Р Е Ш Е Н И Е
№ ………
гр. София, 12.04.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийски
градски съд, Гражданско отделение, III-В въззивен състав, в открито заседание, проведено на шестнадесети
ноември две хиляди двадесет и втора година, в състав:
Председател: НИКОЛАЙ ДИМОВ
Членове: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
мл. съдия ТЕОДОРА ИВАНОВА
при участието на секретаря Юлия Асенова разгледа докладваното от мл.
съдия Теодора Иванова въззивно гражданско дело № 2470 по описа на съда за 2020
година.
Производството
е по чл. 258 – чл. 273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба, подадена от ищцовото дружество „А.з.с.н.в.“ ЕАД, чрез юрк. С.Д., срещу решение № 256740 от 28.10.2019 г. по гр.д. № 15557/2019 г. на СРС, 140 състав, с което са отхвърлени предявените по реда на чл. 422 ГПК от „А.з.с.н.в.“ ЕАД срещу А.Я.С. искове за признаване за установено в отношенията между страните, че ответникът дължи на ищеца следните суми: 1/. на основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 240 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК и чл. 99 ЗЗД – сумата 13182,52 лв., представляваща непогасена главница по договор за потребителски паричен кредит № PLUS-13638958/28.07.2016 г., сключен между „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД и А.Я.С., обявен за предсрочно изискуем, ведно със законната лихва от 02.10.2018 г. (датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК) до окончателното й изплащане, и сумата 6720,48 лв., представляваща възнаградителна лихва за периода 05.05.2018 г. – 05.08.2023 г. по договора за потребителски кредит; 2/. на основание чл. 86, ал. 1 и чл. 99 ЗЗД - сумата 1439,58 лв., представляваща обезщетение за забава за периода 06.06.2018 г. – 02.10.2018 г. (датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК), за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по гр.д. № 63819/2018 г., и с което, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, дружеството е осъдено да заплати на ответника сумата 1200 лв. разноски по делото. Поддържа се неправилност на първоинстанционното решение, поради постановяването му в противоречие с материалния закон – чл. 11, ал. 1, т. 11, чл. 22 и чл. 23 ЗПК, чл. 60, ал. 2 ЗКИ, както и поради необоснованост на извода на съда че не е налице надлежно уведомяване на ответника за предсрочната изискуемост на неговото задължение. Иска се отмяна на първоинстанционното решение, уважаване на предявените искове и присъждане на разноски за двете инстанции. Прави се възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК по отношение на адвокатското възнаграждение на насрещната страна.
В подадения от ответника А.Я.С., чрез адв. Б.П., отговор на въззивната жалба се поддържа неоснователност на жалбата и се иска потвърждаване на първоинстанционното решение. Твърди се, че договорът за потребителски кредит е недействителен, поради противоречието му с чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК, че не са били налице предпоставки за обявяване на договора за предсрочно изискуем и такава не е обявена на длъжника. Претендират се присъждане на разноски за въззивното производство.
Софийският градски съд, в изпълнение на правомощията си по чл. 269 ГПК,
след като извърши служебна проверка за валидност и допустимост на решението и
прецени доводите на страните и събраните по делото доказателства, съобразявайки
основанията за неправилност, посочени във въззивната жалба, прие следното:
Първоинстанционното решение е
валидно и допустимо.
По съществото на спора настоящият състав намира
следното:
Уважаването на предявения по реда на чл. 422 ГПК иск за признаване за установено между страните по делото, че ответникът А.Я.С. дължи н. „А.з.с.н.в.“ ЕАД, н. основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, чл. 240 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК и чл. 99 ЗЗД, както и на основание чл. 86 ЗЗД и чл. 99 ЗЗД, процесните суми, е предпоставено от установяването на следните обстоятелства: 1) наличие на действителен договор за цесия по чл. 99 ЗЗД, сключен между „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД и ищеца „А.з.с.н.в.“ ЕАД, с който ищецът е придобил вземанията на финансовата институция срещу ответника А.Я.С., който договор е съобщен на длъжника А.Я.С. по реда на чл. 99, а. 3 ЗЗД; 2) наличие на сключен между „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД и А.Я.С. договор за потребителски кредит, при твърдените в исковата молба условия, пораждащ съответните права и задължения; 3) изпълнение на задължението на кредитора да предостави в собственост на потребителя договорената парична сума; 4) виновно неизпълнение от кредитополучателя на задължението му за връщане на заетите пари и за заплащане на уговорената възнаградителна лихва по уговорения начин и в уговорените срокове; 5) установен размер на дължимите суми; 6) настъпване на фактите, обуславящи предсрочна изискуемост на кредита и надлежно упражнено от кредитора потестативно право за едностранно изменение на договора за потребителски кредит чрез обявяването му за предсрочно изискуем.
