О П Р Е Д
Е Л Е Н И Е
Номер 261014 Година 25.11.2020
Град
С.
СТАРОЗАГОРСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД XII
ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ
На двадесет и пети ноември Година 2020
в закрито съдебно заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: И. Р.
Секретар:
Прокурор:
като разгледа докладваното от съдията Р.
гражданско дело номер 2176 по описа за 2020 година и за да се произнесе взе
предвид следното:
След изтичане на срока
по чл. 131, ал. 1 ГПК, в който пълномощникът на ответника е подал писмен
отговор, съгласно чл. 140, ал. 1 ГПК, съдът намери, че исковата молба е
редовна, а предявените с нея искове по чл.
357, ал. 1, във вр. с чл.
66, ал. 2 КТ и чл.
92 ЗЗД - допустими.
Като неоснователно
следва да се отхвърли възражението на ответника в отговора за местна
неподсъдност на делото на Старозагорския районен съд и искането му за
изпращането му на С. районен съд, където е настоящия му адрес. Нормата на чл.
111 ГПК, на която е основал същото, е неприложима. Не само защото урежда
изборна само за ищеца местна подсъдност, поради което ответникът не може да
възразява основателно, че ищецът не е избрал същата, а общата такава по чл. 105 ГПК по постоянния му адрес (чл. 111 ГПК).
Но и защото, тази подсъдност се отнася само до искове за парични вземания на
договорно основание, каквито процесните не са. Те са за разрешаване на трудов
спор по чл. 357, ал. 1, във вр. с чл. 66, ал. 2 КТ и чл. 92 ЗЗД (така
и Р 715-2010-IV г.о., Р 417-2010-III г.о. и Р 533-2010-III
г.о.). А за последните нормата на чл. 111 ГПК е неприложима. Неприложима
в случая е и посочената евентуално в отговора особена местна подсъдност по чл.
117, ал. 2 ГПК, защото по делото няма представен с отговора писмен договор между
страните за избор на друг районен съд, който да разгледа делото, различен от
сезираният с него Старозагорски районен съд, на който същото е подсъдно с оглед
общата местна подсъдност по чл. 105 ГПК, чието приложение в случая се обуславя
от постоянния адрес на ответника към момента на завеждането му, който договор да
е сключен след възникване на спора по делото (л. 57). А предложението на ответника
към ищеца в отговора за сключването му, е несъстоятелно. Не само защото
възражение за местна неподсъдност на делото ответникът може да прави най-късно
до изтичане на срока за отговор по чл. 131, ал. 1 ГПК, в който следва да
представи и доказателствата си, а договор по чл. 117, ал. 2 ГПК няма представен
с отговора (чл. 119, ал. 4 и 5 ГПК). Но и защото,
меродавен за приложението на чл. 117, ал. 2 ГПК е само този писмен договор
между страните, който е сключен до завеждане на делото, а не и след това в хода
му, защото настъпилите след подаването на исковата молба промени във
фактическите обстоятелства, обуславящи местната подсъдност, включително и по
чл. 117, ал. 2 ГПК, не са основание за препращане на делото (чл.
120 ГПК).
За изясняване на делото
от фактическа страна следва да се приемат като относими, допустими и необходими
писмени доказателства, представените от страните писмени документи (чл. 183 ГПК).
С оглед характера на
делото следва да се задължи ищецът да представи цялото находящо се при него ЛТД
на ответника (чл. 190 ГПК).
Следва служебно да се
назначи по делото съдебно - икономическа експертиза, която да даде отговор на
следния възникнал по делото въпрос – какъв е размера на претендираните от ищеца
договорни неустойки (чл. 195, ал. 1 ГПК). За изготвянето й следва да се определи
депозит и задължи предявилият исковете ищец да го внесе по сметка на съда (чл. 76 ГПК).
