Р Е Ш Е Н И Е №
гр. София, 01.2021
г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийски градски съд, Гражданско отделение, II-ри „А“ въззивен състав в публичното заседание на
деветнадесети февруари две хиляди и осемнадесета година в състав:
Председател: Виолета Йовчева
Членове:
Мариана Георгиева
Мария Богданова
при
секретаря Емилия Вукадинова разгледа докладваното от съдия Богданова гр.д. №
13483 по описа за 2017 г.
Производството е
по чл. 258 – 273 ГПК.
Ищецът Д.К.Д.
обжалва решение № 177 477/ 21.07.2017 г. по гр.д. № 75596/ 2016 г. на Софийски
районен съд, с което е отхвърлен неговият иск, предявен при условията на чл.
439 ГПК, че поради изтекла погасителна давност Българската държава,
представлявана от Националното бюро за правна помощ, не разполага с право на
принудително изпълнение за сумата 190.00 лв. – главница по изпълнителен лист от
27.05.2011 г. по нохд № 813/ 2009 г. на Районен съд – Шумен. Оплакването във
въззивната жалба е, че чл. 116, б. „б“ и „в“ и чл. 115, б. „ж“ ЗЗД са приложени
неправилно, а не е зачетено задължителното действие на ТР № 2/ 26.06.2015 г. по
тълк.д. № 2/ 2013 г. ОСГТК на ВКС (т. 10 и т. 14). Ищецът претендира разноските
по делото.
Ответникът
Национално бюро за правна помощ (НБПП) възразява, че жалбата и искът са
неоснователни. Претендира юрисконсултско възнаграждение.
Въззивната
инстанция споделя извода на първата, че 26.05.2011 г. е началната дата за срока
на погасителната давност, с която се ползва вземането по издадения изпълнителен
лист. Тогава е влязло в сила определението от 05.04.2011 г. по нохд № 813/ 2009
г. на Районен съд – Шумен, с което е одобрено споразумение от 07.07.2009 г. за
решаване на наказателното дело, а ищецът Д. е осъден да заплати (да възстанови)
на НБПП сумата 190.00 лв. – адвокатско възнаграждение за предоставена правна
помощ чрез процесуално представителство. Неоснователен е доводът на ищеца, че
начална за срока на погасителната давност относно вземането е датата на
споразумението за решаване на наказателното дело. Влязлото в сила определение
на съда, с което вземането за адвокатско възнаграждение в полза на НБПП е
установено (определено), е неговият източник. То е частно държавно вземане (чл.
27б от Закона за правната помощ), а за него се прилага институтът на
погасителната давност, уреден в чл. 110 – 120 ЗЗД. Съгласно чл. 114, ал. 1 ЗЗД,
давността е започнала да тече от деня, в който частното държавно вземане е
станало изискуемо, т.е. на 26.05.2011 г., а се прилага общият 5-годишен срок по
чл. 110 ЗЗД.
Основателни са
оплакванията в жалбата, че молбата за издаване на изпълнителен лист не прекъсва
давността. Това действие на кредитора не осъществява основание по чл. 116, б.
„б“ или по б. „в“ ЗЗД. За разлика от отменения, в действащия ГПК молбата за
издаване на изпълнителен лист е систематична част от изпълнителното производство
– сравнителен анализ на чл. 242 ГПК (отм) и чл. 405 ГПК. И при действието и на
двата Кодекса искането на кредитора за снабдяване с изпълнителен лист не е „предявяване
на иск“ по смисъла на чл. 116, б. „б“ ЗЗД. Чрез него кредиторът иска съдът да
установи (да признае) правото му на принудително изпълнение, удостоверено в
изпълнителното основание (изпълнителния титул). В случая, това е влязлото в
сила осъдително определение на наказателния съд (чл. 404, т. 1 ГПК). Издаденият
изпълнителен лист удостоверява потестативното право на принудително изпълнение,
а след издаването му кредиторът (в случая, Българската държава, вече представена
от НАП) разполага с възможност да започне принудително изпълнение по общия ред
на ГПК – арг. от чл. 27б ЗПП, вр. чл. 3, ал. 7, т. 8 от Закона за Националната
агенция по приходите, а и от чл. 163, ал. 2 ДОПК. Следователно както подадената
молба, а и изпълнителният лист от 27.05.2011 г. по нохд № 813/ 2009 г. на РС –
Шумен е предприето от кредитора действие за принудително изпълнение на частното
държавно вземане по смисъла на чл. 116, б. „в“ ЗЗД (обратното е приел
първостепенният съд).