В случай, че се установи, че договорът за потребителски паричен кредит е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, то следва да намери приложение разпоредбата на чл. 23 ЗПК, съгласно която в тази хипотеза на връщане подлежи само чистата стойност на кредита, без възнаградителна лихва или други разходи по кредита.
По делото е установено наличие на действителен договор за цесия по чл. 99 ЗЗД, сключен между „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД и ищеца „А.з.с.н.в.“ ЕАД, с който ищецът е придобил вземанията на финансовата институция срещу ответника А.Я.С., който договор е съобщен на длъжника А.Я.С. по реда на чл. 99, а. 3 ЗЗД:
От представения рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания от 27.07.2017 г., сключен между „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД и ищеца „А.з.с.н.в.“ ЕАД, допълнително споразумение към него от 21.08.2017 г., сключено между същите дружества, приложение № 1 от 14.03.2018 г. към рамковия договор за продажба и прехвърляне на вземания от 27.07.2017 г., писмено потвърждение от 14.02.2018 г. за извършената цесия, направено от „БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А., клон България“, ЕИК ********* - едноличният собственик на капитала на „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД (съгласно извършена справка в ТР), се установява, че „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД е прехвърлило на ищеца „А.з.с.н.в.“ ЕАД всичките си вземания срещу ответника А.Я.С., произтичащи от сключения между „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД и А.Я.С. договор за потребителски паричен кредит № PLUS-13638958/28.07.2016г.
Неоснователно е възражението за липса на сключен договор за цесия, тъй като не е доказано реално извършено плащане от цесионера нито към „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД, нито към „БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А., клон България“. Неизпълнението на договорното задължение на цесионера за заплащане на цената по договора за цесия би могло да ангажира договорната му отговорност към цедента, но няма за последица недействителност на договора за цесия или отпадане на породеното от същия облигационно правоотношение.
Когато кредиторът е прехвърлил вземането си на трето лице, за да породи прехвърлянето действие спрямо длъжника, е необходимо извършената цесия да бъде съобщена на длъжника от стария кредитор или от упълномощения от него за това нов кредитор (чл. 99 ЗЗД). В случая до ответника са изпратени от „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД, чрез „А.з.с.н.в.“ ЕАД, два броя уведомителни писма от 19.03.2018 г. и от 21.09.2018 г., с препоръчано писмо с обрана разписка. Същите са върнати обратно, като непотърсени. Съгласно т. 9 от договора за потребителски паричен кредит, всички съобщения с изявления на кредитора, отправени към кредитополучателя, се считат за получени и узнати от кредитополучателя, ако бъдат изпратени на адреса, посочен от кредитополучателя, за което кредитополучателят е дал изрично съгласие. Дори да се приеме, че т. 9 от договора в случая не е приложима, то цесията е съобщена лично на ответника А.Я.С. на 10.05.2019 г., когато му е връчен препис от исковата молба, с приложенията към нея, сред които са и посочените по-горе два броя уведомления.