Доколкото страните
нямат искания за събиране на други доказателства, делото следва да се внесе и
насрочи за разглеждане в открито съдебно заседание, за което да се призоват
същите с препис от настоящото определение, с което да им се съобщи и проекта на
съда за доклад на делото. На ищеца следва да изпрати и препис от отговора на
ответника с приложенията към него. За насроченото съдебно заседание следва да
се призове и вещото лице след внасяне от ищеца на определения от съда депозит
за изготвяне на заключението (чл. 160, ал. 2 ГПК).
Страните следва да се напътят към спогодба чрез медиация или друг способ за
доброволно уреждане на спора (чл. 140, ал. 3 ГПК).
Воден от горните мотиви
и на основание чл. 140 ГПК, съдът
О П
Р Е Д
Е Л И:
ОТХВЪРЛЯ като
неоснователно възражението на ответника в отговора за местна неподсъдност на
делото на Старозагорския районен съд и искането му за изпращането му поради
това на С. районен съд.
ПРИКАНВА страните към
постигане на спогодба по спорния предмет на делото, като им разяснява, че всяко
доброволно разрешаване на спора би било по - благоприятно за тях, тъй като чрез
взаимни отстъпки биха могли да постигнат взаимно удовлетворяване на претенциите
по собствена воля, като освен това при спогодба се дължи половината от
дължимата се за производството държавна такса.
РАЗЯСНЯВА на страните
възможността да разрешат спора си чрез медиация (доброволна и поверителна
процедура за извънсъдебно решаване на спорове), като се обърнат към медиатор,
вписан в единния публичен регистър на медиаторите към министъра на
правосъдието.
СЪОБЩАВА на страните
следния проект за доклад на делото: обстоятелствата, от които произтичат
претендираните от ищеца вземания, са посочени в исковата му молба и уточняващата
я такава, и се изразяват по същество в това, че на 08.03.2018 г. сключил с
ответника трудов договор, въз основа на който последният бил назначен на
длъжност „инспектор качество на продукти", с определена месторабота,
задължения и размер на трудово възнаграждение. Поради добра работа и справяне с
поставените задачи, в следващите месеци работното възнаграждение на работника било
повишавано. А вследствие добрата работа било преценено, че притежава
необходимите качества да заема различна длъжност, за която се изисквало
обучение. В тази връзка в началото на 2019 г. ответникът бил изпратен на
обучение за специалност „безразрушителен контрол" и бил сключен договор за
обучение от 07.01.2019 г. След проведеното успешно обучение и получен
сертификат била променена работната му заплата в съответствие с новопридобитите
му умения. В края на 2019 г. по заявление/желание на работника, трудовото му
правоотношение било прекратено с отправено от негова страна предизвестие, съобразно
сроковете и условията на трудовия му договор. Със заповед № 21/10.02.2020 г. договорът
му бил прекратен, като в същата били посочени сумите, които трябвало да
възстанови на работодателя съобразно договореностите помежду им. От момента на
прекратяването на трудовия договор до завеждането на настоящия иск, работникът
не бил възстановил на ищеца сумата за обучение. С оглед изложеното моли съда да
приеме, че за него бил налице правен интерес от завеждането на настоящето
производство.