Основанието за
прекъсване на давността по чл. 116, б. „в“ ЗЗД е осъществено с молбата от 25.04.2016
г. на НАП за образуване на изпълнително дело пред частен съдебен изпълнител.
Това е така, защото в нея се съдържа и искане за прилагане на конкретен
изпълнителен способ – частното държавно
вземане да бъде принудително събрано от трудовото възнаграждение на ищеца Д..
Искането на кредитора за прилагане на установен в закона изпълнителен способ
прекъсва давността, тъй като съдебният изпълнител е длъжен да го удовлетвори. В
случая, периодът от 26.05.2011 г. – 25.04.2016 г. е недостатъчен за изтичане на
5-годишният срок по чл. 110 ЗЗД за частното държавно вземане за сумата 190.00
лв.
В удостоверение
№ 2096/ 11.05.2017 г. частният съдебен изпълнител е засвидетелствал, че запорът
върху трудовото възнаграждение на ищеца Д. е наложен на 08.08.2016 г., като
работодателят е превеждал и съдебният изпълнител петкратно е изплащал на НАП
суми в частично погашение на частното държавно вземане: съответно на 07.11.2016
г, 22.12.2016 г, 16.01.2017 г., 13.03.2017 г и 11.05.2017 г. Всяко от тези конкретни
предприети действия на принудително изпълнение срещу ищеца Д., включително
запорът, са прекъсвали погасителната давност. От съответното предприето действие
е започвал да тече нов 5-годишен срок (така чл. 116, б. „в“ ЗЗД, а и т. 10 от
ТР № 2/ 26.06.2015 г. по тълк.д. № 2/ 2013 г. ОСГТК на ВКС). Дори въззивният
състав да сподели оплакването в жалба, че предявеният по настоящото дело отрицателен
установителен иск за несъществуване на правото на принудително изпълнение за
частното държавно вземане срещу ищеца Д. не осъществява самостоятелно основание
за прекъсването й (чл. 116, б. „б“ ЗЗД), нито я спира (чл. 115, б. „ж“ ЗЗД), към
приключване на съдебното дирене пред настоящата инстанция (19.02.2018 г.) не е
изтекъл 5-годишен срок на погасителната давност. Последният превод по
изпълнителното дело е от 11.05.2017 г.
С тези мотиви,
въззивната инстанция обезпечава правилното прилагане на института на
погасителната давност. Той е от публичен ред. И според тях, отрицателният
установителен иск е неоснователен. Първоинстанционното решение подлежи на
потвърждаване, доколкото крайните изводи на двете инстанции по съществото на
спора съвпадат.
При този изход
на делото и на основание чл. 78, ал. 8 ГПК ищецът дължи възнаграждение за представителството
на ответника от юрисконсулт пред втората инстанция. Настоящият състав го
определя в размер от 30.00 лв., като съобрази: 1) че такова искане ответникът заявява
за пръв път в устните състезания пред настоящата инстанция; 2) труда на
юрисконсулта за отговор на жалбата и за явяване в откритото заседание и 3) законовата
възможност съдът да определи юрисконсултското възнаграждение в размер, по-нисък
от размерите по чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната помощ
(арг. от чл. 78, ал. 8 ГПК), стига да съответства на паричния еквивалент на положения
труд.
При тези мотиви,
съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 177477/ 21.07.2017г. по гр.д.
№ 75 596/ 2016 г. на Софийски районен съд, 35 с-в.
ОСЪЖДА Д.К.Д. ЕГН ********** да заплати на Н. б.
за п. п. на основание чл. 78, ал. 8 ГПК сумата 30.00 лв. – юрисконсултско
възнаграждение.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.