Доказано е наличие на сключен между „БНП Париба Пърсънъл
Файненс“ ЕАД и А.Я.С. договор за потребителски кредит, при твърдените в
исковата молба условия:
От приетия като писмено доказателство по делото договор за потребителски паричен кредит № PLUS-13638958/28.07.2016 г., приложение № 2 към чл. 5, ал. 2 ЗПК „Стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителските кредити“ и приложение - декларация за предоставяне на лични данни на длъжника, се установява, че между „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД (кредитор) и А.Я.С. (кредитополучател) е възникнало облигационно отношение, по силата на което ищецът се е задължил да предаде в собственост на ответника, чрез банков превод, по посочената от последния банкова сметка, ***., срещу задължението на ответника да върне сумата, както и да заплати договорените възнаградителна лихва, застрахователна премия и такса ангажимент. Уговорен е срок и начин на плащане на дължимите суми. Съставен е и погасителен план с посочване на падежна дата и размер на всяка месечната вноска (84 бр. равни месечни вноски по 341,50 лв. всяка). Общата стойност на плащанията възлиза на 28686 лв., включваща: 15000 лв. главница (от която е удържана сумата 525 лв. такса ангажимент), 4725 лв. застрахователна премия и 8961 лв. възнаградителна лихва при 14,40 % лихвен процент и разноски по обслужване на заема. Таксата ангажимент се плаща за фиксиране на лихвения процент за целия срок на договора. Уговорено е, че при просрочване на две или повече месечни вноски, вземането на кредитора става предсрочно изискуемо в целия му размер, включително всички определени от този договор надбавки, ведно с дължимото обезщетение за забава и всички разноски за събиране на вземането, считано от падежната дата на втората непогасена вноска, без да е необходимо изпращане на съобщение от кредитора за настъпването на предсрочната изискуемост.
Неоснователно е възражението на ответника за недействителност на договора на основание чл. 22 ЗПК, поради несъответствие на съдържанието му с изискването на чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК – непосочване каква част от всяка месечна вноска от 341,50 лв. съставлява главница, възнаградителна лихва, застрахователна премия.
На първо място, цитираната разпоредба не поставя такова изискване – според същата договорът за кредит следва да съдържа условията за издължаване на кредита от потребителя, включително погасителен план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на погасяването.
На следващо място, съгласно § 2 от ДР ЗПК този закон въвежда разпоредбите на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. В т. 10, параграф 2, буква „з“ от Директивата се предвижда, че в договора за кредит трябва да се посочат само размерът, броят и периодичността на дължимите погасителни вноски и когато е уместно, редът на разпределение на вноските между различни неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на погасяването. Според чл. 10, параграф 2, буква „и“ и параграф 3 от Директивата само при наличие на искане от потребителя кредиторът е длъжен безплатно да му предостави извлечение под формата на погасителен план. В т. 3 на решението на Съда на Европейския съюз от 9.11.2016 г. по дело С-42-15 Home credit Slovakia a. s. срещу K-B- е дадено тълкуване на чл. 10, параграф 2, букви „з“ и „и“ от Директивата. Тези разпоредби трябва да се тълкуват в смисъл, че в срочния договор за кредит, предвиждащ погасяването на главницата чрез последователни вноски, не трябва да се уточнява под формата на погасителен план каква част от съответната вноска е предназначена за погасяването на тази главница. Според чл. 633 ГПК това решение на Съда на Европейския съюз е задължително за настоящия състав. Ето защо само при наличие на искане от потребителя кредиторът е длъжен безплатно да му предостави извлечение под формата на погасителен план. Когато не са приложими различни лихвени проценти, не е необходимо в погасителния план да се съдържа посочване отделно на главницата и лихвите, които се погасяват с погасителната вноска. В този смисъл са решение № 106 от 3.06.2022 г. по гр. д. № 3253/2021 г. на ВКС, III г. о., решение № 50174 от 26.10.2022 г. по гр. д. № 3855/2021 г. на ВКС, IV г. о. В случая, договорът за кредит е сключен при фиксиран лихвен процент и съдържа информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на всяка погасителна вноска, съобразно законовото изискване на чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК.
Неоснователно е възражението за недействителност на договора за потребителски паричен кредит, тъй като съдържанието му не съответства на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 6 ЗПК – липса на посочен срок на договора. Разпоредбата на чл. 22 ЗПК не въвежда като основание за недействителност на договора за кредит несъответствие на съдържанието му с изискването на чл. 11, ал. 1, т. 6 ЗПК, а и в случая срокът на договора е определен – посочено е, че погасителните вноски са 84 на брой, първата от които е дължима на 05.09.2016 г., а последната на 05.06.2023 г., тоест срокът е 7 годишен.
Не е налице недействителност на клаузата от договора, предвиждаща заплащане на такса ангажимент в размер на 525 лв., поради противоречието й с императивната норма на чл. 10а ЗПК. Договорената такса ангажимент от 525 лв. не е свързана с усвояване и управление на кредита, дължи се еднократно и е ясно за какво е уговорена – за фиксиране на лихвения процент за целия срок на договора.