С молба от 11.09.2020
г. уточнява, че търсеното обезщетение по чл. 205 КТ от работника било в размер
на 1247.43 лева, от които 1128 лева и 119.43 лева - първата неустойка по
договора за обучение, а втората - за възстановяване на суми за работно облекло
получено в 6-месечния срок преди прекратяването на трудовия договор, по желание
на работника. Възстановяването на сумата от 1128 лева било на основание чл. 13
от договора за обучение от 07.01.2019 г., в който изрично било посочено, в
случай на прекратяване на трудовия договор от страна на работника, същият дължал
възстановяване на сумата по договора за обучение на работодателя. В случая
сумата се явявала договорна неустойка по този договор вследствие на
прекратяването на договора на 10.02.2020 г. по желание на работника. По отношение
на сумата от 119.43 лева, същата представлявала стойността на предоставеното на
работника работно облекло, което той бил приел и се бил съгласил, че в случай
на прекратяване на трудовия договор в 6-месечен срок след получаването на
същото, се задължавал да го възстанови на работодателя. И двете суми
представлявали договорни неустойки съответно по договора за обучение и по
трудовия договор. Не били издавани заповеди за ангажиране отговорността на
работника. И двете неустойки се дължали от работника с оглед обстоятелството,
че бил прекратил трудовия си договор на основание чл. 326, ал. 1 КТ, на
10.02.2020 г. Срокът по чл. 10 от договора за обучение течал от датата на
получаване на сертификата на 27.05.2019 г., а срокът за възстановяване на суми
за работно облекло течал от 21.10.2019 г. При подаването на исковата молба и
определянето на сумите била допусната грешка от страна на ищеца при формирането
на дължимите суми по технически причини. Стандартно в дружеството при договор
за обучение неустойката била в трикратен размер на платеното от работодателя. В
случая се касаело за изключение от правилото, което не било съобразено от
страна на ищеца при подготвянето на исковата молба, поради което вместо сумата
от 1128 лева вписал трикратния й размер, равняващ се на 3384 лева.
Искането е да се осъди
ответника да заплати на ищеца сумата от 1128 за договорна неустойка по чл. 13
от договора за обучение от 07.01.2019 г., и сумата от 119.43 лева за договорна
неустойка в размер на стойността на невъзстановеното работно облекло, поради прекратяване на
трудовия договор в 6-месечен срок след получаването му, както и разноските по
делото.
Правната квалификация
на предявените от ищеца искове за неустойки е нормата на чл.
357, ал. 1, във вр. с чл.
66, ал. 2 КТ и чл.
92 ЗЗД.
С подадения в срок
отговор ответникът заема становище, че исковата молба била процесуално
допустима, доколкото всяко лице имало правен интерес и можело да предяви иск за
осъждането на друго лице за изпълнение на едно облигационно задължение, което
смятало, че съществува и следвало да бъде изпълнено. В същото време, правел
възражение за неподсъдност на спора на Районен съд С., на основание чл. 111 ГПК, тъй като имал настоящ адрес, както било посочено в титулната част на
писмения отговор на исковата молба, в С.. Спорът бил подсъден и следвало да се
реши от С. районен съд и моли съда служебно делото да бъдело изпратено по
подсъдност на С. районен съд, на основание чл. 111 ГПК. Отделно, това
обстоятелство щяло да улесни извършването на всички процесуални действия и
значително щяло да намали сторените от страните разноски, тъй като всички
страни по делото имали настоящ адрес, седалище и съдебни адреси, именно в седалището
на С. районен съд. В условията на евентуалност, в случай че съдът не уважал
това му искане, правел предложение към
ищеца да подпишели договор за промяна на подсъдността, по реда на чл. 117 ГПК,
за което предложение моли ищцовата страна да бъдела уведомена. Исковете били
неоснователни и ги оспорвал изцяло. Изнесеното в исковата молба не отговаряло
на истината. Претенцията за заплащане на сумата от 119.43 лева била изцяло
неоснователна. Тя директно противоречала на чл. 284 КТ, където било
регламентирано задължение на работодателя да предоставя работно облекло на
служителите си безплатно, като била въведена изрична забрана задължението на
работодателя да предоставя облекло да се заменяло с парична равностойност. Изискването
да се подпишела такава декларация от страна на работника или служителя,
получаващ работно облекло, било незаконно, а самата декларация била нищожна,
като директно противоречаща на изрична законова разпоредба. С такава декларация
не можело да се поеме никакво задължение и вследствие на подписването й не можело
да се претендира изпълнението на поето задължение, именно заради нищожността, поради
директната колизия с изрична законова разпоредба. Работникът или служителят имал
