстоятелството, че „справедливостта“ до голяма степен е изпълнена с морално съдържание и отразява
обществената оценка на засегнатите нематериални блага. Правилно съдът е
приел, че при определяне размера на обезщетението
следва да бъде взета предвид и практиката на ЕСПЧ. Този съд при спазване на
същите принципи за справедливост многократно определя обезщетения на осъдени
лица за лошите условия в затворите в Република България, които до голяма степен
съвпадат и с условията в ареста в гр. Велико
Търново.
Настоящата инстанция
намира, че неправилно съдът се
е позовал на решението „Нешков и други срещу
България“ по отношение на размер на присъденото обезщетение, като е ползвал
съотношението на времето на неблагоприятно въздействие, което е понесъл
касатора, както и интензитетът на това въздействие, както и характера и обема
на вредите, които би причинило това въздействие. Неправилно при съобразяване с периода на
пребиваване от 4 часа, решаващият съд е приел размер на дължимото на касатора
обезщетение от 3 лева.
При съобразяване на характера и степента на увреждане, начина и обстоятелствата, при които е получено,
последиците,
продължителността /значително
надхвърляща минималния период на подлагане на нечовешки и
унизителни условия
от 4
часа/ и степента на интензитет, възрастта на увредения, общественото и социалното му положение, настоящият
касационен състав приема, че справедлив размер на обезщетението по смисъла на
чл. 52 от ЗЗД е сумата от 200 лв.
В заключение съдът приема, че подложеното на
касационна проверка решение в осъдителната му част е валиден и допустим, но
неправилен съдебен акт. Налице е приложното поле на
разпоредбата на чл. 222, ал. 1 от АПК и настоящия касационен състав следва да реши
делото по същество, като отмени решението в частта, с
която отхвърля исковата молба за сумата от 197 лева и постанови ново, с което
осъди Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ да заплати на Г.В., на
основание чл. 284, ал.1 от ЗИНЗС още сума
в размер на 197 лв. (сто деветдесет и седем лева), представляваща обезщетение за причинени
неимуществени вреди при престоя му в следствения арест в гр. Велико Търново на 18.04.2018 г. в
нечовешки и унизителни условия, ведно със
законната лихва,
считано от 18.04.2018 г. до
окончателното изплащане на сумата. В останалата обжалвана част
относно присъденото обезщетение в размер на 3 лв. и присъдените разноски в
размер на 514 лв. решението следва да се остави в сила.
Заявеното искане за присъждане на
юрисконсултско възнаграждение от ответника по касация е неоснователно, т.к.
нормата на чл. 286, ал. 3 от ЗИНЗС е специална и изключва приложението на ГПК.
Водим от горното и на чл. 222, ал. 1 от АПК, във вр. с чл. 285, ал. 1, изр.
второ от ЗИНЗС, Административния
съд – Велико Търново, тричленен състав
Р Е
Ш И :
ОТМЕНЯ
Решение № 194 от 17.04.2019 г., постановено по адм. дело № 303/2018 г. по описа на Административен съд – Велико Търново, В ЧАСТТА, с която е
отхвърлена исковата молба на Г.В.В., лишен от свобода в Затвора гр. Ловеч срещу
Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ гр. София за сумата от 197 лв. и
ПОСТАНОВЯВА друго вместо него, с което:
ОСЪЖДА Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ гр. София, бул. „Ген. Н. Столетов“ № 21, ДА ЗАПЛАТИ на Г.В.В.,
с ЕГН **********, изтърпяващ наказание „лишаване от
свобода“ в Затвора в гр. Плевен,
на основание чл. 284, ал.1 от ЗИНЗС още сума
в размер на 197 лв. (сто деветдесет и седем лева), представляваща обезщетение за причинени
неимуществени вреди при престоя му в следствения арест в гр. Велико Търново на 18.04.2018 г. в
нечовешки и унизителни условия, ведно със
законната лихва,
считано от 18.04.2018 г. до
окончателното изплащане на сумата.
ОСТАВЯ В
СИЛА Решение № 194 от 17.04.2019 г., постановено по адм. дело № 303/2018 г. по описа на Административен съд – Велико Търново, в останалата
обжалвана част.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.