Основателно е възражението на ответника, направено с
отговора на исковата молба, за недействителност на договора за потребителски
паричен кредит, на основание чл. 22, вр. чл. 10, ал. 1 ЗПК, тъй като текстът в
договора и приложенията е написан с шрифт по-малък от шрифт 12.
Съображенията за това са следните:
Съгласно разпоредбата на чл. 10, ал. 1 ЗПК, в сила от
23.07.2014 г., договорът за потребителски кредит се сключва в писмена форма, на
хартиен или друг траен носител, по ясен и разбираем начин, като всички елементи
на договора се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт – не по-малък
от 12, в два екземпляра – по един за всяка от страните по договора. Съгласно
чл. 5, ал. 4, вр. ал. 2 ЗПК размерът на шрифта на приложение № 2 към чл. 5, ал.
2 ЗПК „Стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителските
кредити“ трябва да е не по-малък от 12.Съгласно чл. 22 ЗПК недействителни са
договорите за потребителски кредит, които не съответстват на изискванията на
чл. 10, ал. 1 ЗПК.
С определение от 14.04.2021 г. по дело С-535/2020 на СЕС е дадено тълкуване по следните въпроси: 1/. Следва ли чл. 22, пар. 1 от Директива № 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2008 г. относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета да се тълкува в смисъл, че не допуска национална мярка, с която се цели транспонирането на тази директива във вътрешното право, да налага на кредитните институции непредвидени в директивата задължения, отнасящи се до представянето на всички елементи на договора за кредит в еднакъв по вид, формат и размер шрифт – не по-малък от 12? 2/. Следва ли член 10, пар. 2 и съображение 31 от същата директива да се тълкуват в смисъл, че елементите на договора за кредит – неговите условия, идентификационните данни на кредитополучателя (чл. 10, пар. 2, б. „б“ от директивата) и условията на застраховката (чл. 10, пар. 2, б. „о“ от директивата), трябва да са представени в еднакъв по вид, формат и размер шрифт – не по-малък от 12, за да отговарят на изискването, предвидено в тези разпоредби, за посочването им по ясен начин? С определението е дадено тълкуване, че посочените разпоредби трябва да се тълкуват в смисъл, че допускат национална правна уредба, която налага всички елементи на договор за потребителски кредит да бъдат представени с еднакъв по вид, формат и размер шрифт – не по-малък от 12. В този смисъл е и определение № 485 от 14.06.2022 г. по гр. д. № 2585/2021 г. на ВКС, IV г. о.
Видно от процесния договора за потребителски паричен кредит и приложенията към него (от л. 6 до л. 23 вкл. от делото на СРС) текстът в договора и приложенията е написан с шрифт по-малък от шрифт 12. Шрифтът на договора за потребителски паричен кредит, погасителния план към него, условия по договора, приложение № 2 към чл. 5, ал. 2 ЗПК „Стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителските кредити“ и приложение - декларация за предоставяне на лични данни на длъжника е не повече от шрифт 10, а на приложението, касаещо застраховката по кредита – не повече от шрифт 7.
Съгласно чл. 195, ал. 1 ГПК експертиза се допуска, когато за изясняване на възникналите по делото въпроси са необходими специални знания в областта на науката, изкуството, занаятите и др. В случая, настоящият състав намира, че за преценка размера на използвания шрифт не са необходими специални знания, тъй като обстоятелството, че размерът на шрифта е по-малък от 12 е видимо и установимо при обикновен преглед на документа. С цитираното по-горе определение № 485 от 14.06.2022 г. по гр. д. № 2585/2021 г. на ВКС, IV г. о. също е допусната възможността фактът, че размерът на шрифта е под 12 да се установи при „прегледа на писменото доказателство“.
Разпоредбата на чл. 10, ал. 1 ЗПК е императивна и неспазването й е предвидено изрично като основание за недействителност на договора.
Съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи възнаградителна лихва или други разходи по кредита.