право на работно облекло щом процесът на работа и извършваната от него дейност
налагали носенето на такова, а предоставянето било безвъзмездно, и дали
работникът или служителят щял да работи 1 ден, 10 дни, 1 месец, 10 месеца, 1
година или 10 години, било без никакво значение и не пораждало правни последици
за заплащането на предоставено работно облекло. В случая задължението на
работодателя било по силата на законова разпоредба и не било скрепено с
насрещно задължение за репариране или заплащане, а само за носене на работното
облекло по време на работа. Работникът или служителят можел да бъде
санкциониран само и единствено за неносене на работното облекло по време на
работа, но не и за заплащането му, при каквито и да било условия. Това било
директно нарушение на законовата уредба за осигуряване безопасни и здравословни
условия на труд, и в случая подобна претенция подлежала на санкциониране от
органите на Инспекцията по труда в случай на сезиране. Каквото и да бил
задължен да подпише работникът или служителят при получаването на работното
облекло, то не пораждало правни последици за заплащане или репариране от негова
страна. По отношение на следващата претенция, правната квалификация на исковата
претенция за заплащане на сумата от 1128 лева не била по Кт. В случая се касаело
за претенция за заплащане на неустойка, като правната квалификация била по чл. 92 ЗЗД. Ищецът претендирал, че бил уговорил неустойка в размер на 1128 лева,
представляващи такса за обучение в размер на 480 лева и такса за сертифициране
в размер на 648 лева по силата на изрична разпоредба на т. 1 от анекс от
17.06.2019 г. По своята правна природа неустойката била уговаряне на
обезщетение за претърпени вреди без да се доказвал техния размер. Самата
уговорка сочела размера. Независимо от това, разпоредбата на чл. 92
оправомощавала решаващия съд да я намали, ако тя била прекомерна и съобразно
наличието на изпълнение. В случая било точно така. Правел изрично възражение за
прекомерност на уговорената неустойка и моли съда да бъде съразмерно намалена,
съобразно престараното изпълнение от страна на ответника. Наистина от
08.03.2018 г. ищецът и ответникът били в трудовоправни отношения. На 07.01.2019
г. подписали договор, по силата на който ищецът следвало да заплати курс за
повишаване на квалификацията, а ответникът следвало да завърши успешно курса и
да получи сертификат за това. Според уговорката между страните, ответникът
преминал успешно обучението и също така успешно го завършил, като за получената
от него квалификация бил сертифициран на 27.05.2019 г. Ищецът сам признавал в
исковата си молба, че същият се справял с работата и изпълнявал задълженията
си, като дори с допълнително споразумение № 2044/28.06.2019 г. било увеличено
трудовото му възнаграждение от 1600 на 1760 лева месечно. И така от 27.05.2019 г.
до датата на прекратяване на трудовото правоотношение, която била 13.02.2020 г.,
а не както неправилно било записано в исковата молба - 10.02.2020 г., тоест 8 месеца
и половина ответникът съвестно изпълнявал договора, като престирал труда си
според придобитата квалификация. Упражнил правото си да прекрати трудовото си
правоотношение, което било негово гарантирано от закона право, и за
неизпълнение с продължителност от 3 месеца и половина се претендирала цялата
сума по договора. Това било неоснователно. Изрично го казвал и чл. 92, ал. 2 ЗЗД. В случая, съдът можел и следвало да намали претендираната неустойка щом
ответникът изпълнявал съвестно задълженията си през ¾ от уговореното
време и било налице неизпълнение само за ¼ от уговореното време. Да се
претендира и получи пълната неустойка било незаконосъобразно и неоснователно. Освен
всичко казано до тук имало и нещо съществено, което допълнително правило
неоснователна претенцията на ищеца. Видно от фишовете за изплатено
възнаграждение работодателят започнал да удържа дължимите суми за такса за
обучение и такса за сертифициране, като ежемесечно осъществявал т.нар „вътрешна
удръжка” в размер на 81 лева от дължимото на ответника трудово възнаграждение. Интересното
било, че удръжките започнали още в самия месец на сертифицирането - месец май
2019 г., като била извършена по фиш „вътрешна удръжка” в размер на 81 лева. Тази
„вътрешна удръжка” била нещо напълно различно от удръжките за дължими плащания
за социално и здравно осигуряване, и срещу нея нямало посочено правно основание
от страна на работодателя. Това било абсолютно незаконно, точно толкова,
колкото сега да се претендирало заплащане на тези суми втори път. Така за 9 месеца
от май 2019 до февруари 2020 г. ежемесечно били удържани по 81 лева „вътрешна
удръжка”, което правило сумата от 729 лева. Тази сума ищецът претендирал да
получи втори път в настоящите 1128 лева, нещо отново незаконно и неоснователно.