Съгласно практиката на ВКС, формирана във връзка с приложението на чл. 23 ЗПК, при установена в хода на исковото производство по чл. 422 ГПК недействителност на договор за потребителски кредит, предявеният иск следва да бъде уважен с установяване на дължимата на основание чл. 23 ЗПК чиста стойност на кредита, без да е необходимо вземането за чистата стойност да бъде предявено от кредитора с иск по чл. 55 ЗЗД. Това е така, защото ЗПК е специален закон по отношение на ЗЗД и в цитираната разпоредба на чл. 23 ЗПК е предвидено изрично задължението на потребителя за връщане на неизплатения остатък от чистата сума по кредита при недействителност на договора. Този извод следва и от характеристиката на договора за потребителски кредит и задължението за периодичност за връщането на сумата. Ако се приеме, че установяването на дължимостта на чистата сума по получения кредит следва да се извърши в отделно производство, по предявен иск с правно основание чл. 55 ЗЗД, то би се достигнало до неоснователно обогатяване за потребителя, предвид изискуемостта на вземането по недействителен договор, в частност при нищожен договор за потребителски кредит, и позоваване от страна на потребителя на изтекла погасителна давност. Това би противоречало на принципа за недопускане на неоснователно обогатяване, каквато е и целта на разпоредбата на чл. 23 ЗПК в специалния ЗПК. В този смисъл са решение № 50174 от 26.10.2022 г. по гр. дело № 3855/2021 г. на ВКС, IV г. о., решение № 60186 от 28.11.2022 г. по т. дело № 1023/2020 г. на ВКС, I т. о. и решение № 50259 от 12.01.2023 г. по гр. д. № 3620/2021 г. на ВКС, III г. о. С оглед на изложеното, в случая искът следва да бъде уважен за невърнатата част от чистата стойност на предоставения паричен кредит.
Връщането на остатъка от чистата стойност на кредита се дължи съгласно уговорените в договора за потребителски паричен кредит условия, срокове, ред за връщане и погасителен план. Този извод следва от тълкуването на нормата на чл. 22, вр. чл. 23 ЗПК, от особеностите на договора за потребителски кредит и периодичния характер на задължението за връщането му и от необходимостта да се защити интересът на потребителя – същият не може да бъде лишен от преимуществото на уговореното разсрочено връщане на главницата по кредита и сроковете за връщането й, заради неспазване от страна на кредитора на установените в чл. 10, ал. 1 ЗПК изисквания за форма и съдържание на договора.
В настоящия случай е без значение дали ще се приеме, че недействителността по чл. 22 ЗПК влияе или не влияе на възможността вземането за неплатения остатък от чистата стойност на кредита да бъде обявено за предсрочно изискуемо на основание чл. 60, ал. 2 ЗКИ или чл. 71 ЗЗД, тъй като, така или иначе, кредиторът не е упражнил потестативното си право за едностранно изменение на договора за потребителски кредит чрез обявяването му за предсрочно изискуем към 02.10.2018 г. (подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК):
„БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД е финансова институция по смисъла на чл. 3 ЗКИ, а не банка, но разпоредбата на чл. 60, ал. 2 ЗКИ и указанията по прилагането й, дадени с т. 18 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, са приложими. Правната сигурност изисква правилата, регламентиращи дейността на банки, кредитни и финансови институции по отпускане на потребителски кредити по ЗПК, да защитават в еднаква степен потребителите, независимо от субекта кредитодател (дали е банка, кредитна или финансова институция). От друга страна, няма основание да се приеме, че по отношение на банките правилата за обявяване на предсрочната изискуемост следва да са по-неблагоприятни от тези за финансовите институции. Този извод следва и от приетото в решение № 114 от 7.09.2016 г. по т. д. № 362/2015 г. на ВКС, II т. о., според което разпоредбата на чл. 60, ал. 2 ЗКИ намира приложение за всички видови договори за кредит.
В случая към подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК нито „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД, нито „А.з.с.н.в.“ ЕАД е отправил изявление до длъжника, че ще счита целия непогасен остатък от кредита за предсрочно изискуем, включително и за вноските с ненастъпил падеж, които към момента на изявлението не са били изискуеми. Според практиката на ВКС - решение № 139 от 5.11.2014 г. по т. д. № 57/2012 г. на ВКС, І т. о., решение № 114 от 7.09.2016 г. по т. д. № 362/2015 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 198 от 18.01.2019 г. по т. д. № 193/2018 г. на ВКС, І т. о., решение № 86 от 27.10.2020 г. по т. д. № 2118/2019 г. на ВКС, І т. о., решение № 60110 от 4.03.2022 г. по т. д. № 772/2020 г. на ВКС, I т. о. и др., в хипотезата на обективирано в исковата молба по чл. 422 ГПК или по осъдителен иск за вземане, произтичащо от договор за банков кредит, волеизявление на кредитора за обявяване на предсрочна изискуемост, следва да се приеме, че с връчването на препис от нея на ответника по иска това волеизявление достига до него, като от този момент настъпва предсрочната изискуемост. Уведомяването на длъжника, че кредиторът счита кредита за предсрочно изискуем, направено с връчване на препис от исковата молба по чл. 422, ал. 1 ГПК или по друг начин след подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение има за последица настъпване на предсрочна изискуемост на кредита, ако са налице уговорените в договора за кредит условия за нейното настъпване. Това уведомяване обаче не може да бъде взето предвид като факт, настъпил след предявяване на иска по чл. 422 ГПК, от значение за спорното право съгласно чл. 235, ал. 3 ГПК, не може да обуслови основателност на установителния иск по чл. 422, ал. 1 ГПК, нито може да промени с обратна сила момента на настъпване на изискуемост на задължението, а представлява ново основание за предявяване на осъдителен иск или за подаване на ново заявление за издаване на заповед за изпълнение.
С оглед на изложеното следва да се приеме, че изявлението за предсрочна изискуемост, съдържащо се в исковата молба по чл. 422 ГПК, не е обстоятелство, което би могло да доведе до извод за основателност на иска за целия непогасен остатък от кредита. Според приетото в Тълкувателно решение № 8 от 2.04.2019 г. по тълк. д. № 8/2017 г. на ОСГТК на ВКС, допустимо е предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск за установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост да бъде уважен само за вноските с настъпил падеж, ако предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ. Предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск за установяване дължимост на вземане по договор за кредит поради предсрочна изискуемост може да бъде уважен за вноските с настъпил падеж към датата на формиране на силата на пресъдено нещо, въпреки че предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК. Разграничението на вноските с настъпил и ненастъпил падеж в заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК и в исковата молба по чл. 422, ал. 1 ГПК, не е условие за редовност на исковата молба и за уважаване на иска по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК за установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост, когато тя не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението.
Поради изложеното, в случая искът следва да бъде уважен само за частта от чистата стойност на кредита с настъпил падеж към 16.11.2022 г. (приключване на съдебното дирене пред въззивната инстанция), която част възлиза на 8703,33 лв. ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 02.10.2018 г. (подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК) до окончателното й изплащане. Съображенията за това са следните:
От заключението на приетата по делото съдебносчетоводна експертиза е установено, че с преводно нареждане от 28.07.2016 г., с посочено основание „съгл. Договор PLUS-13638958“, „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД е превело на А.Я.С. сумата 15000 лв., от които дружеството си е удържало сумата 525 лв. за такса ангажимент, съгласно чл. 2 от договора за потребителски кредит.
Съгласно заключението на ССЕ, изготвено въз основа на
извършени справки по договор за потребителски паричен кредит №
PLUS-13638958/28.07.2016 г., предоставени от „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД
и справка за платени суми към „А.з.с.н.в.“ ЕАД, в изпълнение на процесния договор
и съгласно погасителния план ответникът е извършил плащания в размер общо на
3877 лв., от които 3677 лв. са платени към „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД, в
периода 11.09.2016 г. – 15.09.2017 г., а 200 лв. са платени на 25.04.2019 г. н.
„А.з.с.н.в.“ ЕАД. Плащанията в общ размер 3877 лв. са посочени по дати и размер
на вноски в т. 3 от обстоятелствената част на заключението на ССЕ (л. 99 от
делото на СГС).
На основание чл. 175 ГПК съдът не кредитира направеното с исковата молба признание, че ответникът е платил сумата 8153 лв.: а) същото не съответства на събраните по делото доказателства – заключението на съдебносчетоводната експертиза, установяваща точния размер на платените суми и датите на плащанията на месечните вноски; б) ответникът не е ангажирал никакви доказателства да е извършил плащания по договора, надхвърлящи сумата 3877 лв., въпреки че още с доклада по чл. 146 ГПК първоинстанционният съд му е указал, че в негова тежест е да докаже положителния факт на погасяване на дълга; заяви изрично, че не желае допускане на тройна ССЕ; в) съдът не е отделил това обстоятелство като безспорно и ненуждаещо се от доказване; г) признанието на посочения факт, направено в исковата молба, не се поддържа в хода на производството – пред въззивния съд ищецът изрично е поискал експертиза, която да установи точния размер на платените от ответника суми; с писмена защита, депозирана преди проведеното на 16.11.2022 г. заседание заявява, че е съгласен изцяло със заключението на ССЕ (тоест приема за вярна констатацията на вещото лице, че извършените от ответника плащания са в общ размер 3877 лв.); пред първоинстанционния съд ищецът е подал становище (л. 87 от делото на СРС), с което е заявил съгласие да се допусне съдебносчетоводна експертиза, която да отговори на въпросите, поставени от ответника в доказателствените искания към отговора на исковата молба, сред които въпроси е и този за извършените от ответника плащания (т.е. не е заявил, че изрично признава плащания до 8153 лв., поради което експертизата би била относима само за въпроса има ли плащания, надхвърлящи тази сума).
От 05.09.2016 г. до 16.11.2022 г. се дължи главница в размер на 12580,33 лв., съгласно т. 12 от обстоятелствената част от заключението на ССЕ (л. 117 – л. 119 от делото на СГС). Следва да се посочи, че във всички таблици месечните вноски за главници си съответстват по размери.
След приспадане на сумата 3877 лв. от дължимата към 16.11.2022г. (приключване на съдебното дирене пред въззивната инстанция) сума от 12580,33 лв. се установява, че размерът на падежиралите и неплатени вноски към 16.11.2022 г. възлиза на 8703,33 лв., за която сума предявеният по реда на чл. 422 ГПК установителен иск следва да бъде уважен, ведно със законната лихва върху същата, считано от 02.10.2018 г. (подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК) до окончателното й изплащане.
При изчисляване на посочените суми настоящият състав е взел предвид вариантите от заключението на вещото лице, според които предоставената на заем и подлежащата на връщане главница е 15000 лв., с включена в нея такса ангажимент в размер на 525 лв., а не 14475 лв., тъй като е установено, че еднократната такса ангажимент в размер на 525 лв. е изтеглена от кредитодателя еднократно, при отпускане на кредита, от предоставената на заем главницата от 15000 лв. и се явява част от дължимата и подлежаща на връщане главница.
Следва да бъде отхвърлен искът за признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца, на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, обезщетение за забавено плащане за претендирания период 06.06.2018 г. – 02.10.2018 г., дължимо за неплатените месечни вноски от главницата с настъпил падеж до 02.10.2018 г., считано от падежа на всяка месечна вноска до 02.10.2018 г. Това е така, защото платената от ответника до 15.09.2017 г., на „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД, сума в размер на 3677 лв. покрива изцяло първите 29 месечни вноски в частта им, погасяваща главницата от 15000 лв., дължими от 05.09.2016 г. до 05.01.2019 г. включително, и част от вноска № 30, дължима на 05.02.2019 г. Това е видно от сбора на вноските за главница в таблицата към т. 12 от обстоятелствената на заключението на ССЕ (л. 117 от делото на СГС). В този смисъл липсва забавено плащане, за периода 06.06.2018 г. – 02.10.2018 г., на вноски с настъпил падеж до 02.10.2018 г. Тази претенция следва да се квалифицира по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, с оглед твърденията и петитума на исковата молба. А и според предвиденото в т. 5, изр. 1 от договора за потребителски паричен кредит, при забава на една или повече месечни погасителни вноски, кредитополучателят дължи обезщетение за забава в размер на действащата законна лихва за периода на забавата върху всяка забавена погасителна вноска.
Поради частично съвпадение между изводите на настоящата инстанция с тези на районния съд, първоинстанционното решение ще следва да бъде отменено в частта, с която е отхвърлен предявеният от „А.з.с.н.в.“ ЕАД срещу А.Я.С., по реда на чл. 422 ГПК, иск за признаване за установено в отношенията между страните, че ответникът дължи на ищеца сумата 8703,33 лв. - невърнат остатък от чистата стойност на кредита с настъпил падеж към 16.11.2022 г. (приключване на съдебното дирене пред въззивната инстанция), ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 02.10.2018 г. (подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК) до окончателното й изплащане, както и в частта, с която ищецът е осъден да заплати на ответника разноски за първата инстанция над сумата 720 лв. (представляваща 60% от платеното адвокатско възнаграждение) до сумата 1200 лв., вместо което бъде постановено решение, с което за посочената сума от 8703,33 лв. искът бъде уважен. В останалата част решението ще следва да бъде потвърдено.
При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът ще следва да бъде осъден да заплати на ищеца 40% от разноските, направени за разглеждане на делото пред двете инстанции – сумата 707,34 лв. На основание чл. 78, ал. 1 и ал. 8 ГПК, в полза на ищеца следва да бъде присъдено и юрисконсултско възнаграждение за процесуално представителство в заповедното производство, пред първата и въззивната инстанция. Съдът, като съобрази фактическата и правна сложност на делото, извършените от процесуалните представители на ищеца във всяка от инстанциите действия, защитеният имуществен интерес от 8703,33 лв., както и разпоредбите на чл. 25, ал. 1 и ал. 2 и чл. 26 от Наредба за заплащането на правната помощ, намира, че в полза на ищеца следва да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение в размер на 450 лв., която сума включва: 50 лв. юрисконсултско възнаграждение за заповедното производство, 200 лв. юрисконсултско възнаграждение за процесуално представителство пред районния съд в исковото производство и 200 лв. юрисконсултско възнаграждение за процесуално представителство за настоящата инстанция.
Ищецът дължи, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, на ответника 60 % от разноските, направени при разглеждане на делото пред двете инстанции – пред районния съд сумата 720 лв. (60 % от платено адвокатско възнаграждение от 1200 лв.), която е присъдена с първоинстанционното решение, а пред въззивната инстанция сумата 840 лв. (60 % от платено адвокатско възнаграждение от 1400 лв.) Неоснователно е възражението на въззивника по чл. 78, ал. 5 ГПК, за прекомерност на договореното и платено адвокатско възнаграждение от ответника по иска. Същото е определено към минималния размер, предвиден в чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, в релевантната редакция към 30.11.2020 г. (1190 лв.)
Предвид изложеното, съдът
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение № 256740 от 28.10.2019 г. по гр.д. № 15557/2019 г. на СРС, 140 състав, в частта, с която е отхвърлен предявеният от „А.з.с.н.в.“ ЕАД срещу А.Я.С., по реда на чл. 422 ГПК, иск за признаване за установено в отношенията между страните, че ответникът дължи на ищеца сумата 8703,33 лв. – невърнат остатък от чистата стойност на кредита с настъпил падеж към 16.11.2022 г. (приключване на съдебното дирене пред въззивната инстанция), ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 02.10.2018 г. (подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК) до окончателното й изплащане, както и в частта, с която ищецът е осъден да заплати на ответника разноски за първата инстанция над сумата 720 лв. до сумата 1200 лв., ВМЕСТО КОЕТО ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от „А.з.с.н.в.“ ЕАД срещу А.Я.С., по реда на чл. 422 ГПК, иск, че А.Я.С. дължи н. „А.з.с.н.в.“ ЕАД сумата 8703,33 лв. – невърнат остатък от чистата стойност на кредита с настъпил падеж към 16.11.2022 г. (приключване на съдебното дирене пред въззивната инстанция), ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 02.10.2018 г. (подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК) до окончателното й изплащане, за която сума е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по гр.д. № 63819/2018 г.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 256740 от 28.10.2019 г. по гр.д. № 15557/2019 г. на СРС, 140 състав, в останалите части.
ОСЪЖДА А.Я.С., ЕГН **********, на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 8 ГПК, да заплати н. „А.з.с.н.в.“ ЕАД, ЕИК ********, сумата 1157,34 лв. разноски за двете инстанции и заповедното производство, съразмерно на уважената част от исковете.
ОСЪЖДА „А.з.с.н.в.“ ЕАД, ЕИК ********, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, да заплати на А.Я.С., ЕГН **********, сумата 840 лв. разноски за въззивната инстанция, съразмерно на отхвърлената част от исковете.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд, при условията на чл. 280 ГПК, в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.