Ето защо моли съда да разпореди делото да бъде изпратено по подсъдност на
Софийски районен съд на основание чл. 111 ГПК. В условията на евентуалност,
моли съда да отхвърли исковете, като неоснователни и недоказани. Претендира разноски.
Тежестта за доказване
на твърдените от страните горепосочени обстоятелства се разпределя между тях по
делото, както следва: ищецът носи тежестта да докаже по делото всички
обстоятелства, посочени в исковата му молба, тъй като на тях е основал
предявените искове, респективно носи тежестта да докаже посоченото в исковата
му молба основание/правопораждащ факт за възникване и съществуване на всяко предявените
с тези искове неустоечни вземания, и техния размер и изискуемост, а ответникът
носи тежестта на докаже по делото всички обстоятелства, твърдени в отговора му,
тъй като на тях е основал възраженията си срещу основателността на тези искове.
ПРИЕМА като писмени
доказателства по делото следните заверени преписи от: трудов договор № 523/08.03.2018
г., длъжностна характеристика; свидетелство за професионална квалификация – 4
стр., договор от 07.01.2019 г., анекс от 17.06.2019 г., сертификат от
27.05.2019 г., допълнително споразумение № 2046/28.06.2019 г., заповед №
21/10.02.2020 г., фишове за трудово възнаграждение за месеци ноември и декември
2019 г., и януари 2020 г, декларация от 21.10.2019 г., удостоверение за настоящ адрес, допълнително споразумение №
2046/28.06.2019 г., фишове за трудово възнаграждение за месеците май, юли,
август, септември, октомври, ноември и декември 2019 г., и януари и февруари
2020 г.
ЗАДЪЛЖАВА ищеца,
най-късно в насроченото за разглеждане на делото съдебно заседание да представи
цялото намиращо се при него лично трудово досие на ответника, КАТО МУ УКАЗВА,
че непредставянето му в този срок, съдът ще прецени съгласно чл. 161, във вр. с
чл. 190, ал. 2 ГПК.
НАЗНАЧАВА служебно по
делото съдебно - икономическа експертиза, като за вещо лице определя Г.Д.К.,
което след като се запознае с доказателствата по делото, извърши проучване при
страните, в счетоводството на ищеца и там, където това стане необходимо, да
представи по делото заключение, с което да отговори на въпроса към тази
експертиза, посочен в обстоятелствената част на настоящото определение, при
депозит в размер на 100 лева, вносим от ищеца по сметка на Старозагорския
районен съд в 3-дневен срок от получаване на призовката с препис от настоящото
определение, и представяне в същия срок по делото на платежния документ,
удостоверяващ внасянето му, КАТО МУ УКАЗВА, че ако в дадения срок депозита не
бъде внесен в цялост, експертизата няма да бъде изготвена, а той ще загуби
възможността да поиска назначаването на друга такава по-късно в процеса, освен
ако пропускът му се дължи на особени непредвидени обстоятелства.
ВНАСЯ делото в открито
съдебно заседание и го НАСРОЧВА за 27.01.2021 г. от 11.10 часа, за която дата и
час да се призоват страните с препис от настоящото определение, а на ищеца да
се изпрати и препис от отговора на ответника с приложенията към него. За тази
дата да се призове и вещото лице след внасяне от ищеца на определения от съда
депозит за изготвяне на експертизата.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО може да
бъде обжалвано от страните само в частта му, с която се отхвърля възражението
за местна неподсъдност на делото, с частна жалба пред Старозагорския окръжен съд
в едноседмичен срок от връчването му, а в останалата му част не подлежи на
обжалване.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: